Димитър Талев
Илинден (21)

VI

Последните дни на зимата минаваха един след друг и някак по-бързо. Дона все така събираше децата сутрин и ги пущаше късно следобед. Говореше се из селото, че учителката е добра, добре учи децата; по-големичките вече пишеха писма на бащите си по гурбет. В очакване на близката пролет Велко стоеше повече без работа и се навърташе в къщи. Рядко ще излезе по село — да се види с другари. Околийската чета идва на три пъти и доста се бави, та Велко стоя много дни и нощи на стража. Сега четниците бяха само деветмина и ги водеше секретарят — учителят Наумов, — а войводата и още един от четниците — Жадният, който бе заболял от плеврит — бяха отишли през зимата на почивка в България. Селото решаваше с четата един голям въпрос — за гората. Старо село беше Рожден и гората си беше открай време негова, но преди осемдесет години дошъл от града Хамди бей и казал, че гората била негова. И ако селяните искат да берат дърва от гората и да правят въглища — ще плащат на бея. Покорна беше раята — кой ще дигне глас срещу един бей! ламди бей идваше всяка пролет и налагаше на селото данък за гората. Той ще каже една сума, а селяните ще молят и ще плачат събрани около него и беят ще отстъпи от… добро сърце. Селяните знаеха, че гората си е тяхна, но хвалеха бея и го благославяха за добрината му. След Хамди бей стопанин на гората стана неговият син Абдула бей. И той като баща си: ще вземе колкото може повече пари за гората и ще си отиде. Понякога ще дойде на лов из планината и селяните ще го посрещат и гощават. След Абдула бей дойде Кемал бей, но от няколко години насам стопанин на гората беше неговият син Селим бей, който бе взел всичко от ръцете на стария си баща. И Селим бей вземаше всяка пролет данък за гората. Предната година се опита да вземе два пъти — забравил уж, че бе взел еднаж. А селяните все помнеха, че гората си беше тяхна от памти века. Като тръгнаха чети из планината — страхът от турците намаля. Четите убиваха злите турци и всякакви народни изедници. Селската сиромашия намери опора. Пред турските съдилища нямаше правда за раята, а четите бяха защитници на народа. Случваше се и друго, ако дойде турски или арнаутски зулумджия и безчинствува в селски дом — стопанинът или неговият син дига секирата и му разцепва главата на две, сетне взема му оръжието и бяга при четата в планината.

Тая зима рожденци заприказваха да не плащат повече данък за своята гора, както бяха плащали осемдесет години. Допитаха се до четата и Наумов им рече:

— Кажете на бея, че нема да му плащате повече данък за гората, пък той, ако иска данък, да дойде от нас да иска.

Така се реши. И рожденци не отидоха първи да кажат на бея, а чакаха той да дойде да си иска данъка, Селим бей от есента не бе идвал в Рожден.

— Нема защо да бързаме ние — приказваха си селяните.

— Ами ако доведе турчинът заптии, аскер?

— Ще видим.

Селяните чакаха пролетта и с радост, и със страх; не излиза лесно страхът от сърцето на роба. Най-сетне пролетта настъпи.

Започна снегът бързо да се топи, потекоха по долищата мътни води. Наякнало беше слънцето, припеците димяха. Удариха и дъждове — дни и нощи буча планината и се изправи една сутрин срещу грейналото слънце, цяла измита и окъпана. И щом започнаха да засъхват пътеките, Велко Скорнев пръв се хвърли в гората. Нямаше да чака тоя път той позволение от бея. А като се зачу неговата секира — влязоха в гората да секат и други селяни.

Други години Велко не се връщаше по цяла неделя от гората — имаше си колиба там, носеше си храна за повече дни. Тая пролет той се връщаше в къщи всяка вечер и рядко ще прескочи да не си дойде. Старият Скорнев си помисли: „Може би се бои от бея, да не го завари в гората, докато не се реши как ще бъде тая година…“ Но старият не познаваше сина си и нищо не виждаше. По-добре от него виждаше стрина Ордена. Велко се връщаше почти всеки ден от гората заради учителката. И взе да намира разумни, убедителни причини, понеже и сам виждаше, че не беше редно да се връща всеки ден. Ето секирата се е притъпила и трябва да се наостри; имал нужда от по-топла дреха нощем; яденето се е свършило по-скоро; да дойде старият да види дали е насякъл достатъчно букови дърва за ковашки въглища. Какво ли не може да измисли човешкият ум! Старият Скорнев вярваше на всяка дума на сина си: Велко никога не бе лъгал, не лъжеше и сега. А старата Скорневица виждаше, че причината на всички тия причини беше Дона. Ще дойде Велко да си наостри секирата, а докато не намери учителката, не може да намери и точилото. Така за всичко. Ще я потърси в къщи, в стаичката й, в двора, в училището. Понякога тя нарочно се криеше от него и той все не можеше да намери точилото. Но ако се разсърди и не иска да я търси повече, тогава пък тя тръгва подире му: — Велко… Веле…

Търсеха се, за да се видят, да си кажат по няколко Думи, да си разменят по една усмивка, пълна с нежност и обич. Те не виждаха как се бяха променили след пътуването си през оня зимен ден — бяха и двамата кротки, сговорчиви, гласът им и смехът им бе станал по-тих, бяха и двамата разсеяни — нищо не беше вече много важно. Но в същото време мисълта им беше по изострена — те се разбираха с един поглед, с половин дума, Разбираха се и без поглед, без дума. Паднали бяха всички прегради между тях — останала бе само една: непреодолим страх пред чудото на любовта. Те се бояха да се докоснат, бояха се да останат сами. Ако през някоя от тия лунни ароматни пролетни нощи Велко бе влязъл с тихи стъпки в малката стаичка на учителката прекрасното чудо би станало. Но той не се решаваше да влезе, а тя не се решаваше да го призове. Не можеха да надвият своя чист, младежки свян.

Старият Скорнев нищо не виждаше. Виждаше само Скорневица и сърцето й преливаше от радост: „Ще си имам хубава снаха, умна, учителка, гражданка..? А Велко — какво? Лош ли е Велко?…“ Коя ли майка не мисли, че нейният син може да се ожени дори за една царска щерка?

Когато закъснееше Велко да се върне вечер в къщи или пък прескачаше по един-два дена — случи се това два-три пъти, — Дона нямаше търпение да го дочака и излизаше на края на площадката. Оттук се виждаха всички пътеки към гората. Учителката стоеше тук, на високата скала, и гледаше гората — да разкъса с поглед зеленото горско рухо, да окърши гранките на всяко дърво, та да няма пречка и преграда за погледа й. като го виждаше да излиза от гората, тя продължаваше да стои и не се помръдваше: нека той да тича насам! само щом я види! И сърцето й биеше лудо, щом видеше тя, че младият момък, като я съгледаше, застанала на високата каменна площадка, ускоряваше стъпки по най-късата пътека. Той бързаше към нея, а тя се задъхваше от радост и очите й плуваха в сълзи.

Тоя път Велко не се върна два дни от гората. Не се върна и на третия ден, та привечер Дона доста ранкО отиде и застана на скалата да го чака. Когато се връщаше към края на деня, Велко оставаше да нощува в къщи. Учителката бе пуснала децата да си вървят, а до залез слънце имаше още много време. Ще чака тя тази вечер — три дни не се бе връщал Велко. Учениците й се бяха пръснали по двама, по трима из пътечките насреща и се изкачваха към къщи по стръмнината отвъд долината в шарените си носии. До ушите й долиташе позната училищна песничка — някои от децата пееха в един глас.

Загледана подир учениците си насреща, Дона изенаж трепна и втренчи поглед: между храсталаците край една от пътеките за гората се мярна бяла забрадка. В същото време от гората излезе и Велко. На пътеката срещу него се изправи жена — носията й трептеше с яркото си шаренило в зеления въздух край гората. Велко се спря далеко от нея, но тя пристъпи по-близу. Нещо му приказваше, размахваше ръце и ръцете й плаваха във въздуха. Младата девойка я позна още в първия миг: Добра Лозанова.

Велко я слушаше и гледаше встрани. Няма ли да има край тая среща? Добра подигна ръка и леко я плъзна по белия му ръкав, от рамото надолу до голата му китка и там спря тя своята ръка, своята милувка. Дона гледаше с примряло сърце. Колко много продължи всичко туй! Най-сетне Велко се отдръпна, мина през тревата край Добра, излезе пак на пътеката и продължи насам. Добра тръгна след него. Той се обърна и нещо й каза. Тогава Добра се спря на пътеката с отпуснати ръце. Сетне тя дигна лице и дълго гледа към високата каменна площадка.

Дона го чакаше горе, спотаила се бе сега зад църквата. Наоколо нямаше жива душа. — Веле… — подвикна тя тихо.

Велко се приближи. Те се гледаха мълчаливо, застанали един срещу друг. Не бяха се виждали три дни, а сега Дона се бе уплашила от Добра. Тя наведе глава и чакаше. Велко се поколеба един миг задъхан, сетне пристъпи бързо и я сграбчи в прегръдките си.

 

Селим бей довтаса в Рожден. Настани се у Добра с неколцина от другарите си, а Другите се настаниха в съседните две къщи. Говореше се че Добра завързала приятелство с бея; видял ги някои заедно в града. Не се знаеше дали е верно, но той право в нейната къща спря. В нейният двор, събра беят още същия ден селските стареишини а надойдоха и други от селяните. Събра ги турчинът и започна кротко на преспански:

— Е, люде, дойдох, както секой година, да си взема своето за гората. Ще режете дърва, ще продавате, ще горите кюмюр, ще продавате, пък и аз ще получа своето. Ама той година искам повеке. И дървата се продават по-скъпо, и кюмюрът, и аз ще искам повеке.

Говори той, върти очи, седнал на ниско столче, а катилите му около него — с пушки и силяхлъци. Като се изказа беят, настана мълчание. Не беше лесно за раята да излезе срещу турчина с противна приказка. Реши се най-сетне да отговори за цялото село старецът Павле Локвенец:

— Да ти са много години, бей… да беше дошъл подир Великден, че ние сега с празника, но… щом си дошъл… Ние сички, Селим бей, целото село, от пуста сиромашия, решихме да те помолиме да ни оставиш гората без пари. — Турчинът трепна и се дръпна назад, но продължаваше да слуша. — От пуста немотия, бей, децата сме си пратили на гурбет, а що можем да изкараме от дърва и кюмюр? Цел ден ще блъскаш до града, ще висиш там, ще се пребиеш за един грош. Молиме те, бей, да ни оставиш гората, да не мрем гладни.

— Що говориш ти, старче! — замахна нетърпеливо с дългата си тънка ръка беят. — Гледай ти! Аз им искам повеке, а те си наумили нищо да не дават. Не може! Нема нищо да дадете, нищо нема и да вземете. Такава е той работа. Ако не ми наброите още днеска по един лира на къща, който посмей да влезе в гората — жив нема да излезе. Ето и оттука виждам, че некои веке горят кюмюр там. Какво си мислите вие бре? Я гледай ти!

Както се бяха струпали селяните, някой от по-задните каза:

— Гората си е наша!

Селим бей скочи. Той беше с тесни рамена и гърди, но стоеше изправен, с гордо вдигната глава. Облечен беше в разкошна турска носия, но силях^[1] сега не носеше — би бил тежък за тънкия му кръст — и само една дълга пушка, нова и добре излъскана, припряно местеше от ръка в ръка. Той цял се изпъна срещу селяните:

— Що рекохте? Я още един път да чуя! — гласът му изтъня. — Ваша ли? Гората била ваша! Ей сега ще ви избия сичките! — И той стисна пушката с двете си ръце.

Пак настана мълчание. Ала най-важното беше казано и сега беше по-лесно да се говори. Пак започна Павле Локвенец — ех, каквото ще да става най-сетне!

— Не се люти, бей… С добро ще се разберем, ние не сме лоши люде и ти си харен, да ти са много години. Ето ние сички те молим да не ни искаш пари.

Селим бей седна пак на столчето и не личеше колко много е гневен. И ето какво каза със спокоен, равен глас:

— Гората е мой от дедо и прадедо. Ще видя аз кой ще ми излезе насреща. Идете си сега сички. И ако до утре по туй време не ми донесете по един лира за сека къща, ще взема по един глава от сека къща в Рожден. Така да знайте. Идете си сега сички.

Ни един от селяните не се помръдна. Трябваше да отговорят на тая грозна заплаха. Пак дядо Павле Локвенец се реши:

— Защо тъй, с лошо, бей… глави искаш да вземаш. Ами и ние не сме веке сами. И за нас има кой да се погрижи. Ти ще разбереш, бей, умен човек си.

Беят не очакваше такива думи. И не знаеше какво да отговори веднага, а в това време селяните излизаха на пътя. Той викна подир тях:

— Комитите, а! С комитите ме плашите. Кажете им да дойдат, тука съм аз. Чакам ги, нихната майка гЯурска! До утре ще ви чакам, а после сам ще дойда, вашата майка…

Добра повика две по-стари жени, за да не се говори по селото, че била сама с турците, само със старата си свекърва. Тя повика двете жени и да готвят, да пекат баници за гостите й. И все приказваше:

— Отрова да им стане това ядене и пиене! У мене намериха да кондисат, сама жена, какво ще каже сега селото… Слугувайте им вие, мили стрини, да не им се меркам много пред очите на тия поганци. Да може да се скрия некъде съвсем, в земята да потъна. Какъв срам ми донесоха, проклетниците… Слугувайте им харно, той, беят, по една бела меджидия ще ви даде…

Слугуваха добре двете жени, ядоха и пиха сладко турците. След сития обед Селим бей изпрати другарите си да почиват в съседните две къщи, полегна и сам да подремне. Добра накара двете жени да измият съдовете, да приберат всяко нещо на мястото му и ги изпрати да си вървят.

— Пък довечера пак елате — каза им тя на вратника, очите й бяха пълни със сълзи. — Да не съм сама, а ще требва пак да сготвите нещо. Той, мръсникът, по една бела меджидия ще ви даде. А пък аз — проплака тя — ще се кача да се скрия на тавана…

Двете женички си отидоха, а Добра заключи свекървата и детето си в другата стая и не се качи да се скрие на тавана, но влезе при бея. Така бяха уговорили те с него. Тя го погали по косите и той, колкото беше дълъг и тънък, се протегна като смок на припек в сладката си следобедна дрямка. Колкото и да беше жадна за милувки, та беше заслепяла да мърсува с турчин пред очите на цялото село, Добра ето какво намери най-напред да каже:

— Знайш ли, бей, каква хубава даскаличка си имаме?

— От тебе ли по-хубава?

— Какво съм аз… щом съм веке раждала! А то младо, росно, в чаша да го изпиеш.

Ококори очи мръсният:

— Къде е тя, даскалицата?

— У Даме Скорнев живей.

— Аха, разгеле: и аз имам път нататък.

Излязла бе Добра да посрещне Велка Скорнев в гората, а той от ръцете и се изскубна, за да иде при учителката. Бяс се бе загнездил в сърцето на селянката и не й даваше мира. Още на другата сутрин тя се накити като за празник и се качи горе, в училището при Дона. И като да не беше същата — с такава злоба заговори селянката с младата учителка.

— Как се намери да дойдеш в нашето село — каза й тя, — по-добре земята да беше те погълнала! От ръцете ми го вземаш, но аз нема да ти го дам лесно. Охо, ти не ме познаваш! Ще те затрия!

Заканваше се Добра Лозанова, но не знаеше как ще затрие съперницата си, а само искаше да излее отровата си. Сега ето бея, като че ли сам дяволът й го пращаше.

Късно следобед Селим бей поведе тайфата си и се изкачи горе, у Даме Скорнев. Голям празник беше днес — Цветници, — та Скорневци си бяха в къщи, прибрал се бе от гората и Велко, а Дона беше в стаичката си. Те усетиха неканените гости едва когато двете вързани кучета почнаха да лаят и се дърпаха яростно на синджирите си. Излезе Велко да погледне.

— Турци! — върна се веднага той и се спусна към стаичката на учителката: — Доне!

Тя излезе, той я грабна за ръка и се затича към вратата, но беше вече късно. Турците се струпаха пред вратата.

— Искаш ли гости, Скорне? — изкриви уста беят, а очите му право в учителката.

— Ние сме тръгнали по работа — каза Велко и лицето му беше така бледо, че изглеждаше като зацапано с ръжда от мартенския слънчев загар по него.

— Е харно, харно — отвърна беят, — но и ти ми требваш, искам да те питам нещо. Ами пусни даскалицата бре! Я го гледай!

Дона сама изтегли ръката си от изстиналата ръка на Велко. После тя рече с твърд глас:

— С мене немате работа. Дръпнете се да излеза. Беят мазно се усмихна.

— Е-ее… Така ли се посрещат гости?

Той влезе в широката предна стая. След него и другарите му — останаха само двама вън, пред вратата. Той искаше да поиграе с жертвите си — не бързаше, за да не ги уплаши, докато ги хване по-здраво.

— Какво си се наежил ти? — обърна се той към Велко. — Вижда се, че си серт човек. Ти си вадил пиЩов срещу мои приятели в касабата. Знам аз, казаха ми. Я да видя пищова ти, покажи го!

— Немам пищов аз — отвърна Велко и очите му играеха — обмисляше нещо.

Той забеляза, че турците бяха много сигурни в успеха си, и тъкмо това трябваше да се използува. Погледът на бея лепнеше по Дона, но ето сега турчинът се залавяше с Велко, за да се справи най-напред с него.

— Дай пищова, че ще кажа да те вържат и добро нема да видиш — повиши глас беят. — Ти и пушка имаш, и нея ще дадеш!

Той се извърна към другарите си и нещо им заговори на турски, а в същия миг Велко сграбчи отново учителката за ръката, сви се като звяр, който напада, и с всички сили се втурна към вратата, разблъска изненаданите турци, кого с глава, кого с рамо или лакът. Дона летеше след него и чувствуваше само желязната му ръка как стискаше нейните тънки пръсти. Турците нададоха викове, сблъскаха се всички на вратата. Единият от тия, които бяха останали вън, дигна пушката си и гръмна, но двамата млади люде миг преди това се бяха скрили зад ъгъла на църквата. Куршумът изпищя високо над гората.

— Остави ги! — крещеше беят. — Избягаха. Няма да избягат далеко, пак ще паднат в ръцете ми!

И се обърна той, та насъска копоите си на стария Скорнев. Биха го те, биха и стрина Ордена, разтършуваха къщата, изпочупиха каквото им попадна пред очите. Търсеха пушки и пищови.

— Ще дойда аз пак — рече на края Селим бей — и ако не заваря тука даскалицата — на ръжен ще ви опека и двамата дърти пергиши. А сина ти, Скорне, по-добре го отпиши. Само да ми се мерне още един път пред очите!

В същото време Дона и Велко наново бяха попаднали в смъртна опасност и се бореха за живота си. За да се скрият миг по-скоро от очите на турците, Велко поведе учителката не по пътеката към долината или по каменистата стръмнина накъм гората, а направо в пропастта към високата площадка. Там, наблизу три аршина под самия ръб на площадката, се намираше оня тесен и неравен праг и това беше път, който можеше да послужи само при смъртна опасност. Малцина го знаеха в Рожден и още по-малцина можеха да го използуват. Знаеше го и Велко.

Като свиха зад църквата и чуха изстрела след себе си, Велко поведе другарката си право към пропастта и намери време да каже:

— Върви след мене… Не бой се…

Дона вървеше след него и ако би казал да скочат в пропастта — тя едва ли би помислила да се противи. Той нямаше време да й обяснява накъде я води и нейната опора беше само ръката му. Спряха се на самия край на площадката. Велко пусна ръката на другарката си, седна на каменния ръб и като се обърна по корем, смъкна се надолу, докато напипа с нозе каменния праг. Прилепнал цял о скалата, с гръб към пропастта, той протегна ръце нагоре и подложи дланите си. Чу се гласът му, хриплив, задъхан:

— Доне… обърни се с гръб… Стъпи на ръцете ми и се спущай полека… полека… Не бой се… Сега на рамото… Така…

Той я спусна до себе си на каменния праг, обхвана я с ръка през кръста. Телата им бяха плътно прилепнали към скалата и едно към друго. Велко попритегли леко девойката.

— Хайде… полека… Не бой се. Затвори си очите. Хайде, пристъпи пак.

Те бавно влачеха нозе, пълзяха по грапавия камък, чуваше се дишането им, пресекнало, шумно, чуваше се как се търка по скалата облеклото им.

— Хайде пак… Пристъпи. Още малко, Доне. Полека… Не гледай…

Велко минаваше за трети път оттук. Сега трябваше да води и Дона с извита назад около кръста й ръка. Това го караше да се издава повече над пропастта и много малко беше нужно да натежнее над бездната тялото му, и нейното с него. Те сега бяха като едно тяло. Дона местеше нозе след него, с лице до камъка и със затворени очи, подчинена на волята му. Неговата ръка около кръста поддържаше не само тялото й, но и съзнанието й да не угасне и сърцето й да не спре да тупти от ужас. Тя чуваше и гласа му, ловеше го жадно, за да не се вледени кръвта в жилите й, да не се подкосят нозете й.

— … Доне… Още малко… Хайде пак. Каменният праг беше дълъг около два разтега, по-нататък се разширяваше малко и продължаваше още около един разтег и се сливаше с една втора малка площадка. Там трябваше да се прескочи една цепнатина в скалите и вече започваше стръмнина, която стигаше до една полянка на горния край на пропастта, а оттам започваше и гората.

— Ще минем — хриптеше глухо гласът на Велко. — Ето, още малко… А ония нема да се сетят де сме… да погледнат насам…

Всъщност той се боеше повече от това — да не би турците да погледнат случайно отгоре, отколкото от бездната до петите му. Дона в ръцете на бея! Никога!

— Хайде, Доне, пак… Ето, още малко… Най-сетне стигнаха по-широката част на каменния праг и почти едновременно въздъхнаха, по-свободно, по-дълбоко. Велко отлепи лице от скалата, бледо, обляно в пот, и се обърна към другарката си. Тя мълчаливо му се усмихна с пребледнели, сухи устни. Сега тя почувствува и топлината на ръката му около кръста си. Сега те най-много се обичаха — тяло до тяло, увиснали над бездната, и двамата обхванати от вледеняващия дъх на смъртта. Няколко стъпки по-нататък те стигнаха до втората, по-ниската площадка, Оставаше още цепнатината, прерязана в скалите.

— Можеш ли да прескочиш? — попита Велко.

— Мога.

— Чакай, аз пръв.

Той прескочи леко на другата страна и подаде ръка на Дона. Прескочи и тя, като коза. И се спуснаха надолу по стръмнината, ръка за ръка, а оттам до гората беше близу.

В гората беше околийската чета. Имаше там една скрита колиба и деветмината въоръжени мъже се криеха в шубраците около нея през целия ден. Час по час идваха верни люде от селото да ги осведомяват за бея и тайфата му — тук ли са още и какво се канят да правят. Решено беше, че ако тръгнат турците да правят зулуми по селото — четата да ги нападне заедно със селската чета и да ги прогони. Наумов знаеше за лютата закана на бея.

Като видя сега Наумов в гората своята някогашна ученичка, не се учуди много. А когато Дона и Велко му разказаха как се бяха спасили от турците, той каза и като че ли се обръщаше повече към другарите си:

— Ето как ще ни накарат бейовете да прескачаме и пропасти, ето как ще ни направят всички борци, и млади и стари, и мъже и жени.

Дойде пак куриер от селото и каза, че турците наново са се върнали у Добра. Наумов помисли малко и нареди на куриера:

— Сега, като се стъмни, върни се в селото и гледай да се добереш до тая жена, Добра. Нека тя каже на бея, че ако той до утре, до изгрев слънце, не напусне Рожден, ще има работа с нас. Кажи това и на Бабин, селския войвода, а той нека дойде тук утре в зори.

Турците напуснаха селото на другата сутрин, но чак след като изгря слънцето, за да не бъде по волята на комитите. Не дадоха вид, че се боят от комитите, а Добра дълго моли бея с думи, със сълзи:

— Ще ви избият, бей, сто души комити ще ви нападнат. Така ми рекоха. И къщата ми ще изгори, и детето ще ми убият, и мене. Моля те, бей, жално ми е за тебе, млад си още.

Селим бей махна с ръка.

— За твоя хатър ще го направя. Ама аз пак ще дойда в Рожден.