Димитър Талев
Илинден (13)

II

Лятото вече прегаряше. Тихо тлееха под сивкава пепел летните цветове и шарки. Навред из полето бяха се оголили бодливи стърнища, зеленееха се още царевиците, бостаните и лъките край премалелите рекички и кладенци. Снопите бяха отдавна превозени от харманите и работният народ сега се трупаше там, в прахоляците, които се дигаха от сухата слама, изпод копитата на препускащи коне. Вършитбата беше в разгара си.

Двамата бейове се срещнаха на синура между мерите на Сърлец и Койнево. Там се бе спрял с ата си Рашид бей, господарят на Сърпец, и оттам бе изпратил свой човек да извика Селим бей, господаря на Койнево. После, като видя, че се задава Селим бей, и той, яхнал наперен ат, Рашид бей махна с ръка на пазача си да се отстрани. Двамата бейове се изправиха сами един срещу друг на конете си, които ровеха с копитата неспокойно.

— Добре дошъл, брате — поздрави сдържано Селим бей, но бързо додаде с по-топъл глас: — Не знаех, че си в Сърпец…

— Вчера пристигнах. И утре пак се връщам в Битоля — отвърна Рашид бей, но се виждаше, че мислите му бяха другаде.

Те бяха далечни братовчеди и се наричаха братя по между си, види се, по някогашен обичай в рода им. Сега се виждаше колко чужди бяха те всъщност един на друг и думата брат звучеше в разговора им студено и не на мястото си. Разделяше ги нещо непреодолимо и враждебно. Рашид бей продължи и гледаше братовчеда си с твърд, упорит поглед:

— Дойдох да ти се обадя. Време е, нали?

— Знам.

По сухото лице на Селим бей се дигна руменина, после хлътналите му бузи пак побледняха. Рашид бей като че ли наблюдаваше с любопитство тия промени по лицето на братовчеда си. Й чакаше. Той беше доста по-стар от Селим бея, беше дребен и почти гърбав, с хлътнала между рамената едра глава, седеше отпуснат и някак уморен на широкото кожено седло и леко се поклащаше при всяко движение на коня си. Очите му бяха изпъкнали, а много по-изпъкнала беше долната част на лицето му, с полуотворена уста и широка, тежка долна челюст. Селим бей сега беше към тридесет и пет годишен мъж, тънък и дълъг, та седеше на коня си с извити нагоре остри колена, с щръкнали назад остри лакти и цял изглеждаше извит и начупен, с дълъг врат и тясно лице. Той избягваше погледа на Рашид бей, неспокоен, смутен, но после изеднаж се наежи и дръпна ядно юздата на коня си, животното трепна и приклекна на задните си нозе, а дългата му опашка опря до земята.

— Време е, знам — повтори Селим бей остро. — Ти се боиш за парите си…

Рашид бей продължаваше да го гледа и каза:

— Боя се. Такъв борч, от комар, мъчно се плаща. Двеста лири.

— Да не ги забравя, а? Не съм ги забравил.

— Обеща за вършитба. Ето.

— Още не съм прибрал всичко. И на пазара ще трябва да изляза. Не мога да ти нарина от хармана двеста лири.

Рашид бей не сваляше очи от лицето му и сякаш не чуваше приказките му. В лявата си ръка той държеше тънка върбова пръчица с няколко продълговати листенЦа на края, погледна я изеднаж, сякаш сега я виждаше, и посочи с нея далеко напред:

— До ония двете дървета… хе там, погледни. Може там да преместим моята межда, ако искаш, за борча ти.

Селим бей цял се изви назад и после размаха дългата си ръка:

— Ами това е половината ми земя… дотам! За двеста лири.

— Докога ще те чакам още, Селим бей?

Наново пропълзя алена кръв по лицето на Селим бея и дори очите му се наляха с кръв, той измляска няколко пъти със сухи устни и каза бързо, едвам сдържайки гнева си:

— След петнайсет дни… след петнайсет дни ще Дойда, в Битоля и ще ти донеса парите. Двеста лири.

— Не се сърди, Селим бей. Дадох ти ги на вяра.

И ти каза: до вършитба. Сърди се на себе си, кардашъм.

Селим бей обърна лице встрани с наведени очи. Дългият копринен пискюл на феса му висеше някак смешно и целият той изглеждаше жалък в своето разкошно облекло, с множество златни и сребърни верижки и висулки по тесните му гърди, с два револвера и огромна кама в широкия му силяхлък от тънка жълта кожа. Рашид бей срещу него изглеждаше като пъдар с вехтото си облекло, просто и без никакви украшения. А беше може би най-богатият човек в целия Битолски вилает^[1]. Нямаше какво да говорят повече. Рашид бей посегна и плесна леко ата си по шията, да го обърне назад, и докато конят се обръщаше, каза с лице към Селим бея:

— Ще те чакам след петнайсет дни в Битоля. Аллах да те закриля, кардашъм.

Селим бей остана сам на междата и като че ли нищо не чу. Рашид бей не го покани в кулата си, както друг път, и глухият тропот от копитата на коня му бавно се отдалечаваше по една тясна пътека между засъхнали треви и трънаци. Колкото и да беше потиснат в унижението си, Селим бей забеляза как пазачът на Рашид бея оттатък подкара коня си да настигне своя господар. Селим бей ритна гневно ата си с железните стремена, дръпна юздата.

— Чакай ме… след петнайсет дни! — изръмжа той глухо и сам не знаеше в озлоблението си дали това беше обещание или закана, или пък подигравка.

Конят се завъртя уплашен, с широко разтворена уста и изблещени очи, завъртя се на другата страна, изправи се на задните си нозе, а беят дърпаше юздата, блъскаше корема му и животното, като не знаеше накъде да тръгне, започна да се връща назад. Там, на един-два разтега, край невисок бряг се синееха дълга редица шипки, къпини, трънки и бурени на бодливи валма, конят навлезе в тях със задните си нозе, но веднага се втурна пак напред, извъртял встрани задницата си. Откъм брега неочаквано се чу изплашен глас и се показа иззад трънаците млад дрипав циганин, над очите му беше натиснат ален кирлив фес без пискюл и под него се показваха дълги прави коси.

— Ще ме сгазиш, беим… Аман, беим! — проплака той на турски, но съвсем по цигански беше разчленена всяка дума и цялото му смугло космато лице се смееше. — Полегнал бях да подремна малко…

Селим бей се обърна и беше готов върху него да излее всичкия си яд, но нямаше с какво да го удари, не можеше да скочи и с ата си отгоре му. И докато го гледаше в гнева си, през ума му изеднаж мина бърза мисъл, че тоя не изглеждаше като истински циганин, ала в следващия миг атът му, усетил ослабналата, ръка, го понесе с бясна бързина по междата нагоре. Циганинът го проследи с поглед, угодливата усмивка бързо изчезна от лицето му и той тихо промърмори в рошавите си мустаки, но не на турски или цигански, а на серски говор:

— По-големите риби изяждат по-малките, бей… Тебе — Рашид бей, ти пък… Ама де да видим…

Той се огледа бързо и пак изчезна зад бодливите храсти.

На отсамния край на Койнево имаше едно гумно, отрупани бяха там няколко стогове със снопи, високи купи слама, четири коня непрестанно препускаха около стожера. Близу половината от селските люде работеха на това гумно, безспирно, мълчаливо, невесело, дори и по-малки деца бяха доведени да помагат. Рядко ще се чуе човешки глас, едва-едва ще промълви някой по две-три думи, ще се чуе детски вик, но навсякъде по гумното час по час се чуваше гласът на Ибраим ага, кехаята — дребен кьосав турчин със зеленикави, котешки очи, с дълга жилава пръчка в ръцете си:

— Какво, какво, Миладине! Обърни насам колата бре, насам! Хайди не се май! — Или по-нататък: — Дигай вилата по-високо бре, кьопек^[2]! Схванати ли са ръцете ти! — И още по-нататък, между купите слама: — Ти, Неданице, какво се зад купите се крийш?

Млада селянка, приседнала на колене до една от купите, държи на гърдите си детенце и го кърми. Турчинът е втренчил в нея алчни очи, а, тя цяла се свива, кРие се под широката си бяла кърпа и тихо мълви:

— Не мога да го оставя, ага… гладно е…

Ритмично съска, шуми сламата под краката на четирите коня, хрупти там, върху твърдата, набита земя изроненото зърно, плющи дългият камшик високо в прашния въздух, след конете тича десетинагодишно момче босо през сламата, с къса нечиста ризка, цяла в кръпки и разтворена до издутото му коремче:

— А-а! Дий… яго, яго! …

По краищата на гумното няколко жени прибират, подхвърлят, подреждат измачканата разбъркана слама току под копитата на конете с дълги дървени вили. Когато дългото въже се навива около стожера, момченцето премества дървената кука, която е на края на въжето, и я закачва на оглавника на коня откъм другия край и отново подкарва обърналите се коне, дигнало високо камшика. То изглежда още по-мъничко между главите и нозете на четирите коня, затънало до колене в сламата, и някак много силно и звънко прозвучава детският му глас:

— Отвърши, яго, яго! А… а!

Рошавите му коси пламтят на августовското слънце, то все по-често се спира край стожера, замаяно от умора и от слънчевия пек, отпуща камшика в сламата, конете намаляват ход. Но тогава пак се чува гласът на Ибраим ага:

— Ти спиш ли бре там! Като ти дойда с пръчката! Гони конете бре, гони бре!

Край една кирпичена стена наблизу неколцина от селските люде, мъже и жени, правят нова купа от току-що изтеглена слама от гумното — суха, лъскава, полъхва на препечен пшеничен хляб. Размахват се непрестанно ръце и дълги дървени вили, сламата тихо шуми, по зачервените лица на людете лепнат сламчици и прах, стича се на едри капки обилна пот и шари причудливи маски на умора и покорство. Отгоре на недовършената купа е застанал бащата на момченцето, което кара конете на гумното, и поема с вилата си сламата, що му подхвърлят, подрежда я горе пласт върху пласт. При вика на кехаята той поглежда отгоре детето си тревожен, но очите му се бялват сякаш безучастни.

Селим бей се спря с коня си най-напред тук. Атът му клатеше глава нагоре-надолу и ширеше ноздри срещу топлия дъх на разбитите снопи. Приближи се Ибраим ага, изви очи наоколо, като че ли искаше да покаже с поглед на господаря си цялото гумно и всичко там. Виждаха се около петдесет-шестдесет мъже, жени, деца, които работеха като мрави, ходеха насам-натамм в шарените си, ала отдавна похабени, раздърпани руби, размахваха работливи ръце, превиваха плещи под тежки товари, горяха в слънчевия пек, задъхваха се в тежкия прашен въздух. Редица коли, претоварени със снопи, теглени от дребни жилави волове, извиваха край гумното, виждаха се там и други стогове снопи, купи слама, цели купища, неотвеяно зърно — изтеглено беше от гумното и чакаше да подухне вечерникът; виждаха се по-нагоре и купища вече отвеяно зърно, млади мъже пълнеха врещи с него и ги товареха в току-що изпразнени коли, воловете наново протягаха шии и подкарваха тежките товари към хамбарите на Селим бея.

— Днес и утре свършвам, беим — рече Ибраим ага самодоволно, сякаш тия купища зърно и претоварените коли бяха негово лично дело. Той сочи с пръчката:

— Туй са последните снопи, дето сега ги докарват. Утре…

— Всичко ще приберете — прекъсна го нетърпеливо Селим бей. — Всичко, до зърно.

— Ами за людете, беим… трябва да отделим и за тях.

— После, после. От хамбарите ще им наточим.

После.

— То по-добре тук, на хармана… Но може и после.

— А колко са откраднали, не знаеш…

— Крадат, беим, знам. От моето око не ще избегне, но крадат, крадат, беим, знам. Пие мйллет!

Приближи се дядо Марко Митрев — най-старият тук, баща, дядо и прадядо на половината люде, които работеха на това гумно, приближи се на кривите си нозе, с бяла разрошена брада и бели вежди, но и той разгърден, потен, цял зацапан с прах и сламчици. Работеше и той със синовете си, дъщерите и внуците си. Спря се старецът пред двамата турци покорен, с ръка на гърдите, и колкото се боеше от бея, толкова се боеше и от слугата му — кехаята, — но каза:

— Селим бей, да ти са много години, днеска требва Да отделим и нашия хлеб, колкото ни се пада. Ето свършваме с гумното, а има и пшеница, и ръж: кажи да ни отдели нашето Ибраим ага. Гладни сме, Селим бей, не се трай без хлеб, а работа много.

Селим бей искаше да се покаже спокоен, грижлив господар, който всичко е премислил за людете си. Той каза отгоре, от ата си, на развален преспански говор!

— Нема да ви оставя гладни и той година бре. Първо ще приберем сичко в хамбарите, да видя що имам аз. Вие не плащате ашар^[3] бре! Аз плащам.

— Селим бей, да ти са много години — притисна и двете ръце дядо Марко на гърдите си. — Сека година, откакто помня, и баща ти, и дедото ти тъй… Тука, на гумното, се отделя нашето. Да си го приберем и ние, да не идваме в кулата да просим за сека фурна хлеб. И хайванинът, що е хайванин, нема да ти работи гладен. А и ние, само за единия залък…

— Ь-ее! Стига бре! Стига! — размаха сърдито ръка беят. — Казвам ти, не чуйш ли? После. Хайде, гит!

Дядо Марко не си отиваше. Всяка година по вършитба изполичарите на бея получаваха уж половината от родитбата, а всъщност — колкото да не умрат гладни. Когато годината биваше по-плодородна, селяните получаваха повече и можеха да дочакат до нова родитба, но се случваха години, когато те започваха да гладуват още от зимата. Тогава кехаите на бея им даваха вреща по вреща, шепа по шепа от бейските хамбари и ги биеха с тояги и камшици, за да ги усмиряват в молбите и плачовете им. Така беше и в Койнево, и в Сърпец, и по всички турски чифлици из полетата на Македония. Земята беше на агите и бейовете, бяха я завладели и присвоили, техен беше и добитъкът, техни бяха и колите, и ралата, дори и дървените вили и лопати, техни бяха и селските колиби, с ниски сламени покриви. Не си отиваше дядо Марко — бореше се той за хляба на синовете и внуците си. Ако Селим бей прибере всичкото зърно в хамбарите си, както ставаше понякога, особено когато годината биваше по-гладна — те ще трябва през цялата година да плачат и да се молят за всяка вреща, за всяка шепа зърно. Дядо Марко цял се преви пред наперения ат на бея:

— Дай ни сега нашето, Селим бей, пък и на тебе да ти е мирна главата. Работихме, пък и господ даде тая година. Отдели ни тука нашето, да си го приберем.

Като че ли търпението на бея нямаше край и той изрече, цял надут от великодушие към тоя презрян роб:

— Има и царевка хе, из полето. От нея ще ви дам повеке.

— Колко е царевката, Селим бей… Педесет дюлюма^[4].

Тогава Селим бей цял се изпъна на стремената си, разшири лакти и проточи глас:

— Ами не знам ли аз, че вие крадете нощем от нивите и оттука, от хармана бре, крийте го и пак плачете за хлеб, а!

— Не, Селим бей, да ти са много години — местеше ръце върху гърдите си дядо Марко, клатеше побелялата си глава. — Не крадем, Селим бей, от твоята милост живейме, да ти са много години…

Селяните крадяха от храните, които произвеждаха — не биха могли да преживяват от господарската милост. Не беше само залъкът хляб, дори и когато им стигаше, за да не умрат гладни, но те трябваше и да се обуят, да се облекат, макар в дрипи, а дотам никога не стигаше господарската милост. Селяните крадяха, за да се доизхранват, продаваха и в града от краденото, за да си купуват опинци, памучна прежда или по стотина драма газ. Селяните крадяха от хляба, който се раждаше от собствената им пот.

— Не крадем, Селим бей — повтаряше дядо Марко със спокойна съвест.

— Ах, мръсен гяур! — кресна изеднаж беят на турски, обели стиснати зъби, наведе се, дръпна пръчката от ръцете на кехаята и започна да шиба с нея стареца по главата, по лицето, по ръцете. — Не крадете, а! И още искате, още още, още…

Пръчката се счупи. Тогава бегът срита коня си да сгази с него стария селянин. Нахвърли се върху стареца и кехаята с юмруци, с ритници. А в същото време работата по хармана не спираше. Шумеше зрялата слама, четирите коня припкаха, размахваха се дървени лопати и вили, рядко ще се реши да погледне някой набързо Към стария човек, който се връщаше с разкървавено лице.

Селим бей препусна към другото гумно, което беше на мегдана под бейската кула. Избърза да го посрещне Али ага — вторият от кехаите му, шишкав, вече дост възрастен турчин, с голяма, шарена кърпа в ръцете той все току бършеше с нея лицето, врата си, сложил бе и друга кърпа под феса си, за да му пази сянка не можеше да понася горещината на летния ден.

— Всичко ще приберете в хамбарите — викна му беят и спря задъхания си ат. — Всичко, до зърно! — повтори той и отново срита коня, отправи го към високата порта на кулата.

— Добре, беим — повлече след коня нозе кехаята, но веднага се спря и пак започна да бърше лицето си.

Тук бяха струпани повече снопи и работеха повече люде, но Селим бей едва се спря за няколко мига, колкото да даде своята заповед. Портата на кулата беше отворена и той влезе с коня си в предния двор. Посрещна го гръмкият радостен лай на няколко ловджийски кучета. Беят преметна нога и скочи от коня, подаде юздата в ръцете на притеклия се ратай, пак местен селянин. Тук, в предния двор на бейската кула, бяха хамбарите, сглобени от дебели дъбови талпи, с широки керемидени покриви, имаше и други няколко малки постройки и навеси, един обор за бейските коне и една плевня, виждаше се и друга една ниска постройка — това беше някогашната готварница на чифлика, с дълбок зимник. Преди тук се готвеше храна за целия чифлик, за цялото Койнево, през дните на усилена работа. Кемал бей, бащата на Селим бея, беше щедър човек и хранеше добре работниците си. По-старите селски люде си спомняха с робска благодарност за господарската щедрост на бащата, който се грижеше по-добре и за земята, и за людете си, та и земята раждаше тогава по-изобилно. Старият господар бе знаял по-добре хесапа^[5] си. Но той бе остарял и беше болнав, та бе оставил всичко в ръцете на сина си Селим бея. Сега голямата готварница беше изоставена и куминът и пушеше само когато идваха гости на Селим бея или когато събираше той ловджийски тайфи.

През една по-малка порта се влизаше във втория двор, дето се издигаше и самата бейска кула, заградена от всички страни с високи стени. Кулата беше двукатна каменна сграда, на долния й кат се виждаха само тесни мазгали^[6] в дебелите стени и една тясна врата, също от дебели дъбови талпи, обкована с железа. Редици прозорци имаше от четирите страни на горния кат, който беше измазан с вар, та се белееше отдалеко. Това беше една малка крепост и се издигаше на височинка, от която започваха ридищата, все по-високи и по-стръмни накъм Железник — един планински лабиринт, в чиито дипли се гушеха над четиридесет села. От високите прозорци на бейската кула се виждаше цялото Койнево — струпани там, в подножието й, двайсетина колиби, — виждаше се и цялото Преспанско поле, завоите на пътя, който свързваше град Преспа с Битоля, виждаха се и планините наоколо, които заграждаха полето почти от всички страни.

Селим бей почука припряно на вътрешната порта с едно малко чукче, окачено там, и една ратайкиня селянка веднага му отвори — усетила бе тя отдалеко приближаването на господаря. Той мина през вътрешния двор и бутна тясната, но тежка врата на кулата. На долния кат на кулата също имаше хамбари и килери, които се осветяваха през тесните мазгали. Беят се изкачи по една стълба от дялани камъни на горния кат и влезе в своята стая — най-просторната от четирите стаи в кулата, с широки миндери край стените й. Той свали тежкия силяхлък, разкърши дългото си тяло и се просна на миндера с дълбока въздишка към всемогъщия и всемилостивия аллах!… — Айхах, аллах!…

Той не бе забравил борча си към Рашид бея, но досега мисълта за тоя борч като че ли бе прехвръквала някак покрай него. Селим бей отиваше всяка зима в Битоля, както мнозина преспански бейове и агалари, събираха се там богати турци и арнаути от целия вилает за кеф — да пият скришом ракия и хашиш, да погледат изкусни ченгии с голи кореми, да поиграят на комар. Такъв кеф не можеше да се кара в Преспа, дето старите нрави, особено за ракията и комара, бяха още на почит, макар и привидно, а в Преспа няма да дойде никога стамбулска, одринска или измирска ченгия. Голям град беше Битоля, със свободен живот. Тая зима Селим бей отиде там със сто и двайсет лири. Загуби ги на комар за една нощ. Взе от братовчеда си други двеста лири и ги загуби пак на комар на другата нощ. Всичко стана като насън — така бързо изчезнаха от ръцете му над триста алтъна и Рашид бей така лесно се бе съгласил да му даде тия двеста лири! После, като го видяха да ходи и да моли за една, за две или за пет лири, за да продължи да играе и да си върне загубените пари, преспанските му другари едва ли не насила го накараха да се върне в Преспа. Можеше да проиграе целия си имот за няколко нощи — и сега още пробягваха по тялото му ония опасни тръпки от жажда за комар, която замъгляваше тогава ума му. Напиха го другарите му с ракия, качиха го на едно ландо^[7] и го изпратиха назад в Преспа.

Той бе казал тогава на Рашид бея, че ще му върне борча си по вършитба следващото лято. Много бързо бе изтекло и това време. Е-е — ще плати Селим бей! Той няма да даде ни зърно на изполичарите си, стига им на тях това, което ще откраднат или вече са откраднали. Ще вземе той пари и от гората в Рожден. Старият му баща имаше голяма гора навътре в Железник, край село Рожден, ще вземе Селим бей алтъни от нея и тая година; рожденци сечаха дърва и правеха въглища от тяхната гора. Ще плати той борча си… Стига им на изполичарите краденото. Ще плати Селим борча си, а ще отиде и тая зима в Битоля и пак с пълна кесия алтъни. Той се протегна с облекчено сърце върху широкия миндер и стана. Ще запуши той голямата уста на Рашид бея, който бе дошъл чак на междата му и го повика при себе си, та и към земята му посегна. Малко ли му е неговата земя? Рашид бей имаше още три чифлика, по Битолско нататък и чак в Леринско. Но ще запуши Селим бей устата му: миналата година изкара от двата хармана над шестстотин кила зърно, даде също и на изполичарите, а и тая година беше добра. Ще вземе той пари и от Рожден. Бързо се успокои сърцето му. Той запали цигара, поприглади с пръсти тънките си мустаки, приближи се към един от шестте прозорци на стаята. Оттук се виждаше и селото Сърпец, белееше се там и кулата на Рашид бея. Присви очи Селим бей и отправи нататък поглед, пълен с високомерие. От прозорците му се виждаха и двете гумна. Работеха селските люде там безспирно, припкаха конете, повлекли опашки из сламата. Белееха се големи купища овършано жито, зърно и ситна плява и чакаха за отвяване. Изпуши тук Селим бей още няколко цигари, донесе му ратайкинята и кафе, а като се позахлади, препаса той наново силяхлъка си и слезе долу. Мина в предния двор и викна да му доведат коня. Изтича през двора ратаят, влезе в конюшнята и не след дълго изведе коня пак оседлан. Беят се метна ловко върху седлото и силното животно изтопурка през двора, през широката порта, която стоеше отворена. Слънцето клонеше вече на запад, над синята стена на Железник, тих полъх се бе понесъл над полето. Селим бей се отправи към първото гумно, срещу кулата. Нататък, към прашния селски мегдан, се дигна вихрушка, завъртя опашка от сухи листа и сламки и се понесе по-далеко. На гумното бяха почнали вече да отвяват.

Селим бей спря коня си там и гледаше с доволство. Приближи се към него шишкавият Али ага и попоглеждаше господаря си, чакаше похвала. Неколцина от селяните хвърляха овършаното жито високо във въздуха с широки дървени лопати. Засилилият се вечерник духваше встрани ситната плява, отгоре се изсипваше златен дъжд, сипеха се накуп с тих тропот тежките твърди зърна, няколко жени прибираха с метлички стелещата се плява като жълта пяна по краищата на купа. Току-що бе привършено и друго гумно и людете започваха да събират ново купище с неотвеяно жито, а други люде там бързо пренасяха снопи и ги насаждаха около стожера, да овършеят още едно гумно, докато се стъмни. Селските люде попоглеждаха крадливо към бея — минал бе ядът му, изглежда. Но той и сега каза на кехаята си:

— Всичко ще приберете. До зърно.

И отмина нататък, към другото гумно. И там каза на кехаята си:

— До зърно.

Той смушка коня леко, дръпна юздата му и го насочи към града. Атът припна по познатия път. С такъв бърз кон до града нямаше повече от един час ход. Селим бей отиваше да доведе в Койнево харема си, както всяка година по това време.

Не успяха двамата кехаи да приберат в бейските хамбари всичкото зърно, което бе овършано и отвеяно тая вечер. Викаха по изполичарите да вършеят по-бързо, да отвяват, да пренасят пълните чували, сами влизаха в гумното да подкарват конете, крещяха, биеха с пръчки, с юмруци, тичаха между людете като побеснели от ярост, а те, селяните, все се бавеха, докато се стъмни. Ибраим ага ги гонеше с огромния си карадашки^[8] револвер в ръка, риташе ги, блъскаше ги, а те все се бавеха. Нищо не може да накара селския човек да побърза, щом рече да се бави. Дядо Марко не отиде пак да се моли и никой от селяните не продума вече за своя дял от хляба, но всички се връткаха и бавеха, докато се стъмни съвсем. По харманите остана още много жито — цели купища отвеяно и неотвеяно. Имаше и много снопи.

— Утре, Ибраим ага, утре ще довършиме… — обади се някоя от жените в тъмното.

На кехаята се стори, че тя му се присмиваше, но не се реши да я търси и гони в тъмнината.

— Ха сега — развика се той, — ха си вървете по къщите, вървете да спите, никой да не остава тука!

— Ами що, ага — обадиха се гласове от разни страни. — Тука ще спиме, по сламата. Кой ще ти влезе в къщи да спи, задушно е вътре…

Ибраим ага грабна една дървена вила и прогони всички от гумното. Прогониха селяните и от другото гумно. Довтасаха и поляците — и те турци, — доведоха и ратаите от кулата и всички застанаха на стража, да пазят двете гумна тая нощ. Селските люде се прибраха по къщите си. Селото скоро утихна. Рядко ще излае куче, ще изпръхти кон някъде към гумната. На няколко пъти се чу кресливият глас на Ибраим ага, но и той млъкна най-сетне. Тъмна беше нощта — късно изгряваше нащърбената месечина. Безшумно течеше от единия до другия край на небето светлият звезден поток на Кумова слама^[9]…

Но село Койнево не спеше тая нощ. Като утихна всичко, край стените на селските къщи, през прогнилите плетища се раздвижиха бързи сенки в тъмнината. Някъде по градините и дворищата купчини селски люде, ровеха и разчистваха трапища, а други двайсетина, все по-млади мъже и жени, се събраха под широката стряха пред къщата на дядо Марко Митрев. Шушнеха си те тихо, с ръце в широките пояси или под шарените престилки, и чакаха търпеливо. Дядо Марко ще даде знак що трябва да се върши, като дойде време. А той чакаше да пропеят първи петли, докато се успи дълбоко всичко живо.

Навътре в къщата на дядо Марко, чак в пондилото, люлееше мижаво пламъче малко тенекиено газениче. В димната светлина се виждаха петима мъже, насядали и полегнали върху прясна бодлива слама. Те бяха рошави и брадати, облечени с дебърски джамадани и бечви. Край стената и около тях се виждаха пушки, патронташи и други оръжия. Това беше преспанската полска чета с войводата й Стефо Церски. Едва това лято за пръв път тръгна чета из полския район на Преспа. Тук, из полските села, върлуваха най-много турски насилници, но беше трудно и опасно да се движи из полето революционна чета. Нямаше сгодни скривалища освен селските къщи, а повечето от селата бяха турски чифлици с кехаи и поляци все турци. Те бяха надушили малката комитска чета, но не се уплашиха много от нея и я дебнеха да я ударят. Стефо Церски беше смел войвода и тъкмо него бе избрал за полския район преспанският околийски революционен комитет. Срещу Церски на сламата в пондилото бе свил старчески колена дядо Марко Митрев. Той се бе загледал във войводата с гуреливите си очи, по набръчканото му лице се виждаха кървави драскотини от пръчката на Селим бея.

— Какво ще кажеш, войводо, а? — попита дядо Марко.

— Харно, дедо Марко, харно — дигна живо глава войводата. — Задигнете сичкото жито тая нощ, да не оставите ни едно зърно на бея, ако можете. Ваш е труда е то и мъка, ваша си е и земята, вие се потите над нея. Дигнете житото, не ви е за пръв път тая работа. А някой ден требва да запалиме и кулата на Селим бея Така ще се разправим с бейовете. Вървете сега вие сами, да не излиза четата налице без нужда.

— Друга работа си имаме днеска ние, дедо — чу с друг глас.

Това беше циганинът, когото днеска щеше да сгазЯ с ата си Селим бей. Сега той седеше между четниците! и той четник като тях. Войводата го погледна сърдито:

— Какво дърдориш, Димко… Манго такъв!

— Все го сърби нещо да се изприкаже — бухна с юмрук в гърба Димка седналият до него четник и прихна: — Циганин вражалец!

Войводата им махна с ръка да млъкнат и пак се обърна към стария селянин:

— Така, дедо Марко. Вървете сега сами. Пък ако видите голем зор, ние сме тука. Не бойте се.

— Не се боим, войводо, не се боим. Без хлеб ще останеме, ако не…

— Ами хайде, докато не е изгрела месечината — подвикна му войводата.

Дядо Марко не бързаше да стане. Щом той сам ще си върши работата — нека го оставят да я свърши, както си знае. Но скоро се обади първото петле някъде из селото. Когато утихна отново малкото село и нощната тишина стгра още по-глуха след звънките песни на петлите, дядо Марко излезе вън, пред къщата си, и каза на събралите се там люде: — Хайде, деца…

Пръснаха се всички мълчаливо, всеки знаеше работата си. Мярваха се и бързо изчезваха белите поли и ръкави на селските ризи. Не се чуваше ни глас, ни шепот, безшумно стъпваха в топлия прах босите мазолести нозе. Робите отиваха да отнемат от грабителя своя хляб. Двайсетината нощни сенки се пръснаха в две редици. Едната се насочи към гумното пред бейската кула, а другата — към края на селото. Наближавайки двете гумна, те забавяха своя ход. И когато бяха вече на двайсетина стъпки от купищата жито и стоговете снопи, стисваха, един по един, празните врещи под мишка и се отпущаха на ръце да пълзят безшумно. Чуваше се как някой, забравил се от напрежение и страх, започна хрипливо да диша с отворена уста, но скоро пресекна и тоя предателски шум. Допълзели вече до самото гумно, първите неколцина се спряха. Спряха се скоро и другите, зад тях се ослушаха всички, надигнали глави. Наблизу тихо хъркаше някой, заспал дълбоко в топлата нощ. Силните селски очи бързо забелязаха легнал човек край купището чисто зърно. Тогава трима или четирима пропълзяха на другата страна на купището, а другите изчезнаха по-нататък, към още по-голямото купище неотвеяно зърно. Разтвориха всички празни врещи и започнаха да пълнят, някои и с две ръце, захапали края на врещата. Предпазливо и ловко пипаха тия груби ръце, заравяха се дълбоко, прохладното жито пълнеше разгорещените шепи и се преливаше в празните врещи. Час по час някой пак ще надигне глава и ще се ослуша: блажено хъркаше заспалият пазач, а кой би чул неуловимия шум на житните зърна, които се стичаха във врещите? Някои вече пълзяха заднишком и щом се отдалечаваха на десетина-петнайсет стъпки, изправяха се и преметваха на гръб тежката вреща. И изчезваха бързо в тъмнината накъм селото. Сетне пак се показваха и пак пълзяха накъм купищата с жито.

Което ставаше на едното гумно, ставаше досъщ и на другото. Там дори нямаше и пазач наблизу. Не за пръв път селяните отнемаха своя хляб от алчните ръце на господаря. Задигнатото жито криеха в разчистените трапища по дворищата и градините.

Китан Щъркот пълнеше вече третата вреща. И какъвто беше дълъг, с ръце и нозе едва ли не по един разтег, стигнал бе почти до главата на заспалия пазач. Дързък и любопитен, той дори се понадигна да познае заспалия. Позна го: беше Али ага, шишкавият кехая; не бе устоял той на съня в нощната прохлада. Но изеднаж нещо захриптя в широките гърди на заспалия, наду го внезапна кашлица. Размърда се той, избухна:

— А-ху! А-ху!

Изправи се на колена и видя току до себе си човек.

— Ху-ху! — задави се турчинът. — Кой… кой си ти бре!

Вече и третата вреща тежеше пълна в ръцете на Китан Щърко. Той усети нейната тежина и в тоя опасен миг. Пълна вреща с жито — как ще я остави? И рипна, изви бързо шията на врещата и я преметна с голяма сила на младите си плещи. А кехаята, колкото и да беше тромав, успя да се вкопчи за врещата отзад. Китан повлече и него, но къде би го влачил тъй? Тогава той се изви, отпусна пълната вреща на земята и улови с две ръце турчина.

Борбата беше къса. Али ага посягаше към лицето му, дращеше с нокти и викаше оглушително в тихата нощ. Китан го сграбчи да го събори и напипа в пояса му отзад кама. Дръпна я и я натисна отблизо в корема му. Камата веднага хлътна. Китан пусна ръчката уплашен. Шишкавият кехая се строполи с всичката си тежест и виковете му заглъхнаха в проточен хриплив стон. Китан го видя как легна превит на две на земята. Но той не забрави пълната вреща: изви наново шията и, метна я на гърба си и се спусна към селото на дългите си нозе. Зад него се чуваха и други гласове, но той и сега чуваше между тях хрипливия сподавен стон на Али ага.

Веднага след Китан Щърко дотичаха в селото и ония от другото гумно — и те всички с пълни врещи. Откъм бейската кула се дочуваха тревожни и сърдити гласове, запалиха там и светлини. Селските люде бързо изпокриха без следа задигнатото жито и се прибраха по къщите си. Викаха оттатък, ругаеха и се заканваха, разнасяха няколко запалени фенери, виеха там тревожно бейските хрътове, а селските колиби мълчаха, прихлупени в тъмнината.

Дядо Марко Митрев въведе Китана Щърко при войводата и му разказа набързо какво се бе случило. И петимата комити бяха наскачали, пристягаха опинците си, препасваха ремеии и патронташи, стягаха се за път.

Китан Щъркот се изправи срещу войводата, висок чак до почернелите греди на пондилото, а едващо бяха наболи тъмни мустачки под носа му. Широкото му лице беше бледо и очите му гледаха уплашено, беше още задъхан, но не от умора, а от страх. Войводата още повече го уплаши:

— Ами сега бре?

Дългият Китан не знаеше какво да отговори. Войводата продължи с по-мек глас и дори очите му се засмяха:

— Ха разкажи, разкажи как стана тая работа.

— Ами… — заекна Китан — той се хвърли върху мене… отзад. Аз пуснах врещата, хванах го. Гледам — нож. Мушнах го в корема.

— Умре ли бре? А ножа?

— Викаше… викаше и след мене. Ножът остана там, в корема му.

— Тюх! — тръсна ръка пред очите му Димко. — Като си започнал, довърши го! В корема не ще умре веднага. Ще те обади на бея.

Очите на Щърко се разтвориха още по-широко. А войводата като че ли го забрави.

— Ранко е още за нас, дедо Марко — каза той, — но сега може да довтасат тука некои от агите. Нема какво да ни сторят те, но може да ни попречат. — Сетне той изеднаж се обърна към Щърка: — Ами ти? Искаш ли да дойдеш с нас бре?

— Искам.

— Искаш я! Къде ще се деваш другаде, щом си убил турчин…

Когато не след дълго четата излезе от къщата на дядо Марко Митрев, месечината бе изгряла, прежълтяла и с хлътнало лице като стара баба. Комитите се проточиха в редица край стените на къщите и плетищата и бързо напуснаха селото, сподирени от кучешки лай. Напусна с тях родното си село и Китан Щъркот.