Димитър Талев
Илинден (17)

II

Дона Крайчева не спа много тая нощ, макар да бе уморена, и рано на другата сутрин излезе на висока каменна площадка, на самия й край, огледа се бързо сетне дигна длан да засени очите си. Слънцето току-що изгряваше иззад голите скалисти върхове насреща. Оттатък, отвъд няколко сини планински хребета, бе останал родният й град. Тук Дона бе попаднала в орлово гнездо — високо горе под ведрото есенно небе. Току по нозете й се разтваряше дълбока стръмна пропаст, а навред наоколо бяха натрупани грамади от сиви, синкави скали, стичаха се по долища и процепи като с ръка загладени жълти, пепеливи и бели сипеи. Тук-там, по малки разхвърляни полянки се жълтееше прегоряла трева, а по цялата северна страна се простираше стара широколистна гора, през долища и падини, та прехвърляше и отвъд насрещния хребет. Изгряващото слънце озаряваше с ален, златист блясък синкавите зъбери, оределите вършини на гората; бледорозови сияеха тук-там по стръмнините разровени мраморни залежи, дето селяните къртеха блокове снежнобял, мек мрамор. Утринната мъгла бързо изчезна от планинските върхове и само ниско долу, в малката сенчеста долина, дето глухо шумеше реката, все още лежеше бяло влажно валмо през което се забелязваха двете селски воденици там и няколко къщи, малки, накъсани ниви и ливади, израснали върбалаци и криволичещият край тях каменист път. Бързо изчезваше и сланата по камънаците и полянките наоколо, блестяха навред в мекия сяй на слънцето бисери и елмази.

Радостно блестяха и кафявите очи на Дона Крайчева, с жадно любопитство разглеждаше тя своето ново гнездо. Рано напусна тя бащин дом — хе там, отвът сините планински хребети, — дойде тук, сред тая дива планина, да учи децата докъде Георгьовден. Би желала сама да се учи повече, но баща й не можеше да прехранва само с една игла седем гърла в къщи. Тя беше най-голямото от децата му и първа трябваше да се притече на помощ. Сама ще се прехранва тук и осем лири ще даде на баща си. Като се изкачи тук вчера, на мръкване, премаляла от умора върху дребното конче, тя почувствува ведно със студения мрак над планината как смътна уплаха пронизваше сърцето и, но то беше след шест часа езда върху твърдия самар и може би от тъга за напуснатия роден дом. Сега, в това слънчево утро, планината беше величествена и прекрасна. Дона се учудваше на тая хубост — откъм полето около родния си град тя бе виждала планините като сини, модри или дори черни стени, а ето каква хубост криеха далечните планини! Слънцето се издигаше все по-високо, блестеше цялата планина и пъстрото есенно рухо на гората, засия млечнобяла и мъглата долу, та цялата долина изглеждаше като дълбоко езеро, през тихите прозрачни води се виждаха на дъното му двете воденици, бледозелените лъки край реката, белите камъни по речното корито, кривуличещият път и няколкото селски къщи там с малки дворове. Други селски дворове се виждаха по-нагоре по стръмнината, чак до хребета насреща. Село Рожден имаше над петдесет къщи, събрани в две-три махали. Тук, на доста широка площадка, камениста и неравна, беше дворът на Даме Скорнев. Той я настани в къщата си. Тук, на високата площадка, беше и църквата, изградена с камъни, с покрив от зеленикави плочи и с ръждясал железен кръст, до нея беше и училището — ниско, тясно помещение с две прозорчета, изградено направо върху скалата, и пак с камъни, с покрив от каменни зеленикави плочи.

Дона Крайчева гледа още някое време планината и тъкмо понечи да се върне в двора на хазаите си, когато забеляза да излизат от гората насреща едно муле и две дребни кончета. Скоро след трите добичета от сянката на гората излезе един млад мъж, дигнал тояга на рамото си. Дона се усмихна — тя позна кончето, с което бе дошла снощи, позна и сина на своите хазаи. В изблик на безпричинна младежка радост тя едвам се въздържа — гласът й спря на гърлото:

— Велко!

Дали би я чул той чак отвъд? Не е много далеко. Снощи те седяха един срещу друг край ниската трапеза и тя едва-едва го погледна на няколко пъти, бързо, крадешком, изпод вежди. А той все мълчеше и само един път очите им се срещнаха за миг, тя видя как пламна отеднаж лицето му, видя и очите му — сиви, с две черни точки. Газеничето едвам мъждукаше, но в огнището пламтеше буен огън, та и тя усети как я облива горещина. Велко, изглежда, беше мълчалив и срамежлив момък. Още през време на вечерята Даме Скорнев нареди на сина си да откара тая сутрин в града три товара въглища и да ги продаде. Бащата продължи, а синът мълчаливо слушаше:

— Нема да ги даваш по-долу от двайсет пари оката. И гледай в кантара, кога ги теглят…

Стрина Ордена, майката, подигна очи, пълни с тревожна грижа:

— И да не се връщаш нощем, сине! Нощувай в града и тръгни си на другия ден…

Велко й беше единствен син. Имаше и две омъжени щерки. Тя се обърна към учителката:

— Той не знай страх, а нощем не се пътува. Що време живейме, пусто да остане! Не знайш какво ще те срещне на път… Двама братя, щерко, турци са ми убили…

Велко тръгваше сега за града. На добър час — жив и здрав да се върнеш при майка си! Дона го проследи, докато се спусна към долчината, сетне тя дигна още еднаж поглед към планината, както се бе разтворила пред нея в изгрелия слънчев ден. Внезапно отнякъде отвъд долината екна изстрел и ехото го повтори два и три пъти.

— Учителке! — чу се сподавен глас наблизу. Дона се обърна. Край стената на църквата зад нея бе застанал стрико Даме. — Прибери се насам, учителке, влез си в къщи. Турците са излезли и по-добре да не те виждат. Селим бей ги довел вчера. Е ги е кучетата им къде гичат — кучета главите да им ядат…

Дона мина край него и се затули зад църквата. Така започна нейният първи ден в Рожден и бързо премина късият есенен ден.

Късно през нощта, кой знай по кое време беше, младата учителка дочу през съня си гласове и се пробуди в тъмнината в малката стаичка, дето нощуваше за втори път, на тесен нисък дървен одър.

— Ами нели ти казвах, Веле, нели ти казвах, сине, да не се връщаш нощем, да не пътуваш нощно време, а ти… — чу се в съседното помещение на къщата гласът на стрина Ордена, плачлив и умолителен, но звучаха в него и радостни нотки. Непослушният син все пак се бе върнал в къщи жив и здрав.

— Колко ги даде? — попита отвъд бащата.

— Двайсет и пет оката — прозина се сладко Велко. Продал бе въглищата на добра цена и си беше вече у дома. В гласовете отвъд се дочуваше тихо, сдържано доволство и скоро всичко утихна.

Двете прозорчета на малката стая, преградени с по два железни пръта, светлееха мътно в дебелата каменна стена. В горния ъгъл на едното прозорче трептеше далечна звезда, бледа синкава искрица. Чак тук се дочуваше в тишината, приспивно тих, шумът на реката откъм дълбоката долина. Дона се сгуши в топлата вълнена завивка, сладостна тръпка се разля по тялото й. Топло и уютно беше зад тия дебели каменни стени. Дона също се радваше, че се бе върнал младият момък жив и здрав — ето тя свикваше с тоя чужд дом, с тия чужди люде. Далечната звезда се люлееше пред погледа й — като цвете, полюшвано от тих ветрец, сетне тя изеднаж угасна и девойката пак потъна в дълбок здрав сън.

Когато се събуди Дона отново, синкав утринен здрач изпълваше стаята, а през прозорчетата се виждаше дълбоко ведро небе. Тя се изправи бързо в тясното дървено легло и неволно се огледа. Тук трябваше да живее отсега нататък. Тъжно й беше за майка й, за най-малкото й братче, тъжно й беше за всички там, в бащината къща. Но Дона трябваше да дойде тук и дойде, колкото и да й беше жално за майка й, за всички в бащиния дом, за всичко свое и близко там, в родния град. Трябваше… Когато се върне в къщи за Божик, ще занесе на баща си четири лири, а за Георгьовден, като свърши учебната година — още четири. Трябваше да се отдели от своите — как иначе ще се живее само с иглата на болнавия й баща?

Но тя донякъде и бе свикнала да се дели от близките си — миналата година беше в Битоля, в пансиона пРи гимназията. И може би за Битоля тъгуваше повече, отколкото за близките си — там бе погребала най-хубавите си мечти. И тая своя скръб бе потиснала дълбоко в сърцето си. Иначе не можеше да бъде. От много неща се отказва човек през живота си. Сега тук ще живее тя, в тази малка стая. През едно от прозорчетата се виждаше далечно алено облаче, та небето изглеждаше още по-дълбоко и по-ведро. Дона би се усмихнала на това алено облаче, да не бе я заболяло сърцето изеднаж тъй за всичко, що й беше мило и близко и с което трябваше да се раздели. Тя въздъхна. Неочаквано долетяха отвън тихи, меки звуци на клепало. Девойката беше вече облечена и бързо излезе от стаята.

В съседното помещение нямаше никой. А това беше цялата къща — нейната стаичка и това доста широко помещение с пръстен под и огнище. В огнището гореше огън и вреше там медно котле, окачено на верига, почерняла от сажди. От двете страни на огнището бяха постлани шарени черги върху сламени рогозки, край стената бяха сложени също тъй шарени тъкани възглавници. Селска наредба. Немотия… Вън беше оборът, пак с каменни стени — за кончетата, за мулето, за пет-шест кози, до него беше дърварникът, виждаше се цялото дворче, каменисто и неравно, преградено с камъни и трънаци. Срещу вратника нататък беше църквата, а до нея — училището. Всичко беше от камък. И цялата тая неравна площадка, на която се издигаше къщата на Даме Скорнев, църквата и училището, над върлата пропаст и над долината по-нататък.

— Добрутро, учителке — чу се откъм обора гласът на стрина Ордена. Сетне и тя се показа. — Наспа ли се? Клепалото ли те разбуди? Днеска нели е Димитровден…

— Димитровден — повтори след нея Дона и живо додаде: — Днес нема ли да се съберат децата? Да ги заведа в църква, а от утре да започнем училище.

— Е… стрико ти Даме знай, той…

Дона се отправи по звуците на клепалото. Входът на църквата беше засенчен от малък трем и там, на една почерняла греда, висеше клепалото — суха дъска от зеленика, нашарена по краищата с издълбани кръстове и преплетени, разкривени и начупени линии. Биеше го с дървени чукчета стрико Даме. Девойката се спря наблизу и той я погледна иззад клепалото със засмени очи. Едва сега забеляза тя, че и той имаше сиви очи като Велко — сиви, с черни точки. Но очите на стрико Даме бяха по-весели, с по-кротък поглед. Велко изглеждаше все намръщен — може би така прикриваше той своята свенливост. Една дълбока бръчка постоянно държеше заключени веждите му, каквито бяха тъмни и гъсти. В дългите рунтави мустачки на баща му постоянно се криеше усмивка, а мустачките на Велко бяха издърпани някак встрани и устните му стояха открити, твърди и нацупени. Като да беше младият момък все сърдит, а иначе бащата и синът много си приличаха — и Велковите мустаки с време ще станат такива дълги и рунтави. Младата учителка се усмихна на тая си мисъл.

Чичко Даме удари още няколко пъти с дървените чукчета и спря.

— Какво се подсмиваш, учителке? — засмя се и той. — Ето аз съм тука и епитроп, и клисар, а също и поп, и владика. Нашият поп служи на осем села наоколо, та кой знай дали идва в Рожден по осем или десет пъти в годината.

— Ами нема ли да се съберат децата днес… Кога ще започнем с училището? … Закъснехме. Днес е Димитровдем.

— Закъснехме, учителке. Те сички те чакат, целото село. Днеска аз ще разглася, че си дошла, и още утре ще ти надойдат ученици. Има още работа и за них из планината, времето е хубаво, но се ще дойдат некои, а и сички ще дойдат едно подир друго.

— Време е — каза Дона и се отправи пак към края на площадката, да погледа пак планината. Тя чу зад себе си гласа на стрико Даме:

— Нема ги днеска ония… Турците де, ловджиите. Вчера цел ден ходиха из планината и още снощи се пръждосаха накъм града. Нашият изедник беше Селим бей, с цела тайфа. По-добре да не те знаят, че си тука — додаде той като на себе си.

Вляво зад църквата каменната площадка продължаваше в гола, също тъй скалиста височина и там, горе, започваше гората. Младата девойка пак се спря на една-две стъпки от дълбоката пропаст, с лице към планината, която и днес се бе разтворила под изгрялото вече слънце с всичката си прелест. Сега тя изглеждаше на учителката по-близка, по-своя и още по-хубава. Дона забеляза как под блясъка на слънцето неусетно и непрестанно се променяха светлините и багрите по целия простор пред очите и — по голите скали, по сипеите, по белите мраморни залежи, по прегорялата трева на малките поляни, по пъстреещото рухо на гората. И отеднаж планината започна да оживява, да се движи.

Иззад една синкава купчина скали далеко насреща се показаха няколко петна, пъстри и подвижни. Те се подредиха в една редица и ту изчезваха зад скалите, ту отново се появяваха. Показаха се зад тях и две черни петна, едно подир друго, и Дона веднага забеляза, че всички тия петна там бяха люде — жени в пъстри тукашни носии и двама мъже подир тях с тъмни дрехи. Те се движеха по една крива стръмна пътека и младата учителка се учудваше как не бе забелязала досега, че тия криви, начупени черти из планината са пътеки. Все по-ясно се разкриваше планината пред възхитения й поглед. А ето и други пъстри петна — пак редица люде, мъже и жени, сега по тесните улички между къщите и дворовете насреща. Докато проследи за няколко мига тях, показаха се и други по друга уличка там, вдясно, също и през оная хлътнала впадина, между ония два бряга.

Идеха люде от всички страни, пъплеха насам и от долината под нозете на Дона. Те бяха повечето жени, в носии с яркочервени, бели и черни шарки, виждаха се и деца, виждаха се и неколцина мъже с тъмни горни дрехи, с червени пояси и бели ризи. Движеха се бавно насам, стъпка по стъпка, и от всички страни, като че ли сама планината оживя и се раздвижи. Далеко там отсреща се проточи ясен вик:

— Е-хеей! Стойно мории, Стойнооо! Хайде, хайде, тръгнахме ние веке, тръгнахме, Стойнооо!

И кой знай откъде се чу отговор, едвамедвам, но ясен в чистия утринен въздух:

— Идаа, идааа!

Клепалото започна пак да бие. Людете по всички пътеки из планината, край гората, по тесните и криви улички из селото и там, в дълбоката долина, като че ли отеднаж ускориха стъпки под неговите меки ясни звуци. Кой би помислил, че има толкова люде в планината, толкова пътеки, толкова живот?

— Е-хееей! — се чу отново вик. — Ида, идааа! — отвърна друг далечен глас. Първите от жените, които преминаха долината и се изкачиха по стръмнината към площадката, вече свиха зад близката скала долу, а оттам до площадката и до църквата беше съвсем близу.

— Те идат в църквата, днес е празник… Но те идат и за мене — трептеше радостно сърцето на Дона.

Вече всички се приближаваха насам, но и някои закъснели още се мяркаха далеко насреща. Ще дойдат и те — клепалото ги вика, ще стигнат и те навреме.

Младата учителка едвам откъсна поглед от оживелия пред нея простор, обърна се и също се запъти към църквата. Клепалото наново замлъкна и тя чуваше стъпките си по каменната площадка.

Сводестата врата на църквата беше широко разтворена. Дона се опря сред малкото тремче — вратата зееше тъмна и оттам лъхаше влажен хлад. Дълбоко в тъмнината блещукаха няколко искри и се чуваше там треперлив напевен глас:

— Во имя отца и сина и святаго духа… — И още един път: — Во имя отца и…

Учителката чу зад себе си равномерни стъпки — ясно отекваха те по камъка на площадката и между каменните стени на околните сгради: църквата, училището, а там, малко по-нататък, и къщата на Даме Скорнев. Младата девойка побърза да влезе в църквата, преди да я настигнат приближаващите се люде. Тя не знаеше какво ще й кажат и какво да им отговори. Не ги познаваше, не познаваше обичаите им и се боеше малко от чужди люде.

В ниската каменна църквица беше студено и тъмно. Няколко свещи мъждукаха пред дървения иконостас и там, в бледата светлина, се виждаха иконите като привидения, с изпити жълти лица и огромни очи. Встрани, на аналоя, пред запалена свещ пееше с несигурен глас стрико Даме. С бавни, отмерени стъпки се приближаваха жени към свещниците пред иконостаса, палеха свещи и се кръстеха, после се отдръпваха назад в мрака. Дона чувствуваше как се пълнеше с люде малката Църквица и как се бе загнездил студ в сърцето й, който идеше от мрака наоколо, от мрачните образи на иконите, от дебелите каменни стени. Тя не обичаше да ходи по църкви, не Умееше да се моли и тъкмо затова изпитваше някакъв смътен страх от бога, от иконите, от свещениците в одежди и тоя страх сега тежеше като ледена грудка на сърцето й. Но службата не продължи много. Даме Скорнев знаеше само две-три молитви тропари и щом ги изрече, не знаеше какво друго да прави. Той се прекръсти мълчаливо още няколко пъти и взе да прибира сложените на аналоя дебели църковни книги.

Като излезе вън, учителката примижа с лека болка в очите от блясъка на слънчевия ден и отеднаж се видя обградена от гъста редица жени с дълги бели ризи, препасани с черни пояси и с ярко нашарени престилки. По широките и дълги ръкави, по пазвите на ризите пламтяха алени везби. Бели, червени и черни забрадки бяха изтеглени ниско над очите им, които се взираха внимателно, и само устните им едва-едва се усмихваха:

— Ти ли си учителката? … Добре дошла, добре дошла…

Някои носеха малки деца на ръце, наоблечени, загърнати с груби вълнени пелени и завивки, а други деца стояха в нозете на майките си и гледаха учителката с големи, широко отворени очи, с пръстче в устата. Дона погали едно от тях по дългата остра коса, щръкнала над ушите му чак.

— Ще дойдеш ли да те уча?

— Ще дойде, ще дойде — отговори майка му вместо него.

Една много стара, цяла набръчкана бабичка попита:

— Имаш ли си майка, учителке?

— Имам…

— Какво младо, пък тръгнало само по света! — продължи бабичката, преди да дочака отговор. — Не се ли уплаши, щерко? Ама ако, ако… за добро си тръгнала, света Богородица ще те пази…

— От що да се уплаши? — обади се друга от жените, още доста млада, дигнала напето глава под широката бяла забрадка. Сетне тя въздъхна, може би с някакъв скрит копнеж: — От що ще се плаши, щом е толкова учена…

Чуваха се от всички страни въпроси и всякакви приветливи думи, жените говореха една подир друга сдържано, с непринудена вежливост. Като говореха, те сякаш пееха — такъв беше говорът им, проточен и напевно звучен. Естествена руменина покриваше страните дори на по-старите жени, а повечето от младите бяха красавици, с тъмни очи и вити вежди, с алени устни и лебедови шии, разголени в широките, покрити с червени везби яки на ризите.

— Викат те, учителке — едва я докосна с върха на пръстите си една млада невеста и посочи с поглед: — Старците там…

Живият пръстен около Дона се окъса и тя видя край стената насреща, насядали на дървена пейка, четирима стари мъже, между които беше и Даме Скорнев. Те мълчаливо я гледаха и я очакваха. Младата девойка се отправи нататък с разтуптяно сърце и, види се, смущението й личеше още отдалеко, та Скорнев побърза да я посрещне:

— Ето нашите старей, учителко… се добри люде… Искат да те видят…

Най-старият от тях, дядо Павле Локвенец, с надвесени бели вежди и сухо, но румено лице, сам протегна ръка и Дона чинно я целуна, после тя целуна ръка и на другите двама старци.

— Да си жива… Да си жива, щерко… — отвръщаха й старците един след друг.

След късо мълчание дядо Павле Локвенец каза:

— Каквото е рекъл и уговорил чичко ти Даме, речено е и уговорено. Ние и от дедо владика имаме позволение и дума. Много млада ми се виждаш, учителке, но човек по работата се познава.