Димитър Талев
Илинден (12)

I

Пролетният ден вече изгряваше, но солунската покрита чаршия все още тънеше в мрак. Далеко нататък, към долния край на покритата улица, се синееше мътно и неподвижно морето. В тоя ранен утринен час не се мяркаше ни жива душа по дългата търговска улица. Откъм горния й край бе заприпкало едро куче с червеникава козина; то бързаше изгладняло към залива, но скоро изчезна по някоя от страничните улици, Ведрото небе над града ставаше все по-светло.

Зададе се отнякъде престарелият сарафин Шаул Шахи. Той вървеше бавно, с тихи стъпки в здрача под високия покрив на улицата, като закъсняла нощна сянка; приведен, с извити назад дълги ръце, той изглеждаше много дребен в дългата си памучна роба, но главата му беше необикновено едра, цяла замотана в гъсти валма от бели коси. Скрити бяха сякаш и очите му под рошави бели вежди, челото му се подаваше издуто и широко изпод плиткия тъмноморав фес, бутнат небрежно на хлътналия тил.

Шаул Шахи и тая сутрин отвори пръв сарафското си дюкянче към края на покритата част на голямата търговска улица; нататък, към кея, улицата беше открита и по-широка. Престарелият сарафин влезе в тясното си дюкянче, побутна навън, до определеното й място, малката витринка, в която бяха наредени няколко редици дребни пари и фалшиви златни пендари, и се отпусна на ниския стол зад нея, сплел дълги криви пръсти върху хлътналия си корем. Той дълго не се помръдна, висеше до скута му чак широката бяла брада, косите му се допираха до тесните отпуснати рамене, неподвижно се белееше широкото издуто чело. Тихо и пусто беше по цялата улица, бавно се разредяваше прохладният здрач под високия покрив. Старият евреин не се помръдваше. Далеко надолу към пристанището глухо изтрака кола и пак всичко утихна.

Някъде пак в здрача на покритата чаршия изникнаха други две закъснели нощни сенки — двама моряци в тъмносини униформи. Те вървяха с равномерни тежки стъпки, провесили уморено ръце, с пребледнели отпуснати лица. Когато се изравниха с дюкянчето на сарафина, единият от тях се спря и се загледа с разсеян поглед в отвореното дюкянче, той се полюшваше едва-едва на разкрачените си нозе и упорито обмисляше нещо. Другарят му отмина надолу със същия бавен, тежък вървеж. Спрелият се моряк бръкна с несигурно движение в джеба на панталона си и хвърли непохватно върху сарафската витрина една английска лира. Тежката златна монета тропна и се завъртя върху черната протъркана мушама, с която беше покрита витринката. Морякът помръдна с бръснатите си устни и каза на английски:

— Дайте дребни.

Сарафинът се раздвижи, като че ли тъкмо за тоя моряк бе отворил толкова рано дюкянчето си. Той прибра, без да бърза, лирата, извади отнякъде пълна кесия и с бавни, но ловки, привични движения отброи върху витринката купчинка сребърни грошчета за златната лира, отдели с пръст едно грошче, а другите побутна към моряка. Сделката стана мълчаливо и честно. Старият сарафин забеляза моряците още като се показаха на голямата улица. Те бяха прекарали нощта в някой публичен дом и бяха още пияни. Връщаха се в кораба си, който вчера бе влязъл в пристанището. Единият от моряците се спря пред дюкяна на Шаул Шахи — трябваха му дребни пари, за лодка, нямаше да му пратят лодка от кораба по това време. Морякът беше пиянски небрежен към парите си, но Шаул Шахи не злоупотреби с неговата пиянска слепота. Все пак той мУ взе два пъти повече за услугата — кой друг ще седне да му разбива пари толкова рано? Сарафинът беше готов да си върне грошовете в кесията. Но морякът взе с цяла шепа сребърните парички и ги мушна в широкия джеб на панталона си. И отмина. Всичко беше ясно и просто. Шаул Шахи всичко вижда, всичко разбира.

Престарелият евреин седеше неподвижен до своята витринка; не бе излязъл той напразно и тая сутрин. Не се случваше винаги така, но ти стой на мястото си и ще дочакаш своето. И бъди благодарен, когато го дочакаш. Днес Шаул Шахи изкара хляба си още преди да изгрее слънцето. А то наближаваше да изгрее.

„Ууууу…“ — надигна се като изпод земята глух рев в утринната тишина. Това е сирената на парната мелница отвъд квартала Пиргите; денят вече започва. По дългата търговска улица се показват и първите минувачи, после се сипват и други от всички страни. Бързо кипва всекидневната врява и тропот. Един по един и по няколко наеднаж се отварят дюкяните и каменните магазини по двете страни на улицата. Далеко на долния й край блясва, затрептява и морето, огреяно вече от слънцето. Дневната светлина прониква и под високия покрив над оживената търговска улица. В сарафското дюкянче влиза и Йозеф Шахи — синът на Шаул Шахи.

Стар човек беше и синът Шахи. Той се изправи мълчаливо до баща си — и той като него с дълга брада, с дълги побелели коси, в дълга памучна роба, но върху нея синът бе облякъл и дълга до над колената горна дреха. Йозеф Шахи беше болнав човек, много висок и мършав, с бледи хлътнали бузи. Дълго мълчаха двамата мъже — няма нищо по-излишно от празната дума. Те мълчат и чакат да се спре някой пред Дюкянчето им. Чакат неподвижни, с наведени очи — такава е тяхната работа. То не личи, но те и двамата следят зорко изпод отпуснатите си клепки шумната върволица пред дюкянчето им. Те и двамата са стари люде, но Шаул Шахи е баща на Йозеф Шахи. Престарелият баща каза, без да се помръдне:

— Денят започва още щом се пукне зора. Развалих английска лира срещу един грош. Още по тъмно, ще кажеш ти.

Не се помръдна и синът. Бащата го поучава да не губи времето си; такова е бащиното право, такъв е и бащиният дълг докрай. Йозеф Шахи слуша мълчаливо, с наведени очи; той дължи послушание докрай.

Многолюдната търговска улица е все същата, като че ли от сто години тече, шуми, клокочи като река между два високи бряга. Но това е тъй само за повърхностния поглед. Улицата се мени непрестанно и всяко нещо в нея се променя с всеки нов миг. Това е тъй за очите, които всичко виждат и забелязват. Шаул Шахи гледа тая улица от седемдесет и пет години, още като дете, гледа я от същото сарафско дюкянче. Много люде са минали по нея, много събития, по нея минава целият Солун. И работата е такава на Шаул Шахи — седи в дюкянчето си, гледа и чака.

Шаул Шахи забелязва, че от години вече по улиците все по-често минават и някакви нови люде. Той вече и ги знае — питал е за тях, а се е случвало да се спира по някой и пред дюкянчето му. Те говорят езика на селяните от селата из полето отвъд градските стени, сдържаните и плахи селяни, които донасят по солунските тържища всякакви зърна и плодове, мляко и мед, вълна и кожи. Старият Шаул Шахи наблюдаваше с голямо любопитство новите люде, когато и да се появяха някои от тях по шумната улица. Те също са сдържани, говорят малко и само на своя си език — не знаят дори турски. Преди двадесет години по улицата мина цяла дружина от тях с дълги рошави коси и бради, с изпокъсани дрехи, обградени бяха те от сеймени с голи ножове. По улицата тогава мнозина и не ги забелязваха, а които се извръщаха към тях, сочеха ги и повтаряха сърдито:

— Размирници! Разбойници!

Някои викаха подире им с тяхното народно име, като да беше то някаква ругателна дума:

— Слави! Булгари!

Шаул Шахи не пропущаше от погледа си нито един от тия люде, когато и да минеха по голямата улица. През последните двадесет години той бе виждал и други такива групи, обградени от сеймени и заптии; водеха ги към пристанището и ги пазеха от нарастващия гняв на солунци, които бяха пъстра смесица от турци, гърци, власи, цигани и повечето евреи като него, но турският език беше техен общ език.

Такава една дружина неволници се зададе и днес по шумната улица. Те бяха може би над петдесет души и никога досега не бяха минавали толкова много от тях през Солун. Бяха окъсани, рошави, нечисти. На разголените им шии, на ръцете и на нозете им тежаха дебели железни вериги. Един до друг около тях вървяха аскери и заптии с дълги ножове на пушките си. Между окованите тоя път имаше и селяни, на последните редици, с пъстри носии и червени пояси. Неволниците и сега вървяха мълчаливо, бавно — тежаха веригите им и негли бяха отвикнали да вървят. Идеха от мрачните кули и подземия на седмоглавата крепост, която се издигаше по височините на града. Вървяха мълчаливо, но тихо беше и около тях, сега минувачите се отдръпваха да им сторят път, гледаха ги с учудване и дори със страх. В тишината около тях се чуваше глухият звън на веригите им. Излизаха и по магазините люде да погледат, рядко ще се дигне враждебен глас против неволниците и който изрече зла дума срещу тях — ще се озърне уплашен или ще побърза да отмине.

На десетина стъпки след окованите и стражарите край тях вървеше Борис Глаушев, извишил тънка, все още момчешка снага в тъмносиня ученическа униформа, с ален фес на изправената си млада глава. Лицето му беше строго и бледо, побелели бяха и устните му. Далеко напред, в първата редица на окованите неволници, вървеше баща му Лазар Глаушев, гологлав, с дълги побелели коси, притиснал в окованите си ръце разръфано вързопче. Борис не можеше Да се доближи до него и вървеше подир тъжната дружина към пристанището.

Престарелият Шаул Шахи не изпусна и сега нищо от погледа си. Потрепвайки едва с отпуснатите си възпалени клепки, той проследи дружината на окованите, Докато отмина тя по улицата надолу и се загуби от погледа му. И улицата отново потече като буйна река. До престарелия евреин продължаваше да стои неговият син Иозеф с ръце на хлътналия си корем, прихваНал ги една друга за лактите. Бащата потрепна с клепки към него и заговори тихо, еднозвучно и напевно на шпаньолския си език:

— Не съм виждал досега толкова много от тях. Аз ги познавам, аз ги познавам, аз ги знам. Следя ги от много и много години. Идват, минават оттук все повече. Те са до стените на града. Те са и далеко, далеко нататък, отвъд стените на града. Те са по цялата македонска земя и са многобройни. Те са повече от нас, повече са и от турците, и от гърците, и от всички народи в тая македонска земя. Езикът им не прилича на нито един от езиците на тая страна. И облеклото им е по-друго, макар някои от тях да се обличат вече като гърците. Чуваш ли, Йозеееф?

— Чувам, татко.

— Тук малцина ги познават. Кой ще иска да знае за продавача на яйца и вълна? Ти дори не му говориш, а му правиш знак да те последва, да донесе до прага ти млякото, зеленчука или младите кочани. Те ни хранят, а ние не ги и поглеждаме. Турчинът ги нарича гяури и свои роби, презираме ги и ние като чужди роби. Но аз ги виждам: те не са вече роби. Чуваш ли, йозеееф?

— Чувам, татко.

— Те не са роби и са най-добрите стопани на тая земя. Те я държат в ръцете си. Те са здрави телом и духом, многобройни са и са силни. Идат отгоре, идат, идат, стигнали са, до стените на града, натискат стените на града отгоре, като морето отдолу, което бие и разяжда брега. Те вече влизат в града и все повече. Аз ги следя, аз ги виждам как влизат в града все повече. Мълчаливи, плахи продавачи на мляко и кожи, на всичко, що се ражда от земята; или дрипави, мръсни затворници с вериги на шията, но с дръзки очи. Чуваш ли ме, Йозеееф?

Да татко.

 

След убийството на учителя Райко Кутрев задържаните в Преспа бяха откарани в битолския затвор. Тук, в Битоля, те бяха съдени, но бяха осъдени само Лазар Глаушев и други двама невинни мъже. Турският съд действуваше по подозрение и от желание да сплаши и усмири непокорната рая. Турският съд беше добре осведомен за Лазара Глаушев и го осъди за неговата бунтовническа дейност на сто и една година затвор, а другите двама преспанци осъди съвсем невинно по на десет години.

От няколко месеца Лазар Глаушев и двамата му осъдени другари бяха в солунския затвор „Йеди куле“ (Седем кули). От няколко месеца турците събираха в старата солунска крепост осъдените с тежки присъди от цяла Македония и ги пращаха на заточение по Мала Азия и Северна Африка. Тая сутрин и Лазар Глаушев бе подкаран на далечен неволнишки път през морето, с тежки вериги на шията, на ръцете и нозете, заедно с други петдесетина заточеници.

Докато вървяха по солунските улици накъм пристанището, Лазар не можа да забележи, че по следите на печалната дружина вървеше син му Борис. Люде на Организацията винаги успяваха да узнаят кога ще се изпращат нови заточеници и така Борис узна за баща си. Той напусна рано тая сутрин пансиона на българската реална гимназия и пресрещна заточениците на една от стръмните улички, които се спущаха откъм крепосттазатвор. Последва ги той незабелязано заедно с други няколко техни близки люде, случайно попаднали в големия град, а също и с неколцина, които местният комитет бе изпратил да наблюдават изпращането на заточениците.

Щом излязоха на пристанището, заптиите събраха заточениците накуп на няколко стъпки от морския бряг и ги обградиха плътно от всички страни. Опитаха се да се приближат към тях някои от тия, които ги следяха отдалеко, опита се и Борис, но други заптии им препречиха пътя. Борис остана да гледа отдалеко баща си сред Дружината на заточениците. На кея близу до тях бе спрял стар товарен кораб с един кумин и едва-едва потъркваше тежкото си корито о дебелата каменна стена на морския бряг. Борис не сваляше поглед от баща си. Той виждаше, че през последните няколко месеца бе побеляла цялата коса на Лазара, лицето му бе посивяло, бе се попривел и се виждаше отдалеко как бяха щръкнали изострилите се рамена. Тогава Борис изеднаж забеляза, че и баща му го съгледа.

Момчето видя как се обърна случайно към него баща МУ, втренчи поглед за миг и посивялото му лице изедНаж засия. После Лазар дълго кима към детето си, сякаш се боеше да не би то да не го забележи или искаше да му каже, да му повтори и потрети, че го е видял, че го вижда, сякаш искаше да му продума отдалеко, предългите ножове на заптиите. Кимна му отдалеко и Борис — да, те се виждаха и погледите им вече не се откъсваха един от друг. Не след дълго започна и натоварването на заточениците на кораба; едва горе, на палубата, взеха да свалят веригите им. Борис чуваше ударите на няколко чука. Лазар нищо друго не забелязваше и все обръщаше погледа си към момчето. После той изчезна в дълбокия хамбар на кораба.

 

Ния получи първото писмо от Лазара осем месеца след неговото заточаване. Малкият син плик беше надписан на турски от чужда ръка и носеше пощенски печат от Цариград — оттам бе минало писмото по своя дълъг път. Лазар пишеше:

„Мила Нийо и мили сине Борисе, Почвам това писмо до вас, но не знам кога ще успея да ви го изпратя и кога ще го получите вие там, в родния край, и дано само да го получите пък нека е и по-късно. Когато ни вкараха в хамбара на кораба и ти, синко, се загуби от моя поглед, за мене вече сичко се загуби. Тъмнина беше вътре и голема горещина, но още по-голема беше тъмнината в мене и огънят, който изгаряше сърцето ми. Корабът тръгна, бумтеше машината и кат че ли всеки неин удар падаше по главата ми. А нямаше и вода, голема жажда за вода беше и задух. Започна и утробата ми да се надига, започна да ме носи и занася, като завиване на свет, лошо ми беше сичко и противно. Когато ни хвърлиха отгоре по едно парче хлеб и по неколко маслини! едва ли посегна по некой да ги вземе, а като спуснаха трите стомни с вода за петдесет и повеке души, всички се струпаха и започна сбиване. Аз не станах, срамно ми беше и позорно да се блъскам и бия, па макар при такава жажда. После и аз не можах да изтрая повеке, но добре, че се погрижи за мене Лев Койчев, тоя непознат за мен досега мой согражданин, който невинно страда и пати. Не знам колко дни минаха така в голема мъка и секакви нужди. А най-много страдахме от човешките нечистотии. Какво повеке да ви пиша и разправям, ние там не бехме веке люде, само мъката ви беше човешка, и нищо друго живо на тоя свет не се мъчи така, както човек мъчи човека. Не помня и не знам колко дни и нощи пътувахме по море. Спирахме се на неколко места дали и посред морето, или на некое пристанище, по-некога чувахме отвън викове и тропот, но нас не ни изваждаха от тъмните хамбари. Най-после параходът пак спре и ние излезохме горе. Сички бехме като пияни и отровени, аз не можех да се държа на нозете си от слабост поради разбунената ми утроба. Беше нощно време, тъмнина, звезди много по небето, светят над главите ни, с ръка да ги уловиш. Светлини некакви и по водата се виждаха и по-далеко, а там се тъмней брег. С нас беше и един учител от Емборе, това е, вели, Мала Азия — Анадол, дочул нещо той от заптиите. Нахвърлиха се пак да ни слагат синджири и пранги, ние тримата преспанци се случихме тоя път един до друг, те двамата не се отделяха от мене, а и аз до тех се държа, такъв студ влезе в сърцето ми сега, пред това чуждо и непознато место, се за своите си гледаш да се държиш. Като ни свалиха на суша, разделиха ни на две групи и не можахме да узнаем накъде откараха другите. Не знаехме накъде вървим и ние, но пристигнахме най-после в Акия.

Тука сме и тримата преспанци, поздравете домашните люде и на моите другари. Най-напред бехме затворени сички в калето Акия и прекарахме близу пет месеца, може да се каже, както в хамбара на парахода през морето. Защо да ви пиша повеке за човешки мъки и болки, от неколко дни ни пущат низ града и това е веке големо облекчение за нас. Нощно време пак се прибираме в калето, а през деня ходим низ града и търсим работа, за да можем да се прехранваме, че сега требва сами да се грижим за прехраната си, но пак ни е забранено да излизаме вън от града, пък то е малък град и не се намира лесно работа, като сме тука над двеста души затворници от разни вери и езици и секи търси залък хлеб.

Мила Нийо и мили синко Борисе, за мене да не се тревожите много, аз живея с голема надежда, че пак ще се видим един ден живи и здрави. Сичко ще прекарам аз, от нищо не се плаша, само мъката ми е голема за вас и за родния край. Не знам нищо що става там и вие как сте, да мога да получа вест от вас и от милото родно место за мене нема да има по-голема радост и подкрепа. За друго и не мисля, сичко ще понеса, още като тръгнах по тоя път, знаех и докъде мога да стигна…“

Писмото завършваше с още няколко думи на потискана мъка и копнеж, а на края Лазар на две места бе написал адреса си в далечния малоазиатски град. Ния веднага му отговори и веднага препрати писмото му на Бориса в Солун. Те и двамата с Бориса пишеха на заточеника през всеки десет или петнадесет дни. Ния му изпрати на няколко пъти и по една или две лири, колкото можеше да отдели от сиромашкия си залък по това време, но едва след една почти пълна година след първото писмо получи второ писмо от Лазар. Сега той пишеше:

„…Немам никакво известие от вас, но аз ви пиша най-малко по един път в месеца и с тая надежда живея поне вие да получавате моите писма. Най-важното е да не падаме духом ни вие, ни аз в нашето сегашно тежко изпитание, защото со здрав и бодър дух човек може сичко да посрещне и да изпрати. Требва сега да ви съобщя една прескръбна вест, а вие от своя страна ще я предадете и където е нужно. Ние вчера тук погребахме нашия мил другар и согражданин Лев Койчев и сички си поплакахме за него. Добър човек беше той и кротък, такова беше сърцето му и не можа да изтрае на големата скръб за децата си, три деца имал в Преспа, и за домакинката си не знаеше какви най-хубави думи да каже. Откакто влезе в затвора още там, в Преспа, аз не го видех веке да се засмей, се току се замисли и се загуби в мисли. А такова беше сърцето му, се търси некому добро да стори, да помогне и не изтрая на големата скръб. Слава богу, че никак не боледува, макар да беше много слаб и изтощен. Тука с болест е много тежко, нема ни лекар, ни лекарство в целия град, а кой ще седне да те лекува и преглежда. Лев умре за по-малко от половин час време, само на два пъти каза лошо ми е и не разбрахме от какво си умре тихо и кротко, какъвто беше и в живота си. Нийо, ти иди при неговите люде и нека бог да ги утеши…“

Това беше последното писмо, което получи Ния от Лазара. Друго писмо от него тя не получи, но през лятото на 1901 година сам Лазар се завърна в Преспа. Хванала го бе някаква султанска амнистия заедно с други затворници по разни затвори из империята.

Беше късно след пладне, когато Лазар Глаушев отново прекрачи прага на своя дом. Той беше толкова променен, че старата Траяна Костадиница, която първа го видя в двора, не го и позна; помисли, че е някакъв стар просяк. Но в двора по същото време бяха и Ния, и Борис, който преди две седмици бе завършил гимназията в Солун и бе се върнал в Преспа. Те и двамата погледнаха едновременно стария човек, и двамата го познаха в същия миг. Променил се бе много Лазар на далечното заточение, всичко се бе променило в него, не бяха се променили само очите му. Дори бяха се подмладили сега очите му, разчистили се бяха всякакви сенки и тъмнини в погледа от преголяма радост. Поведоха те двамата госта си към къщи, а Костадиница вървя след тях чак до каменната стълба пред входната врата и нареждаше с пълен глас като за умряло, макар да се радваше сърцето й. Ния се извърна към нея, та й се скара:

— Ами дочакахме го най-сетне, Траяно… Ти защо тъй…

Ния с нищо не издаваше своето вълнение, само лицето й бе побеляло като косите й, както се виждаха изпод черната кърпа.

В къщи тя веднага се зае да умие и изчисти заточеника, той се остави в ръцете и като дете, пък и беше много немощен. Когато уми Ния нозете му и видя в Ръцете си двете стъпала и пищялите по-нагоре само кожа и твърди кости, наведе се, притисна ги към лицето си и ги обля с горещи сълзи, които едва сега бяха бликнали от очите й.