Димитър Талев
Илинден (23)

VIII

Не дойде тая година за Великден свещеникът в РожДен. Нямал време — служил по другите села. На Великден в църквата пея Даме Скорнев, той каза и „Христос возкресе“. Обещал свещеникът да дойде да служи в Рожден на Георгьовден. За великденската ваканция учителката остана в селото — далеко й се виждаше градът, пък и наближаваше голямата ваканция. Велко и каза:

— Ето, свещеникът ще дойде на Георгьовден. Друг път кой знай кога ще дойде. Нека ни венчае на Георгьовден.

Дона отговори:

— Добре, Веле. Нека ни венчае.

Нямаше защо да се отлага и протака. Учителката преди това още бе решила да се омъжи за Велко. Като даде съгласието си за венчавката, както искаше Велко, тя изказа и едно свое желание:

— Требва да получа благословията на баща си и майка си.

— Те нема да те дадат на селянин като мене — засмя се Велко.

— Аз требва да ги почета. Ако пък ти кажеш да не отивам в града, нема да отида. Но радостта ми ще бъде пълна, ако се омъжа за тебе с благословията на тия, които са ме родили.

Велко не можеше да се начуди колко покорна беше тя пред него от тоя ден, когато те избягаха от турците през пропастта. Тя беше сто пъти по-умна от него и колко учена беше, а имаше само един отговор за него:

— Добре, Веле.

И ако има да каже нещо, да възрази, после ще го каже, после ще възрази, кротко, тихо. Това нейно послушание правеше още по-голяма неговата радост, че тя, такава жена, тъкмо него избираше за свой мъж. Но и учудването му от нея, и гордостта му се сливаха в едно дълбоко, пламенно и чисто, набожно възхищение от нея. Изпитваше той и един постоянен страх да не би да й се случи нещо, да не би някой зъл дух да завиди на щастието му. Такова дълбоко и силно беше вълнението, което предизвикваше тя в сърцето му.

— Иди, Доне, в града, щом искаш, но — каза той, а по лицето му беше изписан всичкият му страх за нея, но по-добре ще бъде те да дойдат тука, у нас, с децата, да ни видят къщата. Татко ще отиде да ги кани и да ги доведе.

— Добре, Веле — отвърна тя и повтори: — Добре. И тя така премисли, че ще бъде по-добре, по-сгодно.

Пък и да дойдат да видят нейните близки — поне майка й с някое от децата — де ще живее тя отсега и може би цял живот.

Нямаше да й бъде лесно да отиде и да каже на майка си, че ще се омъжи за Велко. Още по-малко би я разбрал и похвалил баща й. Тя се отделяше от тях, от семейството и ги лишаваше от своята помощ. А не можеше да им обясни каква беше и как пламна в сърцето й тая страстна, ненаситна и всеотдайна в същото време привързаност към младия селянин. Тя и сама за себе си не би могла да я обясни. Това беше една жажда на душата й — жажда за милувките му, за погледа му, за гласа му, за силата на младото му тяло, за нещо прекрасно, което светлееше в сивите му зеници, за него и за всичко негово — и как можеше да обясни с думи тая жажда младата девойка, която обичаше за пръв път? Селянин, прост селски момък — но Велко беше умен, схватлив, научи се да чете, да пише, обичаше телесната чистота и всичко чисто и хубаво. Какво друго би могла да каже за него? Да, Велко беше, както казваха старите люде, човек благословен. Който може, нека разбере — как би изказала тя по-добре, по-ясно тая дълбока непрестанна радост на сърцето си?

Даме скорнев отиде в града три дни преди Георгьовден. Нареди, ако стане нужда, да има коне и мулета за сватовете. Ходи по сарафите, брои и преброява с мъка скътаните грошове и металици, най-после купи за двеста гроша една мека жълтица — дар за невестата от него — свекъра, и от свекървата. Купи и една шарена бъклица, напълни я в механата с червено вино. И отиде право у родителите на учителката.

— За радост идвам — започна той свенливо, позавъртя се на столчето, което му бяха подали, и току добави: — Хаирлия да е!

Шивачът едва подигна очи да го погледне, а тетка Неда го гледаше уплашена. Даме Скорнев подаде бъклицата на шивача и продължи:

— Повели, свате, дойдох на сватба да те каня. Нашата учителка… тъй де, щерка ти, и моят Веле сега, на Георгьовден, ще се венчават. Повели, свате, у нас с Делото си домочадие, да се повеселиме за нашите Деца… И тя те моли, Дона, щерка ти, да дойдеш.

Даме Скорнев се трудеше всичко да бъде според обичая, внимаваше за всяка своя дума.

Шивачът отново го погледна, после изви очи към жена си, подигна рамена някак презрително и нищо не каза. Не се показа нищо и по лицето му. Наведе се пак и продължи работата си. Заговори Донината майка Първо тя като че ли не разбра приветливите думи на селянина, после от очите й потекоха сълзи и едва след това заговори през плач:

— Това ли дочаках да чуя от моята щерка? Учихме я, последната си парица дадохме за нея, а тя тръгнала по мъж! Ами вие да не сте я подлъгали нещо, може и магия да сте й сторили, знам ли аз? Такова стамно девойче, младо… прелъгали сте ми девойчето…

Не очакваше такава среща Даме Скорнев, въртеше очи, не знаеше какво да каже. Той и преди бе си мислил, че не ще харесат сватовете него, селянина, но нали сега всичко бе свършено — учителката сама всичко бе решила!

Обади се и шивачът с глух глас, без да дигне очи от работата си:

— Нема хаир от женска челяд…

— Така е — улови се за приказката му стрико Даме, — така е! И аз имам щерка. Женската челяд е чужда, отделя се от къщата ти. Ама учителката… ето… — Той бръкна бързо в пазвата си, като че ли едва сега се сети, извади шарена кърпа, развърза я и изсипа на постилката пред шивача четири лири: — Ето… учителката ви праща тия пари.

Спирко Крайчев погледна изпод вежди четирите златни монети и рече:

— Прибери ги, жено.

Тетка Неда взе лирите. Ех, дано потръгне сега — и стрико Даме отново цял се засмя, развърза другия ъгъл на кърпата:

— А вижте що съм й купил… за Дона…

Той показа на майката и на бащата даровната жълтица. Не се радваха те — виждаше се. Кани ги стрико Даме още няколко пъти, моли ги — напразно. Шивачът вече и не продума.

Даме Скорнев се върна сам в Рожден. Разплака се Дона, но не се разтъжи много. Почете тя родителите си, но те не й отвърнаха. Не можеше тя заради тях да се отдели от Велко. Нищо не можеше да я раздели от него. Така е с всяка жена, която обича.

Венчаха се Дона и Велко на Георгьовден. Цялото село дойде да гледа и да се почуди.

Дона разпусна учениците си — свърши се тая учебна година. Децата тръгнаха овчарчета и козарчета, тръгнаха да помагат из гората, по нивите, по мраморните залежи. Остана си в къщи и тя — учителката. Изу се боса, като свекърва си, тръгна подир нея да се учи на селска работа. Нямаше какво да учи — научила се бе и преди това да слага шума на козите, да ги натиря на паша, да ги дои. Научила се бе да меси хляб, да готви чорбица, да донесе вода от извора долу, край пътеката, връзва и отвързва кучетата. Свекърва й беше още доста ячка, не й даваше много да работи, а и нямаше много работа за двете жени в бедния селски дом на Даме Скорнев. Двамата стари люде се радваха, че Дона изеднаж бе станала свой човек в къщата им. Не се гордееше, не се гнусеше от нищо, не кършеше приказката ни на единия, ни на другия. А те знаеха, че тя беше поучена и от попа. Залови се да чисти Дона, цялата къща почисти — по всички ъгли, премести вещи, които от десет години не бяха размествани. Вароса двете стаи — малката и голямата, изчисти и помете двора, плевнята, дърварника. Чисти цяла седмица, но се свърши и с чистенето. Свекърът се мръщеше от безредието, мърмореше в мустаките си, че Дона всичко размести, но сега рече:

— Хубаво. Мирише на чисто и пресно.

А Велко още на втория ден след венчавката се хвърли като хала в гората. Не казваше какво бе наумил, но работеше мъжки от тъмно до тъмно, а и дните какви бяха сега, по Георгьовден — дни година. Гората ехтеше и стенеше от неговата секира. Чуваха се удари на секири и по другите места из гората, но дето беше Велко — клонаците се разплитаха, небето се разтваряше като шатър между високите върхове на дървесата, отваряха се поляни между дънерите. Никой не бе го Учил да щади гората и той сам, от жалост, отминаваше Хубавите млади дървеса. Но гъста беше гората и нЯмаше край. Велко събаряше едно след друго дървеса насичаше ги на цепеници, подреждаше ги на купчини, Натрупаха се така товари дърва, готови за продаване. Нека позасъхнат — ще се продадат по-скъпо наесен. Да имаше тук една бичкиджийница… но той мислеше и за това. Като събореше дънери и дебели клонаци, той ги мереше вече за греди и дъски. Ала никога досега не бе скърцал трион в рожденската гора и трябваше добре да се помисли за всичко. Сам не може да дърпа бичкия — ще помисли с кого да се сдружи. Започна да приготвя и огнища за въглища. Идваше да му помага и баща му — стар дървар и въглищар, — но не можеше да го догони и се чудеше на силата му.

Колкото и да се отдалечаваше в гората, вечер Велко се връщаше в къщи да нощува. Не можеше да стои дълго време далеко от Дона. Тя беше за него като вода и хляб — да я види, да чуе гласа й, да срещне очите й с очи. Той и се боеше за нея, боеше се да не би пак да довтаса някой ден Селим бей в Рожден. И докато тя се трудеше и помагаше на старите в къщи, чистеше и пречистваше къщата — Велко избра хубаво и затулено място в гората, близу до един извор, направи там доста широка здрава колиба. Отмъкна в колибата черги и други някои домашни вещи от оскъдната им покъщнина, та се чудеха двете жени защо му бяха в гората тия вещи, толкова нужни и в къщи. Когато колибата беше напълно готова и сгодна за жилище, той каза на Дона:

— Ще вървим да живейме сега, през лятото, в гората. Да не се връщам секи ден в къщи, да не ти бера страховете секи ден.

О, в гората — какво по-хубаво от това? Взеха няколко торби с ядене за цяла седмица, взеха две млечни кози, взеха и едно от кучетата и отидоха да живеят в горската колиба. Беше й весело на Дона. И къде не би й било весело с тоя неин юнак, от когото лъхаше здраве, сила и обич!

Ставаха рано сутрин, ведно с птичките. Велко пръв отваряше очи, а Дона продължаваше да спи, сложила глава на ръката му. Той я гледаше как бе притиснала младото си лице до неговото рамо и не се помръдваше, сдържаше дори дъха си, за да не я събуди. Не можеше да се нагледа на това лице, порозовяло в съня, със ситни капчици пот по нежния мъх на горната устна, като утринна роса по горските треви. Разглеждаше чертите й, сякаш за пръв път потрепващите й розови ноздри, линията на малкото й носле и по-нагоре гладкото чело и най-вече тия очи със затворени клепачи и сплетени гъсти мигли, скрили в сладкия сън чудния си блясък. Не можеше да се наслади на това лице, тъй живо, хубаво и в покоя на съня, легнало в мекото гнездо на буйните коси и по него полепнал златист прашец от първия загар тая пролет. Ето и ухото й колко беше хубаво, сгушено и то в косите й, с ален край, също зряла ягода в тревата. Изпод ухото надолу се проточваше опъната гъвкава жила, насочена накъм пазвата й, дето едва се подаваше младата заоблена гръд. Бавно и неусетно приближаваше той своето четинесто лице с протегнати твърди устни и често, когато усещаше вече топлината на нейното лице като благоуханен топъл полъх, тя изеднаж отваряше засмени очи. Уловен тъй, с протегнати жадни устни, той бързо скриваше лицето си под нейната бяла мека гушка. Дона надаваше тих гърлен смях като гугутка и как бързо минаваше времето!… Кога бяха сини зори, а сега слънцето бе изскочило над вършините на близките дървеса и дяволито се усмихваше с цялото си огнено лице.

Велко скачаше и с още по-голяма сила се нахвърляше на работата си. Дона трябваше да го търси из гората, по звука на секирата му, за да му даде да закуси.

Той искаше да спечели пари. Да можеше да остави Дона, би заминал на гурбет, както повечето млади мъже от Рожден. Но той не можеше да остави младата си жена. Той тука ще работи и ще спечели пари, макар и по-трудно, макар и за по-дълго време. Пари — без тях нищо не може да се направи. А Велко искаше да си направи най-напред една къща — нова, широка и хубава, като градските къщи, наредена също като градските къщи. В такава къща да живее Дона. Как ще живеят по-нататък двамата? Той непрестанно мислеше за това. Пари бяха нужни. Баща му имаше само две-три нивици в планината, колкото за черния хлебец на малкото семейство. Така не може повече, стига с тая немотия! Велко ще развъди голямо стадо кози и овце, ще направи някъде в планината бачило. Или ще направи долу, край реката, воденица с два камъка. Или може да разработи някой голям мраморен залеж. Във всяка негова мисъл беше тя — Дона. Мечтаеше за хубава къща, а новата къща беше въплъщение на мислите му за Дона — да живее тя в нея щастлива, доволна. И по-нататък: Дона да бъде хубаво пременена, в най-хубави градски дрехи, да яде бял хляб и всеки ден топла манджа, да има една хубава кола с яйове и с едно силно конче, та да отива всеки петък в града, при своите…

Велко не споделяше своите планове с Дона. По-добре е да свършиш нещо, преди да се похвалиш. Но какво може да се скрие от любима жена, от жена, с която спиш?

— Какъв си! Цел си солен от пот. Много работиш. Той се усмихна хитро, но Дона долавя че крие нещо и вече не го оставя:

— Кажи, защо работиш толкова много? Какво си намислил?

Всеки ден същото: кажи, що, какво. Пък и нали трябваше да си поприказват, когато сядаха да обядват или да вечерят, Когато отиваше тя там, където работеше той, и сядаше на някой дънер. И той не изтрая:

— Къща искам да направя.

Човешкият език — докато го развържеш еднаж. Велко продължи сам по-нататък:

— Хубава къща с три стаи и чардак. Има една в града, виждал съм я, като нея искам. С по четири прозореца. Да се вижда на всички страни. Ще изпишеме стените й с бои. Ще я наредим с килим, с миндери, с панго… Цело лето ще сека дърва, ще горя въглища. И цела есен, а през зимата ще продавам. Тая година така и догодина така. И по-другата година, ако требва, Но пак малко ще бъде. Ще събера дружина, ще бичим дъски, греди. По-нататък ще купя още неколко коне и мулета…

Ден след ден той разказа всичко на Дона. И за воденицата долу, край реката, и за бачилото, за козите и овцете, за мраморния залеж. Разказвайки, той се увличаше и говореше за неща, за които още не беше и мислил, разширяваше плановете си. Колкото и да бяха смели мислите му, Дона му вярваше. Той беше силен, неуморим човек, с упорита воля. Тя виждаше, че с всеки удар на секирата си той вече превръщаше смелите си думи в дело. Купчините дърва растяха непрекъснато, много дънери вече лежаха в тревата. Възпираше го само старият Скорнев, като идваше да му помага:

— Ами ти що, бре?… Стига де! Да не мислиш да изсечеш целата гора? Кому ще продаваш толкова дърва, толкова въглища?

— Може и в Битоля да карам — отвръщаше накъсо Велко.

— А, в Битоля! Какво си се засилил… Колко ни требва нам, за да преживейме? Като продадеме, да речем, стотина товара дърва и въглища — стига ни. Ето и нивиците, козите…

— Аха, стига ни! Се тъй ще живейме ние! со черен хлеб и сол и бистра водица.

— Ами как иначе? — И старият Скорнев сам си отговаряше: — Както винаги сме живеяли. Ти що искаш? Какво си се развъртел со секирата? Целата гора ще събориш…

Понякога идваха да го погледат и някои от съселяните му, от другарите му връстници, които също работеха в гората. Ще дойдат да си починат, да си поприказват — ех, за всичко има време. Ала не сядаше Велко да почива, не сядаше на сладки приказки. Нямаше той много време. И те, съседите му, все едно и също:

— Ами ти какво… Много нещо си насекъл. Стига! Само Дона го насърчаваше. Драго й беше да го гледа такъв работлив, силен, как събаряше цели дънери — гората трепереше от него. И тя според своята женска природа. Жената се радва, когато мъжът се запретне да гради дом — радва се и помага. Ако не може с ръце, помага с думи. И людете са като птиците, които с човката си пренасят сламчици за своето гнездо. Нали Дона беше гражданка — тя знаеше по-добре как да се нареди и украси една нова къща. Тя китеше техния бъДещ дом, разхубавяваше го и сама се увличаше, увличаше и мъжа си във все по-смели мечти:

— … Завеси… Шарени, с големи трендафили, зелени листа и други цветя. Със същия плат ще постелем миндера край прозорците и ще направим дълги възглавници край стените. В другата стая завесите ще бъдат бели, колосани. Също и миндерът, и възглавниците. Стените ще изпишем с бои… В третата стая… На чардака..

Млада беше тя, живяла бе все в бедност и би искала да има хубав свой дом. И Велко въртеше секирата от тъмно до тъмно. Дона се опита да му помага и с ръце. Весело му беше да я гледа, докато си затисна тя един пръст, та цял посиня и се наду. Той вече не и даде да се докосне до дърво:

— Не е работа за тебе.

Остана тя да се грижи за козите, за кучето, да сготви ядене, да замеси хляб, да донесе вода от извора, да закърпи ризата му. Ако й остава време — нека идва при него, да седи там, наблизу, и да му говори. Може и да мълчи, ако не й се говори, но да бъде там и когато дигне той очи от секирата си — да срещне нейните очи, пълни с обич и надежда.

В неделя Велко не работеше. Още рано сутрин отиваха и двамата на извора. Близу беше до колибата им, в една плитка зелена долчинка. Зеленееше се и водата, и на дъното през бистрата вода непрестанно се надигаха клобурци от златист пясък. Оттам извираше водата и наоколо бяха все буки, та беше много студена. Тук Велко бе направил малко огнище. Запалваха огън, топлеха вода, сетне Дона слагаше да ври яденето. Тогава Велко изваждаше своя грамаден, широк и тъп браснач, изваждаше едно мъничко огледалце и започваше борба с брадата си, расла като буйна гора от предишната неделя. О, по-лесно се справяше той с истинската гора, с по-малко пот и с по-малко кърви събаряше стогодишни буки. Въртеше твърда челюст ту на една, ту на друга страна, издуваше бузи, подпираше ги с език, пулеше очи като караконджо в огледалцето, а през цялото време току стенкаше и охкаше престорено. След дълго, дълго време той показваше на жена си едната си буза, вече доста добре обръсната и резната на две-три места. Той гледаше младата си невеста с мъченически очи и питаше с отпаднал глас:

— Не може ли, Доне, другата половина… другата неделя?

Дона се кикотеше и едва успяваше да му рече:

— Не може.

— Уф! — въздъхваше Велко сякаш от дъното на сърцето си.

И започваше отново с грамадния бръснач. Така докато, кажи-речи, и яденето се сваряваше на огнището.

Сетне Велко пристъпваше да се мие на извора. Връщаше се бодър и свеж, засмян до уши. Лицето му, макар и нашарено от бръснача, сияеше от младост и здраве, косите му лъщяха на слънцето още мокри от сТудената баня.

В това време Дона нареждаше трапезата направо на тревата: погача от по-чисто брашно, чорбица от боб или от коприва, или от киселец — в една паница и за двамата, — млекце от техните кози. Като започнаха да зреят ягодите, Дона украсяваше с тях трапезата — по цяла купчина върху постелката от свежи букови листа. Някъде наблизу бяха и козите. Насреща седеше Мърчо, кучето, протегнало предните си лапи, дигнало високо глава и уши и не много търпеливо чакаше своя дял от обеда. Когато всичко биваше готово, Дона казваше:

— Повели, домакине.

— Да ми си жива и здрава, домакинке!. — благославяше Велко, дигнал вече дървената лъжица.

Така прекараха двамата млади горски люде докъм средата на лятото. Една скрита, мъчителна мисъл през цялото време глождеше сърцето на Велко, макар той да я заглушаваше в доволството си от работата и в своята любовна радост. Скоро след като бяха дошли с Дона да живеят в гората, дойде един ден баща му и каза:

— Бегът пак се заканвал. Ще дойда, казал, в Рожден и сички ще ви оправя. Гората, чувам, сечете, а не плащате…

Селяните всеки ден очакваха да дойде беят в Рожден. Очакваше го и Велко. Той се боеше от една нова среща с турчина. Не толкова заради Дона. Тя беше вече негова жена и той можеше открито да я защищава. Не би се решил лесно беят сега да посегне върху Дона. Пък и можеше да се скрие тя, в къщи или в гората, в случай на нужда. Велко се боеше повече за работата си: турчинът ще му попречи. Решено беше и наредено Да не се плаща нищо на бея за гората. Нямаше да плаща нищо и Велко, както всички рожденци, а беят нямаше да се примири с това. Ще пречи и може би повече на него, на Велко, отколкото на другите. Изплъзна се еднаж от ръцете на турчина и нямаше да го изпусне той лесно втори път. Беят можеше да разпилее насечените дърва, да ги продаде някому като свои или да Ги откара в града. Ще му излезе ли насреща с пушката си Велко! Дано да не идва проклетият турчин!…

Като се върна Дона от града след Божик, донесе в Рожден една забранена книга — „Под игото“ — и няколко Ботеви и Чинтулови стихотворения, преписани на ръка. Четоха ги и препрочитаха през зимата Дона и Велко, а Дона чете стихотворенията и Базовия роман на някои от по-големите си ученици — тайно, след занятията в училището. Опасно беше да се четат такива книги и песни в Турско.

Четяха и препрочитаха Дона и Велко опасната книга и бунтовните песни и тук, в гората, през дългите неделни дни. Велко все по-ясно разбираше разказа на Вазов и някои страници знаеше вече наизуст, живи бяха пред очите му и Бойчо Огнянов, и Боримечката, и Рада, и Колчо Слепецът, и Емексиз Пехливан. Като слушаше тоя разказ и го помнеше, и го повтаряше в ума си, той все по-ясно разбираше собствения си живот. В книгата се разказваше за люде като него, като Дона, като войводата Чендов, като Наумов и като всички в Рожден и там, в града, и навред в турската царщина, дето живееше поробен народ. Ами Селим бей не беше ли като Пехливана? Навсякъде македонският народ страдаше от такива насилници. По-ясно разбираше сега Велко и всяка дума на секретаря на околийската чета Наумов за робство и свобода, за народ и борба. В съзнанието му бе заседнал парещ като жив въглен един израз от Ботевите песни:

„в таз робска земя…“

Тия няколко думи бяха оживели в него, събрали бяха а своите звуци, в своя смисъл неговите собствени мисли за родната земя, за живота и мъките на людете, които живееха и се трудеха над нея, които бяха нейни истински стопани… В таз робска земя! — тия няколко думи за него съдържаха много повече от техния смисъл и понякога звучаха в душата му тихо, тъжно, като сподавен плач, а понякога гърмяха и трещяха като буря. Сега, когато беят застрашаваше да похити най-хубавите му мечти и труда му, к всичките му радости, и правото му на живот, тия тъжни и страшни думи бучаха непрестанно в душата му. Той се гневеше, но и се боеше от голямото зло, което можеше да го сполети, и търсеше опора у Дона. Еднаж я попита:

— Какво ще правим, ако дойде беят?

— Нема да се показваме пред очите му, ще постои той ден-два и ще си отиде. А другото, както за всички, така и за нас.

— Ами ако ни търси? Ако види колко дърва съм насекъл?

Тя като че ли беше по-храбра от него:

— Защо ще ни търси? Нека види и дървата. Нищо не може да ни направи. Каквото ще бъде за цело село, това и за нас.

Велко замълча. Думите на Дона го успокояваха донякъде, но все пак бяха само думи. Пушката беше по-друго нещо. Той бе скрил своята мартинка в шумата, от която бе направен покривът на колибата. Изеднаж той рече:

— Ще го убия.

— Как тъй ще го убиеш! — отвори широко очи Дона. — Защо ще го убиваш ти? Ами после?

— Ще го причакам некъде по пътя, на пусия — упорствуваше Велко. — Един куршум право в него и толкова.

— Ще дойдат после други турци, ще дойдат заптии. За тебе нема да има живот в село. Щом целото село излиза насреща, какво сега само ти…

Той си спомни пак думите на Наумов: „… Ще требим враговете народни, но със смъртта на тоя, на оня злото нема да се свърши. Требва да се дигне целият народ срещу турската тирания. Всички…“

Всички. Голямо е злото, за цял народ… Ама и камък по камък се гради цяла стена…

Непрестанната мисъл за бея беше като мрачна, отровна сянка над всички други мисли на Велко. Но болката си е болка, мъката си е мъка, грижата си е грижа, а всичко друго трябва да върви по своя си ред. Срещу всяка болка и мъка, и грижа има един лек: търпение. И върви, върви нататък, блъскай! И се надявай на по-Добро, Велко не спираше работата си.

Една неделя те обядваха по-рано и веднага след обеда Велко тръгна за селото. Дона остана сама в гората — с кучето и с козите. Тя не го разпита къде ще ходи — остави го сам да заговори. Върна се Велко чак привечер и сам започна:

— Ще дойдат другата неделя тука Мирче Лажански и Кузо Никлев. Рекох им да бичиме дъски. Ще дойдат да видят що може. Ще ни требва още един човек барем може и по-стар. Да делка трупите. Може татко, ако иска. По нивите засега работата веке намалява.

— Добре, Велко. Опитай. Харни люде ли са тия Мирче и Кузо? Сговорни ли са, щом обща работа ще работите?

— Е, люде като люде. Ами и те искат да изкарат по некой грош.

През цялата следваща седмица той подбираше все такива дървета — добри за греди, за дъски. Да напълни очите на бъдещите си съдружници, да се полакомят.

Дойде другата неделя, дойдоха Мирче и Кузо. Люде като люде. Селяни. С тъмнокафяви дрехи от домашен шаяк, с бели ризи и червени пояси, с плитки калпачета. Мирче беше около двадесет и две-три годишен, като Велко, черноок, с отворен, зорък поглед. От близу една година той беше вдовец, имаше едно едващо проходило детенце и никакъв друг близък човек в селото. Живееше сам и сам се грижеше за детето си, та и заради детето, види се, не беше отишъл на гурбет. Беше чисто облечен, сдържан, доста бавен дори и в приказката си. Той за пръв път виждаше Дона отблизу. Беше вдовец и не биваше да се заглежда в жените, но като видя Дона, очите му останаха в нея. Той сам схвана неприличното си държане, изчерви се цял и вече не погледна младата жена. Другите двама мъже не забелязаха погледа му — забеляза го само Дона. А Кузо Никлев беше съвсем друг човек — по-стар с десетина години, дребен, с остро, мишо лице и цял пъргав и бърз като мишка.

Седнаха те тримата мъже пред колибата и пръв заговори Велко. Но той бе им говорил вече и нямаше много нещо да добави. Кузо все мърдаше на мястото си — ту ще се почеше, ту ще посегне да откъсне тревичка, — едвам дочака да каже Велко няколко думи и започна да ги грабва от устата му:

— Ако искате — каза Велко, — насечете и вие трупи, колкото аз съм насекъл, секи по толкова, та да върви по равен дел на секи. Ако не — ще започнем с моите, пък ще пресметнем кому по колко се пада. Татко ще ги дела, нема защо да търсим…

— Друг човек — взе му приказката Кузо.

— … друг човек — довърши сам приказката си Велко и продължи: — Бичкията ще купиме орташки и Сичко, що е нужно…

— Орташки, орташки — подхвана пак приказката му Кузо. — Нели заедно ще работим и общо?

— Идете вие двамата в града, купете една бичкия, неколко здрави въжета и върви — продължи Велко. — Аз не мога да ида сега там. Ами ако нема такава голема бичкия в града?

— Ами ако нема? — повтори Кузо.

— Ще требва тогава некой от нас да иде в Битоля — отговори сам на въпроса си Велко.

— Така, така — заклати бързо глава Кузо. — В Битоля, в Битоля.

Мирче Лажански мълчеше и слушаше внимателно. После те и тримата станаха да разгледат какви трупи бе натъркалял Велко. Те се виждаха наоколо, а Кузо тичаше от един отсечен дънер до друг, сякаш да ги подушва, и бързаше да се изкаже:

— У-ха! Ти много нещо си насекъл, Веле! Тука ние има да работим цело лето. Ето, ето и тука други…

Най-сетне заговори и Мирче — разумно и предпазливо:

— Има доста трупи тука. Ще започнем с них. Да опитаме най-напред как ще върви. Ще избичим десетина товара и ще ги откараме в града. Ако върви добре — ще продължим. Тъй казвам аз.

— Тъй, тъй — втурна се бързо и Кузо, — тъй е най-Добре. Да опитаме.

Върнаха се при колибата, седнаха да обядват. Приседна там, на едно коляно на тревата, и Дона. През време на обеда говориха за други неща и най-вече говореше Кузо. Като се наобядваха и пиха по една студена изворна вода, Мирче Лажански попита:

— Какъв дел ще искаш ти, Веле, докато бичим твоите трупи?

— Какъв ли дел да искам? — попита на свой си ред Велко, макар отговорът му да беше отдавна готов. Той продължи: — Докато бичим моите трупи — вие двамата един дел, аз сам един дел. По наполовина. Като свършим с моите трупи, ще сечем и тримата. Тогава ще делим на три, по равно; Харно ли е така?

Помълчаха и двамата съдружници, дори и Кузо позабави отговора си. Да не би да избързат и да направят грешка или Велко да помисли, че т си се е излъгал и те бързат да го вържат с думата му. Най-сетне Мирче каза:

— Харно. Така да бъде.

— Така да бъде. Хаирлия да е! — побърза сякаш да го изпревари Кузо.

Пак замълчаха и тогава за пръв път се намеси в разговора им Дона.

— Ами татко? — продума тя тихо, с наведени очи и повече към мъжа си — него да подсети.

— Аха, да — отвърна живо Велко. — Щехме да забравим стария.

— Да, да… — заповтаря след него Кузо.

— Е, кажи, Велко — отсече Мирче.

— Той, татко, ще бъде на гюнделък^[1] на наша обща сметка. Вие ще кажете какво ще му плащаме на ден, мене ми е баща.

Пак замълчаха другите двама селяни и повече от благоприличие.

— Нека бъде по три гроша на ден — рече Мирче. — Какво ще кажеш, Велко, стигат ли три гроша?

— Стигат.

— Е хайде сега, седете си со здраве! — стана Мирче, веднага след него скочи и Кузо. Мирче продължи: — До петък сме в града за бичкия. Ако вземем бичкия, в понеделник, дай, боже, здраве, можем да започнем.

— Велко сега се нахвърли да събаря дънери с още по-голяма сила. Нека бъдат повече! Почна да дяла и стрико Даме. Гледа той сина си, ослушва се в ударите на секирата му и като ги извика Дона да обядват — там, пред колибата, старият му рече:

— Както си започнал… Много си лаком, сине.

Велко го погледна учуден, с огорчение и едва промълви:

— Не… не… — Сетне отеднаж блъсна длани в широките си разголени гърди и викна: — Сила имам тука! не иде тя от лакомия, не е от лакомия, татко, не, не! Искам аз друг живот да си наредя, нов, по-хубав живот.

— Е, хайде, хайде… Не се сърди. Младите са такива. Велко махна мълчаливо с ръка. Няма да ме разбереш ти, старче! И се усмихна. Защо пък да се сърди?

Следващата неделя, рано още, Мирче и Кузо донесоха бичкията. Изохка тя звънливо и легна в тревата — лъскава змия с широк синкавосребрист гръб, с равни триъгълни зъби. До нея Кузо изсипа цяла купчина въжета и конопени върви. Наслагаха там и гладко рендосаните дървета, от които трябваше да се направи рамка за бичкията.

— Кои ще я скове? — попита Велко.

— Мирче — отвърна веднага Кузо. — Нели разбира от дърводелство…

Неделя беше и оставиха всичко за другия ден. Велко скри бичкията в колибата — да не ръждяса от росата вън. На другата сутрин Мирче и Кузо дойдоха пак, със секири и тесли, с шарени торби с хляб. Прекръстиха се тримата мъже мълчаливо и започнаха работа. Малко по-късно дойде и стрико Даме.

Докато Мирче ковеше рамката на бичкията, Велко и Кузо търкаляха с дървени лостове към една поляна съборените наоколо трупи. Там решиха да построят на първо време скелето за бичене. Подмушваха един до друг лостовете под дънера и Кузо надаваше вик:

— Хайде — хоп!

Птичките по околните дървеса млъкнаха от виковете му:

— Хайде пак: хоп! … Хайде — хоп!

Дънерът към неговата страна изоставаше и той трябваше да мушка и дига по два пъти своя лост. В същото време на поляната се чуваше секирата на стрико Даме:

„Клинклиншит! Клиншит!“

Когато Велко и Кузо дотъркаляха на поляната около Десетина трупи, там вече лежаха няколко със смъкната кора, одялани, с по четири доста гладки страни, жълтеникавобели, влажни.

„Клннклинклин!“ — пееше глухо и неуморно секирата на чичко Даме.

Наслага Велко върху един ниско отсечен дънер букови въглища и започна да ги кълца на прах с един объл камък. А Кузо отиде към колибата, взе една дълга конопена връв, намокри я в извора и я донесе при дънера. Когато въглищата бяха добре скълцани, Велко оваля в тях влажната връв. Сетне те и тримата със стрико Даме започнаха да бележат издяланите трупи. Кузо и Велко приклякваха на двата края и опъваха начернената връв, а стрико Даме следеше надвесен над одяланата страна на трупа:

— Кузо, малко влево… още малце… тъй. Дръжте сега здраво!

Таме хващаше връвта с три пръста, опъваше я нагоре.

„Шляп!“ — плясваше отпуснатата връв върху бялналата се страна на трупа, вече завехнала на слънцето. Велко и Кузо подигаха връвта и върху обеления гръб на трупа оставаше права черна следа. После пак:

— Велко, малко вдесно… Кузо, още малце влево. Дръжте здраво!

„Шляп!“

Нова черна следа се опъваше успоредно с първата. Велко се загледа:

— Не са ли широки?

— Не, не — поклати глава чичко Даме. — Това са талпи. Трупът е доста широк и дълъг. Хубави талпи ще излезат. Хайде, дръжте!

Докъм обед всичко беше готово и веднага следобед сложиха и вързаха първия труп за бичене.

— Хайде, боже, помагаи! — подвикна стрико Даме. Бичкията мръдна и заби триъгълните си зъби в трупа. Горе, на трупа, се бе разкрачил Велко, а долу дърпаха Мирче и Кузо.

„Хрртзънн, хрртзънн! …“

Раздвижи се равномерно нагоре-надолу бичкията, захърка, впила остри зъби в мекото дърво, изсипаха се струйки бели трици в тревата. Едновременно с това се чуваше мек металически звън, при всеки размах, тих и ясен. Широката стоманена лента прорязваше все по-дълбоко трупа, к сито леко потреперваше, дигнал нагоре тъпа муцуна:

„Хрртзънн!“

Сетне изтеглиха бичкията и задърпаха по следващата черта. Когато разрязаха трупа по всички черти, Велко скочи долу, развързаха дървото и го обърнаха откъм другия край.

— Хопа! — скочи пак върху него Велко и се улови за бичкията, която му подадоха отдолу. И пак: „Хрртзънн, хрртзънн!“

Над зелената гора се разля лимоненожълта светлина. Небето се избистри бледозеленикаво и се извиши нагоре, стъклено прозрачно. Как бързо мина тоя ден, а в гората между дървесата и по-бързо се стъмва! И все пак Велко рече:

— Хайде… Има време за още едно дърво! Нямаше ли умора за тоя човек? Встрани на тревата лежаха купчини дъски, гладки и бели, над всички горски миризми надвиваше влажният мирис на прясно дърво. Велко стоеше горе разкрачен и гледаше другарите си усмихнат. Кузо го погледна с бялото на очите си, обърса с ръкав челото си и рече задъхан:

— Не мога повеке… Ти, какво?

Така те работиха цяла неделя. Започнаха и втората неделя. Велко увличаше всички в работата и със силата си, но още повече с веселата, с радостната лекота, с която вършеше всичко. Мирче Лажански идваше пръв сутрин и вечер не бързаше да си отиде. Детето си оставяше у едни съседи с техните деца. Работеше неуморно, мълчалив и съсредоточен.

В началото на втората неделя тримата съдружници заговориха да откарат следващия петък в града първите четири или пет товара дъски. Време беше да се види дали не бяха залудо усилията им. Ала точно на другия ден след тоя им разговор в Рожден отново довтаса Селим бей.

Тоя път беят влезе в селото с още по-голяма тайфа — може да имаше около него петнадесет души катили и всички бяха на коне, подпрели на колената си дълги мартинки. Водеше ги сам т си, Селим бей, на сив ат. Като излязоха горе, на Три буки, и се виждаха вече селските къщи, беят дигна пушката си и гръмна, без да спира коня. Загърмяха след това и други петнайсетина пушки, една през друга, и дълго ехтяха гърмежи над Долината — ехото ги подемаше и ги повтаряше по два и три пъти. Лавнаха кучетата, закрякаха уплашени Кокошки, а де що се мяркаше човек — веднага се скри, изчезна. Ала от много прозорчета и притворени врати, иззад плетища и ъгли на каменните къщи, очи, пълни със страх и гняв, зорко следяха движението на неканените гости. В същото време, когато агите слизаха в долината, проточени в дълга редица по двама, по трима, селският войвода изпрати в три посоки куриери да търсят околийската чета.

Селим бей отмина с ата си пътеката, която се отклоняваше накъм двора на Добра Лозанова. Много очи забелязаха това, забеляза го и Добра, която също се криеше в къщи и чакаше беят да заблъска вратата й с приклада на пушката си, за да му отвори. Да не кажат людете, че тя тъкмо него чака и бърза да го посрещне. Но беят нито обърна глава да погледне към двора й. Тогава тя, като да я шибна камшик, втурна се навън и преди да се изнижат конниците през долината, изникна с носията си като шарено цвете на плета над пътя. Не се обърна беят да я види, не искаше да я вижда тоя път. През сърцето на пренебрегнатата жена преминаваше ту огън, ту студ — и гняв, и ревност, и люта злоба. Накъде се бе запътил турчинът? Но тя знаеше, преди да се запита, тя вече виждаше: Селим бей подкара коня си по стръмната пътека към високата каменна площадка, където бяха църквата, училището и дворът на Даме Скорнев. Лицето на Добра се изкриви от зла усмивка, тя едвам спря надигналия се в гърдите й вик. Отровата на гнева и ревността в сърцето й се размъти и кипна в грозна, нечовешка радост:

— Излизай, излизай, Доне, да посрещнеш госта си! Сега ти едва ли ще му се изплъзнеш, ще те сложи той сега на скута си! Ти, светице! … Може да си в гората, но той и в гората ще те намери!

Тя цяла трепереше. Разтърсваше я злорадство, злобната радост на опозорената, паднала жена. Редицата конници бързо излязоха нагоре по стръмната камениста пътека — мяркаха се през раздърпания плет от клонаци и храсти, които растяха по пукнатините на скалите нататък. И оттам, от високата пътека, не се обърна беят поне да погледне към къщата й. Проклет да е мръсният турчин!

Гневът и злорадството й бързо изчезнаха. В сърцето й се разтвори студена празнина. Добра наведе глава, рамената й се отпуснаха, очите й плувнаха в сълзи:

— Що ми е сторила учителката?

Тя се обърна и бързо се прибра в къщи. Блъсна вратата и здраво я залости. Няма да прекрачи вече той, мръсният, прага й! Тя притисна гръб към вратата, сякаш да я затвори още по-здраво, отпусна ръце. Едри сълзи се търкаляха по лицето й. Сълзи на разкаяние, на скръб и съжаление към себе си.

Чуха се отново изстрели, далечни, сякаш високо някъде в небето. Добра стисна с две ръце главата си:

— Какво става там… Какво става там, горе!… Смили се, Богородице, майчице…

Но беят вече водеше дружината си надолу по пътеката.

Той се бе запътил към двора на Даме Скорнев и едва ли не с коня си искаше да влезе в ниската къща, но завари там само стрина Ордена.

— Къде е мъж ти, Скорне, мори?

— Нема го, ага. По работа…

— Къде е син ти, мори?

— Нема го, ага, по работа.

— Ами… ами къде е даскалицата, мори?

— Ами, ага, даскалицата си е в града! Сега нема училище, децата са разпуснати. Още преди два месеца…

— Лъжеш, стара кучко. Снаха ти станала, а? На въже ще видиш сина си, така да знайш, кучко! Те пак избегали…

Той така дръпна юздата, че атът му скочи на задните си нозе уплашен и помете каменистия двор с дългата си опашка. Екна изстрел, от пушката на бея се проточи бял чад.

— Ау, боже! — писна старата жена уплашена и побягна в къщи.

Запукаха пушки из целия двор — стреляха катилите на бея по негов пример. Като зли кучета лаеха мартинките, но млъкнаха скоро и се понесе тропот надолу, по каменистата пътека. Беят поведе назад дружината си гневен, с бледо, зло лице.

Добра чу отдалеко още конския тропот. И пак сърцето й се обърна. Забрави тя гняв и ревност — всесилният ага идеше пак при нея. Една е Добра в Рожден! Нахълтаха конниците в двора й, а тя, забравила и страх, и срам от людете, отворила вратата, стои на прага с ръце на кръста и едва-едва полюлява бедра:

— Какво, бей, върнаха те оттам. Не те щат. Гласът й пее с всички звуци на женската нежност и привлекателност. Беят бързо я поглежда и скача от коня си. Тя продължава и в гласа и сега звучи присмех:

— Подмина ме, а? И пак идеш да се потриеш на моя праг… Ела, ела! Добре дошъл! Ще те напия с горски билки, да ти поизстине кръвта.

Беят като че ли не я слушаше. Разпредели людете си по околните дворове — да бъдат наблизу, да го пазят. Сетне като че ли едва сега забеляза домакинята и се запъти към нея, а тя не се помръдна от вратата. Като застана близу до нея, лицето му започна бързо да придобива естествения си цвят.

— Стори ми път! — викна той сърдито, но острият блясък в очите му се стопи и се разля. По бръснатия му врат, от долу на горе, пълзеше гъста червенина. Той посегна с две ръце към Добра, но тя ловко се отдръпна навътре със ситен, приканващ смях. Турчинът се втурна след нея.

Като чу първите изстрели — тук, в гората, те се чуха глухо, сякаш се изсипаха едри дъждовни капки по листата, — Велко, застанал горе на трупа, които бичеха, задържа бичкията; двамата му другари отдолу хъкнаха в един глас, тихо звънна гъвкавата стомана.

— Това е беят — каза Велко.

И отново дръпна бичкията, размаха ръце, потокът от бели трици отново потече като бяла пяна от острите триъгълни зъби. Работата продължи със същото усърдие. Само по разгорещеното лице на Велко червенината започна бавно да избелява…

— Беят… Ако ще… да бъде… и беицата… — мърмореше Кузо, като поемаше издълбоко въздух през всяка дума.

Малко по-късно се чуха нови изстрели — по-близу и по-ясно. Тоя път Велко не спря бичкията, като че ли бе очаквал вторите изстрели, и каза, размахвайки равномерно ръце:

— Да свършим това, още малко остава, пък стига за днеска.

Имаше още доста време за работа, но Велковите другари също мислеха за турчина — не биха желали да ги завари той в гората. Щом свършиха, Велко скочи долу, развързаха избичените дъски и ги наслагаха там. Велко изглеждаше спокоен, само лицето му някак се изопна и втвърди. Той преди това бе премислил много пъти какво ще прави, когато дойде беят, и сега за нищо не се колебаеше.

— Кузо — рече той, — ние ще поприберем тука, а ти прескочи да видиш що става по село, къде ли е отишъл тоя мръсник, и ела да ми кажеш. Ама не се бави много. Доне — обърна се той към жена си, която току-що бе запалила огън в огнището край извора. — Загаси огъня. Нема да ти требва тая вечер. А ти, татко, върви си в къщи. Вземи и Мърча, да не ми лай тука.

Стрико Даме го погледна с тревожен поглед, но нищо не каза и нямаше какво да каже. Турчинът бе дошъл и Велко се разпореждаше, за да не пострада някак си от насилника. Дона угаси огъня, Мирче мълчаливо изпълняваше това, което му нареждаше Велко. Стрико Даме прибра торбата си, секирата и теслата, подмами Мърча и скоро се скри между дървесата. Докато Кузо отиде и се върна, Велко и Мирче поразчистиха около колибата и по поляната, дето беше бичкията. Пренесоха и изпокриха из храсталаците наоколо доста от избичените дъски и греди, търкулнаха по долчинки и трапове и някои от трупите, скриха и бичкията. Да не бие в очи, че тук се върши някаква голяма работа. Бичел е някой си — е, не е много нещо!

Кузо се върна:

— Беят е. Довлякъл може би двайсет души. И пак е там, у Добра. От кумина й ей такива валма чад. Овен му пече или кои я знай… А, Велко… най-напред у вас ходил, ама се върнал.

Дебелите вежди на Велко се сключиха, гласът му понадебеля:

— Хайде сега со здраве, Мирче, и ти, Кузо… Аз ще ви пратя хабер кога да доидете. Докато е беят тука, нема да работим.

— Кузо и Мирче не чакаха повторно да ги подканва Отидоха си.

Велко и Дона останаха сами в гората.

— Да беше изпратил и козите в къщи — каза Дона, и тя обладана от същите мисли и грижи, като Велко!

— Не — отвърна той, — тука нема кои да ги закача них. Но, виж, Мърчо не знай да мълчи.

Поприбраха едно-друго и в колибата — да не се познава, че тук живеят люде постоянно. Тогава Велко извади пушката си от скривалището й, прегледа я, макар да нямаше защо да я преглежда — в ред беше тя, пълна и лъщеше от чистота. Той продължаваше да я гледа, отвори я и я затвори, но повече от обич към оръжието, от дружеска обич, като да беше тя живо същество. И тъй, като на себе си, каза:

— Ти, Доне, там, в другата колиба… ако стане нужда. Аз ще пообиколя и ще ти обадя, ако има нещо… пък и ти, ако чуеш нещо…

Да, тя знае какво трябва да прави: навътре в гората, в най-затънтено място, беше другата колиба, скрита под земята. Там понякога се криеше и четата. В случай на опасност Дона ще избяга там, ще се скрие. За това беше говорено и преди. Застрашаваше ли грозна опасност, и нея и него, трябваше да се пазят, да се защитават; тя ще се скрие и дори няма да диша, ако трябва, там, в подземната колиба; Велко ще обикаля наоколо, ще дебне, ще пази с пушката и ще убие, ако трябва; те и двамата ще умрат дори, но няма да се оставят в ръцете на турчина. Това се знаеше и само по себе.

Велко се шмугна в храсталаците с пушката под мишница като ловец, а Дона чу как пукаха съчки под нозете му, после всичко утихна и само върховете на дървесата се полюляваха високо горе, безшумно, от тихия предвечерен ветрец. Тя седна пред колибата и взе да кърпи някаква дреха, но беше готова да скочи всеки миг. Тихо беше наоколо. Чуваше се само постоянният шум на гората, дълбок и многоглас — гората дишаше и беше пълна с живи твари. Велко дълго не се върна, но най-сетне Дона чу още отдалеч стъпките му и дигна лице да го посрещне. Той излезе от храсталака като иззад зелена завеса и се приближи мълчаливо. Подпря пушката до стената на колибата и седна до жена си:

— Нема нищо. Почиват, гощават се. Агалари. Ще видим утре какво ще правят. — И отеднаж добави: — Знайш ли как съм огладнел!…

Дона стана и приготви вечеря.

„Шшшшш!“ — запя изтихо гората вечерната си песен. Дървесата наоколо започнаха да тъмнеят, полъхваше влажен хлад, а небето още светлееше високо горе млечносинкаво. Там горе имаше още много светлина, но наоколо дървесата се изправиха като черна стена. Показа се и месецът, млад още, виторог — бледо, полюшнало се пламъче в тихия и дълбок блясък на небето.

На другата сутрин, в тъмни зори още, поляната пред колибата се изпълни с люде. Най-напред пристигна Бабин, селският воивода, заедно с други двама от селската чета. Скоро след това дойдоха още петима от селската чета и тя беше вече цялата налице заедно с помощника на воиводата — Велко. Липсваше само един от състава й, но той беше болен. Далеко преди да изгрее слънцето, между дървесата се показа веригата и на околийската чета — и тя сега в пълния си състав от единадесет души. На поляната се събраха двадесет души въоръжени мъже и някак чудно изглеждаше между тях присъствието на Дона. Ала тъкмо защото тя беше сред тях, тия груби селски мъже — и Наумов между тях, в комитското си облекло, брадясал, с дълги нечисти коси, — тия груби селски мъже приказваха кротко, дори любезно помежду си, рядко се чуваше да изпсува някои, по лош навик.

Точно при изгрев слънце, както бе наредил селският воивода, дойде от селото куриер, но не съобщи нищо важно за турците. Още спели, излезли само двама да понагледат конете. Около един час след първия дойде запъхтян втори куриер, дойде след това и трети куриер; тия, последните двама куриери, бяха жени. Воиводите ги изслушваха и ги връщаха назад да наблюдават турците в селото.

Селим бей най-напред изпрати селския кехая да събере всички мъже от Рожден в двора на Добра. Събраха се тоя път около петдесетина мъже и пак повечето бяха стари люде. Беят скочи срещу тях като рис!

— Парите! Парите бре, парите за гората! Още ли ще ви чакам?

Той не им даваше да продумат и тичаше от човек на човек, блъскаше с юмрук, с нога в гърдите, в корема в зъбите, а неговите пазачи стояха наоколо с насочени пушки. Селяните се свиваха пред него, дърпаха се, събираха се накуп. Беят изкара револвер — бял, лъскав режеше очите с блясъка си на слънцето. Той се обърна към людете си на техния език и сочеше с цевта на револвера:

— Хванете тоя! Ето и тоя… Водете ги там, затворете ги в плевнята, добре ги пазете! И тоя! И тоя!

Нахвърлиха се десетина души от пазачите му, задърпаха стария Павле Локвенец, после Даме Скорнев и още трима други от селяните, извиха им ръцете, заритаха ги, заблъскаха ги към плевнята наблизу. Само Павле Локвенец се осмели да отвори уста и викна:

— Ама какво сте наумили вие, лоша ще излезе тая работа!…

Отиде сам беят и го удари с цевта на револвера си в устата. Потече по старческата хлътнала брада струика кръв.

— Ето да знайте — викна беят, — ако до обед не ми донесете по една лира от сека къща за гората — тия петимата живи нема да излезат оттука! И каквото да правите, и комитите да доведете — тия петимата живи нема да излезат, ако не ми донесете парите за гората! Хайде сега, върви, върви! До обед ще чакам и ни минута по-веке!

В гнева си той бъркаше и турски, и преспански думи. Останалите селяни се спогледаха мълком и тъй, мълчаливо, излязоха от двора на Добра. Къде да отидат, що да правят! Слязоха долу, при водениците, и се затулиха от очите на турците. Тогава се спусна към четите, през трапища и долища, четвърти куриер. Разказа всичко на воиводите.

— Тъй, значи — кимна с глава Наумов, — взел е беят заложници. Сега ръцете ни са вързани. Не можем нищо да предприемем, той ще избие нашите люде. По-хитър излезе турчинът.

Бабин, селският воивода, какъвто беше грубоват, изръмжа:

— Що? Искаш да платиме ли на турчина за гората?

— Не, не — рече остро Марко Чендов, околийският воивода. — Нищо нема да му плащаме, па нека избие тия петимата. Нашата дума е казана и нема връщане. Ще го обсадим с тайфата му и ще поискаме да пусне нашите. А пусне ли ги, или нема да ги пусне — ние с него требва да се ударим. Това е.

Настана мълчание. Велко стоеше прав насреща, привел глава, лицето му беше бледо и обилна пот течеше по челото, по страните му, сякаш бе излял цяла паница вода на главата си. Тежка, мъчителна борба го хвърляше ту в огън, ту в мраз. Заложник беше баща му, а с него и четиримата други селяни, и Гюрчин Гелев между тях, най-беден от всички в Рожден и с цял куп дребни деца! А не биваше и пари да дават, да паднат на колена пред турчина, да погазят думата на четата. Пуста да опустее и гора, и всичко! Не се купува с пари ни човешки живот, ни чест. Той потърси с очи Дона, но тя седеше сама навътре в колибата. Потърка чело Велко, та ярки червени следи останаха по мокрото бледо чело. Зараждаше се спасителна мисъл в младата му глава.

— Да кажа нещо, ако може — започна той с глух, пресекнал глас и се изкашля, пое дъх издълбоко и продължи по-смело, та и гласът му закрепна: — Той, беят хитър, ама нека бъдем и ние хитри. Щом не може направо, ще потърсим някоя крива пътека. Хм… Нека отидат пак селяните при бея да поплачат, да се помолят: ето, ага, десет лири, само толкова можахме засега да съберем, а за другите, ага, ще ни почакаш две или три недели. Сичко ще ти платим, но пусни людете, че децата им се плашат. Ще се съгласи беят, че и той нема накъде да върви. Ще се съгласи той, ще пусне люДете. А ние, както сме тука, ще излезем и ще го пресрещнем некъде из пътя, като се връща в града с тайфата си. Може, да речем, по кривините на камънаците на Дълги рид… доста е настрана от селото, или дето кажете вие, че е по-сгодно. Ще го ударим, та може и десетте лири да си вземем назад.

Той млъкна и обърса с цяла шепа лицето си. Под Редките мустаци на Наумов затрептя усмивка.

— Добре си го измислил — каза той весело и погледна първо своя, после селския воивода: — А, какво Ще речете вие…

— Ако не на Дълги рид — обади се пръв Бабин, — на Длабка може, или пък на Червен брег, или… Има много сгодни места по пътя за града.

— На Дълги рид ще бъде — каза Чендов.

Сега четите изпратиха куриер при селяните: да залъжат те бея с десетина лири, да го измолят да почака за другите пари и да пусне задържаните люде. След някое време куриерът се върна и донесе вест: Укротил се беят с петнадесет лири и щял да чака за другите пари само две недели. Пуснал заложниците.

— Ами готви ли се да се връща назад, в града? — попита Чендов.

— Никои не знай. Време за обед наближава — може да се наобедват и да тръгнат. Какво ще прави сега в Рожден?

— Иди да узнайш — рече воиводата и побутна куриера накъм селото.

Местността Дълги рид беше на близу половин час път от Рожден. Куриерът донесе, че турците се готвели да напуснат селото веднага следобед. Сама Добра казала:

— Ще се наобедват и ще се пръждосат.

Чендов веднага даде команда и двете чети да се готвят за поход. Стегнаха се четниците, похапнаха и тръгнаха в дълга редица през гората. Дона излезе от колибата и с Велко размениха само по един бърз поглед. Не беше сега време да се сбогуват и прощават, макар да тръгваше Велко на бои. Защо ще се показва мекушавост и слабост, когато с един поглед може всичко да се каже?

Четите трябваше доста да позаобиколят, за да минат незабелязано, и бързаха да не би турците да ги изпреварят. Не беше много сгодно, че се движеха посред бял ден, но как иначе? И поради това трябваше да се търсят по-затулени пътеки през планината. Ловджийски табури аскер постоянно сновяха навсякъде — дано не се случи лоша среща!

Пътят се извиваше като настъпена змия по Дълги рид, на някои места между озъбени скали и лескови храсталаци. Беше сухо, безводно място. Околийският воивода избра най-сгодния завои и разположи двете чети по десет души от двете страни на пътя. Раздели четниците на три групи, малко раздалечени една от друга. Първата и втората група трябваше да пропуснат турците, докато стигнат първите от тях до третата група, и тя първа ще открие огън, а другите две — след нея. Да попаднат турците в огнен обръч. Това подреждане стана бързо и всички се изпокриха зад скалите и между храстите, затихнаха, та човек не би допуснал, че тук се спотайваха двадесет души въоръжени мъже. Велко попадна в третата група, а близу до него залегна и Чендов. Задачата беше ясна и людете бяха опитни, но воиводата изрече и последната си заповед, повече за третата група:

— Моята пушка ще слушате. Аз пръв ще гръмна, а вие веднага след мене.

Дали не бяха минали вече турците? Не, не — рано беше още за тях.

Скоро мина умората от бързото пътуване, но дойде жаждата. Беше горещ летен ден, наближаваше пладне. Няколкото манерки със затоплена вода скоро бяха изпразнени — не всеки от четниците имаше съд за вода. Наблизу нямаше извор, а реката извираше надалеко, пък и никои не биваше да се показва. Четниците — а повечето от всички Жадният, с изплезен език — криеха глави в тесните сенки край скалите, в храстите и все облизваха лепкавите си пресъхнали устни. Къде ли се бавят още тия агалари? Няма да тръгнат те по тоя пек, няма… Ще чакат да се позахлади и защо ли ще бързат агите? Ех, пусти да опустеят, тяхната майка… Чуваше се тих глас тук и там край пътя, но човек нямаше охота и да говори.

Навред наоколо беше тихо, бръмчаха само бързо прелитащи лъскави мухи край налягалите мъже, някои храст ще прошумоли, ще се търкулне камъче, гущер ще пошушне в засъхналата трева. Тук беше доста открито място сред планината, стръмнините сякаш се бяха отдръпнали още по-далеко — синкави, забулени в суха, гореща мъглица, та по-далечните върхове и едвам се виждаха като бледи сенки по избелялото нажежено небе. Изеднаж в тишината, някъде отдалеко, долетя тиха, сподавена песен на кавал. Позната беше тя на четниците и което не дочуваха, допълваха го в ума си. Жажда изгаряше утробата им, но ето и сега старата тъга се раздвижваше в душите — буди я далечната тиха песен… За какво ли няма да жали човек по тая земя — за майчица, за братец или сестрица, за либе младо, хубаво и за какво ли още да не жали в робската неволя, за другар орли му месата разнесли, — за дом запустял, за село родно…. Мъката на всички се пробужда и пее в далечната тиха песен. Да имаше поне една глътка водица — ех, пуста комитска неволя! … Времето е спряло — сякаш от хиляда години е така и още хиляда години ще продължи все така. Горещият дъх като пламък излиза от полуотворената уста — ех, дано да дойдат по-скоро турците, ще се излее всичко на главите им! …

Не идваха турците. Мина още много време. Слънцето се измести и натежа към запад, все тъй ярко и огнено, планинските върхове нататък се стопиха, изчезнаха съвсем в блясъка му, бликащ на широки потоци. Кавалът замлъкна и сега като че ли тоя ден наистина няма да има край! Но ето там, по широкия гръб на отсрещния рид, преминава стадо. Чуват се звънци и другаде негде, по-далеко. Пладне отдавна е преминало, стадата се раздвижват.

„Чатчат! — После пак: — Чатчат!“

Идат! Като че ли точно сега никои не очакваше, но както бе наредено, първата група, която стоеше най-долу, и оттам се виждаше голямата част от пътя, даваше знак, че турците се виждат. Прошумоляха тук-там храсти, някои запуши кашлица с шепата си, сухо щракна предпазител на пушка. Двама от четниците, залегнали един до друг, тихо заприказваха, но се чу надалеко разговорът им:

— Ами ако им е казал некои, че ги чакаме тука? Видеха ни овчари, пък и други може да са ни видели.

— Нема да им кажат. Не се случвало по тия места такова нещо, не се случвало предателство. А че са ни видели — видели са ни мнозина сигурно, нели сме посред бел ден. Те и сега ни гледат мнозина и чакат да видят какво ще стане, но ние не можем да ги видим. Нели и аз съм ходил овчар! Пиле да прехвръкне, ще го видиш. Ще гледаш, какво друго ще правиш цел ден…

— Тихо там! — изръмжа глухо Чендов и добави с остър шепот: — Внимавай!

Мина още време, докато турците кривуличеха по завоите на пътя. Най-напред се чу неясен говор, като да летеше във въздуха, чу се тропот на копита. И пак говор. Сетне изеднаж, на долния край на завардения завои, се появиха трима конници. Това беше сам беят и от двете му страни двама от другарите му. Почти веднага след тях се показа друга група конници, проточи се по пътя цялата дружина на бея. Като че ли всичко наоколо се ослуша в техния говор и в тропота на конете им. Хайде… Хайде още малко! Трябва още при първия залп да паднат поне половината от турците… Още, още малко.

Ала отеднаж тресна изстрел. Преди още да стигнат първите трима конници до мястото, където си бе определил околийският воивода, за да даде знак, преди да се изравнят с мерника на пушката му. Някои от четниците бе изпуснал пушката си. Последва нестроен залп Между турците настана бъркотия. Велко видя как скочи конят на бея на задните си нозе. Другите коне се въртяха на едно и също място. Един изтича като хала нагоре без ездача си и стремената му подскачаха високо от двете страни на седлото. Сипеха се изстрели безредно. Двама от турците лежаха на пътя неподвижно. Една група от петима или шестима турци бягаха назад с конете си, които се бяха вбили един в друг и така тичаха. Беят, скрит зад шията на коня си, прелетя нагоре, и други трима от тайфата му, също прилепнали към конете си, минаха нагоре. Тъкмо излизаха вече от обсадата, последният от ездачите се катурна от коня си, а малко по-нататък занесе се и падна и конят на бея. Велко видя как беят отскочи от падналия кон и се затича с пушката си в ръце към един голям камък край пътя. Ще избяга! И Велко скочи от пусията си, сякаш земята го подхвърли. Беят се мъчеше да се събере Цял зад камъка, но се виждаше ту нога, ту лакът, ту гърбът му. Както беше прав, Велко гръмна и видя как се дигна прах от самия камък. Той бързо отвори пушката си за нов патрон, без да сваля очи от камъка, зад които се криеше турчинът. Тогава Велко, слагайки с разтреперани пръсти патрона в мартинката си, ясно видя как беят понадигна глава, видя очите му, цялото му лице и пушката му. Велко бързо щракна затвора на пушката си и вече се прицелваше, когато чу гласа на бея:

— Ах, Скорне, Скорне, ти ли си бре! На, Скорне.

Край главата на Велко в миг бръмна тежък куршум. Гръмна и той. През пушъка на изстрела видя как беят скочи иззад камъка и се втурна към един храст наблизу. Къде ще го гониш сега?

Изстрелите продължаваха, един след друг, по няколко наеднаж, но сега обградени бяха четниците. Оцелелите турци бяха се пръснали наоколо и стреляха от няколко места. Четниците един след друг се прехвърляха на пътя и стреляха иззад ниските, брегове край самия път. Започна се едно безплодно сражение — противниците и от двете страни бяха добре скрити, можеха да се видят само цевите на пушките им. Ами ако довтаса помощ на турците, ако се зададе отнякъде някои табур, аскер? Чендов даде команда с глух глас:

— Изнизвай се надолу… един по един!

— Изнизвай се надолу, един по един! — повтори я залегналият близу до него четник.

— Изнизвай се… — чу се по-нататък.

Мястото беше сгодно и двете чети се измъкнаха без жертви. Престанаха да стрелят и турците. На пътя лежаха двама убити турци, по-нагоре бе паднал още един, а там наблизу се бе проснал и конят на бея. Прекрасното животно още не беше умряло и гребеше по земята час по час с предната си нога, негли се опитваше да се изправи. Доуби го беят с револвера си. И сам беят беше ранен в лявата нога, но не даде да го превържат веднага:

— Оставете… Дребна работа. — Не искаше да покаже слабост или уплаха пред другарите си, но додаде: — Скорне ме удари, младият…