Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Преспанска тетралогия (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 127гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина(21 май 2005 г.)
Лека корекция
Борислав(2006)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

 

ОСМО ИЗДАНИЕ, 1980

БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ — СОФИЯ

Редактор Татяна Пекунова

Художник Иван Кьосев

Худ. редактор Елена Маринчева

Техн. редактор Лиляна Димева

Паунка Камбурова Куртева

Цена: подвързия 5,85 лв.; брошура 5,33 лв.

ПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Илинден (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Илинден.

„Илинден“
АвторДимитър Талев
Първо издание1953 г.
България
ИздателствоБългарски писател
Оригинален езикбългарски
Жанристорически роман
Видроман
ПредходнаПреспанските камбани
СледващаГласовете ви чувам

„Илинден“ е роман на Димитър Талев от 1953 година, трети в известната му тетралогия, наред с „Железният светилник“, „Преспанските камбани“ и „Гласовете ви чувам“.

Особеността на тази голяма литературна творба идва от факта, че то е едно от малкото български произведения с характер на сага. Романът разглежда зараждането на вътрешно-македонската организация и причините, довели до появата ѝ. Описва се онова трудно време, когато България е била вече свободна и княжество, докато Македония се е намирала още под османска власт.

Описанието на народния бит в македонския град Преспа (измислено наименование на родния му град Прилеп) и в няколко македонски села — планински и равнинни, е едно от основните преимущества на този, както и на останалите романи от тетралогията. По възрожденски Талев съчетава реализма в описанието на отруденото ежедневие на градските и селски хора и идеализма на погледа, с който го разглежда.

Съдържание

Романът съдържа 4 части:

  • Първите
  • Апостолът
  • Другарка на орлите
  • Илинден

Сюжет

Отново основно място в сюжетната линия заема семейство Глаушеви, този път чрез Борис, син на Лазар Глаушев, който е основна фигура в „Преспанските камбани“.

  • Първата част „Първите“ е посветена на живота в Преспа в края на 19 и самото начало на XX век.
  • Втората част „Апостолът“ е посветена на Гоце Делчев и създаването на вътрешната македонска организация. Проследява се зараждането на комитските чети. Някои от героите от „Преспанските камбани“ продължават да живеят и в „Илинден“. Други умират и нови ги заместват – такъв е Райко Кутрев, син на Аце Кутрев от „Преспанските камбани“.
  • Ново действащо лице и протагонист в частта „Другарка на орлите“ е и Дона Крайчева, която напуска град Преспа, за да стане учителка в планинското село Рожден. Борис Глаушев също напуска Преспа, женейки се за селска мома. „Откъснах си майко, казва той, едно зелено клонче от планината“. „Нема да те накарам аз да го захвърлиш, сине“, отвръща му Ния Глаушева, „щом си го откъснал еднъж“.

С голямо умение и съчуствие са обрисувани и отрицателните герои в романа: Панту Кътърката – завистлив предател, осъден на смърт от народната организация, самотната и невярна Добра от село Рожден и други.

Други

На „Илинден“ е наречена улица в квартал „Драгалевци“ в София (Карта).

Външни препратки

III

Четата бе научила веднага, че бе пристигнал в кулата си господарят на Сърпец, тежкият битолски богаташ Рашид бей. Види се, поради голямото богатство на Рашид бея породи се у войводата мисъл да плени богаташа с четата си, да го прехвърлят в планинския район и да поискат откуп за него в полза на народната Революционна организация. Постоянно и на всички събрания и срещи с людете на Вътрешната организация се говореше за липса на средства, за липса на оръжие и на всичко, що бе нужно за народната борба. Стефо Церски сподели тая своя мисъл с другарите си и пъргавият ум на Димко веднага скрои плана за действие. Планът беше прост.

Преоблечен като циганин, Димко предния ден през цялото време ходи по Сърпец и по дирите на Рашид бея. Не го познаха дори и някои от людете на Организацията, които бяха го виждали и преди, като четник. Той видя, че Рашид бей водеше навсякъде със себе си един арнаутин, негов постоянен пазач, успя да научи и кога ще се върне беят в Битоля. Той бе пропълзял пред очите на пазача и бе подслушал дори разговора между Рашид бей и Селим бей. По здрач Димко се прибра при другарите си в къщата на дядо Марко в Койнево и захвърли циганските дрипи, кирливия фес. Рашид бей бе казал, че на другия ден се връща в Битоля. Четниците решиха да го причакат с пазача му на пътя. Шосето от Преспа за Битоля минаваше близу до Сърпец, а пътят, който свързваше селото с шосето, извиваше през един дълбок дол, цял обрасъл с бурени и храсталак. Тук минаваше малка рекичка, пресъхнала през лятото, и над нея бе прехвърлен дървен мост. Скрити в храстите край пътя, комитите ще нападнат бея и пазача му веднага щом понечат да минат моста. Рашид бей пътуваше с двуколка на яйове и с два коня. И дано да тръгне рано сутрин да пътува, докато е още прохладно и докато не са се раздвижили много люде из полето!

— Да имаме и малко късмет — рече Димко. — То в такава работа човек не може сичко да скрои и да премери с аршин.

Далеко преди да се раздени, четата беше вече при моста в дълбокия дол. При зрака на месечината войводата разгледа отново мястото около моста и тогава му дойде нова мисъл. Той хвана за полата на ресачката Щърка, който стърчеше там и следеше всяко негово движение с любопитството на новак, и му рече, но да чуят и другите комити:

— Слушай сега: и ти ще се спотайваш тука, в храстите. Щом наближи Рашид бей с пазача си, нели го знайш Рашид бей от Сърпец…

— Знам го, как да го не знам…

— Тъй… Щом наближи, ти ще излезеш тука, на моста. И като забави ход колата на бея, преди да мине моста, нели е нанагорно малко, ти ще застанеш пред, конете му, ще ги спреш и ще започнеш като улав да викаш, да молиш бея да спре за малко колата си. Но и ти сам ще спреш конете му и ще гледаш да го позабавиш. Това е. Разбра ли? Другото е наша работа. Ти само да го поспреш, ама тъй, с молба.

— Ще го спра, войводо.

Не след дълго цялата комитска дружина изчезна от пътя. Войводата и още един от четниците хлътнаха в шубраците вдясно от пътя, а Димко и другите двама четници се скриха вляво от пътя. Скри се там, при войводата, и Щъркот. Дълго шумя той в храсталака, докато намести нозете си.

— Ех, какъв си — смъмра го войводата. — Цел дол не може да те побере.

Шумолиха и дълго бъбриха и тримата четници на другата страна на пътя; не можеше да бъде тихо и мирно там, дето беше Димко.

Небето започна да светлее. Високите брегове на долището и редките дървеса по тях започнаха по-ясно да се очертават върху светналото небе. Изеднаж на пътя се показа волска кола, чу се и глас:

— Де… Я го гледай ти! Дее…

Колата слизаше накъм моста, показа се край нея и селянин в бяла риза. Бавно се приближи тя, изтропоти по моста и отмина нататък; по следата й се носеше в утринния въздух остра миризма на тор. По-късно минаха и няколко говеда; говедарчето след тях шумно подсмърчаше или може би плачеше без глас, че бяха го събудили толкова рано.

— Ако вземе сега да се точи целото село… — дочу се от другата страна на пътя гласът на Димко.

— Шшшт… — изшитка войводата сърдито.

Стана съвсем светло. Върховете на дървесата по бреговете на дола блеснаха, огрени от слънцето. Ниско в дола беше тихо и все още лежеше тук прозрачна влажна сянка. Над пътя прелетяха няколко птички с радостен писък.

— Аха… иде! — прошепна като на себе си войводата. — Той е… ето…

— Той е… — духна в ухото му Китан Щъркот. — Познавам го аз…

По пътя отсреща бавно слизаше двуколка с два коня. Караше я сам Рашид бей и се виждаше как дърпа юздите, за да възпира силните коне. До него седеше пазачът му с пушка между колената. Войводата гледаше нататък през гъсто сплетените клонки и когато колата на бея се потули зад един храст, той смушка Китан и прошепна:

— Излизай бързо!

Колата на бея се показа отново и пак се скри, но после излезе съвсем близу насреща и двамата пътници ясно се виждаха. Те си продумаха нещо, изглежда, бяха забелязали застаналия на моста селянин. Конете изтропотиха с подкованите си копита едва ли не по главите на залегналите там комити. Сетне се чуха сърдити гласове на турски и плачливият глас на Щърка:

— Аман, Рашид бей, моля ти се…

Колата позабави ход за един миг, сетне бързо се дръпна и сред тропота на конските копита се чу гласът на бея:

— Гяур… керата…

Когато наскачаха петимата комити с пушките си, колата на бея препускаше оттатък моста и бързо се отдалечаваше. На моста бе се изправил Китан Щъркот, опулил насам уплашени очи, и стискаше с две ръце бузата си.

— Изпуснахме го! — изкрещя през зъби Димко и бързо насочи пушката си да стреля.

Войводата протегна ръка да го спре, но се чу изстрел. Рашид бей за миг се присви в колата, но веднага дигна ръка и шибна конете с камшика, сетне се изви и погледна назад през присвитото си рамо. Понадигна се и пазачът с пушката си, но в следващия миг препускащата кола се скри зад близкия завой.

— Защо стреляш? — скара се войводата. — Открихме се. Да не бехме се открили барем… Ами ти бре? — И той дигна ръка да удари селянина, но се спря.

Щъркот не сваляше ръце от бузата си.

— Удари ме беят с камшика… — завъртя натежал език той и гледаше войводата като бито куче.

— У… какъв си… торлак — блъсна го с приклада на пушката си Димко.

 

И тая сутрин Борис Глаушев излезе да се разхожда из полето, да се порадва на свободата си. Наскоро бе получил назначение за учител в родния си град, а лятната ваканция беше вече към края си. Мечтал бе той в Солун, щом свърши гимназията, да замине за София, и още повече бе мечтал да замине за Русия, за да учи там, но като се върна баща му в Преспа и Борис му показа диплома си, Лазар Глаушев каза:

— Говорили сме, сега ти мислиш за София или за Русия, но, сине, аз не мога да ти отделя четирийсет или педесет наполеона, а може да са нужни и повеке. Нели виждаш как вървят моите работи. Ще започна аз пак со житарство, но не ще мога да се съвзема лесно.

По лицето на Лазара се виждаше скръб и дори виновност, той не подигна очи да погледне сина си. Младият момък буйно го прегърна. Гледай ти: като бе получил такъв диплом — свидетелство за зрелост, както пишеше там, — толкова ли важен бе станал той, синът, та Лазар Глаушев се чувствуваше виновен пред него!

— Татко, татко! — рече Борис. — Ти нищо не ми дължиш, нищо! Аз съм, който ти дължа целия си живот! Нема да замина, татко, никъде.

Но Лазар остана загрижен. Той каза:

— Не, сине, аз искам да заминеш. Требва да заминеш. Ти ще станеш учен човек, ще станеш това, което аз не можах да стана. Как съм копнеял. Но ти ще станеш. И ще заминеш. Само че тая година никак не ще мога…

Борис го пусна от прегръдките си, но продължаваше Да държи ръката му. И стисна топло тая твърда вече, старческа ръка.

— Не се тревожи за това, татко.

— Ще почакаш, Борисе. Нека мине поне една година. Ако не се посъвзема аз, ще търсим друг некакъв колай.

— Ще почакаме, татко. И повече, ако е нужно. Сега го обхвана с ръка застарелият вече Лазар и приподигна към него лице — Борис бе израснал по-висок от него, а той, Лазар Глаушев, се бе попривел и сякаш се бе смалил през последните няколко най-тежки години. Той каза:

— Има време човек на деветнайсет години, синко. А ти немаш още деветнайсет.

— Навършвам ги след по-малко от два месеца, татко. На втори септември.

— Да. На втори септември. Помня. 1882-а. Как ще забравя аз?

Синът гледаше замечтаното лице на баща си, който си спомняше най-радостния ден в своя живот, когато Ния, неговата жена, роди тяхното единствено дете след осемнайсет години съпружески живот. А синът си мислеше: „О, татко! Времето тече и на деветнайсет години…“ Но той не искаше да оскърбява стария и каза гласно:

— Значи, решено е. Тая година оставам тук.

— За сожаление, сине…

— Нема да съжаляваме за нищо, татко. Нека е винаги весело сърцето ни, винаги!

Лазар Глаушев го гледаше с неизразима обич: ка къв син му бе родила Ния! Какъв светъл човек…

Борис написа молба до преспанската църковна община да го условят за учител и го условиха за класното училище. Той бе мечтал дълго да замине за София или за Русия, но сега бързо се примири с мисълта, че трябваше да остане в Преспа. Сега той не можеше да иска нищо от баща си, а тъкмо баща му се нуждаеше от неговата подкрепа. Борис Глаушев беше винаги склонен към жертва и себеотречение — така беше устроен и умът му, и волята му, такова беше и сърцето му. Той обичаше човека, другия човек, разбираше го, виждаше го ясно и го жалеше. Един от съучениците му в Солун го нарече на присмех Милостивия. И всички, които го познаваха, приеха веднага това име за него — наричаха го Милостивия. Той обичаше това име и му се радваше, макар да чувствуваше и да виждаше често пъти, че другите влагаха в него и присмех.

Обичаше той много и утринните разходки из полето. Дишаше жадно свежия въздух, който изпълваше с бодрост неговите още слаби и уморени гърди, след като бе седял цяла година превит над дебели учебници и книги, а и сега четеше дълги часове. Той беше доста висок, имаше сега здраво, позаякнало тяло, но все още недостатъчно развито, та чувствуваше като бреме своята слабост, теснотата на гърдите си, сякаш беше препасан с железен обръч. През време на разходките си ходеше бързо и продължително, махаше широко ръце и чувствуваше как закрепваше тялото му. По бледото му лице се появи лек загар, полека като златен прашец. Но Борис обичаше и хубостта на това родно поле. Като по някакво чудо се отваряха сега очите му за много неща, които преди не бе и забелязвал. Той виждаше ясно изгревите на слънцето и не като една повтаряща се всяка сутрин игра и бърза промяна на светлини, а с всичкото разнообразие в тая промяна и още повече как тя се отразяваше във всеки предмет — от облака по синьото небе до мъничката капчица роса по някое пресъхнало вече стръкче трева. Младият момък виждаше всички тия безбройни промени по склоновете на околните планини или пък върху клатушкащото се твърдо гребенче на някое подранило бръмбарче, в ярките листенца на някое потулено цвете. Навсякъде имаше хубост и той я виждаше, умееше да я открива. Когато се върна в родното си място, беше лято. Узрялата вече и зрееща благодат навред из обработеното поле, усърдните работници по нивите и лозята, усърдието на всяка жива твар да намери храната си — всичко това изпълваше и неговото сърце с творческа сила, която чувствуваше понякога дори и в своите бледи ръце, обладан от желание да направи нещо, да отиде и той между тия трудолюбиви люде, да се наведе с потно чело над земята. Младият човек растеше и заякваше, радваха се на растежа си и тялото му, и душата му.

На връщане към къщи тая сутрин Борис се спря с феса си в ръка на една малка височинка близу до града, да погледне още еднаж полето, планините, които го обграждаха, грейнали сега на ранното слънце. Той усети как мина през сърцето му лек трепет от внезапна скръб: беше вече към края на август и над цялото поле беше легнала, все още бледа и прозрачна, сянката на приближаващата се есен. Ала младият момък се усмихна: за това ли ще скърби той? И тъкмо в тоя миг До ушите му долетя тих далечен звън. Той погледна накъм града. Задали се бяха оттам две ланда едно след Друго и весело звънтяха в далечината многобройните пиринчени звънчета по шиите на конете. Колите се приближаваха по широкия път, който се изкачваше насам, по височината, и се губеше нататък из полето, по посока към Битоля. Борис се учуди, че и двете ланда бяха затворени в това топло лятно утро, ала край тях яздеше конник и той скоро позна в него Селим бея. На каприте до кочияшите също седеше по един турчин с пушка. Виждаше се дълга пушка и върху колената на бея.

Борис Глаушев сложи аления си фес и излезе на пътя. Той се отправи към града, а двете коли започнаха да се изкачват срещу него по височината и намалиха ход. Селим бей яздеше редом с първата кола и се виждаше как задържаше ата си, за да не избързва. В двете затворени ланда бяха трите жени на бея, децата му, а също и сестра му. Борис мина край бея и мълчаливо го поздрави, горделиво кимна на поздрава му Селим бей. Колите се движеха бавно по височината. Борис забеляза, че прозорчетата на първата кола бяха отворени, но бяха спуснати там завески. В колата не се чуваше никакъв човешки глас — вътре бяха, види се, жените на бея и вече се отегчаваха в затворената кола; до тях не биваше да стигне чуждо око, не се отделяше от тая кола и беят, пазеше зорко жените си. Ала още отдалеко се чуваше многогласа врява във втората кола. Затворена беше и тя, спуснати бяха завесите и на нейните прозорци, но в нея весело кънтяха детски гласове. Борис Глаушев вече се разминаваше с втората кола и се бе загледал в нея, привлечен от веселата детска глъчка. Когато беше точно срещу прозореца на колата, една малка бяла ръка отеднаж дръпна спуснатата завеса и се показа там лицето на млада девойка. Борис трепна изненадан. Какво видя той за няколко мига, докато колата отмина по пътя нагоре? Главата на младата туркиня и сега, в колата, беше покрита с тъмно фередже, но се виждаха още по-тъмни коси и в тая рамка грееше много бяло лице, блестяха две големи жадни очи, дебели черни вежди бяха извити над тях, тъмнееха се червени, едва притворени устни; върху тъмното фередже, което се спущаше и върху гърдите на туркинята, се очертаваше закръглена брадичка, малко по-долу на гърдите ясно се белееше ръка, сложена там и притисната в изненада, а с другата си ръка девойката държеше завесата. Колата отмина. Борис се извърна след нея, той дори и не помисли на каква опасност се излагаше, като се заглеждаше тъй в коли, в които се возеше харемът на един бей. Той свали пак феса си и въздъхна:

— Хубаво кадънче. Не ще да й е много весело в златната й клетка.

Той бе видял Лейла, по-младата сестра на Селим бей. Видя го и тя. Те се виждаха сега за втори път, но не помнеха първата си среща отпреди близо петнадесет години. Сама с децата на брата си в колата, младата девойка бе дръпнала завесата, за да го види. Зърнала го бе през полюляващата се завеса на малкия прозорец на ландото, на няколко стъпки срещу нея, цял огрян от ранното слънце — доста висок, строен и толкова млад. Изпод яркоаления му фес проблясваха златисторусите му коси, златисти се очертаваха и тънките мустачки над леко издутите му устни, ала неговата хубост беше в очите му: големи и сини, с много светлина в тях и тя озаряваше цялото му лице, което беше с доста широка, здрава долна челюст, с леко изпъкнали скули и необикновено чиста кожа. Сега, когато Борис бе възмъжал, ясно личеше, че бе наследил някои от чертите на майка си, но също и светлия цвят на дядо си Стоян Глаушев, неговата широка селска брада, а също и голямото изпъкнало чело на Глаушевци, което се очертаваше дори и под мекия ален фес…

Двете коли се отдалечиха бързо по шосето за Битоля. Когато стигнаха до междуселския път, които се отклоняваше по посока към Сърпец и Койнево, те свиха по него. И минаха по същия мост, дето няколко часа преди това четата на Стефо Церски бе нападнала Рашид бея. Сега четата бе се отдалечила оттук, макар да бе принудена да се движи денем из полето.

Едва когато пристигна в кулата си, Селим бей узна за станалото предната нощ. В едно от помещенията в предния двор на кулата умираше раненият кехая. Узна той и за нападението върху Рашид бей; казаха му и за четата, която бяха видели мнозина тоя ден. Уплаши се много Селим бей и даде на своите изполичари по няколко шиника зърно. За пръв път се случваше, кой знае от кое време, селянин да дигне ръка срещу турчин.

 

През есента на 1901 година в Преспа пристигна Гоце Делчев. От месец август той ходеше да ревизира четите и организационните райони оттатък Вардар. Когато се присъединяваше към някоя от четите, войводата й заставаше зад него. Така Делчев води и четите на своите стари другари Михаил Попето, Чернопеев, Андон Кьосето, облечен и той като тях в хайдушко рухо, с манлихера в ръка. През септември Делчев премина нощем десния бряг на Вардар и продължи своя път ту с четите по гори и планини, ту от село на село, от град на град и в непрестанна, опасност — султанът бе обещал хиляда лири — пет оки злато — за главата му.

Когато влезе Делчев в Преспа, беше вече тъмно и минувачите по улиците ставаха все по-редки, но девриетата още не бяха излезли из града. Водеше го верен човек, на десетина стъпки пред него, а по-далеко зад него вървяха други двама мъже на народното дело. Те тримата бяха местни люде и не знаеха кого водят и пазят. А и Гоце беше облечен в обикновени градски дрехи от кафяв шаяк, с фес на глава. Като стигна водачът до портата на Лазар Глаушев, наведе се пред самата порта да върже уж обувката си, както бе уговорено, и преди още да го настигне Делчев, върза я и отмина. А Делчев влезе в портата на Глаушеви. Отминаха и другите двама мъже. Улицата опустя.

Сам Лазар Глаушев посрещна нощния гост, тихо заключи портата и мълчаливо го поведе към къщата си. Качиха се на втория кат, в най-отдалечената стая, която беше обърната към двора. На една маса в ъгъла светеше газена ламба с бял стъклен глобус. Прозорците бяха закрити с плътни шарени черги. Лазар Глаушев каза:

— Тука сме сами, с жена ми и нашия син. Нема кой да ви безпокои, господин Делчев.

Гоце се усмихна, свали феса си, който, виждаше се, отдавна не бе „удрян“ на калъп. Кичур коси паднаха на широкото му чело и Гоце бавно ги прйподигна с ръка. И гологлав той изглеждаше по-възрастен, а нямаше още ни тридесет години.

— Вие нема да ме безпокоите никак, господин Глаушев — отвърна той. — Ами аз ще ви безпокоя… Прощавайте… такава е моята работа.

— Можем да вечеряме долу — каза Глаушев. — Пък можем да ви донесем и тука… Моят син още не се е прибрал, но нема да го чакаме.

— Не съм много гладен, господин Глаушев. Похапнах, преди да тръгнем, и не идвам отдалеко.

Седнаха и двамата. Лазар Глаушев гледаше своя гост и не се учудваше, че тоя млад мъж в тия простички, шаячни дрехи беше самият Гоце Делчев; не беше му чужд нему животът на народните люде. Те се гледаха един дълъг миг и като че ли не се срещаха за пръв път. Делчев се поприведе към стария човек и рече тихо:

— Това лято вие се върнахте от заточение… Как сте със здравето, господин Глаушев?

Лазар пак не се учуди, че Делчев знаеше за неговото заточение, и отговори не толкова за здравето си, а за неща по-важни:

— Посъвзех се веке, и дюкян пак отворих, но… Аз требва да знам местото си. За народните работи ми е думата. Не да спъвам, какъвто съм сега и стар, и болнав, а да помагам само колкото мога. Тук, в Преспа, има веке нови, млади люде. Ето Никола Нешев, учителят, и не само той.

Делчев попита:

— Борис Глаушев ваш син ли е?

Старият човек мълчаливо кимна, по лицето му се разля едвам доловима бледност. Делчев не сваляше очи от него и каза:

— Аз не съм го виждал, но вече чувах за него добри думи. Работил за народа от сърце.

Под белите мустаки на Лазар Глаушев потрепна бледа усмивка — горда, но и скръбна. Делчев посегна и улови ръката му, както бе я сложил той на коляното си.

— Дедо Глаушев — рече Гоце и в кафявите му очи тлееше тъга, — съдбата на Македония е наша обща съдба. — Той отдръпна ръката си и додаде, сякаш за да зарадва стария човек: — Чух, че го наричат Милостивия.

Лицето на Лазара Глаушев се проясни:

— Да. Така го наричат: Милостивия. — Но той не искаше нищо да скрие от апостола и рече: — Аз се боя! повеке заради майка му… Друго дете ние немаме.

Делчев се загледа в светлия глобус на ламбата:

— Майка му… нашите майки… Техният товар е най-тежък.

Лазар сякаш не го чу и продължи своята мисъл със закрепнал глас:

— Но аз нема да го спра, господин Делчев, нема да излеза на пътя му.

Вратата се отвори и влезе Ния Глаушева. Делчев скочи и бързо пристъпи към нея. Стана след него и Лазар Глаушев; той наблюдаваше с любопитство как жена му ще се срещне с Делчева — очакваше пак да се наслади в своето постоянно възхищение от нея. Тя се спря до вратата, с изправен гръб, здраво застанала на нозете си въпреки своите почти шестдесет години, приветлива усмивка озаряваше лицето й. Очите й, които едва-едва се бяха откроили, гледаха спокойно, мъдро, венец от сребърни коси изпод черна копринена кърпа обграждаше челото й, а лицето й, вече повехнало, с леки бръчки, беше необикновено чисто в своята старческа бледност. В тая чистота и яснота на това лице, със същите леко изпъкнали скули и същото благородно очертание на брадичката, личаха следи от някогашната му хубост. Делчев я гледаше с видима радост и когато му подаде тя ръката си, той я взе с двете си ръце. Той търсеше да й каже хубави думи, да я зарадва, да й покаже и своята радост.

— Добре сте дошли, господин Делчев — прозвуча гласът на старата жена, все същият глас на Ния Глаушева, но още по-омекнал и по-топъл.

— Благодаря ви, майко, че ме прибрахте във вашия дом — каза Делчев и не изпущаше от ръцете си ръката на старата жена. После той пусна ръката й, широка усмивка озари мургавото му лице: — Току-що приказвахме с дедо Глаушев за вас; аз очаквах да видя некоя плачлива бабичка.

— Ами и аз си поплаквам често, господин Делчев. Лека сянка мина по лицето на Делчев и се събра в очите му. Той каза:

— Отдавна вече не съм виждал аз своята стара майка…

Старата жена протегна ръка и погали тъмния кичур над челото му, очите й се напълниха със сълзи. Лазар Глаушев зад тях тихо изхлипа.

— Господ да те пази, синко… — продума Ния Глаушева. И продължи: — Ами да бехме слезли долу да вечеряме. Може и наш Борис да си дойде дотогава. Пък и нема да го чакаме толкова късно. Но той като че ли иде веке…

По дървената стълба вън се чуха бързи стъпки — някой вземаше стъпалата по две, по три наеднаж. Вратата широко се отвори. Влезе Борис Глаушев. Той беше задъхан, руменина се бе дигнала по бледите му едва загорели бузи. Сините му очи, два дълбоки извора, обливаха със светлина Делчева — лицето му, цялата му фигура. Още в първия миг той искаше да се хвърли към апостола, да го прегърне, да го стисне на гърдите си и колкото по-дълго го гледаше, толкова по-силно ставаше желанието му да го стисне в прегръдките си, но в същото време друго едно чувство — чувство на страх или на преголяма почит, го спираше там, до вратата, и само от очите му бликаше радостна светлина, озаряваше цялото му лице. Делчев се загледа в него само за миг, после засия радост и в неговия поглед, блеснаха и зъбите му под тъмните, леко извити нагоре мустаки, потрепна едва-едва гушката му, като да се готвеше той да избухне в радостен смях, подаде ръка, широко разтворена, а другата си ръка сложи върху рамото на младия момък:

— Борис, нали?

Борис Глаушев мълчаливо кимна. Делчев продължи:

— Аз вече те познавам. Говориха ми за тебе другари… ето и татко ти, но и сам виждам…

Борис веднага отговори и може би прекъсна Делчева:

— Същото е и с мене… За пръв път ви виждам, но вие сте същият. Както си мислех. Това се случва редко с човека.

Делчев се обърна към Ния Глаушева с престорено сериозно лице:

— Виждате ли го, майко, стария мъдрец: за човека разсъждава. А мустаките му — пух още, не се и вижДат под носа.

— Той все така — усмихна се едва-едва Ния Глаушева. — Като старец. Пък нема и двайсет години. Слабушко.

Гоце отново обгърна с поглед младия момък. Имаше в него и нещо, което не се виждаше отеднаж, но личеше в чистото му лице, в усмивката му, в погледа му, дори в движенията на бледите му ръце, в цялата му външност. Забеляза го и Делчев, макар че и той не би знаял! как да го нарече — дали доброта или чистота, ведрина, душевна сила. И той продума замислен:

— Милостивият…

— Чухте ли вече за моя прекор?

Апостолът кимна и рече:

— Забелязал съм, че когато нашите хора нарекат некого с некакво име, редко сбъркват. Като че ли капак слагат на гърнето. Така ли е, дедо Глаушев?

— Така е, да. Но нашите люде… повеке за присмех измислят имена.

Делчев пак погледна младия момък.

— Не. Тук нема присмех.

Ния Глаушева го гледаше със спокойната си усмивка, но се виждаше как чакаше, как се вслушваше във всяка негова дума за сина й.

— Майчице — побърза да прекъсне тоя разговор Борис Глаушев, — нема ли да вечеряме? Аз позакъснех тая вечер, а след вечеря ще ни дойдат гости.

— Сичко е готово, чедо. Хайде, повелете долу. Слязоха всички долу и тримата мъже влязоха в една от стаите. Сложена беше там маса с домашна покривка с бледи шарки на широки черти. Четири вилици блестяха на четирите страни на масата и по една кърпа стоеше там със същите шарки. Делчев отново каза:

— Аз не съм много гладен. Но ще хапна неколко залъка, пък и да поседя малко с вас на трапезата.

— Не ви се случва често тъй, нали… по домашному? — рече Борис и не сваляше очи от него.

Седнаха и тримата на масата. Влезе откъм готварницата Ния Глаушева с четири пията в широк поднос. Тя сложи първото пиято пред госта. После отиде и донесе пълна кана и четири чаши. Старият Глаушев каза:

— Тиквешко е виното ни.

— Ще изпием по една чаша — отвърна Гоце. — За обичая. Но аз не го обичам много. Не го понася стомахът ми.

Седна и Ния Глаушева. Домакинът се прекръсти:

— Повелете.

Гостите започнаха да идват, по един, по двама, преди още Глаушевци да привършат с вечерята. Борис ставаше да ги посреща и ги отпращаше горе, а те, виждаше се, не идваха за пръв път в тоя дом.

Събраха се горе, в същата стая със закритите прозорци, петнайсет души — всички членове на преспанския революционен комитет и някои от най-преданите люде на Организацията в града. Когато влезе апостолът в стаята, следван от двамата Глаушеви, станаха всички сбрани тук да го посрещнат. Настана голяма тишина, та се чу как остро изскърца случайно побутнат стол. Всички гледаха Гоце с притаен дъх, любопитни, нетърпеливи. Преди да влезе в града, той бе престоял два дни в едно близко село и вече се бе срещал с неколцина от тия люде. Стаята беше пълна с тютюнев пушък — мнозина тук държаха запалени цигари. Като се спираше за малко ту при един, ту при друг, Делчев влезе сред тях, подадоха му стол и той седна. При такава среща той винаги чувствуваше в сърцето си някакво смущение, но с нищо не го издаваше, само по лицето му се появяваше едвам доловима бледност за някое време. Гоце веднага подхващаше разговор, който бързо довеждаше до целта на срещата. И тук людете бяха едва ли не същите, както при всички подобни срещи из разните македонски градове, където бе ходил: учители, занаятчии, двама-трима търговци, един свещеник; и повечето бяха млади, но имаше и по-стари.

Като тласна разговора в нужната посока, Делчев остави да се изказват тукашните люде и те бързо се увлякоха в своите местни болки и грижи, а и те бяха същите, както и по другите места из Македония: липса на средства, липса на оръжие, понякога разногласия между отделни лица и групи, макар всяка от тия общи болки да носеше и по някакъв по-особен, местен белег.

— Преспа е голем и богат наш град — каза Делчев — и аз не очаквах, че и вие ще се оплачете от такава липса на пари, на оръжие.

Скочи пак учителят Никола Нешев, който сега беше секретар на околийския комитет и вече бе говорил няколко пъти. Той беше самотен ерген, сух и бледен, с тясно лице, с гъсти тъмни вежди и провиснати татарски мустаки над въздебели устни. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, ала в същото време цял трепереше от възбудени нерви и след първите десетина думи гласът му се извишаваше и изтъняваше до скъсване. Така започна и сега:

— Да не ви е чудно, господин Делчев, че тук, в град: Преспа, немаме пари, немаме оръжие. Преспанци — тук вече гласът му отскочи високо нагоре, — преспанци, господин Делчев, са безподобни скъперници. Само да видите как се хранят, как се обличат, а мнозина от тех са богати и доста богати. Не си плащат вноските, не си плащат налозите. Отлагат. Молят се. Готови са да се обесят за един грош. Не дават пари, не си купуват и пушки. Ето, всички тук са преспанци. Да кажат честно: не е ли така? А градът, градът требва да помогне и на селата.

Той седна бързо, като да подкоси някой нозете му, и обърса с длан челото си. Чу се предупредителна кашлица. Точно срещу Делчев седеше с феса си на глава Илия Роглев и тъкмо той сега даваше знак с кашлицата си, че иска да говори. И започна:

— Прав е господин Нешев: ние, преспанци, стискаме здраво кесията, но, даскале — обърна се той неочаквано към Никола Нешев, — не от сребролюбие, както казваш ти. Преди близо година, господин Делчев, тука, в Преспа, имаше един касиер на комитета, да не му споменавам името, сички го знаят. Задигна той триста лири народни пари, а може да беха и повеке, сметка отдавна не беше дал, и избега в Солун, а оттам дявол го знай накъде отиде. Ето затова преспанци не дават сега пари, не за друго. Боят се, това е. Ама той, господин Нешев, като не е преспанец, не обича преспанци. Дойде тук за учител преди три или четири години и всека година се заканва, че ще напусне Преспа, и, току виж, пак останал, пак се условил и за другата година. Хехехе…

Чу се тих смях и другаде из стаята.

Изправи се насреща, близу до вратата, Любен Расков, цял пламнал от смущение, та извъртя глава, не се решаваше да погледне събраните в стаята. Той беше млад мъж, с тъмни къдрави коси и много смело подстригани мустаки, та се очертаваха ясно устните му, твърди и алени. Върнал се бе преди години от София, намери между обущарските калфи неколцина, по-работливи, по-отворени люде и заедно отвориха обущарски дюкян. Те работеха добре, водеха тефтер и всеки месец деляха дружески печалбите си. И така потръгна всичко в общата работилница, че се изредиха всички калфи от еснафа да търсят работа и те там.

— Е — дигаше рамена Любен Расков, — тук нема работа за всички. Но слушайте, момчета: организирайте се! И поискайте от майсторите си да ви плащат по-добре.

Работилницата се отваряше сутрин в определен час и се затваряше пак в определено време: в нея се работеше осем часа. През есента и зимата срещу големите празници това време не стигаше. И сами другарите на Расков отвориха дума:

— Не може така, Любене. Не успеваме. Нека сега да работим повеке, а летно време, като тръгнат людете боси, и ние ще си поспиваме повеке.

Тогава започнаха да водят тефтер и за работните часове. Те правеха обуща по някакъв нов, софийски калъп и младите люде в техния дюкян се трупаха; викаха Любен Расков и по къщите, да взема мярка за обуща на млади невести и моми. Против тая млада обущарска дружина ръмжаха всички майстори обущари, но имаше хляб и за тях: всички преспанци, които не можеха да се откажат от старите калеври и йемении, от обущата с ластици, пак при тях се обуваха.

— Само да не ни буни Расков калфите, дявол да го вземе! — викаха обущарите. — Цуцулист е той, безбожник!

Любен Расков не стъпваше в църква и ядеше блажно през всяко време на годината. Той четеше книжки и вестници нощно време и в говора си извърташе на книжовен език. Тия вестници и книжки Расков получаВаШе от София — пращаха му ги оттам работници като Него и скришом му ги донасяха в Преспа някои по-смели пътници. Той ги четеше жадно, четеше ги и ги тълкуваше и на другарите си в работилницата, когато бяха по-свободни, а викаха те често и други люде, повече от по-младите, да слушат и те какво четеше и говореше Расков за един нов живот, за партията на Димитър Благоев в България, за всички социалисти по света. Четеше Расков, говореше, а думите му падаха право в сърцето на людете около него. Той говореше за всички бедни като тях, говореше още за тяхната правда, за тяхната сила и те се споглеждаха със светнали очи — чувствуваха се по-силни тъй, събрани заедно, виждаха по-ясно потъпканата сиромашка правда. Една дружина от седем-осем човека, повечето калфи из чаршията, все се събираха около Расков, слушаха захласнати какво им четеше и говореше той, а започнаха и сами да четат книжките му, да говорят и те за това, което бяха прочели, разбрали и премислили. Работилницата на Любен Расков и на другарите му беше първото огнище на социализма в Преспа и ден след ден все по-нашироко се чувствуваше топлината и светлината му. Бедните в града — а колцина ли бяха по-богатите? — се вслушваха все повече в смелите думи на тия нови люде около Любен Расков.

Като се изправи сега младият обущар, Делчев забеляза много смелост по лицето му, макар обущарят да гледаше встрани от смущение. Най-сетне Расков се обърна право към него и започна:

— Аз съм от един месец в комитета. Младите ме искат повече, но старите никак не ме искат. Говори се из града, че съм влязъл в комитета, понеже всички учители си правят обуща в нашата работилница. Аз казах: ако е само за това, веднага ще се откажа. Борис Глаушев ме убеди, че не е за това. Сега и които не искат да ме слушат, ще требва да чуят и моето мнение, И аз отговарям пред народа.

— Ти се за народа… — подхвърли му Илия Роглев.

— Да, за народа — не го и погледна Расков и продължи: — Това никой от нас да не забравя: за народа! А сега ще кажа аз какво мисля. Е добре, пари са нужни, а пари немаме. Народът ни е беден, затова немаме и ние пари в касата. А богатите пък, колкото са, те пък не дават пари. Ако е въпрос, кой е скъперник, кои стиска кесията си да не му я вземе некои, това са богатите в Преспа. Не бедните. Кесията на бедните е празна. Пари требва да се търсят от по-богатите и ако не дават, да се намери начин да им се вземат за общото благо, за нуждите на народното дело. Това е.

Той седна и пак изви глава някъде встрани. Роглев разкърши сърдито рамена и се заозърта с големите си очи да търси съчувствие:

— Нему се богатите му са трън в очите! Любен Расков скочи отново:

— Аз имам един братовчед, изкарва по три-четири гроша на ден, а има четири дребни деца. Слушайте сега: преди една седмица идва в къщи и ми шепне: „Ето половин лира от мене, дай я в народната каса.“ Направи си ти сметка сега, Илия Роглев, колко требва да дадеш, щом тоя сиромах дава половин лира. А влиза и в градската чета. Такива мъже правят народното дело. А ти, Роглев, кажи нещо за твоите върховисти.

Той пак седна, а Роглев промърмори нещо под носа си, не посмя да дигне глас. Обади се от мястото си и свещеникът с примирителен тон и с видимо желание да изпълни и той своята длъжност:

— Ние, братя, сме един народ и не бива да се делим на бедни и богати в народното ни дело. Враговете ни ще се радват и ще ни държат во вечно подчинение. Силни и победоносни ще бъдем, като сме в братска дружба…

Всички изслушаха мълчаливо късото слово на отеца. Които станаха да говорят след това или се обаждаха от местата си, повтаряха все същото, което вече се каза и спомена, но всеки го повтори по свой начин и със свои думи. Да бяха тук сами тия люде, би избухнала може би безкрайна разпра, както и при други техни общи срещи. Но сега те бяха по-въздържани. А Гоце Делчев не чу нищо ново и тук, в Преспа, както и по всички други многобройни села и градове, в които бе ходил по един път, по два пъти и по много пъти, по цяла Македония и по Одринско. Той слушаше мълчаливо някое време, но нямаше какво да слуша повече и навлезе бързо в общия разговор. Всички замълчаха един след друг и се ослушаха в неговия глас, а някои и се поразместиХа за да бъдат по-близу до него. Започна той, като подхвърли тук и там по някоя шега, и сетне отеднаж каза:

— Ние ще извоюваме свободата си само ако сме достойни за нея.

Той продължи да говори и разясни тия свои думи! Посочи примера с бедния Расков братовчед, който жертвувал залъка на децата си и своя живот за народната свобода. „Той не е вече роб — каза Делчев, — той е човек със свободен дух. Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея.“

После апостолът рече:

— В нашата борба ние требва да разчитаме за всичко на себе си, на своите собствени сили.

И разясни, че който оре сам нивата си, ще я най-добре разоре и сам ще прибере плода й. Апостолът продължи:

— Но не сме ли ние прекалено самонадеяни, като разчитаме толкова на своите сили? Не сме ли прекалено самонадеяни. Турция е голема държава, цела империя! но тя е прогнила държава, нема ред и закон в нея, многобройните народи, които я населяват, се надигат един след друг срещу насилията и грабежите на паши и бейове. Даже и сам турският народ страда и тегли от всекакви свои големци и грабители, та и той ще се дигне срещу тех. Ние можем да разчитаме на съчувствието помощта и на всички други народи по света, които също страдат и също се борят за свобода и правда. А каква помощ можем да очакваме от християнските държави около нас? Не можем да очакваме от тех никаква помощ и подкрепа. Не мислят за доброто на Македония князете и кралете около нас, техните генерали и министри, а се дебнат помежду си и острят зъби за плячка Те мечтаят за велика България, за велика Сърбия, за велика Гърция и попоглеждат лакомо към Македония! всеки гледа да надхитри другия, всеки се готви да заграби по-голем дел от нашата земя. Но какво ще правим ние сами срещу тех, как ще се спасим от техната алчност? Като разчитаме най-напред на своите собствени сили, за да не вкараме вълци в своята кошара; ние разчитаме също и на братската помощ на другите народи. Утрешният свет ще бъде свет на свободните народи, а между тех ще бъде и нашият народ, свободен и той като тех.

Когато говореше по-нататък, Делчев слагаше смело пръст върху всички отворени рани:

— Македония има вече своя собствена съдба.

И разясни:

— Македония има свои интереси и своя политика, тя принадлежи на всички македонци; който копнее, който работи да я присъедини към България или към Гърция, той може да се мисли за добър българин или добър грък, но не е добър македонец. Такъв българин или грък поддържа и вечния раздор между балканските народи, които требва да живеят в братска дружба, за да бъдат по-щастливи. Македония принадлежи на всички македонци, без разлика на религии, нации и езици, в утрешна свободна Македония и чрез нея ще се сдружат всички балкански народи. Бедният македонски народ Не се бори, за да смени едни господари с други, едни изедници с други, а се бори за свободата на Македония, за своя народна република.

Делчев се бе изправил над главите на всички събрани тук и те виждаха с очите си апостола, за когото само бяха чували. За пръв път идваше той по тия места. Те го слушаха със замрели сърца и не се насищаха да го гледат. Сега той нямаше крила на рамената си, както се говореше в легендите за него, нито беше исполин със свръхчовешка сила, но неговият поглед, гласът му, всяко негово слово проникваше до сърцата им, просветяваше умовете им; в светлината на неговия поглед, във всяка негова дума те виждаха истината за своята поробена земя, която те всички обичаха, но не умееха да обичат. Сърцата им туптяха свободно и в тия незабравими за тях мигове той им даваше да вкусят от сладостите на свободата, за която бленуваха и в името на която трябваше да се жертвуват. Ето Гоце Делчев, ето народния апостол — те няма да забравят вече никога озареното му лице, така близко и свое, очите му, пълни с обич и гняв, и мъдрост, тоя кичур коси на влажното му чело, дори и тоя тих шум, който се чуваше, когато вдишваше той жадно въздух с доста широките си ноздри.

Делчев седна и извади от джеба на шаячното си палто шарена селска кърпа да обърше потта от челото си. В стаята беше все още тихо. Някои бяха навели глави, като че ли да запазят в себе си звука на неговия глас, а други не можеха да откъснат очи от него и се чудеха на селската му кърпа. А с нея и със своето грубо облекло апостолът им ставаше по-близък, свой, като истината, която звучеше във всяко негово слово. Ето Гоце!

Като слушаха апостола, пред очите на тия люде се разтваряше широк простор и те виждаха не само своята Преспа, а виждаха цяла Македония, целия свят — не бяха те сами в своята мъка, не бяха сами в своята борба. Неясна, но голяма радост се вливаше в сърцата им, нова, голяма сила. Народите по света, всички народи, дори и турците — и нали виждаха те всеки ден; как живееха в Преспа бедните турци, и те във всекидневна неволя? Сърцата туптяха по-свободно — освободени от ненужна, сляпа омраза, преливащи от една нова, здрава сила.

Пръв след апостола заговори Йоан Сърчарот — сегашният председател на преспанския комитет. Той заговори тихо, загледан пред себе си, унесен в мислите си:

— Право е… Имам аз и турци добри приятели, идват в дюкяна ми. Добри, честни люде, знам ги аз. Сиромаси, борят се за залъка си. Не мислят зло никому, а лошите между нихните са лоши и за них…

Стана учителят Наум Катранов и мнозина го погледнаха изненадани — знаеха го мълчалив, тих чове: а тъкмо той ставаше да говори и очите му светеха широко отворени.

— Дойде за нас, братя, ново, чудно време. Не ще приспиш ти вече нашия народ, не ще го потиснеш, събуди се той от вековен сън. Намери си той пътя. При нас идва народът, пита, разпитва за народното дело, в четите влиза, пушки търси да купува. Не влиза вече в хюкюмата да се моли за милост и защита, не ходи да се съди при каймаками и кадии, за него сега всичко е комитетът, народният комитет. Надолу, хе там — по южните наши околии, и патриаршеските села влизат в Организацията, идват да помагат и мнозина от власите тук, при нас и по други места, сдружават се всички. Господин Делчев — обърна се той към апостола, но млъкна за миг в голямото си смущение и после отеднаж каза: — Прави са твоите думи и спасителни за целия народ.

Катранов седна пак на мястото си, но личеше колко развълнуван беше сега тоя смирен, сдържан човек. През останалата част на нощта бяха разрешени просто и ясно най-заплетените въпроси около местната революционна организация, за които тия люде бяха губили много време. Чудеха се на успеха си и се радваха. Тогава Делчев каза:

— Ето и у вас е същото, както по всички наши градове: малко са грижите ви за селата във вашата околия. А там е нашият народ, по селата. Срещайте се със селяни, отивайте по селата. Не пропущайте случай да им кажете две думи и когато влезат в дюкяна ви. Поучавайте ги, напътвайте ги братски, помагайте им да се изтръгват от ноктите на чифликчиите, на лихварите, на всекакви други изедници, помагайте им да се въоръжават.

— Господин Гоце — обади се пак Йоан Сърчар, — в дюкяна си аз имам работа и со селяни. Нашите полски села са повекето чифлигарски. Земята е на аги и бейове, селяните я работят на изполица, но агата им дава колкото намери за добре. Малцина от них имат своя земица. Много са бедни и планинските ни села. Бедни са горките сички и много са прости, уплашени…

— Да — отвърна веднага Делчев, — бедни са и прости. Бедни са, а земята е техна. Те, селяните, са истинските стопани на земята и в утрешна свободна Македония тя ще им бъде върната, за да се трудят над нея като свободни хора. Бедни са те сега и прости, но ето какви са още вашите селяни, а такива са и всички наши селяни: обиколих неколко от селата във вашата околия и от всички тия села ми се предадоха пари за пушки — по две, по три, по пет пушки за всеко село. Аз ще им изпратя, ако мога, и повече. Те са села от по двайсетина или триесет къщи. Хранят се не с хлеб, а с черна кал. Прости са и бедни нашите селяни, но и те могат да ни поучат. Имате ли вие тук, в Преспа, по две или три пушки на всеки двайсет или триесет къщи? Немате. Поучете се от простите селяни…

Ето на какви прости и ясни, но големи, важни истини учеше тия люде апостолът и трябваше да дойде той да отвори очите им, за да ги видят. И в това те чувствуваха силата на неговото слово — разкриваше той пРед тях един нов свят, широк и светъл, разрушаваше прегради, разпръсваше тъмнини и заблуди. И вдъхваше вяра и сила в сърцата — от своята вяра и от своята голяма сила.

Малко преди да се раздени, гостите в дома на Лазар Глаушев, пак по един или двама, си разотидоха. Сега беше най-сгодно време за такива нощни гости — щом наближаваше да се раздени, девриетата се прибираха в казармата. Прибра се в стаята си долу и Лазар Глаушев.

Делчев и Борис Глаушев останаха сами.

— Сега — каза Делчев — и мене ще ме заведеш в друга некоя къща. Преди да се раздени. В некоя по-затулена къща.

— Защо? — попита Борис учуден. Лицето на Делчев беше много бледо, посърнало и младият човек добави: — Не сте спали цела нощ. Тук ще можете да си починете спокойно.

Делчев се усмихна, но само с устните си, а лицето му остана все тъй бледо.

— Нали съм комита — каза той. — Избегвам да нощувам два пъти на едно и също место. Особено по градовете и след такива многолюдни събрания.

— Татко ще съжалява — промълви младият човек и не сваляше очи от лицето на апостола. После добави: — Вие не ми казвате всичко. Нещо ви мъчи. Боите ли се от нещо в нашата къща?

Сега Делчев наистина се засмя:

— Искам да бъда майстор в работата си. Това е. Нема ли да се намери друга некоя къща за мене в Преспа? Дали ме мъчи нещо, казваш? Стомахът пак ме гризе. Но това е стара история — махна с ръка апостолът.

Тъмно беше още, когато Делчев и Борис Глаушев прескочиха ниската ограда и влязоха в двора на Крайчеви. Борис реши да прескочат оградата, за да не чукат по портата им по това време. В дъното на двора се виждаше ниска къща и два от прозорците й светеха.

— Моят тетин е шивач — прошепна Борис. — Вече е станал да работи.

Те влязоха в трема пред къщата и Борис тихо почука на един от осветените прозорци. Излезе да отвори Дона Крайчева, около седемнаисетгодишно момиче, най-голямото дете на шивача. Тя отвори уста от изненада, като видя двамата ранни гости.

— Ха, Доне — зарадва се Борис Глаушев и тихо продължи:

— Ето, Доне, господинът е мой приятел, ще може ли да прекара един или два дни у вас? Но да не го безпокоят децата и никой да не го безпокои… ти кажи само на тетка Неда, друг никой да не знае.

Дали се досещаше девойката какъв беше тоя приятел на Борис Глаушев? Тя отговори:

— Разбирам, бате Борисе. Може, може. В моята стая никой нема да го безпокои, аз отдавна съм станала и помагам на татко. Ето и мама…

Излезе и Неда Крайчева, братовчедката на Лазар Глаушев.

— Що има, Борисе? — попита тя уплашена, но бързо добави: — Ами влезте де…

Влязоха и четиримата през едно тясно ходниче в малката стаичка на момичето.

— Ти разбиращ, тетко Недо — започна Борис и препоръча по същия начин Делчев и на своята тетка.

— Разбирам, Борисе, разбирам — поклати тя глава усърдно. — Ти бъди спокоен.

В това време момичето раздига своето легло и донесе други покривки и завивки — най-новите в тоя беден дом, които се пазеха само за гости.

— Но ти, Доне, още ли си в Преспа? — попита Борис. — Не си ли заминала за Битоля?

— Аз вече свърших в Битоля четвърти клас. Повече там нема за момичета.

— И сега? Какво мислиш да правиш?

— Искам да стана учителка. Некъде по селата, то се знае.

— Вие сте храбро момиче — каза Делчев. — Къде искате да станете учителка? В кое село?

— Не знам. Където и да е най-сетне.

— Аз ще се опитам да ви помогна.

— Е, хайде, господине, и ти, Борисе, помогнете — завайка се Неда Крайчева. — Исках да дойда при баща ти, Борисе, да го помоля… Нели пуста сиромашия…

— Хайде, мамо, да излезем ние — подръпна я леко Дона.

Двамата мъже останаха сами.

— Тук ще ви е най-добре — каза Борис. — Бедни люде, тихи. Бащата като че ли не знае и да говори, по цел ден шие. Не исках да чукаме по други порти по това време. Но да вървя и аз, докато е още тъмно…

Щом остана сам, Делчев побърза да си легне. Той мушна под възглавницата двата си револвера и се сви в леглото с колена чак до брадата, за да поуспокои болките в стомаха си, но и сънят бързо го надви.

В малката къща на шивача беше тихо.

— Знайш ли? — изшушка в ухото на щерка си Неда Крайчева. — Това е некой от ония… комитите.

— Щом го доведе бате Борис, който и да е…

— Ето, ще те условят за учителка. Дона мълчаливо подигна рамена.

Раздени се и по-малките деца на шивача наскачаха от общото си легло. Дона и тетка Неда ги усмиряваха, да не дигат врява. Но техният необикновен гост спеше дълбоко — не бе спал цели две нощи. За него знаеха само те, майката и дъщерята. Спирко Крайчев, шивачът, нищо не попита.

Доста късно следващата нощ в малката къща на шивача Крайчев влязоха трима мъже. Те бяха Борис Глаушев, Никола Нешев и Йоан Сърчарот — двамата секретари и председателят на местния комитет. Въведе ги през тясното ходниче пак Дона Крайчева. Апостолът ги посрещна бодър — беше си починал добре, болките му бяха минали. Седнаха и четиримата, а в малката стаичка като че ли нямаше вече място за други люде. Окачена беше и тук черга на прозореца, за да не прониква вън светлината на ламбата. Йоан Сърчарот извади голяма мукавена табакера да си свие цигара и Нешев го побутна с коляно:

— Много често… Нали пуши вън. Ще се задушим тук — огЛеда той стаичката.

Делчев посегна към табакерата:

— Дай, бай Йоане, да си свием и ние по една, та да ни е по-леко.

Сви си цигара най-сетне и Нешев.

Тая среща беше уговорена още предната вечер.

— Казвайте сега — подкани Делчев. Йоан Сърчарот погледна Нешева, който дигна ръка да обърше очите си — от пушъка на цигарата си или от смущение пред апостола. Сърчарот тихо рече:

— Само не викай, моля ти се. Оттатък има други люде, а и улицата е близу. Прощавай, даскале, но…

Нешев го прекъсна със сърдит поглед. И започна:

— Снощи не беше удобно… бехме много хора… и такава е работата… — Той се изкашля, но се виждаше как задържаше гласа си: — В нашия град, господин Делчев, имаме едно големо зло, един много опасен човек. Кътърката му казват. Панту Кътърката. Бил е неколко години в Сърбия и се върна посърбен. Не работи нищо, но се вижда, че има пари. Опасен е и с парите си, не ги жали, и е много смел. Проповедва, че ние сме сърби, ходи между хората, има и роднини, успел е да привлече неколцина и се готви да отваря сръбско училище в Преспа. Това не е най-страшното, нема да отиде далече. Но той е и много опасен шпионин. Турците го пазят, а той прониква навсекъде и донася в хюкюмата каквото научи за Организацията или за отделни нейни хора. Не му липсва смелост, а има и свои хора, подкупва ги, некои от тех знаем, а други може и да не знаем. Опасен човек, много опасен!

— Всичко това е доказано, разбира се — каза Делчев.

— О — махна с ръка Сърчарот. — Доказано е.

— Без никакво съмнение, целият град знае — намръщи чело Нешев. — Ние направихме пълно разследване. Но има и нещо друго: говори се из града, че той, още преди да замине за Сърбия, извършил големо предателство. Говори сег че той предал Райко Кутрев, който..

— Знам за Кутрев — кимна живо Делчев.

— Да — продължи Нешев. — Убиха го турците. Говори се, че Кътърката го предал. Той предал и други две наши момчета. Едното умряло в затвора от изтезания. Говори се също, че Кътърката убил един тукашен тежък чорбаджия. По това време изчезнал от града, забегнал в Сърбия.

Настана късо мълчание. Делчев погледна Нешева, сетне Сърчарот и рече:

— Изглежда, много грехове тежат на душата на тоя човек. Ще го убиете.

Едва сега погледна той Бориса. Лицето на младия човек побледня още повече, колкото и да беше бледо. Той гледаше апостола втренчено и не беше уплашен или изненадан, но чакаше, търсеше с погледа си някакъв отговор. Делчев продължи:

— Човешкият живот е най-големо благо, но още по-големо благо, неоценимо благо е свободата на един народ. Ето, ценностите все пак требва да се степенуват.

— Да — кимна едва-едва Борис. — Жестока логика. А не може човек да не я приеме. Да: за свободата. Само за нея, за нищо друго.

Апостолът се обърна пак към другите двама мъже:

— Но когато човек дига секира, за да удари, ударът му требва да бъде точен и правилен. Ударът със секира е опасен и следата му остава неизлечима. Искам да кажа, че когато се отнема животът на един човек, то требва да бъде заслужено и оправдано.

Йоан Сърчарот продума колебливо:

— Това ще е първото убийство в Преспа… първото на тукашен човек, извършено от нас…

— И дано бъде последно — рече Гоце. — Това е наказанието за един доказан, непоправим шпионин и враг на народното дело: смърт. Но вие проучете добре за тоя човек. И дали не сте се опитали да го вразумите некак?

— Това казвам и аз — обади се веднага Сърчарот. — Да опитаме, да се срещне некой с него, да му се поговори. Поне да се махне от Преспа, да си иде пак в Сърбия или където ще.

— Ние го предупреждаваме неколко пъти — подигна бързо рамена Нешев, — а той ни псува, а и се заканва. И за Кутрев ето…

Борис Глаушев гледаше пред себе си умислен, с посърнало лице. И каза:

— За Кутрев само се говори. Това не е достатъчно. Аз искам да отида при него… при Кътърката.

— Ха! — тръсна глава Нешев. — За да научи мерзавецът, че и ти си в комитета… И каква полза, че ще отидеш? Да се подиграва с тебе.

Борис отвърна:

— Аз нема да дам съгласието си за убийството му, докато не отида да поговоря с него. Да чуя от него…

— Ти… — наежи се цял Нешев, но Делчев го прекъсна:

— Добре, Глаушев. Иди при тоя човек. Кажи, че са те изпратили некакви хора, заповедали са ти да отидеш при него. Но не забравяй: македонският народ заслужава по-голема милост, отколкото един предател. — После той попита: — Вие сами ли ги решавате тия неща?

Никола Нешев се изчерви — той често се изчервяваше, отде се намираше толкова кръв в него? — и все избягваше погледа на апостола.

— Сега… докато още не сме решили окончателно…знаем само ние и още единдвама от комитета.

Делчев рязко дигна ръка.

— Требва да знае целият комитет, да решава целият комитет и да носи отговорност, щом един път хората му са избрани. Нешев, своеволията са опасни, даже и когато изглеждат полезни.

Борис го гледаше с любопитство, погледна го и Йоан Сърчарот: апостолът бе познал — Нешев беше винаги склонен към своеволия. Сега Нешев се изчерви още повече и побърза да насочи разговора в друга посока. Той каза:

— Имаме ние в Преспа и друг един пакостник. Борис го погледна учуден, а Сърчарот намръщи вежди.

— Кой е той… какъв е? — попита Делчев.

— Милан Трайков. Директор е на тукашните училища — отговори Нешев и като че ли все беше готов да се скара с някого.

— Какво прави той? — попита Делчев.

— Той е върховист. Делчев каза:

— Ако той работи срещу Вътрешната организация, ако предателствува, ще обезвредите и него. Яне Сандански води сражения с върховистките чети по Пирина.

— Не, не, господин Делчев — поклати глава Йоан Сърчарот. — Той, директорът, не е толкова опасен. В Преспа върховизмът не вирей, имаме го само колкото за чешит. Те с Илия Роглев си гукат понекога за Фердинанда, но Илия си е повеке наш човек.

Нешев пак се сопна:

— Директорът е и училищен инспектор, ходи по селата и говори на селяните за България.

— Върховистите — каза Делчев — са послушници и слуги на българския княз и българските генерали, които искат да правят велика България. Върховистите са опасни за нашето народно дело наравно с всички други негови врагове. Те се опитват да разрушат народната ни организация, привличат над Македония съперниците си от другите балкански държави и подготвят зла участ за нашия народ. Ние се борим срещу тех с всички сили. Наистина, има и честни хора, заблудени хора между тех, а те пък страдат от повишена националистическа температура. Такъв е, изглежда, и вашият директор. На вашия директор ще требва да му се разхлади малко главата. И ако не поумнее… Инспектор ли е казахте?

— Да. Възложено му е от Екзархията да инспектира училищата по селата.

Гоце се замисли. После се обърна към Борис Глаушев:

— С него пък, Борисе, аз ще се позанимая.

На другия ден, малко преди обед, в двора на шивача Крайчев влезе един млад момък с късичка кожена престилка — изглежда, беше калфа в някой обущарски дюкян. На ръката си бе преметнал един тъмен мъжки костюм — носеше го за някаква поправка при шивача. Малко по-късно той излезе от ниската къща на Крайчев с празни ръце и се запъти към чаршията. А скоро след пладне в двора на тетка си Неда влезе Борис Глаушев. Посрещна го пак Дона. Той мина през тясното ходниче и в стаичката го посрещна сам Делчев, но сега апостолът беше облечен в доста приличен тъмен костюм, с чупната яка и широка връзка, с тесни, доста късички панталони, според тогавашната мода. Гоце стоеше срещу младия момък и присмехулна усмивка играеше на издутите му устни.

— Бива ли ме?

— Много добре. Да, един обикновен даскал…

— Чакай, ти още не си видел всичко. — Гоце сложи на главата си един по-приличен фес, посегна в ъгъла и взе оттам един голям чадър с крива дървена ръчка. Подпря се на него, позасука мустак. — Ето. Един скромен даскал, но който уважава себе си…

Борис се смееше от сърце.

— Чудесно!

— Тръгваме ли?

— Да. Всичко е готово.

— Заповедай тогава…

Борис Глаушев излезе, а Делчев се обърна, бръкна в джеба на жилетката си, извади оттам една лира, сложи я на една малка ниска масичка до стената. В малкото ходниче той се сбогува с тетка Неда и Дона, влезе в стаята, дето работеше шивачът, подаде му ръка; там бяха и две от по-малките деца на тетка Неда, погали ги по бледичките бузки.

Всички наизлязоха да го изпратят, дори и шивачът, който не се решаваше лесно да стане от мястото си край ниската шивашка маса.

Вече на улицата, като почукваше с грамадния си чадър по неравния калдъръм, Делчев каза на своя млад другар:

— Сиромашията ги е смазала… Беден народ сме ние. — И апостолът добави със сподавена въздишка: — Борисе, в свободна Македония не бива да има сиромашия.

Те вървяха по крайни, затулени улички и излязоха на края на града, тъкмо на пътя за селата по Железник. Тук имаше хан с механа и двамата даскали влязоха вътре. Механата беше празна. Показа се от една странична врата ханджията.

— Готово ли е кончето, стрико Петре? — попита Глаушев.

— Готово е, Глаушевче. — И ханджията се обърна към Делчев: — Ти ли ще пътуваш, ваша милост?

— Аз, стрико Петре — отговори Делчев. — Да беше ни дал по едно винце, а?

Не след дълго по улицата откъм града се зададе на ниско червеникаво конче с голям корем директорът Милан Трайков. Върху самара на коня бе преметнато пъстро веленце[1], сложена бе също възглавничка и директорът седеше на коня си доста сигурно. Той беше дребен човек с големи, рошави, вече прошарени мустаки, лицето му беше навъсено под ниско нахлупен ален фес. Зад него на самара бяха преметнати кожени дисаги и беше вързана там горна дреха. На десетина стъпки след него яздеше също на кон едно заптие с пушка.

Директорът спря коня си точно пред хана; спря коня си и заптието зад него. Излязоха вън Делчев, с чадъра си, и Глаушев. Директорът втренчи поглед някак стреснат в Делчева, после се раздвижи, понечи да слезе от коня. Делчев бързо се приближи, подаде му ръка.

— Но защо слизате, господин Трайков? Добър ден! Веднага тръгваме… Ето и моят кон е готов.

Директорът пое ръката му, промърмори нещо смутен. Делчев дочу дори името си, но Трайков бързо се съвзе и влезе в ролята си.

— Да, господин Георгиев, тръгваме, време е, далеко е Дебрище. — Ето — извърна се той към заптието. — Меемед ага ще ни пази…

Делчев кимна към турчина и махна с ръка към феса си за поздрав:

— Добър път, Меемед ага… Тръгваме, а?

— Евалла, даскал… Тръгваме.

Ханджията бе извел коня на Делчев, също с веленце и възглавничка, с дисаги на самара. Делчев сложи нога на стремето и възседна пъргаво коня, сложи чадъра на колената си. После протегна ръка на Бориса и каза високо:

— Благодаря за гостоприемството, господин Глаушев! Ще ви чакам да ми дойдете на гости некога в моето село.

Какъв чуден човек беше апостолът! Борис Глаушев го гледаше с жадни, широко разтворени очи, да запомни завинаги неговия образ. Делчев го побутна с коляно: съвземи се! И викна на ханджията, подръпвайки юздата на коня си:

— Седи си со здраве, стрико Петре!… Хайде, конче, дий…

Тримата пътници се отправиха към Железник.

Тая сутрин младият учител Борис Глаушев бе влязъл много рано в учителската стая на училището. И все пак директорът Трайков беше вече там, на масата си. Глаушев започна направо, пък и нямаше време за губене — всеки миг можеше да влезе и друг някой от учителите:

— Господин Трайков, възложено ми е да ви съобщя, че Вътрешната революционна организация иска от вас еДНа услуга и разчита на вашия патриотизъм. — Директорът бавно се изправи с писалка в ръка. Глаушев продължи: — Един важен човек на Организацията днес требва да замине за Железник и вие требва да го улесните. Ще заминете по инспекторска обиколка и ще ви придружава новоназначеният учител Георгиев от Тетово. Ще уговорим, разбира се, всичко, което е нужно, до най-малката подробност, за да не се предизвика никакво подозрение.

Сега директорът кресна сърдито, но със сподавен глас:

— Кой е тоя Георгиев от Тетово?

— Гоце Делчев.

Още същата сутрин директорът Трайков влезе при каймакамина в конака. Посрещна го турският големец любезно — директорът се ползуваше с уважението му, Трайков направи дълбоко темане:

— Заповядано ми е, каймакам ефенди, да обиколя училищата в няколко села по Железник. Моля да ми разрешите това пътуване Нема да се бавя повече от два или три дни.

— Добре, Трайко ефенди. Вървете по работата си. Аз имам емниет[2] във вас. Кога ще тръгнете?

— Днес. Веднага следобед, ако позволите.

— Ще ви дам и сега едно заптие, Трайко ефенди, Да ви придружава. По-добре е за вас. Всякакви хора има по пътищата.

— О, елбете, каймакам ефенди! — не знаеше как да благодари за добрината на каймакамина директорът. — То се знае, че ще ми бъде много по-добре, като има такъв, царски човек с мене.

Той не можеше да избегне нежеланата компания на заптието. Каймакаминът при всяко негово пътуване из околията изпращаше по едно заптие — да го пази от лоши люде и да го следи.

Тримата конници бяха навлезли вече далеко в по-лето. Планините на Железник се изправяха все по-високо пред тях и разкриваха своите долища и стръмнини.

Октомврийското слънце беше все още доста високо на югозапад. Тихи, слънчеви бяха тия последни може би дни на сиромашкото лято.

Трайков и Делчев яздеха един до друг. Меемед аг бе изостанал далечко и се клатушкаше отегчен върху твърдото седло на своята кранта. Той дочуваше едва едва, гласовете на двамата гяури и се мръщеше презрително, цъкаше с език: как не им омръзва да приказват!

— … Да работиш за присъединяването на Македония към княжество България — говореше апостолът, — това значи да си враг и на България, и на Македония. Против такова присъединяване ще се дигнат всички други балкански държави. Ами Австро-Унгария, която ламти за Солун, ами… Но не е само това. Никой от нас да не забравя, че Македония принадлежи на всички македонци.

— Но аз съм българин, господин Делчев! И вие също.

— Да, българи сме, но днес в София ще ви кажат, при много случаи, и то уж разпалени националисти и от управниците: ние не можем да жертвуваме интересите на княжество България заради Македония. Има, значи, отделни интереси, интересите, значи, не са вече общи.

Трайков изеднаж нервно кимна с глава наназад, види се, във връзка с друга някаква мисъл в техния разговор:

— А тоя след нас, с него какво ще правите? Апостолът отговори:

— Ние призоваваме на борба за свободата на Македония всички македонци, каквито и да са те по вера и народност. Ако един ден аз дигна оръжие срещу тоя Меемед ага, то ще бъде, защото е турско заптие, а не защото е турчин…

Делчев разхлаждаше горещата глава на един върховист. И когато след два дни директорът Милан Трайков се върна в Преспа, той каза на Борис Глаушев:

— В сърцето ми влезе той… Делчев. И умът ми се проясни.

В Железник Гоце Делчев се присъедини към четата на Марко Чендов и с нея обиколи много от железнишките села. От Преспа и Железник той замина за Битоля, където престоя двадесет дни в непрестанна работа с ръководителите на Втория революционен окръг. Тук Делчев се срещаше с толкова много люде от целия окръг, че дори и полицията забеляза необикновеното оживение сред съмнителните граждани на големия град, но не можа да попадне на никакви дири. Всеки от народните работници искаше да види апостола и срещите ставаха по къщите на верни люде, по стаите на българските училища, в двора на църквата „Света Богородица“, та дори и по улиците уж на минаване и разминаване. През тия дни в Битоля апостолът се преобрази много пъти — като гражданин и селянин едва ли не от всички съсловия и категории. Постоянен, непроменен оставаше Гоце само в своята неуморимост — сред толкова люде, в непрекъснати денонощни срещи и разговори: да разяснява, да убеждава, да въодушевява, да насърчава или възпира, и винаги бодър, самият той въодушевен, кротък или гневен, или готов да се пошегува, да се посмее от сърце…

Беше петък — молитвен ден на мюсюлманите. На тоя ден те се трупат по джамиите и мислите им са обърнати към аллаха и неговия пророк. Доста рано преди обед по широката улица край Драгоар се показаха двама добре облечени мъже, на вид тежки търговци. Те пристъпваха бавно край високия зидан бряг на реката и разговаряха дълбокомислено по важни търговски работи. Единият от тях — тънък и висок, с дребно лице и не много голям, но закривен нос като клюн, заваляше говора си по влашки; той беше влах и познат битолски търговец. Другият беше по-нисък, широк и във всичко беше по-бавен, по-тежък, дори и с доста закръглената си гушка. На няколко стъпки след тях вървеше млад калфа с кошница в ръка. Те тримата минаха край пашовите конаци и се отправиха накъм градския затвор.

Още отдалеко се виждаше през високата желязна Решетка, че затворниците бяха вече пуснати за всекидневната разходка по двора на стария мрачен затвор.

Двамата търговци се спряха до обтегнатото въже, на три-четири аршина от решетката; зад тях се спря и калфата, сложи тежката кошница на земята. По дължината на въжето бяха се струпали и други люде — мъже, жени, деца, и разговаряха със затворници, които стояха зад решетката насреща, подаваха лица, ръце между дебелите железни прътове. Чуваха се тихи разговори, час по час някой ще повиши глас, ще се чуе и плач, пък и смях; иззад решетката долиташе насам глуха врява — дворът на затвора беше пълен с други затворници, които ходеха нагоре-надолу. По празното място между въжето и решетката се движеха двама заптии с пушки и един чаушин, който припкаше пъргаво ту към затворниците отвъд решетката, ту към гостите им, предаваше ту на едните, ту на другите вързопи, съдове, торби, кошници и непрекъснато мърмореше нещо, предупреждаваше, дори се караше и в същото време ловко прибираше бакшиши — пари, разни неща за ядене и други някакви вещи. Щом съгледа двамата търговци до въжето, чаушът се приближи, огледа ги с бърз поглед:

— Кого търсите, чорбаджилар?

Влахът посегна към кошницата, която носеше калфата, извади оттам един пакет и го подаде на чаушина.

— Това за тебе, чауш — каза той тихо на турски и отново посегна към кошницата, подаде и нея: — А това на Даме ефенди, даскала… Дошъл е тук чорбаджията, негов роднина, да го види за малко…

— Да, чауш… — обади се и другият търговец и мушна в ръката на турчина две бели меджидии.

Промърмори нещо чаушът, но се разбърза още повече и скоро между прътовете на решетката се показа бледото лице на Даме Груев. Още по-бледо изглеждаше това лице поради тъмните, доста дълги коси над високо гладко чело и дългата едва раздвоена брада. Очите на Груев сияеха отдалеко, радостна усмивка потрепна по устните му, изпод гъстите мустаки. Зад Груева се мярнаха и други двама затворници и току се чу оттам несдържано подвикване на изненада, пък и на уплаха. Видя се отдалеко как премина сянка по лицето на Груев, той се извърна и даде на единия от затворниците кошницата, която бе му подал чаушинът, чу се и звънкият му глас:

— Върви, Тодоре, занеси това в кауша… Меко сърце имаш ти, нетърпеливо.

Груев отново се обърна към гостите си, улови се с две ръце за прътовете на решетката и тия две ръце бяха също бледи, като лицето му. Влахът и калфата веднага се отстраниха, смесиха се с другите посетители на затворниците, отдалечил се бе и чаушинът. Роднината на Груев стоеше сам до въжето срещу него. Те двамата се гледаха мълчаливо един дълъг миг, после Груев промълви едва чуто:

— Гоце… братко…

А големите кафяви очи на Гоце Делчев се напълниха със сълзи.

Това продължи само още един миг. Те и двамата бързо надвиха вълнението си от тая среща през затворническата решетка и започнаха дълъг разговор. Говориха по работа със строги лица, говориха и с погледи, с движения на ръцете и с всякакви знаци — да не се изпусне напразно ни една минута от това скъпо време. Когато се приближаваше чаушинът или друг от заптиите или някой от посетителите надаваше ухо — те обръщаха разговора си за най-невинни неща, за които могат да си говорят двама роднини, а после пак започваха за комитети, за чети, за оръжие, и за мъчителната разпра с върховистите, за мъки и радости в народната работа…

Една неделя по-късно Гоце Делчев устрои и втора среща с най-първия си другар, който бе хвърлен в затвора преди повече от година. Втория път Делчев се яви пред затворническата решетка преоблечен като беден селски даскал.

От Битоля Гоце Делчев премина в Леринско, придружен от своя четник Иван. Тук го посрещна с четата си някогашният подофицер Георги Иванов, а сега лерински войвода с ново име Марко. Те обикалят заедно леринския район и после се отправят към Костурско.

На границата на Костурско към тях се присъединяват с четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Лазар поп Трайков, Лазар Москов, Кузо Стефов… Апостолът е също във войводско облекло — бял фес с черен, завит наоколо шал, сива шаячна куртка, сиви шаячни панталони, опнати до колената орехови навуща добре стегнати, подковани опинци, облечена само в левия ръкав тъмносива гуна, полунаметната и с увиснала пола, с кама, револвер и патронташ на кръста, с метната зад рамо манлихера. Той стои, докато дружината му се построи в дълга походна колона. Тъмна нощ е, към изток светлее отблясък на закъснялата месечина която наближава да изгрее иззад планинските върхове Тихо се предава от човек на човек, далеко назад:

— Готово… — После по-наблизу: — Готово… — И още по-наблизу: — Готово!

Делчев махва с дясната си ръка и тръгва пръв. На един разтег след него пристъпя Марко Лерински.

Бележки

[1] Веленце — черга, малко килимче.

[2] Емниет — доверие.