Димитър Талев
Илинден (19)

IV

Събраха се в рожденското училище около четиридесет деца — повечето момчета, но имаше и момичета. Дона Крайчева ги разпредели на отделения според това, което някои от тях бяха вече учили. Всички бяха събрани в единствената учебна стая, наредени на дълги, грубо сглобени чинове. Работата започна още първия ден, но повечето от децата бяха без учебници, без тетрадки, без плочи и калеми. Бащите тепърва щяха да набавят каквото беше нужно, когато до другия или до по-другия пазарен ден отидат в далечния град. Децата могат и така да помнят някое време уроците си — не може да се бие шест часа път до града за дребни работи. Пък и пари са нужни за всяко нещо, а пари не се копаят като мрамора от земята!

Младата учителка имаше смелост и търпение за всичко. Тя се боеше, дори сърцето й трепереше от страх пред всяка смела стъпка и пред всяка трудна задача, но имаше и много храброст в сърцето си, сила имаше душевна да понесе страха си, да го заглуши, да прекрачи смело напред, когато беше нужно. Тя се боеше да напусне бащиния си дом и да дойде сред тия страшни планини, но трябваше да дойде и дойде въпреки страха си. Боеше се много и преди да започне работа в училището, но започна още първия ден и никой не можеше да познае как се свиваше сърцето й от страх и тревога. Тя не знаеше как да започне и как да учи децата — никой не бе я учил да бъде и сама учителка. Тогава си спомни, напрягаше се по-ясно да си спомни как нея бяха я учили да пише куки и колелца, да познава буквите, да пее песнички. Така започна и тя, стъпка по стъпка, сетне и самата работа я подтикваше напред.

Дните минаваха един след друг и Дона, вдадена в работата си, не ги усещаше как прелитат от безкрая към безкрая с разперени над планината безшумни крила. Животът тук, на каменната площадка, беше прост и еднообразен. Което беше ново и любопитно за младата учителка през първите няколко дни, повтаряше се всеки ден: събуждането на къщата в тъмни зори, грижите около няколкото добичета, излизането на двамата мъже, баща и син, в гората за дърва или за въглища, отиването и връщането им от пазар в града в края на седмицата, непрестанната шетня на стрина Ордена из къщата и малкия двор. Учителката ходи по някои по-близки къщи на селото — канеха я често, — но и там беше същото, та дори и людете изглеждаха като че ли все еднакви както в селската си руба, така и в образите си, и в приказката си. Свикна тя и се успокои и в училищната си работа, не й изглеждаше вече така трудна, пък и децата бяха схватливи, бързо и лесно усвояваха наука и знания. Само планината насреща и навред наоколо изглеждаше все различна — ту величествена, ту страшна, ту обляна в слънчев блясък, ту по-черна и от най-тъмните нощи, ала винаги хубава. Младата девойка свикваше и с нея, но колкото по-добре я познаваше, толкова по-ясно разкриваше планината своята хубост и своя истински образ. Дона забеляза, че така беше и с людете: изглеждаха все еднакви и едва отблизу човек можеше да види истинския им образ. Еднакви, то се знае — люде като люде, — но и различни… Оказа се, че и Велко, синът на хазаите, е неграмотен. Видя й се много чудно това, макар вече да знаеше какъв беше и какъв е бил животът в това далечно планинско село. И по-скоро не й се вярваше, че тъкмо Велко е сляп и глух за книгата, за науката — не може да напише дори името си. Донесла бе тя от дома няколко свои любими книги и науми да ги даде на младия човек да ги прочете, да вкуси той духовна храна, да научи нещо. Избра най-хубавата — да го привлече още в началото. Той повъртя книгата в ръцете си, после дигна към учителката своите сиви очи:

— Не ще да дума с мене тя…

И като каза това, откъм врата му пропълзя руменина, заля цялото му лице.

— Как тъй не ще да дума! — повтори след него учителката, тънките й вежди се извиха нагоре още по-тънки.

Велко й подаде книгата, а в очите му — остър, студен блясък от голяма горделивост:

— Така. Не мога да чета. Не съм учил. Руменината по лицето му стана още по-гъста, но и погледът му се изостри още повече, студен и надменен. Тогава се намеси майка му, стрина Ордена, като квачка да защити пилето си:

— Ех, учителке… Ами кога ще се научи, кой ще го научи? За пръв път дойде учител в Рожден преди осемнайсет години. Тогава мой Веле беше мъничък. Тогава се учи баща му, та и сега пей, криво-лево, по книгите в църквата. После нема учител може би десет и повеке години и като дойде нов учител — мой Веле беше пораснал и не ще да иде в училището. Молихме го баща му го би, и тъй, и инак, най-сетне склони да иде но пък с учителя се смрази. Ударил го еднаж учителят, може и за добро да го ударил, но мой Веле като каза не — и веке не стъпи в училището. Пак молби, па бой, та и учителят дойде да го увещава, но такъв си Веле още от мъничък: каже ли нещо и там остава Мина една година, дойде друг учител. Вервах аз, кай се смени учителят, ще тръгне и Веле, пък и новия учител беше един миловиден, сладкодумен човек, ама едващо отвори училището — убиха го турци на път за града. Три години не дойде в наше село никакъв учител, а мой Веле порасна, как ще го пратиш в школото с дечурлигата! Ето така, учителке… може и Веле да си е виновен, но и той не е много виновен, че остана неук. Да имаше учители… Дона я прекъсна:

— Аз ще го уча. Ще го науча да чете и да пише.

Велко се усмихна под мустачките си и обърна широкия си гръб: приказвай си ти, учителке… Нямаш си друга работа. Той се отправи към вратата, но младата учителка викна след него, та и сълзи се показаха в очите й от обида и гняв:

— Срамота е! Млад човек да не знае да чете! Велко нито се обърна да я погледне.

Минаха няколко дни. На учителката все й се струваше, че младият момък я поглежда присмехулно, ала тя в това време обмисляше и се готвеше да превие врата му. Такъв буден младеж, а неграмотен… И после няма да го остави тя да й се подсмива!

Настъпили бяха дългите есенни нощи. Планината стенеше вън разтъжена и сърдита. Глухо и тъжно въз дишаше оголялата гора, в кумина виеше нощният вя тър ту на кикот, ту на плач, есенният дъжд почукваше на малките прозорчета. Край огнището, между четири здрави, камени зидове, беше сухо и топло. В огнището грееше цяло купище жар. Четиримата люде, които живееха в тая къща, бяха всички тук, край огнището. Надалеко и някак встрани от другите седеше Велко и като че ли само на него не му беше ни хладно, ни влажно, седеше някак нащрек — готов всеки миг да скочи, да излезе някъде. Той целият беше като яка стоманена пружина, напрегната и гъвкава, целият от яки широки кости и мускули на твърди обли възли. Това личеше и през грубите му шаячни дрехи, а още повече в движенията му, във всяка негова поза. Трикракото столче скърцаше под него, но не изглеждаше, че той тежи много на земята ни кога седи, и кога ходи. Баща му седеше край огнището цял отпуснат, като тръшната пълна вреща.

— Чакай аз да ти намеря работа — скочи Дона, тя пък лека и подвижна като птичка в гората. — Че ти ще заспиш така, ще паднеш от столчето.

— Нема да заспя, не ми се спи! — сепна се Велко и сивите му очи заиграха — искаше бързо-бързо да отвърне на шегата с шега: — А ти не можеш да се задържиш на едно место. Духне ветър през кумина и току те понесе като…

Той млъкна — не можеше да довърши мисълта си и тя веднага подхвана:

— Като?… А кажи де!

Велко се усмихна на несполучливата си шега и наведе очи. Майка му цяла се изви към учителката и като че ли сега за пръв път я виждаше: лека и мъничка беше девойката, ръцете й като на дете и само две очи на слабичкото й лице, кафяви и блестят дълбоко отвътре; косите й бяха тъмни, с червеникъв блясък, гъсти и тежки, бухнали на бялото гладко чело и сякаш главата й едва се държи на тънкия врат, пристегнат с високата яка на пъстра басмена блуза. „Още не си е пораснало горкото — мисли си старата жена. — Но ще порасне, Ще се налее, ще заякне…“

Учителката свали малката газена ламба на сандъка в ъгъла и след една минута Велко се намери седнал там на столче и с плоча, с калем в ръцете си. Дона нареди Всичко това бързо и ловко, приседна и тя там на едно коляно на пода. Велко послушно изпълняваше заповедите и, едва-едва усмихнат, сякаш всичко ставаше на шега.

— Хайде, започвай! — рече учителката.

Велко трябваше да пише на плочата цели редици Куки, ченгелчета, колелца. Калемът беше като тънка, чуплива сламчица между дебелите му възлести пръсти. Той започна да пише усмихнат, после усмивката не усетно изчезна от устните му, зачерви се цял, дебелите му вежди се сключиха, на челото му избиха ситни капчици пот. Белите чертички по плочата се показваха разкривени, извити на всички страни, ту много големи, ту пък съвсем мънички. Каква дребна, нищожна работа, а колко трудна! По-лесно би свалил Велко някой стогодишен дъб с тежката си секира.

— Скрий си езика — скара му се учителката. Велко не бе извадил езика си, но бе издул с него долната си устна и бе го стиснал между зъбите. Сега той бързо го прибра на мястото му и се огледа уплашен, с разсеян поглед. Дона кротко додаде:

— Ще свикнеш да се плезиш, като пишеш, а това е хубаво.

Той продължаваше да пише редица след редица чентелчета, колелца и последната редица беше малко по-хубава от първата. Но какво го задържаше толкова дълго закован на трикракото столче, наведен над плочата с калем в ръка? Може би желанието му да се научи да пише? Да, той наистина искаше да се научи да пише, винаги бе съжалявал, че бе останал неук. Но не беше само това. Близостта на девойката, дъхът на нейното тяло, на косите й, едва доловимата топлина, която се излъчваше от нея, го упойваше, омагьосваше го и го държеше там, закован на столчето, послушен, усърден, смутен. Ръчичките на учителката водеха неговите тромави, тежки ръце и тая игра на ръцете беше чудно хубава. Тая игра радваше и вълнуваше двамата млади люде еднакво силно, макар и по различен начин. Велко чуваше как шуми в ушите му разгорещената кръв и се унасяше в сладостно замайване, а младата девойка сама си приказзаше в ума радостно учудена: „Какви големи, силни ръце! Твърди и топли. С едната си шепа той може да покрие и двете ми ръце…“

Даме Скорнев дремеше край огнището и час по час поглеждаше изпод рунтавите си вежди двамата млади люде в светлината на малката газена ламба. В сивите му зеници проблясваха лукави светлинки: „Я ги виж как си гукат… И я слуша, слуша я Велко…“ Разкъсаните му мисли бързо изчезваха в здрача на дрямката, докато наново отвореше очи и пак виждаше младите люде един до друг до големия сандък, в светлия кръг на ламбата. „Слуша я… А каквото му кажа аз или майка му, или некой друг… се рога показва като младо биче… Слуша я, нека я слуша…“

Поглеждаше ги и стрина Ордена край своята къделя, която се точеше на тънка жичка през пръстите й. „Нека го научи“ — мислеше си тя. „Зззннннзззннн!“ — тихо пееше вретеното й. — „Нека го научи да пише. Млад човек, а ето, учителката е в къщата ни. Млад човек, мъж… Едно писмо не може да си напише, сметка не може да си направи. Не може веке тъй, както в старо време. Людете сега са по-други, с отворени очи. Ето и мене дори ми се ще да седна и да се науча на писмо… Ще се научи Веле. Ето, пише ли, пише. Здраво го хванала учителката. Води го като с оглавник. Каква е мъничка, пък здраво го държи. Тя може чак и в църквата да го отведе, венец да му сложи на главата…“

— Ух! — подвикна стрина Ордена. — Какви ли не мисли минават през ума на човека…

Гласът й сякаш пробуди двамата млади люде. Учителката взе плочата и калема в малките си ръце и каза:

— Утре пак. Всеки ден. Докато се научиш.

— Не ща! — скочи младият момък, завъртя широките си рамена и застана с гръб към Дона, като че ли се свенеше да я погледне в очите. — Не ми требва! — махна той с ръка и се отправи без нужда към вратата.

Учителката се усмихна след него и повтори:

— Всеки ден.

Велко мълчаливо дръпна вратата след себе си, излезе вън, в тъмната нощ.

Велко бързо се научи да чете и да пише. Увличаше го сладостното вълнение, когато беше тъй близу до учителката и ръцете им се докосваха. Дона първа забеляза как отскачаха опасни искри от пръстите им и се Уплаши, отдръпна се. Та Велко беше мъж, а тя нима бе забравила! Една млада девойка не бива да се доближава много до чужд мъж. Това беше някакъв вроден страх от мъжа, но тя изпитваше и една особена радост — хубава, макар и смътна, още неосъзната напълно, като виждаше как в очите на момъка тлее и припламва един постоянен огън. Казваше си Дона, че се радва на бързия му успех, но в тая нейна радост имаше и самоизмама. Той четеше детските песнички и разказчета в читанката и се кикотеше с глас:

— Гледай ти! И аз като децата…

Но сърцето му се изпълваше с радостна почуда и възхищение, когато се разкриваше пред жадния му поглед смисълът на тия песнички и четива.

Като свършиха буквара на читанката, учителката каза:

— Сега ти свършваш първо отделение.

Велко избухна в сърдечен смях. Той рядко се смееше с глас. Дона продължи:

— Това ти стига. По-нататък сам ще се учиш: ще четеш, ще пишеш. Иначе требва да те прибера с децата, с тех да вървиш.

— Защо не? Прибери ме.

— Ех, Велко, големичък си вече…

Това беше малко преди Божик и учителката се готвеше, като разпусне децата, да си отиде за празника в града, при своите. Тъкмо по това време дойде да я търси чак горе, в училището, Добра Лозанова. Тя живееше насреща, на другия бряг на долината, но отдавна не бе идвала в църква и Дона за пръв път я виждаше. Беше дребна жена, ала носеше леко тежката везана носия. Имаше тясно лице с нежно заоблена брадичка и беше бледо лицето й, макар да беше тя дете на планината. Устните й бяха много червени, като боядисани, и долната, широко и смело извита, беше като лист на трендафил, свеж и влажен от утринна роса. Очите й, едва-едва откроени, гледаха някак втренчено, жадно и бяха тъмни — две зърна черно грозде, умити от есенните дъждове. Като я видя Дона Крайчева с тия очи и устни, с косата й, подала се на две крилца изпод бялата забрадка — черна, лъскава и суха, негли ще изпусне искри, ако я докоснеш, — като видя Дона тая жена — смути се и сама не знаеше защо се смути.

Беше късно следобед. Учителката тъкмо бе пуснала децата да си вървят и сама се готвеше да се прибере в къщи. Добра влезе в училищната стая едва-едва усмихната, с леки бързи стъпки, отвори ръце, прегърна поривисто младата девойка:

— Мила учителке, мило девойче, откога искам да те видя, да си поприказвам с тебе. Ама не мога, не смея, Скорневица не ме обича и рекох си, чакай, направо в училището ще отида да я видя. Пък и не ща да ме слушат други люде. Ух, милата, каква си мъничка…

Прегръдката на Добра беше гореща, милваща, нетърпелива. Дола искаше да се изтръгне от ръцете й, нещо я отблъскваше от младата селянка и я плашеше, но в същото време чувствуваше как се прелива нега в тялото й. Най-сетне Добра сама я пусна и седнаха двете една срещу друга на дълга пейка край стената. Добра все приказваше — имаше хубав глас и човек колкото се ослушваше в думите й, толкова и в гласа й. Тя знаеше, че всички я слушаха внимателно.

— Искам да се изприкажа пред тебе, учителке — продължаваше тя сега, — да сваля камък от сърцето си. Душата ми гори в огън и пъкъл, защо съм жива… Тя беше другоселка, но пак от едно близко до Рожден планинско село. Омъжила се бе в Рожден преди близу три години и имаше двегодишно момиченце, дребничко и бледо като нея. Живееше със старата си свекърва, а мъжът й, както мнозина други мъже от Рожден и от околните планински села, беше на гурбет.

— Остави ме, учителке, две недели след сватбата — пееше жално гласът на Добра, а очите й играеха, — замина Угоре^[1], и оттогава очите му не съм видела. Венчило ми е, не се разтуря лесно венчило, а ще ти кажа аз — жена, която е спала две недели с мъж, не може веке да забрави.

Не веднага, но след като чу младата учителка докрай тия думи и като че ли едва тогава разбра смисъла им — по лицето й изби червенина. Добра гледаше с наслада червенината по младото лице и продължи:

— Нели съм жив човек, как иначе… Млада съм, здрава и такова е сърцето ми. Как живея тия три години, човек от камък да е, ще се стопи. Мнозина идват нощем да ми тропат на вратата, но аз с два лоста я залоствам. Не съм само аз сама жена по село, но при мене идват да тропат — такава е, види се, кръвта ми, а и очите ми гледат милостиво. Не се лютя никому, нека тропат по вратата, но честен кръст, учителке, като на Богородица, ти казвам, никому още не съм отворила да влезе.

Добра отеднаж млъкна и наведе очи с лукава усмивка. Види се, дотук и беше по-лесно да приказва сега не се решаваше да продължи. Не беше, изглежда съвестта й много чиста. Но колебанието й не трая дълго Тя започна с наведени очи, но веднага след това дигна към девойката същия горящ, жаден поглед:

— Не мога да търпя повеке. Аз си знам как съм търпела досега, какви мъки три години и нека бог съди. Друга да е, ще тлей и ще гние, но ще мълчи, търпи и нема да посмей — такива са тука сички, а аз, учителке, говоря — ето, барем с тебе. Ти си учена чужда си тука, но аз дойдох от тебе помощ да иска!

Дона слушаше с пламнало лице — не изчезна червенината по лицето й, а още повече се сгъстяваше. Тя не волно се бе поотдръпнала, притиснала се бе към стената, като да се боеше да не се опари, но слушаше внимателно гостенката си, с нарастващо вълнение. И пак тъй — нещо я отблъскваше от тая жена и нещо я привличаше към нея. Тя гореше от свян, но слушаше с жажда думите й, които бяха колкото безсрамни, толкова и искрени. Младата девойка на няколко пъти искаше да й възрази, да й противоречи, но в същото време чувствуваше как се отваряше в нея някаква нова неподозирана дълбочина, разтваряше се самата й душа, с болка, в тревога и с неизпитана сладост. Тя слушаше като замаяна, не можеше да завладее, да подреди, да обхване с мисълта си новите, макар и не съвсем непознати чувства, които бликаха буйно в нея. Не пропущаше ни една дума на Добра, чийто хубав глас проникваше властно през глухия шум на разгорещената кръв на девойката. Добра извади от пазвата си от по-рано приготвена хартия, плик и молив и ги сложи в скута си, докато се доизкаже:

— Искам да ми напишеш едно писмо, учителке, едно, хубаво, ясно писмо до моя Лозан, до моя стопанин в София, после аз ще ида в града и ще го пратя по пощата. Ти нема какво, аз ще ти кажа дума по дума какво да пишеш, набрало се в сърцето ми. Ех, да можех и аз да пиша, немаше да изтрая досега! Не съм писмена. Ето, учителке, вземи книга, ето и плайваз, откога още съм ги купила в града… Ама да не ти е студено тука — стаята изстива, пък виж как си облечена, по градски, а тука е планина. Не ща да ида у тебе, Скорневица ще чуе какво ще пишеш, а никой не ща да чуе. Исках да те поканя да дойдеш у нас, ама не знам дали би дошла.

— Не ми е много студено, печката още топлее — отвърна Дона. — Ще седна ей тук, на масата, а ти казвай какво да пиша.

— Лозане, домакине мой стопанино — започна веднага Добра и продължи дума след дума, както бе мислила и премисляла, види се, много пъти. — С клетви ли да захвана и да те прокълна, или с молби като на господа да ти се моля. И съм те клела, и съм ти се молила, ама ти далеко отиде и не ме чуваш. Да не пращаше по некоя пара по гурбетчиите, ще кажа, че си ме забравил. Как не мислиш барем за детето си, Лозане, едно ти е; как не ти е домилело, да дойдеш да го видиш, че не си го виждал. Може и затова не ти е мило, че не си го виждал, а пък мене то от сърцето ми се откъсна. Проклет да е часът, в който тръгна и не помисли веке да се върнеш. Пиши, учителке… Не мислиш, Лозане, да се върнеш. Огън гори в душата ми, ти го запали и ме остави Жива да горя ето три години. Не си само ти гурбетчия от Рожден, секи си идва през година, през две да види къщата си, да види людете си. Само ти не се върна веке и никаква вест не пращаш, че мислиш да се върнеш. Да не има некоя магия да те държи там или има некоя по-мила, по-хубава, по-топла от мене… А не помниш ли как напусна постелята ми, какви думи рече: сладък и пресладък е, жено, медът ти… Ти не помниш, пък аз помня и нема да забравя. Три години те чакам — не съм от камен или от дърво. Ела, постой при мене, после пак върви, където щеш. Но ти добре си живейш там, иначе ще побързаш да си дойдеш. А как Живея аз тука, година след година? Младост не се връща, живот не се връща. Трета зима веке започна, снег е по планината и студ, а ти не се връщаш. Детето ти вели „тате“, а не видело татко си. Ще ти кажа, Лозане, ти кажа, стопанино: на портата ми чукат, с медени Кавали ми свирят, слаба жена, проклета съм аз, ела да ме отбраниш, че и сам Селим бей пред портата ми спира. Ето що ти велям, пък ти и сам ще разбереш по-харно… Толкоз, учителке, от мене, пък ти пиши още нещо на края, ако е нужно. Ето ти и плико.

Учителката привършваше писмото и се учудваше колко точно и с каква сила се изказа Добра. Молба гореща и силен вик беше това писмо, а дали ще го чуе и ще го разбере Лозан чак в София? Стана й жално за Добра. Когато писмото беше вече готово, пликът — залепен и надписан, тя излезе да изпрати селянката чак вън, като че ли не можеше да се раздели лесно от нея.

— Ела некогаж — рече й Добра, — ела ми на гости. Ето там живея, насреща. Не е далеко. Ела да се поразговорим. Да знайш какви хубави неща мога да ти разкажа аз — ей тука ще ти се разиграе! — И погали с безсрамна усмивка гърдите на девойката млади и твърди под леката дрешка. Дона се отдръпна сякаш огън я докосна, сепна се, изглежда, и Добра продума с глух, отпаднал глас, с потъмнял поглед: Ах, каква съм аз, каква съм… Изеднаж ми се качи кръвта в главата и не знам що мога да направя. Понекога бес ме хваща, учителке, бес влиза в сърцето ми. Аз мога и човек да убия. Ами! Така ми се чини понекога. Е, хайде, остани си со здраве… И не казвай нищо на Скорневица! — подхвърли тя през рамо, отдалечавайки се с плавна, полюляваща се походка.

Сега, щом селянката се изгуби отпред очите й, Дона почувствува непреодолимо желание да се освободи от всички тревожни, вълнуващи, противоречиви мисли и чувства, които предизвика в нея тая среща, сякаш изеднаж се видя цяла замотана в лепкава, гъста и яка: паяжина. Тя бързо се върна в училището и започна да го мете и чисти, както всеки ден, но сега по-бързо от всеки друг път и с всички сили, за да не мисли повече за гостенката си, да я забрави. После Дона затвори училището с голям кован ключ и като се върна в къщи стрина Ордена я попита:

— Що търсеше при тебе тая кучка?

В гласа й звучеше строгост и спотаен гняв или може би злоба. Учителката не се учуди на това и отговори наострила уши:

— Писмо дойде да й пиша, писмо до мъжа й.

— Ха, писмо…. — повтори глухо стрина Ордена и виждаше че с големи усилия се въздържаше да не говори повече.

Не се реши да поразпита и Дона за своята нова познайница. Тя излезе вън да я полъхне хлад и се опита да избърше като че ли с шепа огъня, който още гореше По бузите й. Над тъмнеещите планински хребети на запад догаряше в оловен блясък късият декемврийски ден, сив и тъжен. Младата девойка се загледа нататък, ала нищо не виждаше Като пламък мина през нея Добра и с думите си, и с очите си, и със своя хубав глас.

Дона ставаше вече нетърпелива, макар да оставаха само още два дни до връщането й в родния град. Тя разпусна децата за Божик, но трябваше да чака следващия пазарен ден, за да има с кого да пътува за града — никой не би тръгнал сред седмицата, сега, зимно време, само за да я придружи: ще почака, що има от два-три дни! Даме Скорнев й каза:

— Бързаш да си отидеш, да ни оставиш…

— Не… Домилело ми е, стрико Даме, за нашите… Тя наистина се бе разтъжила за своите, за родния си дом — виждаше се и по лицето й, та Велко отвори дума пред баща си да тръгнат за Божикния пазар по-рано, още на другия ден, в четвъртък, но тъкмо по това време дойде у тях преспанската околийска чета.

Беше се стъмнило и се светлееше само от снега по планината, когато единайсетмината мъже се изнизаха по каменистата стръмнина над къщата на Даме Скорнев. Оттам, откъм горния край на стръмнината, започваше гората. На площадката пред църквата се появи най-напред един от четниците и той пръв влезе у Скорневци, а след това довтасаха и другите десетмина. Посрещна ги още в двора Велко — те всички го познаваха и му викаха по име. Пошушука нещо Велко с войводата и Докато влезе цялата чета в къщи, той, Велко, измъкна отнегде една дълга пушка, препаса патронташ с редица еДри оловени патрони и слезе по пътя надолу, на завоя, Да пази стража. Не можеше никой да се качи горе, на площадката, без да мине оттук, през завоя, пък се виждаше пътят и по-надолу, при по-светло време, чак в долината. Можеше да дойде някой и откъм гората, пРез каменистата стръмнина, но от завоя се виждаше и Цялата стръмнина, изгърбена към едва-едва светлеещото небе, и стига само да се мерне някой по нея — веднага ще се види. Имаше и друга пътечка — по един опасен праг по скалата над дълбоката пропаст, но тая опасна пътечка знаеха само неколцина от селото и беше лесно да се мине по нея. Както винаги ноще пуснаха и двете кучета — и двете зли, полудиви, Дона и сега още се прибояваше от тях. Денем и двете ги държаха вързани или Велко ги отвеждаше в гората. Когато и да идваше околийската чета в Рожден, най-напред се спираше в къщата на Даме Скорнев. Тая къща беше най-сгодна за такива люде, макар в Рожден, пък и в целия този планински район на Вътрешната македоно-одринска революционна организация да беше всяко село и всяка къща истинска крепост. Тук и стопаните бяха най-сгодни — трима верни люде, нямаше! малки деца, които не знаят що е тайна, а Велко беше помощник на селския войвода на Рожден.

Дона Крайчева за пръв път виждаше четници. Та навлязоха единадесет души в стаята с огнището, ведно с тях нахлу студен въздух и някакъв остър свеж мирис на хвойна, на зимна гора, напълниха широката стая с шум и тропот на подковани опинци и оръжие, с бодра мъжка врява. Дадена беше команда „за почивка“, а четниците бяха свикнали по чужди къщи и веднага се разположиха като в свой дом. Някои започнаха да се изуват, наобиколили огнището, други, освободили се набързо от оръжието и от цялото войнско бреме, гласяха си легла, а един с дълъг врат и с големи уши, още с пушката си в ръка, ходеше из стаята и търсеше нещо. Някой от четниците каза:

— И тук Жадният търси стомната… Дайте му, дайте му да пие.

Но Жадният вече и сам бе набарал стомната с вода. Той беше ненаситен на вода, а постоянно от тялото му се изцеждаше обилна пот. Като изля в устата си едва ли не половината стомна, той също седна да се изува край огнището, без да обръща внимание на закачките на другарите си. Пък той имаше и най-голяма нужда от подсушаване.

Дона гледаше четниците с любопитство и бързаше да им услужи с едно или друго или помагаше на стрина Ордена, която бе захванала да готви вечеря за гостите. Учителката забеляза, че един от четниците също отправяше към нея любопитни погледи. Той беше слабичък, около тридесетгодишен мъж с рошава глава и рядка брада, оставена да расте на воля. Докато другарите му се оправяха и подреждаха — той бе оставил само пушката си в ъгъла и лежеше възнак още препасан, както беше дошъл, с ръце под главата си и щръкнали нагоре остри лакти. Види се, беше много уморен и нямаше повече сили да се погрижи за по-сгодна почивка. Дона улови на няколко пъти погледа му — съсредоточен и напрегнат, но може би беше в трескав огън от голяма умора. Тя не виждаше нищо познато в неговото бледо, обрасло с косми лице, но все пак…

— Вие учителка ли сте? — чу тя гласа му и сама извика:

— Господин Наумов, вие ли сте?!

Тя сега отеднаж позна учителя си по история в гимназията. Най-напред по гласа му, а сетне веднага изпъкна пред погледа й познатото лице, прибулено от попадалите на челото разбъркани коси, от рядката, вече доста дълга брада. Но това лице сега изглеждаше състарено, с хлътнали бледи страни и очи, които горяха в трескав огън. Тя не бе виждала учителя си отдавна, още от миналата пролет, когато Наумов престана да идва в гимназията и се загуби някъде. Той почака търпеливо да се съвземе младата девойка от изненадата и отново попита:

— Учителка, нали? Аз веднага те познах, Крайчева.

Гласът му бе станал малко глух и като че ли отекваше в гърдите му. Ето къде се загубил той — станал четник! Но колко е уморен — не ще да е лесно за него, толкова слабичък и нежен, да скита из планините… Наумов се усмихна сякаш на мислите й:

— Къде било писано да се видим… Откога си тук, Крайчева?

— От Димитровден… Трети месец вече…

— Завърши четвърти клас, нали? И не можа да продължиш.

— Не можах… А вие, господин Наумов?

Той не отговори веднага и я гледаше мълчаливо еДна минутка. Четниците наоколо млъкнаха и се ослушаха в разговора им. Наумов се приподигна на лакти и каза:

— Ето, Крайчева: ти не си могла да продължиш учението си, аз също требваше да напусна учителството! Ние сме като цветя, които растат без слънце. Ние сме деца на поробен народ, Крайчева, и труден е животът ни — живот без слънце. — Той пак млъкна и наведе очи, ала изеднаж се приподигна с неочаквана сила седна, като обхвана колена с дългите си бледи ръце: Ти вече си сред народа, Крайчева, дошла си да го учиш и ще видиш отблизу живота му и сама ще живееш като него. Да го учиш, но и той да те учи и повече ще учи. Стига да имаш очи и уши, Крайчева, и сърце. Наблюдавай какво става около тебе и мисли, разсъждавай върху това, което виждаш. Защо сме се дигнали ние с оръжие в ръка, срещу кого сме се дигнали? Борим се срещу потисниците на македонския народ, борим се за свободата на народа. И всеки народен син, всека народна дъщеря требва да вземе свой дял в борбата срещу кървавата тирания над Македония.

Като камбана звучеше в ушите на младата девойка гласът на нейния бивш учител — дума след дума, удар след удар. Като камбана ехтеше и собственото й сърце — удар след удар. Тя нищо не отговори — боеше се, стесняваше се да каже: „Да, учителю, знам. Знам, че съм дъщеря на поробения народ, знам за народните мъки, познавам народните потисници.“

Ала никога не бе и помислила, че и тя може да помогне, да влезе в борбата. Знаеше, че по планините ходят народни синове, знаеше, че целият народ се бори но това беше мъжка работа и най-малко работа на едно младо девойче. Тя бе крила в малката си стаичка в бащината си къща Гоце Делчев, грижила се бе за храната му, носила му бе вода и сега искаше да се похвали на учителя си за това, но премълча. Какво бе сторила тя? Борис Глаушев бе довел Делчев в къщата им и тя го посрещна като гост. И все пак… Сега, след думите на учителя и, тя отеднаж почувствува, че имаше някакъв мъничък дял в народната борба, че беше свързана с тая борба, макар и с една тъничка нишка. Нали братовчедът й Борис бе я изпратил у Секуловци! за оня селянин, а през нощта бе станала битката в Криводол… Дона изеднаж се видя твърде близу до народната борба. Ето сега учителят й, всички тия въоръжени мъже…

Нощта вън беше много студена. Огнището пламтеше непрестанно. Велко стоя на стража два часа, след това войводата изпрати да го смени Китан Щъркот, който беше в четата от няколко месеца. Така през цялата нощ — стражата се сменяваше през всеки два часа.

Четата остана тук и на другия ден. Велко излезе още рано сутринта — изпрати го някъде Марко Чендов — войводата. Четниците чистеха оръжието си, кърпеха се, миеха си главите с топла вода, но повече почиваха. Обядваха рано — доста рядка фасулева чорбица и черен селски хляб, а веднага след обеда стрина Ордена окачи на веригата в огнището големия котел с вода и каза:

— Хайде, момчета, който има по нещо за пране… давайте.

Събра се цяла купчина мръсни долни дрехи, кърпи.

— Ангел и Жадният ще помагат на стрина Ордена — рече Марко Чендов. — Нема да може тя сама толкова дрехи…

— Тъкмо работа за Жадния — обади се един от четниците и пръв прихна да се смее: — Да шляпа во водата като патка…

— Не — чу се неочаквано гласът на Дона, треперлив и несигурен от смущение: — Аз ще помогна на стрина Ордена. Нека си почиват людете. Бързо ще свършим.

Войводата спря върху нея поглед, мушна пръсти в гъстата си брада, както си имаше обичай, но нищо не отвърна. Той беше мълчалив човек, обрасъл с косми чак до очите и се виждаха вече по брадата и мустаките му бели жички. Дона знаеше, че я гледа и учителят й, но не се реши да се обърне да го погледне и тя, да му се усмихне, както се бе набрала сега в душата й голяма радост: „Ето, учителю, виж, аз ще пера дрехите на четниците, но то е съвсем дребна работа. Радвам се, че ще помогна, макар и с такава дребна работа.“

Дрехите бяха много мръсни, въшлясали. Двете жени Дълго праха вън, под трема, париха, носиха вода от извора долу, край пътеката за към долината. После проснаха изпраните дрехи да съхнат на вятъра. Дона поДухваше побелелите си подгизнали пръсти, премръзнали от студа, след като бяха киснали в топлата вода. Очите й неволно се бяха напълнили със сълзи от болка, но тя и сега би се усмихнала на учителя си. Та това ли нещо! Ей сега ще премине болката в нежните пръсти! и умората, която разкъсваше несвикналото слабичко тяло!

Щом се смрачи, Велко, който се прибра късно след обед, отиде и върза двете кучета, които бяха обикаляли наоколо през целия ден. Скоро след това започнаха да идват селяни по един, по двама и все по-възрастни юде, че повечето от по-младите бяха на гурбет по Влашко и България, в Цариград, та някои чак и в далечна Америка.

Четата бе устроила за тоя ден селско събрание да се разгледат и решат някои общи и частни въпроси! и оплаквания, да се постегне и ободри селската организация, а също да се приемат и двама нови членове на организацията — двама млади мъже, които тая есен бяха се върнали от гурбет. Последен дойде селският войвода Бабин, добре въоръжен и стегнат. Преди това той бе обиколил постовете наоколо, заети сега от селската чета — въоръжената стража на селото, която пазеше околийската чета и събранието. Селският войвода беше около четиридесетгодишен, здрав мъж, доста шумен и все навъсен. Щом влезе у Скорневци, той най-напред забеляза учителката и преди да седне рече строго:

— Тука немат работа жени, учителке. Стрина Ордена сама си знай, ще си излезе, но също и ти, учителке.

Той седна и не изпущаше пушката от ръцете си.

Дона цяла се изчерви от смущение и се отправи бързо към стаичката си, но я спря гласът на бившия учител.

— Крайчева — рече Наумов с рязък тон, — ти ще стоиш тук и ще присъствуваш на събранието. — Дона! още повече се смути и не знаеше как да постъпи, но Наумов продължи: — Това е заповед на околийския войвода.

— Какво — възрази предпазливо селският войвода, — това не е женска работа. Жените не пазят тайна. Жената е проклета, ако щеш, и от бога. Какво — жени тука…

— Не сме ли родени всички от жени? — изправи се срещу него Наумов, а селският войвода промънка:

— Се жената е друга направа, тя не…

— Жената е човек като тебе — прекъсна го Наум — и когато в нашите редици влезат и всички достойни жени, нашите сили ще пораснат. Жената има слабости, и мъжът има слабости, но жената пък има добродетели, каквито нема никой мъж. В нашата народна борба могат да участвуват всички деца на тая земя без разлика на пол, на вера и народност. — Той махна с ръка, за да прекъсне отново селския войвода, и отсече: — Крайчева, ти имаш нашето пълно доверие и ще присъствуваш на събранието.

Развълнувана, младата девойка следеше разсеяно хода на събранието, което се ръководеше от секретаря на районната чета — нейния бивш учител Наумов. Това беше едно обикновено селско събрание с неизбежния въпрос при всички подобни събрания: снабдяването с оръжие, въоръжаването на народа, което беше най-трудната задача за народната организация. На края, вече към полунощ, двамата нови членове трябваше да положат своята клетва. Станаха всички на нозе. Лъснаха там, сред стаята, кама и револвер, прошумоляха белите корави листове на разтвореното евангелие. Настанаха минути на проста, но вълнуваща тържественост: върху кръстосаното оръжие над евангелието двамата мъже се заклеха да служат вярно и честно с всички свои сили на народното дело и ако нарушат тая свята клетва — да бъдат наказани със смърт.

С примряло сърце изслуша Дона строгите и тържествени думи на клетвата за вярност до смърт.

Няколко дни преди Божик Дона Крайчева се върна в родия си град. Доведоха я пак на същото конче двамата Скорневци — баща и син. Тя напусна с радост далечното село. Като излязоха от снежните обятия на планината, срещна ги меко време — долу в полето първият сняг не бе се задържал ни два дни, земята беше мека и влажна, тук-там се зеленееха поникнали есенници. През облачното небе се процеждаше слънчева топлина, като през зацапано стъкло ло на топлилник, та и старият Скорнев рече. — Тука друг господ. Не е като в планината.

 

Родният град посрещна Дона приветливо. Обкръжиха я с обич и радост домашните й. Даме Скорнев попита като на шега:

— Е, учителке, кога да дойдем да те вземем пак? Вместо нея отговори майка й:

— Не ви я даваме веке. Измъчихме се сички без нея…

Дона като че ли се поколеба за минутка: къде тук, или на село, в планината? И рече:

— Веднага след Ивановден, чичко Даме. На другия ден.

— Добре си я гледаме и там, майко — усмихваше се в мустаките си Даме Скорнев. — Като наша… целото село…

Като мина първата радост след срещата със свои и близки, Дона изеднаж се почувствува преситена. Копнеяла бе за тях, за бащин дом, за тая среща след дългата раздяла, но ето те всички са здрави и живи и все са същите, като да се е разделила с тях едва вчера. И почувствува в същото време как някаква незнайна сила започна леко-леко, неусетно да я тегли към село. Мислите й, против волята й, отлитаха все нататък.

Пристигнаха късно следобед, времето минаваше бързо, вечерята беше доста шумна и весела, но гостенката се почувствува уморена и грижливата й майка побърза да я отведе в някогашната нейна стаичка. Леглото беше готово, очакваше я разгънато, малката желязна печка буботеше весело, ала щом остана Дона сама — сънят в миг избяга от натежалите й клепки Тя се приготви за спане в затоплената стая, легна си в мекото легло — нозете я боляха от продължителната езда, ще дойде и сънят. Духна ламбата, в тъмната стая светлееше само малката печка и продължаваше да бумти приспивно. Ще дойде бързо сънят…

Но сънят не идваше. Как бързо лети и прелита човешката мисъл — като светкавица бързо, като пеперуда от цвете на цвете. Дона мисли за майка си — старее вече тя, повехнало е съвсем лицето й. Дона никога не я помни да седне, да скръсти ръце без работа или на сладък разговор с някоя съседка, не я помни да е сегйала рано. Децата се раждаха едно след друго, работата в къщи никога не се свършваше — да готви, да меси хляб, да преде, да кърпи, да ткае черги и платна, сама да крои и шие бельото за цялото семейство. Особено срещу големи празници, както и сега, тя, изглежда, не лягаше да спи нощем. Имаха си и една нивица, едно малкомюзе — отиваше и тя да работи с аргатите — да жъне, да копае. Каква работлива, неуморна пчелица! Но тъгата никога не изчезваше от погледа й, дори и когато се усмихваше, очите й гледаха тъжно, като през сълзи.

Семейството на шивача живееше винаги в бедност и всякакви лишения, винаги със страх пред утрешния ден. Пестеше се и хлябът — една троха да не се изяде повече или да не се загуби. Всяка дреха се износваше докрай, минаваше от по-големите към по-малките деца, кръпките се лепяха една до друга. Бащата — шивачът Спиро Крайчев — знаеше само иглата си. Мълчалив човек с бледо, подпухнало лице и с меки ръце, той често биваше болнав, ядеше го някаква незнайна болест, но не лягаше да боледува. Това беше, види се, поради живота му все на затворено. Седеше той по цели дни със свити нозе в стаята, обграден от нарязани шаяци, платна и басми, наведен над коляното си, иглата святкаше бързо между пръстите му. Той работеше като автомат от тъмно и до късно през нощта и като се случеше да няма работа, особено през летните месеци — спираше като счупена машина. Когато днес Дона сложи в меката му пухкава шепа четири златни лири и подигна към него очи да види доволството и радостта му от тая синовна помощ, той само събра шепата си и подаде парите на жена си. Не трепна никаква светлинка по мрачното лице с увиснали торбички под очите.

А братчетата и сестричетата бяха малки. Ще ги погалиш с любов, ще побъбриш весело, но няма с кого да се раздумаш. Не може да те разбере майка ти, нито баща ти, както би те разбрал един брат-другар или сестра-другарка. Човек би желал да поговори с близка душа за интимни свои мисли и за онова, което чувствува, че се поражда вече в сърцето му, но още е неясно и е дълбоко скрито. Децата… Ще пораснат децата, а тя ще бъде далеко от тях и всяко ще тръгне по свой път.

Дона нямаше и дружки. Една нейна приятелка се бе омъжила тая есен, а други две тая година бяха заминали за Солун да се учат — не ще може да дружи тя с тях…

С какъв копнеж бе бързала да се върне в бащиния дом! Това е тъгата от раздялата, която остава в сърцето и те тегли, примамва те да се върнеш, а после изчезва. Но нали това е същата родна къща, същото мило лице на майката, ето и любимото братче, скочило на коляното ти, а защо стихва тъй бързо радостта от срещата? Дона заплака, тихо, с обилни сълзи — тя не можеше да отговори, но чувствуваше, че отговорът е в сърцето й.

Как бързо летят и прелитат мислите… Дона вече и не виждаше, че е в някогашната си стаичка, а се пренесе там — в планината, на село. Без да се замисля защо се връща там, понесоха я близки и по-далечни спомени, сърцето й ламтеше по тях, жадно, ненаситно. Блестяха пред очите й хубостите на планината, оживяха тамошните люде, Добра — защо си спомни най-напред за нея? — Велко, стрико Даме, стрина Ордена, старците, които се събираха по празниците в църквата, четниците…

Децата, нейните деца в училищната стая. Като че ли само очите им са млади — искрящи, живи и жадни, — а иначе те досъщ приличат на родителите си, на възрастните селяни. Същото облекло, същите разкривени опинци, същите едри кокалести ръце, изгорели на слънце през лятото, сега премръзнали, напукани и посинели от студа. Същите движения, гласове, пък и същите думи. Рано, много рано застарели, познали простия суров живот в планината. Дона започва пред тях първата песничка, започва да ги учи да пеят. Гласът й е слаб, треперлив, но те всички са вперили в нея очи, в устата й — слушат, слушат, дишат все по-бързо, по-шумно, като че ли по такта на плавната проста песен, гърдите се издуват и спадат, устните се разтварят и мърдат влажни, дочуват се първите гласчета, пресекнало, несмело и ето се повличат след нейния глас, изостават и отново се вливат в него, сливат се с него, надвиват го, все по-силни, по-смели, по-звънки. Надуват се гърди, опнали са се жили на голите шии, очите блестят изблещени от напрежение, ниската каменна стая ехти, ще се събори, децата пеят в един глас, чист и мощен:

Хубава си, моя горо, миришеш на младост, но вселяваш в сърцата ни само скръб и жалост.

Децата, нейните деца! Студено е в ранния утринен час, но Дона е застанала на скалата над дълбоката долина. Планината е покрита с дебел сняг и е цяла променена. Снегът е гладък и мек, планината сякаш е издялана от бял мрамор, ала тук и там по стръмнините се чернеят голи озъбени скали, между оголелите дървеса на гората се спотайват модри сенки. Слънчевият диск е омотан в гъсти валма сиви мъгли и пушъци, час по час ги прегаря и се показва сякаш къс нажежено желязо, но те бързо го затулват. И планината ту заблестява ослепително бяла, ту върху нея се раздиплят ефирни синкави була. И е толкова тихо, че сякаш се чува как размахва крила самотният гарван, който се вижда в далечината като черна дрипа. Реката долу е скована в лед. Затиснати са от дебелия сняг и къщите там и по-нататък. Не се виждат и пътеките из планината.

И все пак планината е жива. Над всяка къща отсреща се люлее и размотава синя лента чад. От гората излиза едър заек — колко ясно се вижда в прозрачния въздух! — и при всеки скок затъва до уши в дълбокия сняг. Стига да има време човек да стои тук и да следи, да гледа — планината е жива и будна.

Далеко там отеднаж се изсипват или може би изскачат от снега цяла редица, две по две, черни подвижни петна. Те се приближават насам и тогава Дона вижда и пътеката — едвам забележима синкава следа през поляните и край скалите, струпани на грамади. Черните петна нарастват, превръщат се в мънички човечета, които сякаш по колена пълзят насам по снега. Това са учениците й. Учителката се усмихва и едвам се въздържа да не извика:

— Хайде, хайде! Чакам ви, деца! Та ей ги насреща, съвсем ясно се виждат. Тя ги знае и по име. Пръв върви Апостол Сугарев, приведен, приклекнал едва-едва като стар дядо и широките му разкривени стъпки са смешни с неговите малки още нозе. Така ходят тук планинците, а и той като големите мъже. И винаги той, Апостол, води дружината от: по-далечната махала, той пръв пробива пътеките, щом падне сняг. Показват се деца и от друга посока и всички се стичат като в улей долу, в долината, после всички заедно, в дълга редица, пълзят нагоре, към площадката, към училището. И пак Апостол Сугарев ги води. Дона се връща и застава пред вратата на училището. След някое време отвъд, иззад ъгъла на църквата, се чува как хруптят и скърцат стъпки по снега. Апостол се подава пръв иззад ъгъла — червен и син от студа, ушите му пламтят. Както се полюлява на всяка стъпка, той бавно сваля малкото си плитко калпаче:

— Добрутро, учителке!

После се изсипват един след друг още и още звънки гласове:

— Добрутро, добрутро, учителке…

— Добрутро, деца!

Сърцето й прелива от радост, в очите й блестят сълзи. Колко много сърдечност и обич звучи в тия мили гласове! Докато стои тя да посрещне и последните от учениците си, тия, които са влезли в училищната стая, пеят:

Сняг се сипе на парцали веят бури, веят хали…

И сърцето на учителката пее:

Последни идват две момиченца, от най-малките, уловили са се за ръка и плачат от студ, тихо, без глас. О, милите!

— О, милите — казва учителката и пристъпва към тях. — Елате, елате по-скоро! Влезте вътре на топло.

Дона протяга към тях ръце. Те й се усмихват през своите едри, чисти детски сълзи…

После Дона си спомни как преди няколко седмици стрина Ордена я лекуваше от кашлица, поеше я с отвара от някакви горски билки. Горещият сок се разливаше по жилите й ведно с остър гъст аромат на горски цветя и лято.

— Гълтай, докато е топло — чува тя гласа на старата жена и гълта топлина и съживяващо благоухание. Лютивата болка в гърлото бързо изчезва, гърдите дишат леко и дълбоко…

— Отеднаж — пред нея застава пак Добра.

Младата девойка знаеше и преди това, че в мислите й ще дойде и Добра Лозанова. И без да мисли преди това, Дона я очакваше и не се учуди, като я видя сякаш жива в здрача на своята будна памет. Тя нямаше много спомени от нея — виждала я бе само един път, но ясен стоеше пред нея образът й. И най-вече това, което най-добре бе забелязала: горещите очи на Добра, алените й устни, особения израз на цялото й лице. Носията й трептеше от чистота с всичките си багри. В сърцето на девойката буйно нахлу също такъв смут, както при първата им среща. Но сега тоя смут лесно надви трепетния момински свян и бързо облада цялото й същество. Дона му се отдаде, отпусна се като в гореща, страстна прегръдка.

Добра беше сама жена, не се срамуваше от това и беше прекалено, до безсрамие пряма. Не бива една жена да показва по тоя начин своите интимни чувства и желания, но не бива да ги крие и от себе си, да се самозаблуждава, да затваря очи и уши пред това, което напира, буботи и гърми с гласа на кръвта в човешката душа и тяло. Невинността забулва, възспира и пази, но идва време, когато ръката сама напипва младата натежала гръд и запалва копнеж за милувка. Дошло бе това време и за Дона.

Със своята дръзка, предизвикателна външност, с хубавия си глас и с грубата си откровеност Добра пробуди младата девойка от моминския й унес. Сега Дона гледаше в себе си с отворени очи и разбираше какво значеше, откъде идеше всяка тръпка по тялото й. Така беше по-добре, макар че и сега бузите й горяха в огън. Сега тя познаваше себе си по-добре, сега беше по-свободна, по-мъдра.

А там, дето беше сега Добра в мислите й, там, съвсем наблизу, беше и Велко. Разделяше ги яка, плътна стена, но и той беше там наблизу. Добра непрестанно й припомняше с нещо за младия момък и когато Дона сега си спомнеше за него — Добра често-често се мярваше пред очите й като бърза сянка, или пък дочуваше тя хубавия й глас.

Случайно ли в своя летеж мисълта на младата девойка се спря и върху Велко? Не, не… През всичкото време, докато стоеше с отворени очи в тъмнината и си спомняше и размишляваше за своя живот — той беше там, с всичките й спомени и мисли. И сега, когато Добра го извика пред погледа й, Дона го виждаше ясно и в някаква особена светлина.

Виждаше всяка черта на лицето му, улавяше всяко движение на тялото му под грубите шаячни дрехи. Но; сега усещаше и силата на това младо тяло, и неговата; устойчивост, макар че тя досега да бе докоснала едва: едва само пръстите му. Рошавите му коси напомняха остри ежови бодли, но бяха буйни и — чувствуваше тЯ приятно прохладни; тя ще го накара да си купи розово гребенче, да тури в ред непокорната си грива. Устните му бяха твърди и топли — така рязко бяха изрязани и налени с кръв. А мустачките над тях, виждаше се, бяха като пух, но с време ще станат рошави — ами нали са такива на стрико Даме, баща му. Когато дойде някое от внучетата му, някое от децата на омъжените му щерки, стрико Даме го гъделичка и боцка с мустаките си под гушката. Такива ще станат и мустаките на Велко. И очите му са като на баща му — сиви, с черни зеници. Строги или хитри, присмехулни. Но сега Дона си спомня, че когато я поглеждаше напоследък, Велко се унасяше и сивите му очи потъмняваха като размътени кладенци. Той мисли нещо и го крие. То си е така, разбира се: тя не му е изповедник, та всичко да й казва! Какъв здрав и силен мъж е той! По врата му и по ръцете му се познава какви са опнати и набъбнали мускулите по цялото му тяло и се вижда, че са здрави като желязо, но са топли — нали е жив човек… Еднаж той едва ли не дигна на ръце едно от кончетата им, което бе паднало по леда, както бе натоварено с дърва. Такава голяма беше силата му — преди това и стрико Даме, и стрина Ордена се опитваха заедно да подигнат добичето, пък и тя, Дона, помагаше, но то бе паднало много лошо и лежеше като мъртво на леда ведно с тежкия товар. Притече се Велко и го дигна сам, с две ръце — отлепи го от леда и го изправи на нозе.

Дона метна ръце зад главата си и сладко се протегна в топлото меко легло. Печката все още бумтеше, около нея игриво трептяха и подскачаха светлинки, тъмнината в стаята не беше вече тъй враждебна, не криеше сенки и привидения. Изчезнали бяха и болките; в нозете на Дона от продължителната езда днес. Беше й леко, радостно на сърцето да си спомня за Велко, а какъв беше той, наистина — вече истински мъж и все още дете! Забавляваше я тая игра на мислите й — живи и тъй бързи, променчиви, — забавляваше се да извиква в паметта си забравени или отминати без внимание случки и впечатления, да си ги спомня сега и да издирва, да открива какво се криеше зад тях. Тя беше цяла на село в тоя час, с цялото си същество и къде остана радостта й, че се връща в родния дом, къде изчезнаха върналите се наново скърби и ядове за това, което бе оставила преди тук и сега го завари пак същото, непроменено? Едва бе дошла, спря се, огледа се, видя близките си люде, стисна ги в обятията си, влезе в някогашната си стаичка, а ето мисълта й като да беше чужда тук, сякаш се боеше, сякаш имаше опасност да остане завинаги затворена тук и побърза да се откъсне, да се освободи, да литне назад, да се върне към планината, към Рожден.

Там младата девойка беше по-щастлива, сърцето й там беше по-весело. Тя беше тъй млада още! С тоя дом, бащиния й дом, здраво я свързваше една дълбока, макар и невесела, дори мъчителна обич, свързваха я спомени и тая обич, тия спомени и най-много тия мили люде държаха сърцето й като в плен. Майка, баща, сестри и братя — тяхната съдба й беше тъй близка, тя ги обичаше и в сърцето си нямаше да им изневери никога, но това младо сърце копнееше за свобода и радост. На село то беше по-свободно и по-радостно. Там, в планината, бяха нейните ученици, там беше и Велко, от когото струеше бодра, жива сила, там беше най-сетне и Добра, която със своята дързост предизвикваше в душата й сладостен смут и можеше да я научи Да вижда по-ясно някои важни неща, да вижда и в себе си по-ясно.

„За Георгьовден ще донеса на татко още четири лири — побърза да се откупи тя, да се оправдае пред своите близки: — И четиридесет лири да взема — всичките ще му ги дам… Ще работя за тех, ще им помагам, никога нема да ги изоставя… милите. На село ми е по-леко, по-весело, но то нищо не значи за тех, то е само за мене…“

Тя не усети как заспа.

През нощта срещу Ивановден започна да вали сняг, валя и през целия ден — гъст и ситен, като да го сееше някой от ниско надвесеното небе с копринено сито. Спря едва привечер и небето се отвори откъм запад, но слънцето бе залязло и нататък светлееше само една тясна и мътна оранжева ивица. Времето беше тихо, снежно време. Снегът беше сух и пухкав, тоя път като че ли всичко покри и затисна — надигнаха се от планината заоблени купчини и хълмища, едва, едва обагрени от гаснещия залез.

Стрико Даме лежеше край огнището със схванат кръст. Тая сутрин той едвам се върна от църква и веднага легна. През целия ден гледа през малките прозорчета гъстия облак от ситни снежни мушици, които се сипеха и сипеха, и когато най-сетне снегът престана, той като че ли тъкмо това бе чакал, рече:

— Време е да се връща учителката. Ама кой ще я доведе… ето аз се схванах и кой знай колко дни…

— Наистина — съживи се и стрина Ордена. — Време е, ами… Тя нели каза: веднага след Ивановден. Виж, къщата ни като глуха стои без нея — прибави старата жена.

Те млъкнаха, а и двамата мислеха едно и също нещо: би могъл да отиде да я доведе Велко, но не беше сгодно — двама такива млади люде да пътуват, речи си, цял ден из планината. Мълчеше и Велко, седнал на сандъка в ъгъла в празнично безделие. Даме Скорнев продължи:

— След тоя снег може да хванат големи студове. Иди, Велко, иди, сине, поразпитай из село дали нема да пътува некой за града.

Велко мълчаливо стана и излезе. Смрачаваше се. Той слезе долу, в долината, и се изкачи насреща, по най-близките дворове. Та няма да ходи по цялото село в тъмното и по тоя сняг! Върна се по някое време и каза:

— Ще ходи утре в града стрико Неделко Бачев.

Неделко Бачев беше братовчед на Даме Скорнев, по-стар от него с десетина години.

— Къде ще ходи в тоя снег, вещерът му с вещер! — стисна презрително устни Даме, но веднага додаде:

— Е, харно, харно… Каза ли му ти, синко, за учителката?

— Казах му. Ама и аз ще вървя с него. Не мога, вели, аз да я водя, може сичко да се случи, женска челяд е, градско дете, не знай да язди, ни… Ела, вели, и ти с мене.

„Е, добре — мислят си старците, — така може. С Неделко Бачев може.“ Стрико Даме гласно казва:

— Може. Натовари мулето и кончетата с дърва и върви. Лесно ще продадеш дървата по тоя снег. Ще нощувате в града и на другия ден пак назад. Но ти обади се на учителката още щом пристигнете. Да знай. Да се приготви.

— Може и да те поканят да нощуваш у них — рече Скорневица.

— Хм — изръмжа глухо Велко и завъртя плещи цяла порта.

Сутринта той скочи от леглото далеч преди да се раздени, сякаш цяла нощ не бе спал.

— Не бързай, има време — мърмореше майка му, докато палеше огъня. — Пък кажи на учителката добре да се облече, зимно време е. Вземи си ямурлука, че кожухчето ти е късо. Вземи и ямурлука на татко ти, може да се намери там за учителката, да се наметне…

Велко се нахрани добре, нахрани добичетата, напои ги с вода. И още не беше се разденило, когато тръгна. Навлезе в гората, доста навътре, където още преди Божик бяха секли дърва със стария и бяха ги натрупали там да бъдат готови за Продан. Тежката му секира беше надяната на лявата ръка и широкото й острие меко проблясваше в предутринния здрач. В широкия му червен пояс лежеше на топло лъскав револвер. Не се боеше Велко ни от вълци, ни от мечки в гората и газеше до колена в снега. Той натовари бързо добичетата — какво беше за него да натовари три добичета с готови нарязани дърва? Скоро след това кучетата из Бачевата махала започнаха да лаят.

— Хайде, стрико Неделко, хайде, тръгваме! — завика още отдалеко Велко.

Излезе самият Неделко Бачев и — ту наляво погледне, ту надясно, ту към небето присвие очи, а през мустаките му се процежда бяла пара:

— А бре, внучко Веле, аз… премислих. Голем снег, много е студено тая сутрин… Аз нема да отивам в града.

— Ами нели… — започна Велко, но веднага отсече: — Щом не щеш — здраве да е. Хайде сбогом!

Велко знаеше пътя и сам. Като слизаше от Бачева махала към пътя за града и снегът шушкаше и пръскаше като ситен бял пясък в нозете му, Велко трябваше да мине край двора на Добра Лозанова. Той погледна изпод вежди към ниската къща, затънала сякаш до пояс в снега, и личеше, макар всичко да беше затрупано в сняг, че това беше двор без стопанин. Вратата на празната плевня зееше отворена, пусто и тихо беше из целия двор, не се чуваше мъж да подвикне, да изпсува. Ала на четирите прозорчета, които бяха обърнати насам, имаше шарени басмени завески. Видяла Добра в града, та и тя сложила завески на прозорците!! А в тоя двор нямаше и кучета. Всеки по-млад мъж в Рожден знаеше, че Добра не държи кучета в двора си. Или поне бе мислил за това, па макар и да не се решаваше да влезе в двора й. Велко пак погледна нататък и вече отминаваше, когато чу зад себе си познат женски глас — тих, сподавен в снежната утрина, не ясен и още по-нежен, по-сладък за ухото:

— Добрутро, Веле! Къде така рано-рано!

— В града отивам — отговори Велко, без да се обърне.

— Аха… Почакай де, почакай малко!

Велко се спря и се обърна. Малко по-нататък спрЯха и добичетата. Добра като че ли се плъзна по снега и се изправи пред него. Нали току-що бе излязла от топлото — да я пипне човек, сигурно е още топла. Велко попита:

— Що има?

Тя го погледна учудена. Я го гледай ти, как се възгордял! До вчера, като срещнеше погледа й, червенина заиграваше по бузите му. Колко пъти бе обикалял нейния двор и той — виждала бе сянката му нощем, по месечина. И бе мислила да му отвори. В Рожден нямаше друг такъв млад човек — няма да тръгне по селото да се хвали. А сега какво? Аха! Учителката е влязла в главата му. Хм, ще видим…

— Слушай… — започна тя и леко притвори очи но после отеднаж се усмихна, обърна приказката: — Донеси ми от града локум с ядки, прияло ми се, Колкото чини, ще си платя.

Велко не издържа, обори очи, а тя продължи тържествуваща в сърцето си, очите й святкаха лукаво:

— Ще дойда у вас да си го взема. Що, сърдиш ли се? Аха, ти би искал сам да дойдеш да ми го донесеш некоя вечер, а?

Младият момък рязко се обърна и като нямаше с какво друго, безмилостно удари с дръжката на секирата си едно от кончетата. Изненадано от удара, добичето присви задницата си и припна в снега нататък, бутайки другите две добичета. Добра гледаше младия човек цяла засмяна, снегът се отразяваше в зъбите й. Но тя изеднаж се досети и хитрата й усмивка угасна: — Та той отива в града, за да доведе учителката!

— Слушай, Веле… Веле!… — викна тя след него, а той се отдалечаваше с широки стъпки и още един път замахна с дръжката на секирата. — Веле, Велко… Той не се обърна. Кръвта шумеше в ушите му, но той ясно чу сладкия глас, прозвучал като песен, която кара да премалява младото сърце, гласпесен, който зове и обещава. Не, Велко не се обърна.

Дочул бе преди време той да се говори между другарите му, че Добра Лозанова пуща нощем гости в къщата си. Толкова ли е лесно да се отиде при нея? Запали се копнеж в душата му. Такава беше Добра: нямаше мъж, който да я погледне и да не я пожелае. Влизаше веднага в душата като жив огън. Познаваше я Велко — нали бяха, кажи го, съседи. Млад беше той, а тя, дето и да го срещне, все ще го спре, ще му се усмихне, ще го заприказва. Младият мъж загуби спокойния си сън. И стана една нощ, спусна се като пиян в Долината, прегази реката, но тъкмо до оградата на двора й се спря. Не се реши да прескочи ниската ограда. Беше август, това лято, нощта беше тиха, топла, лунната светлина се изливаше като млака вода. Изеднаж го хвана страх — сам не знаеше от що се уплаши, обърна се и тичешком се върна в къщи. На другия Ден сутринта Велко се срамуваше да погледне майка си, като че ли тя знаеше за лудостите му през нощта. Главата му се бе избистрила и сам се питаше как би се решил да влезе в къщата на една сама жена! Срамота! Ала настана втора нощ и още редица такива топли светли нощи, напоени с мириса на всички горски билки. Ходи Велко няколко пъти до оградата на Добриния двор. Като пиян, като луд. На другия де изтрезнял, той се укоряваше строго. И все пак Велкощеше да прескочи тая ограда някоя нощ, когато би бил достатъчно пиян и достатъчно луд, но го срещна сама Добра и се изкикоти право в лицето му, та ка с нож го преряза. Какъвто беше млад и неопитен, Велко не разбра смеха й — може би тя не искаше да подиграе, а да го предизвика, да го насърчи. Унизителна обида заседна като ледена грудка в гърдите му. Той избягваше всяка среща с Добра, не искаше дори да мисли за нея. После у тях дойде Дона, учителката. Ала ето и сега се размъти душата му, кипна и зашумя младата кръв от хубавия глас, от смелите думи на Добра Но Велко не се и обърна да я погледне поне още еднаж.

Учителката!… Какво би могъл да каже Велко за учителката? Винаги, когато биваше заедно с нея или си мислеше за нея, беше му радостно, сърцето му се радваше. Обичаше да я гледа, да я слуша, обичаше, просто, да бъде с нея. Понякога започваше нещо като пиянството по Добра, но не беше точно тъй, а беше само като леко, сладко замайване. О, достатъчно беше да бъде близу до нея. Сега отиваше да я вземе, да я доведе пак в бащината си къща — да имаше крила, би литнал като орел. Сърцето му трептеше, той цял потръпваше от радост. Веднага забрави срещата си с Добра и викна бодро на трите добичета:

— Хайде, дий! Какво преткате се на едно место!

Той слезе долу, на пътя за града. И тук първи неговите добичета правеха следи по снега. Реката бе занемяла, скована в лед, не се забелязваше и следа от нея под дебелия сняг. По-нататък, вече към края на долината, пътят започваше да се изкачва нагоре, по Три буки — един гол стръмен рид. Когато Велко се изкачи по рида, слънцето тъкмо се показваше иззад далечни снежни върхове — ослепително лъскава, тежка, златна пита върху снега и по-нагоре, върху студената синя коприна на небето. Младият момък подигна очи, огледа се: небето беше чисто от край до край в огромната рамка на начупените планински върхове, ясносиньо и дълбоко прозрачно. Синееше се и въздухът наоколо, неподвижен и студен, сякаш звънко чупливо стъкло. Още по-нагоре, вече на самото било на Три буки, тихо изсъска невидим и зъл ветрец, който преминаваше през дърво и камък. Добичетата заклатиха глави настръхнали и пръхтяха през цели вълма пара, която бързо изчезваше. Велко попридръпна ямурлука си и пак изви очи към слънцето:

— Ех… слънце зимно… кърваво… Преследван от вятъра по ридища и долища, после долу, по равното поле, Велко пристигна в града рано следобед модър, та черен от студ. Имаше един по-къс път — през турската махала, и макар пътниците да го избягваха поради заяжданията на лоши турци, Велко сега нямаше време да избира и удари по него. Може би агаларите са се изпокрили по къщите от лютия студ. И наистина, махалата беше пуста, само тук-там бяха преправени пътеки, с редки дълбоки стъпки в снега. Велко беше вече на края на турската махала и тъкмо да навлезе в чаршията, когато пред добичетата се изпречи един около тридесетгодишен турчин в доста овехтяло турско облекло, с посивяло лице, та и очите му сълзяха от студ.

— Стой… Карай насам — каза турчинът и посегна да улови първото конче за оглавника.

Наоколо нямаше жива душа. Велко се досети какво можеше да стане и отвърна:

— Къде, ага, къде да карам? Ами ти не питаш колко чинат дървата.

— Нема що да питам — продължи турчинът на развален преспански говор. — Какво ще те питам… Карай в мойто двор да разтовариш! Какво ще те питам… — И той задърпа кончето.

— Пусни добичето, ага. Не сме спазарили дървата.

— А бре, ти не разбираш ли, керата гяур? В мойто двор ще разтовариш! Пари нема, пари тебе не ти требват. Хайде, дий!

Велко нагази в снега, мина край добичетата и дръпна оглавника от ръката на турчина:

— Пусни ме да мина!

Турчинът не се помръдна и зяпнал от изненада и гняв, търсеше думи в бедния си преспански говор, за Да се нахвърли върху упорития селяк. Тогава Велко го бутна с лакът и поведе кончето си.

— Ах, куче, мръсен гяурин! Ах, твоята майка… — Ругаеше турчинът вече на своя език, нагазил с плитките си калеври в снега. Лицето му още повече посивя той стисна зъби и взе да бърка в широкия си шарен пояс.

Велко изпусна оглавника, хвърли бърз поглед на около, бъркайки и той в пояса си, и успя да изпревари турчина: в едрата му ръка лъсна револверът. Турчинът така и си остана насаден дълбоко в снега, със зяпнала уста, с ръка в пояса. Наоколо беше все тъй пусто само студеният зимен ветрец подсвирваше край ушите. Като не изпущаше турчина от погледа си, Велко прибра револвера в пояса, дръпна добичетата и продължи към чаршията.

Навлезе той в чаршията и се спря на един кръстопът да чака купувачи за дървата. Пусто беше и тук и глухо, всички се спотайваха по полузатворените си дюкяни, рядко ще пребяга някой бързо по улицата. Студено беше много. От целия снежен простор наоколо, та и от синьото високо небе полъхваше лют, сковаващ студ. Слънцето не топлеше, пък и скоро започна да клони към запад по своя къс зимен път.

Само вятърът подсвирваше и дращеше с остри нокти. Велко стоеше в снега, мушнал и двете си ръце в ръкавите на кожухчето си под ямурлука. Не се спираше купувач да попита за дървата. Пусти да останат! Трябваше Велко да ги продаде, сетне да иде да се обади на учителката, да намери място за нощуване. Погледът му се спря върху секирата, както беше закачена на единия самар. И оттам мисълта му се върна пак при турчина, който искаше да му вземе дървата без пари. „Той ще събере сега дружина и ще дойде да ме търси… Нема да ме остави злото куче. Ще иска да ми вземе и дървата, и револвера. Аз пък тук, сред чаршията, какво мога…“ И Велко пристъпи към едно от добичетата, огледа се и бързо скри в гнездото на самара револвера под бащиния си ямурлук, който носеше за учителката. Секирата откачи от самара и пак я надяна на ръката си. Да не бъде съвсем с голи ръце. Секирата е едно — револверът друго. Секирата всеки може да види и всеки селянин може да държи секира в ръцете си.

— Колко искаш за дървата? — чу Велко слаб скърцащ глас и се обърна: питаше един старец, цял скрит в кюрка си, лицето му завито с тесен дълъг шал, та Г гласът му през него се процежда, очите му сълзят: — Бребребре… какъв студ! Редко хваща такъв студ по нас, такова чудо. Казвай, че не мога да стоя!

— Три гроша товарът.

— А-аха! Три гроша! По два гроша. Карай след мене, близу живея.

— Не.

Старецът не може да стои на студа и отминава, мрънкайки нещо в шала си.

Велко стои в снега и обръща лице ту на една, ту на друга страна — да се скрие някак от вятъра. Нозете си не чувствува във вкочанените опинци. Остра болка пълзи по нозете му. Вятърът дере от лицето му ремъци. Трябва да продаде дървата. И само по три гроша товарът. Ни пара по-малко. Сетне трябва да се обади на учителката.

Изеднаж го обградиха трима турци, като че ли бяха го дебнали. И тримата бяха с дълги кюркове, ръцете им в пояса, стискат дръжките на ками и револвери. Срещу Велко стоеше същият турчин, който искаше да му заграби дървата. Без да продума нищо, турчинът посегна и взе да рови в пояса на Велко:

— Де ти е пищовът бре?

— Немам пищов.

— Как така немаш! Нели го видех с очите си?

— Немам, грешка имаш, ага.

От устата на турчина изригват псувни, неговата бледа и тънка ръка рови нервно в пояса на селянина чак надире, до кръста му. Посяга да претърси и друг от турците. Велко се дръпва две стъпки назад и откачва секирата от ръката си:

— Не ме задевайте, аги! Немам пищов. Те и тримата стоят срещу него с ръце на оръжието си и мълчаливо го гледат. Говорят очите им: — Ако те надупчим с по няколко куршума, макар да сме турци и агалари, пак ще си имаме неприятности, може и да ни затворят, докато се позабрави историята. Друго би било да бяхме намерили револвера в тебе! Ще кажем, че си комита, и дори ще ни похвалят в хюкюмата. Пък и тая секира, дявол да я вземе… Какъвто те виждаме, можеш да изпиеш на някого от нас кръвчицата, преди Да те съборим. Ах, ти, мръсно куче гяурско! Ще ни паднеш ти в ръцете друг път…

Тримата турци си промърмориха нещо на своя си език и най-старият от тях, сякаш нищо не е било, попита:

— Как ти е името, бре?

— Велко.

— От кое село си?

— От Рожден.

Велко го гледаше в очите и не пожела да скрие името си. Турците мълчаливо се обърнаха и се отдалечиха. От близките дюкяни надзъртаха уплашени любопитни лица. Младият момък обърна към вятъра другата страна на лицето си.

Той беше гладен. В една торба, окачена на самара на едно от добичетата, имаше половина хляб и малко сирене. Но Велко не искаше да развързва торбата и да вземе да дъвче тук, изправен като кол сред чаршията. Ще продаде дървата, ще иде да се обади на учителката и после — право в някой хан. Ще яде, ще почива чак до утре. Не беше прилично да вземе човек да преживя насред улицата.

Спря се друг купувач, мушнал ръце дълбоко в джебозете си, и мълчаливо посочи с глава дървата.

— По три гроша товарът — каза Велко. Купувачът отмина все тъй мълчаливо.

Спря се още един и търкаше бързо едри кокалести ръце, местеше нозе в снега с огромни стъпала в рунтави калцуни и подковани йемении.

— Колко за дървата?

— По три гроша товарът.

— Що думаш! Зимата веке си отива. Давам ти пет гроша за трите товара. Така ами. Не щеш ли?

Велко не отговори. Той си мислеше: „Тия дърва струват девет гроша на това време и за по-малко няма да ги дам. По-добре да ги подаря некому или да ги върна в село. Дървата струват девет гроша. Не ща некой да си помисли, че ме изиграл или от студа съм се уплашил…“

Мина още време. Снегът започна да синее и над града сякаш падна синкава мъгла. Дюкяните започнаха да се затварят един след друг, раздвижиха се повече минувачи. Никой вече не се спря да попита за дървата. Велко дочу разговор:

— Цел ден стои тука за неколко гроша…; в тоя студ…

— Пуста сиромашия!

Минувачите отново започнаха да редеят. Дюкяните бяха почти всички затворени. Теменужен здрач изпълни глъхнещите улици. Велко замахна с дръжката на брадвата:

— Дий!

Спря се с трите добичета пред портата на Крайчеви. Дворът беше пуст. Да беше излязъл някой… Беше му студено, беше прегладнял, но някаква топла вълна се изкачи до гърлото му. Бутна мандалото на портата, отвори двете й поли, поведе добичетата в двора. В малката ниска къщурка светлееше запалена ламба, но пак никой не се обаждаше. Велко дръпна въжето и дървата паднаха с тропот от двете страни на едното конче. Той дръпна въжето на другия самар, после и на третия. Скръцна врата. Велко навиваше въжетата, без да се обърне, и ловко прибра револвера си, както беше скрит в единия самар.

— За кого са тия дърва? — позна той веднага гласа на Донината майка.

И пак не се обърна, като че ли беше много зает с въжетата, но рече:

— За вас. Татко ви ги праща. Тука ли е учителката? Нека се приготви за утре — бързаше да каже всичко Велко и току задърпа добичетата към портата:

— Аха… ти си… Ама чакай де! Доне, Доне! Излез, Доне!

Ето най-много от това се боеше Велко. Ей сега ще излезе и тя!

— О-о, Велко! — чу той гласа на Дона Крайчева, но до портата беше още далеко — къде ще бяга! Пък и добичетата се дърпаха назад — те не бързаха, може би и те бяха познали гласа на учителката. А тя беше сега до него — улови го за ръкава: — Къде си се затичал, човече! Чакай, стой, стой! Кога си дошъл?

— Одеве още… Татко каза… утре…

— Ама къде бегаш! — викаше тя. — Връщай се, тук Ще нощуваш, у нас. А утре… добре. Утре тръгваме.

— Не, не! Чакат ме в хана. Утре ще дойда… Ти приготви се по-ранко… Не, не, учителке… Де ще го спре тя с малките си ръце!

Велко избяга. От смущение и свян. От радост.

На другата сутрин Дона го посрещна още на двора:

— Ах, ти, див селянин! Защо избега снощи? И в нашата къща има залък хлеб. Но аз те научих на букви, ще те науча и на приличие.

Велко се усмихваше срамежливо и хитро. Като видя, че са сами в двора, дигна към нея очи:

— Хайде… Готова ли си? Тръгваме. Времето е по-меко тая сутрин, промени се. А пък вчера…

Приказвайки, Велко не забелязваше как я разглеждаше от глава до пети — виждаше му се променена и по-хубава, още по-нежна отпреди. Сега той не можеше да се противи — влязоха в къщи и двамата. Но едващо седнал, той пак скочи:

— Хайде. Време е.

Смущаваше се пред домашните на учителката — по-леко, по-добре му беше насаме с нея. Почерпиха го с кафе, изпи го и пак скочи:

— Хайде.

Излязоха вън. Мулето и кончетата чакаха търпеливо пред вратата. Велко пристегна самарите им, оглавниците. Изнесоха веленце, възглавничка. Излезе цялото семейство. Децата наобиколиха добичетата, а Спирко Крайчев застана на вратата, все тъй подпухнал и меланхоличен, и като че ли се боеше да излезе по-далече от прага. Майката попита:

— Ами други ваши селяни има ли? Да не би сами да пътувате…

Велко се наведе да погледне пристегнатия вече самар на кончето, на което пак щеше да язди учителката. Прегледа също тъй без нужда и въжените стремена и каза:

— Сами.

— Е, та немате ли си дружина? — разтревожи се майката. — Сами по това време из планината… защо така?

— Нищо, майко, нищо. Времето днес е топло — успокояваше я Дона.

Сбогуваха се, прегръщаха се, плакаха и сега. После учителката трябваше да се качи на кончето. Велко притегли добичето до един голям камък, но Дона едва успя да легне ничком върху възглавничката на самара. Опита се пак и още един път. Веленцето и възглавничката, сложени на самара, се разместиха. Велко ги намести отново. Дона се опита още един път и пак не успя да се качи. Тогава Велко пусна повода на кончето, грабна с две ръце девойката и я сложи на самара. Той като че ли и сам не усети как стана това, но леко замаян, си мислеше: „Каква е лекичка… Каква е мека и топла…“ В същото време той бързаше, сключил гъстите си вежди, сякаш и не мислеше за друго, а само да сложи малките й крачка на стремената, да оправи веленцето, да я загърне добре с бащиния си ямурлук. Дона му помагаше и червенееше все повече.

— Добре ли е така?

— Добре е, Велко.

— Здраво ли седиш?

— Здраво. Добре ми е.

— Хайде. Не бой се. Дий!

Трите добичета тръгнаха. Майката проплака отново, надигна се детска глъчка, излезлите съседки завикаха:

— Добър път, Доне! със здраве, Доне! Учителката кимаше с глава разплакана, обърна се да види още един път своите, струпали се в снега пред портата. Велко водеше след нея другото конче и мулето, навел търпеливо глава — да се свърши по-скоро това изпращане, тия сълзи… И наистина, щом свиха зад първия ъгъл — всичко се свърши. Дона избърса сълзите си и се сгуши в ямурлука: „Милите… жално ми е за тех!… Но като тръгвах първия път, беше ми по-жално. Човек и с това може да свикне…“

Скоро излязоха вън от града и Велко, който продължаваше да води другото конче с мулето след него, спря се и викна:

— Тпурр! Стой…

Спряха се и трите добичета. Велко се улови за самара на свободното конче и скочи отгоре му, размахал повода.

— Аз рекох, че ти пеша ще вървиш — усмихна се Дона.

Велко заблъска с нозе корема на кончето си и подвикна:

— Чакай! Аз ще вървя пръв, а ти след мене.

— А! — заблъска и Дона корема на кончето си. — Защо пък ти ще бъдеш пръв? Аз ще вървя първа.

Велко я гледаше учуден: ами нали винаги мъжът върви пръв и язди пръв, а жената върви след него?!

— Ами нели… — започна той гласно.

— То е по селски — изпревари мисълта му девойката и още по-силно заблъска кончето с малките си пети. — Жената върви винаги напред, а мъжът подир нея. Да я пази. Така е редно. Ако щеш пък — изви се тя към него на самара, — можем да вървим редом, един до друг.

Велко нищо не отговори и подкара кончето си с мулето след нейното конче. Тя гледаше пред себе си и се усмихваше само с устни, вирнала главица над широката яка на ямурлука. Беше й весело и обмисляше как да закачи отново младия си другар. А наоколо бе блеснал хубав зимен ден. Слънцето се бе гмурнало в чистата небесна синева, долу беше тихо и топло, снегът пламтеше с бели пламъци.

„Хрътхрътхрът! — затъваха в омекналия сняг и пръскаха наоколо снежни пръски пъргавите подковани нозе на трите добичета. — Хрътхрът!“

Учителката обърна глава над нагънатата качулка на ямурлука и се загледа далеко някъде встрани, но Велко наостри уши.

— Така е, да знаеш — каза тя, сякаш не нему, а някому, там, встрани. — Жената върви първа. Вие, селяните, какво: наместил се господинът на коня, а жена му припка след него пеша и понекога с дете в ръце!… Право ли е това? Нели жената е по-слаба!

Велко вижда в мислите си: не е право. Жената е по-слаба, мъжът по-силен. Но защо той язди, а жената клинка пеша след него? Жената е нещо по-долно. Навсякъде мъжът влиза пръв, а жената след него влиза. Тя може да сбърка нещо. Тя е по-глупава, а мъжът е по-умен. Ами учителката по-долно нещо ли е от него, от Велко? Учителката по-глупава ли е от него? Той мисли напрегнато. Мозъкът му работи като някаква мелница за камъни. Уф! Челото го заболя чак. Най-сетне той намисли нещо и пита учителката, гледайки я в гърба:

— Ами детето? Като е по-слабо, и него ли ще пуснеш да върви първо, да води? Ами то може да сбърка нещо, глупаво е още.

Учителката пак се обръща встрани и веднага отговаря:

— Да, ще пуснеш и детето да върви първо. Тъкмо защото си по-силен и по-умен. Ще отстъпиш на по-слабия. Ще бдиш над него. Като си по-силен, да вземеш да изпогазиш всички по-слаби! На слабия требва да отстъпваш, слабия требва да закриляш. А кой ще води — то се знае, че по-силният ще води, макар да върви след слабия. Сега ти ли водиш, или аз? Пътят едвам се вижда в снега, планината е като замазана с вар и аз нищо не мога да позная.

„Умът й реже като брич — мисли си Велко. — И чурулика като ластовица…“ Той мълчеше, но мелницата в главата му работеше напрегнато. Това беше уморителна работа за него. Учителката го подтикваше да размишлява. Все пусне някой камък в мелницата му: „На смели и тоя!“ И той се учеше да мели с мисълта си. Помагаше му и тя, подсещаше го, насочваше го. Сега тя изсипа цяла торба камъни върху дебелата му селска глава! За силния, за слабия, за тоя, който води… Уф, не е лесно! Кой водеше сега — той или тя? А тъкмо на него му се искаше да се измъкне от оглавника, който му бе надянала. Весело му е и си мисли: „Да беха тия мънички кончета два хубави силни ата, па да се спуснем двамата по снега — ех, бел облак до небето ще се дигне!“

И той неусетно пристяга с колена твърдия самар. Още преди обед навлязоха в планината. Времето беше все тъй меко и тихо. Срещу двамата пътници се издигаха величествени и безмълвни покритите със сняг стръмнини и хребети, а между тях и край тях, по дълбоките долища, лежаха сини сенки — небето се отразяваше в бялата и тъй чиста покривка на планината. Не шумяха треви и листа, не бучаха води по долищата, не пееха птички и все пак планината беше жива, тя дишаше, нейният могъщ свеж дъх изпълваше гърдите на двамата млади люде. Тя ги посрещаше приветливо и разтваряше пред очите им своята зимна хубост. Дона продума, без да се обръща:

— Колко е хубаво! Виждаш ли? Погледни върха там насреща, погледни дърветата как са задремали под снега…

При звука на нейния глас той долови мълчанието на планината, огледа се, отвори широко очи: като че ли за пръв път идваше тук, дето се бе родил и израсъл. Ами хубаво беше, хубаво!

Дето е учителката — там всичко става хубаво, светло, весело.

На една голяма стръмнина той слезе от кончето си.

— Защо слезе? — попита Дона и бързо додаде: — И аз ще слеза.

— Не… ти ще се умориш. Снегът е дълбок, стръмно е.

Но тя вече скочи в снега и дългият ямурлук увисна на самара. Той избърза да го оправи, да оправи изкривената възглавничка. О, хубаво, много хубаво! Ще вървят заедно по снега, а после… после той пак ще я дигне на ръце и ще я сложи на самара!

— Ти върви напред — каза тя и подвикна: — И не се обръщай назад, чу ли? Не се обръщай…

Велко тръгна нагоре като вцепенен, отпуснал очи — не смеееше да погледне ни вляво, ни вдясно. Мека снежна топка го перна в тила и се пръсна. Ситен звънлив смях се изсипа в тишината. Велко се обърна и застана в снега:

— Ами ако те хвана, да те бутна в снега! Ще заприличаш на мишка в брашнена вреща.

— Е-е! — като че ли отеднаж се уплаши девойката. — Знам, знам, че си много силен. Хайде, върви напред!

Горе, на самата височина, Дона изостана назад и дишаше дълбоко, шумно. Най-сетне каза с пресипнал глас:

— Не мога повече.

Велко спря добичетата. Дона също спря и чакаше. Как ще се качи на кончето си? Тогава Велко пристъпи, и я грабна в ръце. Тя усети на бузата си през платнената му риза топлината на гърдите му. И не помисли девойката, като каза:

— Можеш ли да ме носиш тъй чак до село?

— Мога.

Той не знаеше какво върши, като я притисна на гърдите си. Дона потрепера и завика:

— По-скоро, по-скоро, че… че кончето ще тръгне! Те продължиха нататък и дълго мълчаха. Между тях, съвсем близу до тях, бе минало нещо много, много хубаво. Що беше то? Ще дойде ли пак?…

Мълчаливо и бързо минаха през Дебрища и пак навлязоха в планината.

Сините сенки наоколо все повече се удължаваха, разширяваха се и над тях блестяха само високите върхове — бели великански зъби, захапали повлечената златна одежда на слънцето. Двамата пътници вече се спущаха от Три буки в долината — навлизаха в Рожден. Някъде залая куче, като изпод земята.

Горе, на десния бряг на долината, беше къщата на Добра. Велко обърна глава — не искаше да погледне нататък. Ала изеднаж той чу познат глас:

— Добре дошла, учителке, добре дошла! Велко, ти като да си водиш невеста в къщи… Как си прекарахте по пътя, а? Самички. Ама вие и двамата сте си глупави, глупави…

Беше Добра. И в студената сянка, която изпълваше долината, гласът й звучеше все тъй сладък и топъл. Тя ги чакаше и дебнеше през целия ден. Сега се бе спуснала чак долу, на пътя, да ги посрещне.