Димитър Талев
Илинден (10)

X

Разчу се из чаршията още тая сутрин, че ще излязат хюкюматски люде да събират помощи за аскера, който се биеше по това време срещу Крит и Гърция. Смути се целият християнски народ в Преспа — как ще протегне ръка да помага на турския аскер срещу критяните, които бяха се дигнали тая пролет срещу султана, и Гърция им се притече на помощ… Критяните и всички гърци се бореха за своята народна правда, та преспанци на общия ли потисник ще помагат? Но как ще откажат, с какви думи ще откажат, когато спрат заптиите пред вратата им? Неколцина изтичаха до Лазара Глаушев, в дюкяна му. Лазар им рече:

— Грехота е и срамота да помагаме на турския аскер, макар и с един иглен връх. Та и ние като критяните за правдата държим. Нема да давате нищо.

— Ама как, Лазаре… хюкюматът е насреща. Как ще му откажеш…

Позамисли се Лазар Глаушев — право беше, не ще се реши всеки да се противи на хюкюмата, макар и за най-дребна работа. Но му дойде нова мисъл:

— Сам човек, секи от нас поотделно нема да може да откаже, но като рече да откаже целият народ, никой не ще може да го принуди. Сички ще отказваме — и аз, и ти също, сички ще бъдем заедно.

Излязоха си людете от дюкяна му и не бяха много насърчени. А Лазар веднага викна помощника си, Атанаса Кривио:

— Скоро, Атанасе… Скоро да ми доведеш даскалчето! Требва да е в къщи още, рано е още, но ти погледни и в училището.

Даскалчето, тяхното даскалче — това беше Райко Кутрев, секретарят на преспанския революционен комитет. Атанас забърза с куцата си нога по улицата и какъвто беше широк и едър, като че ли се люшкаше от стена до стена.

Райко Кутрев влезе в дюкяна на Лазара, преди да успее да се върне Кривиот. Не беше нужно да се приказва много и Лазар с това и завърши:

— Ти нареди наши люде да кажат во секи дюкян: никой да не дава нищо. Какво ще ни правят, като откажем сички?

— Да, чичко Лазаре. Като не можем да помогнем на критяните с друго нещо… Така и нашият народ ще се учи да се противи.

Райко Кутрев влезе най-напред в дърводелницата на Стефо Церски — сега вече пръв организационен стотник. Имаше още четирима стотници — младият учител намери и тях. Малко по-късно из чаршията наизлЯзоха все по-млади люде и тръгнаха от дюкян на дюкян. Те бяха над стотина души — всеки стотник бе изпратил най-малко по двайсетмина от своите люде. И тръгнаха те като калесници^[1] по дюкяните.

— Хюкюматът ще събира помощи за аскера. Никой нищо да не дава. Така е решено.

За по-малко от един час време цялата чаршия знаеше за това нареждане. И което вестителите не бяха доизказали, преспанци си го предаваха от ухо на ухо:

— Комитетът така решил.

— Комитетът така нарежда.

Цялата чаршия някак се спотаи, поутихна. За пръв път преспанската чаршия се видя така — между тая нова, тайнствена сила, която всички наричаха комитет, и срещу турската власт. Никой не знаеше кой ще надвие — дали страхът, или надеждата за спасение, никой и за себе си не знаеше в чий глас ще се вслуша, когато се спрат заптиите пред дюкяна му.

Турците и в тая работа не бързаха. Наближаваше време за обед, когато излязоха от двора на хюкюматския конак три коли и тръгнаха по три посоки към чаршията. Придружаваха ги по няколко заптии без оръжие и по двама ходжи. Първата от колите се спря пред най-близкия дюкян — тясното и дълго дюкянче на един дръндар, който веднага спря да удря по лъка с големия дървен чук. В настъпилата изеднаж тишина се чу глухият напевен глас на един от ходжите, които придружаваха колата.

— Хайде, чорбаджи, стори хаир за аскера, дай я некоя пара, я… Хюкюматът ни праща.

Дръндаринът седеше със свити нозе край цял куп неразчепкан памук, с лъка в едната си ръка, с дървения чук в другата, и мълчаливо гледаше с уплашени очи турците на вратата на дюкяна си. После той като че ли отеднаж се сети и се обърна встрани: там, на едно столче до стената, седеше Райко Кутрев, който му кимна насърчително, с весело лице. Дръндаринът пак се обърна към турците и пак не се реши да продума. А вън, на улицата, бяха се насъбрали едва ли не всичките му съседи, дотичали бяха някои и чак от другия край на улицата да видят какво ще стане. Дръндаринът като че ли още повече се уплаши. Тогава към ходжата се обърна Райко Кутрев със същото весело, засмяно лице:

— Той, ходжа ефенди, дръндаринът, сиромах човек е, по цел ден удря лъка за два-три гроша. С какво може да помогне той на царския аскер!

Сега проговори и сам дръндаринът:

— Ами, ами, ага… Аз по цел ден за два гроша… Махна с ръка ходжата, присви лице презрително.

И се отправиха двамата ходжи към съседния дюкян. Затрополя след тях и колата, повлякоха се и заптиите с отегчени лица. Същото се случи и с другите две коли. По дюкяните там бяха седнали стотниците Стефо Церски и Богдан Кочанов. Така започна с първите дюкяни, а нататък людете по-лесно се решаваха да отказват и се насърчаваха един от друг. Спря една от колите и пред дюкяна на Лазар Глаушев. Излезе Лазар пред вратата на дюкяна си:

— Не мога да помогна с нищо, ходжа ефенди. Мене ми е чудно какво иска от нас хюкюматът. Нас християните падишахът и за аскер не ни събира. Не иска той нашата помощ, не му е нужна.

Ходжите поведоха колата по-нататък. Виждаше се, и те бяха тръгнали без сърце по тая унизителна за турския дьовлет просия. В колата леко подскачаше само един чифт нови йемении — дал ги бе някой от папукчиите поради преголям страх от турците. Същата кола се спря и пред брашнарницата на Таки Брашнаров. Стана той от мястото си, разпореди се важно и калфите му хвърлиха в колата две врещи от черното брашно. Видяха всички наоколо двете врещи и се пръсна из цялата чаршия мълва за дара на чорбаджията:

— Много бре! Две врещи…

— Много… Той може и двайсет да даде.

Друга от колите се спря пред магазина на Георги Баболев. Той покани с теманета ходжите в стъклената си стаичка, наброи им пет лири. Отидоха си ходжите. Късно следобед прибраха се една след друга и трите коли в двора на хюкюматския конак. Излезе да ги види каймакаминът. Видя той двете врещи, видя и йемениите, казаха му ходжите за петте лири. Поогледа той още еднаж трите коли, после обърна презрителен поглед към чаршията и рече през зъби:

— Пие миллет^[2]…

Същия ден надвечер в дюкяна на Лазара влезе Георги Баболев. Отдавна не беше влизал търговецът в празния житарски дюкян, а и Лазар не се зарадва много на своя гост. Баболев почна отдалеко, но най-сетне каза:

— Дадох аз днеска пет лири. Ти знайш, бачо Лазаре: аз не мога да кажа немам.

Лазар не го и погледна. После, загледан някъде през вратата на дюкяна си, той промълви неохотно:

— Твоя си работа, Георги…

— Не искам да помагам на турците, но как да откажа?

Обърна лице към него Лазар, поприсви очи:

— Само вие с Таки Брашнаров в целата чаршия… Видех там и едни йемении. Като откажеш — какво: насила ли ще ти вземат? Ама вие с Таки защо ще се карате с турците? Когото го боли, той ще търси лек за болката си. Вас нищо не ви боли, вам нищо не ви липсва.

— И аз съм патриот, бачо Лазаре — дигна вежди Баболев в скръбно недоумение.

Лазар мълчаливо присви рамена.

Гърците бяха бити в Тесалия, но на Турция бе наложено примирие, започнаха се и преговори за мир.

— Такава е работата на агаларите — присмиваха се людете по преспанската чаршия: — Уж те бият, пък…

Аскерът започна да се връща от Тесалия. По пътищата пълзяха безкрайни обози. Турците спираха селяните, измъкваха от обозните коли гръцки пушки и патрони:

— Вземи бре, продавам. Дай един лира бре!

Отбиваха се аскери и по селата, надигали по няколко гръцки пушки. Спираха людете и по градските пазарища, влизаха да предлагат гръцки пушки и по дюкяните:

— Вземи бре! Евтино… Дай тютюн за нея, шекер, обувки…

Всеки можеше да си купи гръцка пушка „Гра“ на евтина цена. Но селяните нямаха пари, нямаха много пари и градските люде. По една златна лира за пушка, а някои по-лакоми от аскера искаха и по две, по три лири. Явиха се и търговци — купуваха на по-евтина цена от аскера, а продаваха на по-скъпа цена. Но пушки имаше — добри пушки, пълнеха се с по един патрон. Имаше и мнозина жадни за оръжие.

Събраха се една нощ всички от преспанския комитет в стаичката на Райко Кутрев, дойдоха и петимата стотници. Лазар Глаушев, председателят, отвори заседание и още първите му думи бяха за гръцките пушки:

— Пушки се намират много, сега е време да понабавим оружие за народа. Сметам аз да затворим сичките комитетски пари за пушки. Кажи, брате Катранов, колко пари имаме в комитетската каса?

Той знаеше колко са парите, но сега трябваше да чуят всички. И учителят Наум Катранов рече с тихия си глас:

— Сто двадесет и шест турски лири, осемдесет и два наполеона и по-дребни пари за хиляда и деветдесет и седем гроша.

Лазар Глаушев поклати глава:

— Толкова са, ама не ще можем да вземем много гръцки пушки с них, колкото и да са евтини пушките Йоан Сърчар, който беше отскоро член на комитета, рече благоразумно:

— Като имаме толкова пари, за толкова и ще купим. — Той наближаваше петдесетте, беше спокоен човек и в погледа му като че ли все се таеше някаква грижа; беше търговец стъклар и виден човек в чаршията, макар търговията му да не беше голяма. Сам пожела да влезе в Организацията, от добра съвест, а после го избраха за член на комитета, като жив пример за ония по-средна ръка граждани, и по възраст, и по състояние, които бяха прекалено предпазливи и гледаха все с недоверие на комитетските работи. Сърчар имаше работа и с много селяни от околията, които се допитваха и съветваха с него за всяко нещо. Сега той добави: — Не се намират често толкова много пушки за купуване. А от некои наши люде ще си вземем парите назад, като им дадем пушка, пък може и повеке да им искаме и пак за в полза на народната каса.

Реши се той да вземе комитетските пари и да ръководи покупката на пушки. Лазар Глаушев се обърна към Катранов:

— Ще имаш добрината, учителю, да предадеш утре на Йоана сичките народни пари, а ти ще получиш от него разписка.

Наум Катранов мълчаливо кимна и без нужда по-приглади редките си мустаки. От известно време той беше още по-тих, по-мълчалив — по-голямото му дете, Надежда, беше все болнаво, все слабееше, а не се знаеше каква болка имаше в него.

Като че ли бе чакал всичко да свърши докрай, всички да се изкажат. Райко Кутрев едва сега заговори. Всички се обърнаха към него, дори и Катранов, както беше умислен, се поизвърна, нададе ухо — Райко Кутрев никога не говореше празни думи. Той каза:

— Парите ни са малко. А ето сега имаме удобен случай да се снабдим с повече пушки. Требва да намерим и повече пари. Ние чакаме като епитропите на пангара: кой колкото пусне, кой колкото даде по своя воля. Сега пък ще поискаме, ще отидем и сами да вземем.

— Как я мислиш ти тая работа? — попита Лазар угрижен. — Нашите люде не обичат да им надзърташ в кесията. Досега винаги тъй: кой колкото даде по своя воля.

Младите очи на Кутрев светлееха остро и някак предизвикателно. Той продължи:

— Ще искаме от по-богатйте. Ще почнем най-напред от Георги Баболев и от Таки Брашнаров. — Чуха се изеднаж гласове на неодобрение и недоволство; някой махна отчаяно с ръка, дори и Катранов приподигна рамена в недоумение. Кутрев повиши тон, очите му заблестяха още по-силно: — Ще искаме и… ако не дават… ще се научим и сами да вземаме.

Обади се пак Йоан Сърчарот с равния си глас:

— Нашите по-богати люде по-харно за гушата да ги уловиш, нежели за кесията. Май и сички сме такива като е за пари. Ако вземем да искаме и сами да… както велиш ти, Райко, мнозина ще дигнем срещу себе си. Ами Таки Брашнаров и в хюкюмата ще отиде.

— И наистина ще отиде — продължи след него Лазар Глаушев умислен, загледан пред себе си. После той изеднаж сложи ръце на колената си с извити навън лакти, обхвана с поглед всички наоколо: — Но нам ни требват пари. Повеке пари, много. Най-напред за оружие и за какво ли не още. Ако искаме тоя наш народ да се дигне един ден со сила, секиму требва да дадем по една пушка. Колцина ще могат сами да си купят! Баболев, Брашнаров… Те сами могат да въоружат целия град. Ама да видим как ще ги накараме да ни дадат макар и по петдесет лири. Брашнаров наистина може и в конака да отиде.

— С него аз ще се разправям — рече Кутрев и не сваляше очи от Лазара, като че ли очакваше възражения.

— Е, харно — кимна рязко Лазар и продължи с предупредителен тон, дори помръдна и с пръст: — Но с него добре ще внимаваш, Райко. И за сички тия люде, от които ще искаме пари, добре ще требва да помислим, за секиго според човека. Ти, Райко, иди, щом така си решил, иди при Брашнаров; аз при него не мога да ида. Аз ще ида при Георги Баболев. Бех еднаж при него, ще отида още еднаж.

— По сто лири ще им искаме.

— Много са по сто, Райко. Ще се уплашат. А тоя, Баболев, нели даде еднаж десет лири. По-нататък пак ще им поискаме и много пъти ще им искаме. Те друго нема да дадат за нашата работа: само пари могат да дадат. Но ти внимавай с Брашнаров.

— Ти каза, чичко Лазаре: с такива хора… според човека — попримигна с едното си око Райко Кутрев и цялото му лице засия весело, младежки, обагрено едва-едва от чиста, здрава руменина.

Младият човек се радваше за предстоящата си работа — трудна беше тя и може би опасна, но такова беше лицето му, че и Лазар му се усмихна насреща, та и Йоан Сърчар помръдна едва-едва с мъдро стиснатите си устни.

 

Ваканция беше и учителят Наум Катранов нямаше защо да бърза, но тая сутрин той стана по-рано. Винаги беше нетърпелив, когато му предстоеше да върши някаква работа. Влезе още по риза в съседната стаичка, притвори внимателно вратата. Извади от скривалището под миндера комитетските пари и хартиите, на които бяха записани по особен негов таен начин, провери ги още еднаж грижливо: всичко беше записано, не липсваше ни една аспра. После той извади и възела със своите собствени пари; те сега бяха станали две лири и на половинка, все тъй събирани пара по пара, грош по грош. Развърза възела си Катранов, сложи и него до другите пари; неговите златни парички блестяха сякаш повече от другите. Гледаше учителят парите си, не можеше да откъсне очи от тях, поглади един път и два пъти доста разредените коси на темето си. Сега той още един път премисляше за тия свои три златни парички как ги бе събирал грош по грош и пак оживя сърцето му чувството на сигурност, на доволство, че тия пари бяха собствени негови. Мислеше той за своит нужди, мислеше и за народните нужди. И току улови с двете си ръце за две кранчета късчето платно, в което бяха собствените му пари, и бързо ги обърна върху другите, комитетските пари. Паднаха трите монети на учителя с тих звън върху общата купчина, той ги потърси с алчен поглед да ги познае между другите пари, но сякаш се боеше от нещо, захвърли късчето платно и бързо, с някакво настървение разбърка всичките пари. Без да чува собствения си глас, той промълви и повтори, разбърквайки парите:

— Хайде за пушки… Всичките за пушки… Гой прибра всичко около скривалището, та нищо да не се познава, върза парите и хартиите в една кърпа. Взе вързопчето и бързо излезе от стаичката. Беше му леко на сърцето, дори весело. Толкова пъти се бе мъчил и колебал за тия свои лири, а сега всичко се свърши отеднаж. Хайде, всичко на едно място… за пушки! Където и да помръднеше сега — не забравяше и малкия вързоп с парите. Излезе в трема да се умие, седна да позакуси набързо, а вързопчето — все до него, да го виждат очите му. Забеляза вързопчето и Надежда — умница беше тя и досетлива:

— Ами остави го, татко, некъде…

Погледна я учителят и усети как го парна направо по сърцето постоянната му грижа за това дете. Бледо беше лицето й, с изострена брадичка, а бе успяло малкото работно девойче да се умие, да се среши — подредени и чисти лъщяха косичките му, а побърза то и сега да сложи закуската на баща си. Той накара девойчето да седне да закусва с него. Надежда донесе паничката си. Надробиха си залъчета черен хляб, учителят взе шарената тенекиена кутия, в която пазеха кълцана захар, посипа залъчетата на Надежда с една лъжичка от захарта, посипа и своите с една лъжичка. После се усмихна на девойчето и сипа още една лъжичка захар в паничката му. Девойчето също му се усмихна и посегна за топла вода, да полее с топла вода и двете панички…

След закуската Катранов се запъти към чаршията, стиснал вързопа здраво под мишницата си. Влезе в дюкяна на Йоана Сърчар — празен беше в тоя ранен час стъкларският дюкян. Покани го Йоан да седне на миндерчето до него. Прегледаха те тихо и предпазливо сметката, преброиха парите, а през цялото време Йоан беше готов да ги покрие с кърпата, ако влезе чужд човек в дюкяна му. На края той каза:

— Но тука са две лири и половина повеке.

— Повече са — отвърна учителят с наведени очи. — Аз тия две лири и половина не съм записал в сметката, но и те са общи пари, народни.

Лазар мина през целия магазин на Георги Баболев и влезе в стъклената конторка на стопанина. Като го видя, Георги Баболев тоя път видимо се зарадва, по лицето му пропълзя бледа руменина, поизчерви се и оголялото му теме. Отново бе започнало да расте името на Лазара по Преспа и по цялата околия. Това беше поради участието му в Организацията — някои знаеха, че той е в комитета и дори че е председател на революционния комитет, а други пък не можеха и да допуснат каквато и да е народна работа без негово участие. Георги Баболев стана пръв да посрещне госта си:

— Повели, бачо Лазаре… Повели, седни.

Щом седнаха един до друг на миндерчето, Лазар пристъпи направо:

— Ти, Георги, веке знайш, започнато е ново народно дело. Изпратен съм во името на това дело да те помоля пак да помогнеш и ти според твоите възможности.

От лицето на Баболев изчезна всяка радост и приветливост, но той потисна всички тревожни мисли, които изеднаж нахлуха в ума му. И попита предпазливо, студено:

— Каква помощ се иска пак от мене? — После веднага сам взе думата: — Ти знайш, аз не вервам, че тукашният наш народ ще може да направи нещо. Нели го виждаш! Казвал съм ти и друг път, за тия работи е нужна войска, силна войска, нужно е държава да излезе насреща. Имаме си ние веке България, тя ще ни освободи.

— Най-напред, Гьорче, да гледа човек сам да си помогне и най-добре сам ще си помогне. Но аз не съм дошъл да споря с тебе…

— Нема да спорим, нема да спорим. — И търговецът си помисли: „Наистина, защо да споря? Тия неща могат и секак да се обърнат.“ Той гласно продължи: — Бачо Лазаре, и аз съм патриот, ти знайш. Кажи сега какво се иска от мене.

— Възложено ми е тоя път да поискам от тебе за народната каса педесет лири.

Баболев разпери ръце:

— Ама какво си мислите вие! Педесет лири… Аз не съм во состояние да отделя изеднаж толкова пари.

— Да не спорим и за това, Георги. Такъв налог ти е наложен и комитетът нема да прави пазарлък.

— Ти, бачо Лазаре… заплашваш ли ме? Аз сам ти дадох преди…

— Не те заплашвам — прекъсна го Лазар. — Преценило се, че ти можеш да дадеш педесет лири за народното дело, а в тия работи пазарлъци не стават.

Позамисли се Баболев и после рече:

— Сега, бачо Лазаре, ще ти дам двайсет и пет лири, а другите — ще видим, по-нататък. Сега немам на ръка повеке пари.

— Педесет лири ще ми дадеш, Георги. Комитетът и разписка ти е приготвил за такава сума.

— Не, не, не — подръпна се Баболев като уплашен. — Не искам никаква разписка, никаква разписка! И пак ще те помоля, бачо Лазаре: и тоя път само ние с тебе да знайме какво съм ти дал. Моля те, моето име да не се споменава.

— Работите на комитета, Гьорче, са тайни.

— Е, нема що — приподигна рамена Баболев. — Моят патриотизъм ми налага: ще дам педдесет лири. Но пак ще те помоля, бачо Лазаре, моето име нигде да несе споменава, нигде да не се записва. Ще дам педесет лири. Само от патриотизъм го правя.

Преди известно време, в същия ден, в който се даде актът в класното училище и тъкмо се бе върнал Райко Кутрев от училището, застарялата вече Митра Кутрева влезе в стаичката му. Тя изглеждаше угрижена, но погледна сина си с весели очи. И не бързаше да заговори, та Райко я подкани:

— Що има, майчице?

Тя започна отдалеко и все избягваше погледа на сина си, но изеднаж се обърна към него и рече:

— Ами това е, сине: казаха ми люде, че съм си имала веке още една снаха.

— Каква снаха, майко… нели…

— Е-е… Ти още не си я довел, ама си я намерил веке. Сички ми говорят. Щерката на Вета Кузманица, вдовицата…

Райко се загледа в лицето на майка си, но нищо не отговори. Сетне каза:

— Мене, майчице, още не ми е време за женене.

— Как да не ти е време, синко! — възрази живо майката. — От Малка Богородица влизаш в двайсет и гри; на другия ден те даде господ. И хлебът ти е веке в ръцете — добави тя вразумително.

Младият учител обхвана майка си с една ръка през рамената и каза неопределено:

— Добре, майко… Има време, има време… Те излязоха и двамата на малкия чардак. Кутревица се отправи по работата си — беше време за обед. Откъм двора полъхваше топлина, юнското слънце грееше право отгоре, сенките на дървесата бяха се събрали около самите им стъбла. Къщата на Аце Кутрев беше пълна с люде — отвсякъде се чуваха набързо речени думи, тропот, детска врява. Аце бе прилепил още две стаички към къщурката си, двамата му по-стари синове бяха женени, имаха и по няколко деца. Райко се спря край ниската ограда на чардака и като че ли сега за пръв път дочуваше тия шумове и гласове в бащината си къща. Вдаден в непрестанната си мисъл за народното дело, той се бе откъснал и отдалечил от всекидневния живот, небрежен беше към много неща дори и в собствения си живот. Марето… неговото девойче… През самото му сърце премина сякаш цяла струя от тая топла слънчева светлина вън, която го караше да присвива очи. Той и за Марето не беше премислил всичко.

Откъм градината се зададе по-младата му снаха, след нея и двамата му по-стари братя; работили бяха те и на днешния празничен ден, прибираха се за обед. Снаха му се засмя отдалеко:

— Що си застанал там самичък, бате Райко… Ами стига си ходил веке самичък.

Усмихваха се под мустак и братята му. Най-старият, Никола, беше с по-весел нрав, та не се сдържа и той:

— Море по-добре му е нему самичък. Що му требва къпина в нозете… Ергенлък, бабам, пашалък!

Домашните му люде често го задяваха за ергенлъка му, но сега той си помисли: „Те днес всички са се наговорили…“

На обеда се събраха цяла трапеза люде, стари и млади, човек до човек, а и в скутовете на Ацевица и на по-старата снаха имаше по едно малко детенце. Аце Кутрев и Ацевица отдавна бяха напуснали родното си село, единия от синовете си бяха изучили за учител, но все още селски дух владееше в техния дом. Може би защото и те, и двамата им по-стари синове, и снахите им все още се бореха със земята, от нея вадеха хляба си. Те обработваха градината до къщата им, наели бяха още една градина оттатък реката. Селският им произход личеше и по външността им, и по реда в къщата. Бяха все здрави, широки люде, с големи ръце; само по-младата снаха дойде слабичка, бледа гражданка, но след като роди първото си дете, заякна и тя, наедря, разхубави се.

Днес домашните на Райко сякаш наистина се бяха наговорили да го закачат за дружбата му с Мария Кузманова. Подхвърляха му шеги и на трапезата, весело беше на всички, че бяха узнали любовната му тайна.

— Нема що, Райко… Рекли са да те оженят, да те вържат и тебе — обади се и Аце Кутрев със светнали очи изпод рунтавите му побелели вежди. Колкото повече старееше, той ставаше все по-сдържан и по-мълчалив, но ето и на него му беше весело, че и най-младият син ще му доведе снаха.

Като свършиха с обеда, Кутревци се пръснаха из къщата и по двора — никой не отиде да спи и да се излежава, макар да беше празник и лятната горещина да омаломощаваше човека. Само старата Кутревица се затвори в една от стаите, да приспи там двете си най-малки внучета. Райко настигна по-младата си снаха, която се бе запътила пак към градината с малка мотичка в ръка, спря я там на пътеката:

— Кажи, Ленче, кажи какво си чула, какво се говори за мене и за Марето Кузманова.

Младата жена се засмя гласно, оправи без нужда кърпата на главата си:

— Женят ви, какво.. — После тя присви вежди, проточи устни и добави някак тайнствено: — Видели са ви нощем заедно… там, в нихната градина.

Младият учител кимна мълчаливо и се отдалечи.

Малко по-късно той бутна вратника на вдовицата Вета Кузманова и влезе в двора. Едва бе направил няколко стъпки по пътеката за малката къщурка на вдовицата, когато оттам се зададе Марето, като че ли бе го чакала да се покаже на техния вратник. Те се спряха един срещу друг на тясната пътека, а високо над главите им пламтеше лятното слънце. Момичето стоеше облечено в светла лятна дреха, гологлаво и цялото беше светло, като да беше от слънчев блясък, със светлорусите си бухнали коси, със сините си очи и бялата чиста кожа на лицето, на тънката си стройна шия; то бе приподигнало малките си ръце, та и те като че ли светеха на слънцето необикновено бели, нежни и чисти. Райко Кутрев влизаше за пръв път тук посред бял ден. Ала девойката сякаш не бе изненадана от неочакваното му появяване, стоеше срещу него, радостна, че го вижда, и някак цяла разтворена — и с очите си, каквито бяха светли, прозрачно чисти и дълбоки, и с едва отлепените устни, алени, изпръхнали, и с приподигнатите златисти вежди с необикновено широкото чело над тях, та и с ръцете си, дигнати сякаш да приемат прегръдка.

В радостта си от неочакваната среща Марето не се усмихваше, а цяла светеше и най-вече ясните сини дълбини на очите й. Не се усмихваше и Райко. Той гледаше девойката със съсредоточен поглед и решаваше в ума си своята и нейната съдба: „Ние нема да се крием вече от людете.“ Забеляза, че лявата й буза беше много зачервена, но още по-зачервено беше лявото й ухо, мъничко и нежно закръглено. Като че ли това беше най-важното сега, той посочи, едващо не докосна с върха на пръстите си моминската буза:

— Защо ти е червено тук…

Марето се сепна и дори се попридръпна, но рече с ясния си глас:

— Мама ми удари плесница. Сега… като се затичах да те посрещна.

Райко я гледаше със същия съсредоточен поглед и нищо не отговори. Девойката наведе глава и пред погледа на младия човек заблестяха светлорусите й коси, белият пътец, който разделяше на две едрите златни къдри. Той каза:

— Да влезем вътре.

Марето се отдръпна от пътеката, после тръгна след него.

Когато влезе Райко в предната стая на малката къща, срещу него неочаквано се изправи Панту Кътърката. „Роднини — мина през ума на младия учител. — Приличат си, да…“ Но той гледаше Кътърката със студен, остър поглед, чакаше го да си отиде. Колкото беше Кътърката рус и бял дори и с клепачите си, сега по лицето му бе избила гъста червенина, погледът на избелялосивкавите му очи беше мътен и колеблив. „Какъв е противен… макар че…“ — помисли си Райко Кутрев. Кътърката промърмори нещо смутено и се измъкна вън. Кутрев премести погледа си върху Вета Кузманова, майката на Марето.

Вдовицата беше към петдесетгодишна, изпод черната й кърпа се виждаха пепеливо избелели коси, които, очевидно, някога са били руси. Тя беше доста висока, суха, с хлътнали страни и без вежди, та зениците й отдалеко се тъмнееха като две неподвижни точки, втренчени в неочаквания гост.

— Добър ден — поздрави учителят.

— Добър ден — едва помръдна вдовицата в отговор тънките си възсинкави устни.

Марето пристъпи към майка си и очите й бяха пълни с молба, после изеднаж плувнаха във влага, но тя не се решаваше да продума. Вдовицата продължаваше да стои неподвижна и строга, втренчила в младия момък остър, враждебен поглед, но, види се, и тя не знаеше какви думи да му отправи. Райко не я дочака и рече с равен, дори студен глас:

— Требва да поговоря с тебе, стрино Вето.

— Повели, седни — посочи му вдовицата един дървен стол, без да промени израза на лицето си. После се обърна към щерка си и рече строго: — Ти върви оттатък.

— Не, не — протегна ръка учителят. — Нека остане и Мария тук.

Вета Кузманова седна с каменно лице на друг един стол край отсрещната стена. Райко Кутрев продължи: — — Аз искам да се оженя за Мария. Разбира се, ако и тя е съгласна.

По лицето на вдовицата се появи бледа руменина, но погледът й остана строг и враждебен. Тя продума остро:

— Вие не сте ли се съгласили досега? Ами там, край оградата, нощно време? Целият град говори.

— Мамо… — тихо продума Мария и гласът й трепереше.

— Ние с нея никога не сме говорили за женитба — едва-едва повиши глас Райко. — Но аз винаги съм мислил. Как иначе! Искам да й дам дума, ето и пред тебе, стрино Вето.

Настана мълчание. Вдовицата почака една минутка, сетне попита някак предизвикателно:

— Само това ли? — Тя отеднаж се съживи, размаха едната си ръка, после другата: — Ти мене, даскале, ще ми пратиш стройници за моята щерка. Така, да влезнат во вратата ми, та сички да ги видят и чуят, Аз съм жена вдовица, секи е готов да се поругай с такива като мене.

— Добре, добре — отвърна Райко. — Вие с моята майка ще наредите тая работа, както е нужно.

Следващия неделен ден Марето и Райко Кутрев отпразнуваха своя годеж. И младият учител вече влизаше всеки ден и по два пъти на ден в къщата на Вета Кузманова. Запъти се той и днес там, едващо бе започнало да се смрачава. Марето изтича да го посрещне! още щом се показа на вратника. Очите и по цял ден бяха обърнати все към вратника — да види годеника си още като се мерне там. Излезе да го посрещне и Кузманица. Седнаха и тримата вън, на двора, в прохладата на лятната вечер. Оттук се виждаше съседният двор и друга една малка къщурка, в която живееше по-млада сестра на Кузманица; там, при другата своя тетка, живееше и Кътърката. Райко попита:

— Кога се връща от работа вашият Панту?

— Кой го знай — стисна устни Вета Кузманова.

И добави: — Ами тъй като почне да се стъмва, а много пъти не го и виждаме кога си идва.

— Той веке не идва у нас — рече Марето. — Преди идваше секи ден. Той…

Майка й я погледна строго и побърза да я прекъсне:

— Той си е малко чуден. Още от дете си е такъв, Нели аз съм го отгледала… После, като израсна, отиде да живей у сестра ми. Майка му беше по-стара от нас двете. Като умря тя, Панту беше на девет години. Баща му на моите ръце го остави. Сега нека стои там, у другата си тетка, мене не ми е нужен.

— Исках да поговоря с него — каза Райко. — Все си мислех, че у вас ще го намеря.

Малко по-късно, вече се стъмваше, в съседния двор се показа Кътърката. Мария първа го видя и скочи:

— Да го извикам ли? Майка й също стана:

— Не, не! Ти си стой тука. Аз ще ида. — Тя пристъпи към ниската порутена ограда, която разделяше двата двора, и викна: — Хей бре, Панту! Ела, ела насам.

Кътърката се приближи мълчаливо, прескочи оградата.

Кузманица махна с ръка на дъщеря си:

— Хайде ти, Марушке… Прибери се вътре.

В двора останаха сами Райко Кутрев и Кътърката. Учителят посочи стола срещу себе си:

— Седни.

Кътърката седна с наведени очи, устата му беше полуотворена. Той беше развълнуван и дишаше трудно, ала бързо се съвзе и дигна поглед срещу учителя. Райко и до тоя миг се колебаеше — Кътърката изглеждаше опак и предизвикваше всякакви подозрения, но той беше също член на Организацията и бе дошло време тъкмо на него да възложи една задача. Спомни си той в тоя миг думи на Даме Груев, както се предаваха те от човек на човек сред работниците на Организацията: „В нашата работа не може без риск. Иначе, както сме в постоянна опасност, ние сами ще връзваме ръцете и нозете си…“ И Райко бързо рече:

— Требва да поговоря с твоя чорбаджия, с Брашнаров. Искам насаме. — Кътърката нищо не отговори и учителят продължи: — Не може ли в дюкяна му?

— Не може. Влизат, излизат разни люде.

— Не… Искам да сме съвсем сами с него. У дома му не може ли?

Кътърката изпръхтя, после изви глас като на присмех:

— Хе… Той може и да те изпъди! Ти не знайш какъв човек е той…

— Какъв е? — попита строго Райко Кутрев.

— Какъв… Чорбаджия!

Райко помълча малко и пак попита:

— Има ли той много пари, като е такъв чорбаджия?

— Пари има много. Цела фабрика работи за него. Река тече в дюкяна му…

Очите на Кътърката блестяха хитро в сгъстилия се мрак. Той си мислеше със злоба: „Сещам се аз какво кроиш, даскале… Парици искаш да пипнеш от чорбаджията. Нема да измъкнеш лесно пара от него…“ Чу се отново гласът на учителя:

— Ти си негов вътрешен човек. Кажи как ще мога Да го видя насаме. Имам много важен разговор с него.

Кътърката не отговори веднага. Райко чакаше търпеливо. Край тях трепна и се простря неподвижно светло петно: в къщата зад тях бяха запалили ламба.

— Аз мога да ти отворя портата му, когато искаш — започна Кътърката най-сетне с надебелял глас, а в същото време в ума му шумяха и други мисли. — Като затворим дюкяна вечер, отивам в къщи у него да занеса тефтерите му и ключовете, а сутрин отивам да ги взема и аз отварям дюкяна. Чорбаджията още спи по това време. Понекога там оставам до късно вечер. Циганката му, мръсницата ниедна, се гледа да ми намери некаква работа. — Той млъкна за миг и току обърна разговора: — Сега той събира пари и кой го знай колко ги има. Събира, трупа, нели наближава вършитба, ще закупуват жита с Баболев, както сека година, да има какво да меле мелницата им.

Той пак млъкна. Райко Кутрев се взираше в лицето му и си мислеше: „Досеща се дяволът…“ Лицето на Кътърката едвам се белееше в мрака. Те дълго мълчаха и двамата. После Кутрев се приведе към Кътърката и каза с позатихнал глас:

— Утре вечер ще се забавиш повече у чорбаджията в къщи. Ако циганката му не ти намери некаква работа, ти сам ще си намериш. Ще стоиш там, докато се стъмни добре и улиците позатихнат. Ще си отваряш ушите добре: като ти свирна три пъти едно след друго от улицата, ще ме пуснеш да влеза в двора му. Това искам от тебе. И ще си държиш езика, нели знаеш какво може да те сполети… Клетва си дал.

— Той понекога до късно не се прибира в къщи. Скита по жени.

— Е, ще видим утре вечер. Ти само гледай да се позастоиш там.

Учителят стана. Стана и Кътърката; той се обърна и мълчаливо се отдалечи към съседния двор. Райко го проследи с поглед, докато изчезна в тъмнината. Нататък светлееха две прозорчета. Той се загледа в бледата червеникава светлина и някаква смътна, неспокойна мисъл помръдна в съзнанието му. Но махна с ръка — все пак работата започваше добре. Зад него се чуха бързи, тихи стъпки. Той се обърна и в същия миг Марушка обви ръце около шията му. Райко свали ръцете й, по-отдръпна се и попита строго:

— Ти… Подслушваше ли? Как узна, че съм сам?

— Видех от прозореца… Се поглеждах… — промълви Марето и търсеше с тревожен поглед да види в тъмнината лицето му, строгите му очи.

Сега той я притегли към себе си, приведе се и тихо рече близу до мъничкото й ухо:

— Има работи, които ти не бива да знаеш, не бива и да питаш за тех. Мои работи, но ти не бива и да ме питаш за тех.

— Да, да… — И девойчето се сгуши в прегръдките му с разтреперано сърце.

Панту Кътърката се отдалечи в тъмнината накъм съседния двор, но щом прекрачи ниската ограда там, дочу тихите гласове зад себе си и веднага се обърна. При бледата червеникава светлина, която бе паднала на двора от един от прозорците на леля му Кузманица, той съгледа сенките на братовчедка си и на учителя. Той в миг се присви зад оградата и се спотаи там като звяр, който дебне. Видя как двамата годеници се прегръщаха…

Той не можа да заглуши съвсем един стон, който се откъсна с голяма болка от гърдите му, от самото му сърце и в усилията му да го спре, да го потисне се превърна в задавено хъркане, докато най-после затихна сякаш ведно с дъха му. Кътърката се задушаваше от болка, от ярост и всичко идеше от това, което виждаше в едва доловимия здрач насреща, но не сваляше поглед — всичко да види, да не би да пропусне нещо, макар че болката му и яростта му нарастваха с всеки нов миг. Кътърката не виждаше нищо друго, не чувствуваше нищо друго, изблещил безумни очи нататък, упойвайки се от собствената си мъка. В безсилната си ярост той захапа пръстите на едната си ръка и стисна зъби с все сила. Когато тая нова болка го прониза, той захапа ръкава на ризата си и започна да къса, да ръфа, като пъшкаше и стенеше глухо, сякаш се бореше за живота си с последни сили. Но колкото и да се бе загубил в своя бяс, той несъзнателно се пазеше да не се издаде и пак не откъсваше поглед от двете сенки, докато те сами изчезнаха в тъмнината. Кътърката ясно чу как тропна врата нататък — годениците бяха влезли в къщи. Тогава той се просна ничком край оградата и се разтърси от плач. Болката му едва-едва стихваше, като че ли се изцеждаше капка по капка от очите му.

Панту Кътърката любеше Марето, своята братовчедка.

Когато най-сетне мъката му се поуталожи и не останаха повече сълзи в очите му, той се приподигна и опря гръб на оградата. Огледа се — наоколо всичко бе се променило. Дървесата ширеха черни гранки към светналото небе, край тях по земята долу бяха се проточили черни сенки между начупени, назъбени, още бледи лунни петна — закъснялата месечина се подаваше цяла, блеснала иззад далечния хоризонт на изток. Кътърката сякаш се уплаши от тая изеднаж нахлула светлина в нощния мрак и скочи, да не би да го види някой как бе седнал край оградата с мокро от сълзи лице. Но той веднага се съвзе, извърна рязко глава към къщурката на тетка си Кузманица, скръцна със здравите си вълчи зъби. После бързо, едва ли не тичешком се спусна към другата къщурка насреща, като се криеше в сенките на дървесата.

Кътърката мразеше чорбаджията си и не го жалеше. Но той още повече мразеше младия учител. Сега той искаше да ги изправи един срещу друг. Нека се ударят, нека се унищожат! Той ще погледа отстрани…

Когато на другия ден привечер Кътърката се бе запътил към къщата на Брашнаров, дигнал под мишница торбата с тежките му тефтери, подрънквайки с големите ключове на брашнарницата, неочаквано излезе иззад един ъгъл Райко Кутрев, мина край него и само това му каза, без да се спира:

— Да не би да си забравил…

— Не съм забравил — отвърна Кътърката.

Не беше трудно за него да си намери работа в чорбаджийския дом. Циганката на Таки Брашнаров беше винаги готова да остави и цялата си работа в ръцете му; караше го понякога дори и да й надроби кромида за вечерята на чорбаджията, да посбута главните в огнището, да сипе и сол в кипящата тенджера. Тя му се отплащаше по своему за тая негова помощ, особено когато чорбаджията я позабравяше и не влизаше в стаята й на долния кат. А за по-грубата къщна работа той бе уговорил с чорбаджията — Таки му плащаше годишно две лири повече, отколкото на другите двама калфи в брашнарницата си.

Тая вечер Кътърката се зае да нацепи повече дърва, сетне влезе в градината и се въртя там, докато се прибра и Брашнаров.

— Ти още ли си тука бре? — викна му чорбаджията отдалеко, едващо влязъл в двора.

Кътърката се приближи към него и каза със сподавен глас:

— Чакам те… Забравих да ти кажа: дочух, че лоши люде се тъкмят да ти влезат некоя нощ. За пари.

Брашнаров се попридръпна:

— Как си дочул… Кои са те… Комити ли?

— Знам ли ги! — приподигна съчувствено рамена Кътърката. — Не ще да са стока, щом искат насила да ти влезат.

Поизгледа го Брашнаров, какъвто беше висок, а Кътърката беше цял аршин по-нисък от него, поизгледа го и току измъкна изпод жилетката си един лъскав револвер, с къса, широка цев:

— Ще ми влезат, а? Виждаш ли тука! Кътърката гледаше револвера, но Таки не можеше да забележи злорадите му очи, скрити изпод тежките отпуснати клепки. Слагайки револвера отново в пояса си, Таки изръмжа:

— Да не си и ти с них, а!

Без да дочака отговор, той се обърна и влезе в къщи, стиснал презрително устни. Циганката се спусна да го посрещне, но Таки мина мълчаливо край нея и се качи в стаята си на горния кат, да чака там вечерята.

Вече се стъмваше и Кътърката едва сега се разтича да донесе вода за банята на чорбаджията; откакто бяха почнали летните горещини, всяка вечер преди лягане Брашнаров се поливаше с хладка вода в домашната си баня. После Кътърката влезе в готварницата и започна безкраен разговор с циганката; тя дори се учуди на необикновената му словоохотливост тая вечер — той беше мълчалив, надменен човек, макар да беше прост слуга. Циганката му сложи и да вечеря от яденето на чорбаджията:

— Седни да ядеш. Коджа работа ми свърши тая вечер.

Кътърката се зарадва, но не толкова на вкусната вечеря: помагаше му и дяволът тая вечер. Седна да вечеря по-близу до вратата на готварницата и вече все се ослушваше накъм улицата. Вечерната врява вън бързо стихваше. Циганката рече:

— Ха яж по-скоро. Късно става. Портата стои отворена. Ако види, чорбаджията ще се кара.

Той не бързаше и все подхващаше нови разговори. Най-после се чуха вън три последователни изсвирвания с уста. Кътърката се престори, че привършва с вечерята, и стана. Циганката пак продума нещо, но Кътърката не я дочу.

— Аз ей сега… — отвърна той напосоки и бързо излезе от готварницата.

Той прекоси двора и се приближи към портата. Срещу него се изправи Райко Кутрев; Кътърката веднага го позна в тъмното. Учителят попита едвам чуто:

— Къде е?

— Горе. В стаята си… Там, до самата стълба — отговори също тъй тихо Кътърката.

Той сега беше угоднически услужлив, в очакване на предстоящата среща, но минутка след това току затисна с шепа устата си — да спре вика на уплаха, който се надигна в гърлото му: през отворената порта нахълтаха в двора още двама мъже. Кътърката позна и тях при светлинката, която се процеждаше насам откън отворената входна врата на чорбаджийската къща; те бяха като него млади люде — Алексо Пачев и Ицо Наумов, и двамата работници на Организацията. „Свършено е с чорбаджията…“ — помисли си Кътърката. Долната му челюст трепереше неудържимо и той наново започна да обяснява угодливо, повишил непредпазливо глас от преголямо старание:

— Горе… Вратата до самата стълба…

— Шшшшт… — прекъсна го Кутрев и продължи; шепнешком: — Затвори веднага портата. И нема да мърдаш оттук!

Учителят поведе другарите си. Изкачиха се те и тримата по извитите в широк полукръг каменни стъпала пред входната врата и тихо влязоха в широкия трем. Циганката беше все още залисана около вечерята на господаря си в готварницата и нищо не забелязваше. Както беше преди това още уговорено, Алексо Пачев; се вмъкна бързо, с безшумни стъпки в готварницата; дигнал пръст към устата си, изблещил страшни очи да изпревари циганката:

— Шт! Ни гък!

Тя се бе извърнала към него с тенджера в ръце и го гледаше смаяна, после, като забеляза през отворената врата на готварницата сенките на другите двама непознати мъже, току се развика:

— Ама кои сте вие! Какво търсите! Панту! Кътърка бре!…

Алексо Пачев измъкна от пояса си дълга кама, за да я сплаши, и пискливият глас на циганката веднага заседна в гърлото й, но тя изпусна тенджерата, която падна с трясък на пода. В същото време Кутрев и Наумов се изкачваха по стълбата за горния кат. През вратата на готварницата проникваше бледа светлина, но Пачев затвори вратата и по стълбата стана тъмно. Изеднаж откъм горния край на стълбата се чу силен вик:

— Какво става там! Кои сте вие бре! Назад! Назад!…

Викаше Брашнаров. В същия миг трепна синкава светлина и се чу оглушителен изстрел. Още един път и още един път. Райко Кутрев усети тъп удар в лявата си ръка. Край него се чуха и други няколко изстрела — стреляше и Наумов. Откъм горния край на стълбата се чу глух стон.

— Ох… Изядоха ме!…

Райко Кутрев разпери ръце в тъмнината, за да спре другаря си, чу се острият му шепот:

— Връщай се! Скоро вън!

Като слизаха двамата пипнешком по стълбата, Наумов продума не много предпазливо:

— Ами да бехте му се качили горе… Нели затова… Райко го подръпна в тъмнината към изходната врата и подвикна със сподавен глас накъм готварницата:

— Остави циганката! Излизай! Излизай!

Портата беше отворена, Кътърката бе изчезнал. Тримата другари излязоха на улицата. Тихо беше навред, не се виждаше нигде и светлина. Само ведрото лятно небе светлееше високо горе. Откъм единия край на улицата се дочуха бързи, тежки стъпки — бързаше насам деврие. Кутрев поведе другарите си по противоположна посока. Когато се отдалечиха в тъмнината и завиха по друга улица, Наумов повтори глухо:

— Да бехме му се качили горе. Можехме да намерим нещо…

— Не — отвърна рязко учителят. Като отминаха още по-нататък, той продума: — Може да сме го убили… Не ща да каже некой, че сме го убили, за да го ограбим. Исках да му влезем. Да го накараме сам да даде….

Деврието видя отворената врата на чорбаджийската, къща и влезе в двора. Показа се и циганката. Качиха се горе със запалена ламба. Таки Брашнаров лежеше близу до стълбата; пренесоха го в стаята му, сложиха го в легло. Ранен беше в гърдите. Онбашията^[3], който водеше деврието, попита на турски:

— Какво е това, чорбаджи… Кой беше? Таки пое с мъка въздух и рече с хриплив, отпаднал, глас:

— Комити.

— Позна ли някого? Таки затвори очи. Дишаше тежко и сякаш не беше чул въпроса на онбашията. Той не беше познал никого от нападателите си. Помисли да каже за Лазара Глаушев — не, никой няма да повярва! Той ще ги издири. Кътърката сигурно ги е видял, той, разбойникът, сигурно ги познава. Таки Брашнаров няма да им прости!… Той попита:

— Къде е Кътърката…

— Нема го — отговори циганката. — Не знам къде се загуби. Уплашил се…

— Ами ти? — обърна се към нея онбашията. — Не ги ли позна кои бяха?

— Не! — разпери пръсти, ококори очи циганката. — Видех ги, ама откъде ще ги познавам! Трима видех…

Превързаха ранения, куршумът бе заседнал в гърдите му. Той дишаше все по-тежко, бузите му пламнаха. В слюнката му се показа кръв. Размъти се и погледът му. Започна да говори несвързани сърдити думи. Гореше в треска и скоро загуби съзнание. Онбашията изведе войниците си пак на улицата. Аллах да помага на чорбаджията…

На другата сутрин минувачите се заглеждаха в портата на Таки Брашнаров и дори се поспираха, но то беше само от любопитство. Разчуло се бе, че Таки е ранен. Късно дойде тая сутрин и Кътърката. Той бе решил да мълчи по нападението на чорбаджията и лицето му бе придобило обикновения си упорит и затворен израз. Циганката каза:

— Цел гори в огън. Загубва се често. Може и така да си умре…

Тя беше уплашена, но не изглеждаше много разтъжена за чорбаджията. Когато през нощта деврието си отиде, тя претърси най-напред дрехите му, после стаята му и навсякъде из къщата, дето можеше да има скрити пари. Намери две пълни кесии, но не ги развърза да види какви пари има вътре, а само ги скри на сигурно място: боеше се от Брашнаров, не се реши дори да погледне в кесиите; ако умре той — тя ще си ги прибере; трябва да са много пари. Ако оживее — ще му ги върне непокътнати; може ли да се скрие нещо от него! Ще я пребие, в конака ще я предаде, а не искаше тя да си разваля достлука^[4] с чорбаджията. Ако умре… И тя обмисляше какво още да прибере от богатата къща. Но кой знае дали ще умре — як е, пък и по-добре ще й бъде с него, като чорбаджийка си е в къщата му.

— Ти не позна ли снощи харамиите? — изблещи тя очи срещу Кътърката.

Кътърката Плю в нозете си и каза това, което бе решил да казва на всички:

— Как ще ги позная! Тъмно — пръст пред очите не… Събориха ме ничком на земята, отгоре ми седнаха двама. После, като си отиваха, извлекоха ме на улицата. Аз побегнах… Къде с них. Ще те заколят.

Дойдоха и другите двама калфи. Чакали пред дюкяна да дойде Кътърката с ключовете, после са им казали минувачи за чорбаджията. По-късно дойде да види съдружника си и Георги Баболев. Доведе той и Поликарпис — единствения лекар в града. Свършил бе Поликарпис пет семестъра в Атинския медицински факултет, но преспанци предпочитаха да се лекуват при баби и знахарки и рядко прибягваха до неговата помощ — за всяко идване при болния той искаше по една бяла меджидия. За Таки Брашнаров Поликарпис каза, че трябва да бъде изпратен веднага в Битоля, за да му извадят веднага куршума там; той нямал алати^[5] за вадене на куршум. Баболев се разтича да намери кола за ранения, после да намери и люде, които да го придружат до Битоля. Издири някакви роднини на Брашнаров, които преди не смееха да влязат в двора на чорбаджията. Докато да тръгне колата, дойде да види ранения и сам каймакаминът. Дойде той с двама заптии и ги остави да пазят пред входната врата. Разтича се циганката да посрещне големеца — нали бяха от една вяра, — въведе го в стаята на ранения, поднесе му стол.

— Е, чорбаджи, как си? — попита някак отдалеко каймакаминът, присвил лице гнусливо, и виждаше се, не чакаше отговор. Раненият лежеше и сега в безсъзнание, дишаше шумно, с отворена уста; лицето му бе пожълтяло, ярко личаха по бузите две алени петна, тъмнееше се и брадата му, гъсто поникнала.

Циганката се въртеше около каймакамина, не знаеше как да му угоди, после отеднаж се сети:

— Комити, каймакам ефенди… Каза, че комити го ударили.

— Знам — отговори каймакаминът късо, без да я погледне.

Но тя продължи:

— Тук има един, който е видял всичките.

— Тъй ли? — подскочи каймакаминът. — Къде е гой?

— Ей сега, каймакам ефенди…

Из двора се навъртаха и тримата калфи; днес те нямаше да отварят брашнарницата, но трябваше да бъдат по-наблизу до ранения си господар. Циганката изтича и доведе Кътърката:

— Ето, каймакам ефенди, тоя ги видял. — И тя се обърна към Кътърката на преспански: — Ха кажи бре, за комитите…

— Нели ти казах — загледа се в нея Кътърката навъсен. — Тъмно беше… в очите ти да бръкнат. Събориха ме ничком. Седнаха върху мене двама. После ме извлекоха на улицата… Аз побегнах.

Циганката превеждаше: съборили го в тъмнината, седнали отгоре му, после го измъкнали на улицата. Каймакаминът попита:

— Колко души са били? Познал ли е някого? Кътърката отговори пак чрез циганката:

— Не познах никого. Може да беха пет-шест души, а може и повеке.

Каймакаминът се загледа в него за минутка, присвил все тъй гнусливо, презрително лице, после току махна с чистата си бяла ръка:

— Гит^[6].

Кътърката се обърна и излезе от стаята. Каймакаминът си мислеше: „Комити… Вече навсякъде комити. Може и тоя хаирсъз^[7] да е с них… Да ги вземат дяволите!…“ Той погледна отново жълтото лице на ранения, алените петна по бузите му, ослуша се неволно и с някакъв смътен страх в хрипливото му дишане и току приподигна рамена безкрайно отегчен: „Какво да ти правя, чорбаджи… Ваши са те ударили, комити… Къде да ги диря… Дошли са, отишли са си, в земята потънали…“

Той махна на циганката с ръка — да не му додява — и излезе от стаята. Отиде си в конака, следван от заптиите.

Малко по-късно настаниха ранения в една кола и го откараха в Битоля. Тоя ден и много дни наред по Преспа се говореше само за тая случка с Таки Брашнаров. За чорбаджията никой не жалеше, но тайнствените комити бяха в мислите на всички.

Преспанският революционен комитет можа да купи от войници и башибозуци, които се връщаха от Тесалия, триста и петдесет и осем пушки „Гра“ с по двайсетина патрона за всяка пушка. Стана трудно да се крият толкова пушки и патрони — нужни бяха големи грижи; по зимници и тавани, по разни други скривалища или закопано в земята оръжието ръждясваше.

Тогава комитетът побърза да раздаде част от пушките на тия, които бяха дали повече пари за народната каса, и на някои по-усърдни народни работници. Реши се също да се раздадат сто пушки с по двайсет патрона между най-добрите работници по селата в околията; тия сто пушки се раздадоха безплатно или кой колкото можа да даде — по половин лира или по стотина гроша. Къде у селяните повече пари! По скривалищата на комитета останаха още други стотина пушки. Йоан Сърчарот, който беше човек с търговски ум, отново предложи на комитета да разпродаде тия пушки на по-голяма цена и печалбата да се прибере в комитетската каса за нови нужди. Поусетили бяха преспанци — от уста на уста, от ухо на ухо — в чии ръце бяха пушките, та идваха често ту при Лазара Глаушев, ту при Сърчаро, ту при Райко Кутрев да се молят за оръжие, мнозина бяха готови да дадат и повечко пари за една гръцка пушка с няколко патрона. Идваха да молят и селяни, макар да не знаеха какво да обещаят за една пушка; пари и богатства те нямаха, та с тия молби изповядваха само голямата си мъка и неволя от турски насилия и злодейства. Отиваха да се молят селяците за по една „дълга“ най-вече при Атанаса Криввд и при Аце Кутрев, търсеха старо приятелство и роднинство с тях, а те пък да се застъпват пред Лазара и пред младия Кутрев. Нямаше накъде — голяма беше селската мъка и нужда, комитетът раздаде още двайсет пушки по селата, а другите разпродаде в града по четири лири едната.

В комитетската каса пак се събраха докъм триста лири, но пък притокът от гръцки пушки пресекна. От последните войскови части и обози, които към края на лятото се изтегляха от Тесалия, Сърчарот чрез свои люде успя да купи още осемнадесет пушки и към хиляда патрона. Реши се тия пушки и патрони да не се дават никому, нито да се продават. Намазаха ги с газ — не знаеха с какво друго да ги мажат, за да ги пазят от ръжда и повреди, завиха ги в парцали, а патроните наслагаха в една газена тенекия и заедно с пушките скриха на тавана у Кутревци. Райко Кутрев и Алексо Пачев с Ицо Наумов работиха цяла нощ около тия пушки в стаичката на Кутрев и преди още да се раздени, докато всички в къщата бяха унесени в предутринния сладък сън, ги качиха и скриха на тавана. За това оръжие в къщата си не узна дори и Аце Кутрев. Неговият син Райко това каза на двете момчета, с които скри оръжието в бащината си къща:

— Не е нужно да го знае даже и баща ми. Така требва да се пазят тайните на Организацията. Никой не требва да знае повече, отколкото е нужно и необходимо.

В своето скривалище под миндера в къщурката си учителят Наум Катранов сега криеше двеста и шестдесет и седем лири народни пари. Беше му олекнало, когато преди това предаде цялата каса на Сърчаро за гръцки пушки. Тежък товар беше за него да държи толкова злато в ръцете си. Той беше в постоянен страх за тия пари — да не би да се случи нещо с тях, да не се загубят някак, да не изхвръкнат от ръцете му. Можеха да му влязат крадци, той и от това се боеше, макар да знаеха за парите само людете от комитета. Да бяха негови тия пари, Катранов нямаше да се бои толкова. Тия лири под миндера бяха по-особени, друга беше тяхната сила.

Мисллта на Наум Катранов беше все там — в парите под миндера. Той не можеше да се задържи по-дълго време вън от къщи; където и да беше, бързаше да се върне и най-напред ще погледне в стаичката с миндера. И сънят му не беше спокоен — събуждаше се често през нощта и все ще се ослуша накъм стаичката дали не се чува някакъв подозрителен шум оттам, дали не става нещо в тъмнината. Сънуваше и страшни сънища с пожари, с нападения на разбойници или че парите са изчезнали кой знае как и стенеше мъчително в съня си, или пък се събуждаше изеднаж, с разтуптяно сърце, плувнал в студена пот.

Като му натежа толкова много тая постоянна грижа за народните пари, Катранов намисли да се пооплаче на другарите си от комитета и да ги помоли да го освободят най-после от нея. Не се реши да се оплаче пред целия комитет, не се реши да се оплаче и пред Райко Кутрев; твърд и рязък беше младият му другар в тия работи — няма да го разбере, няма да му помогне. Катранов реши да отиде при Лазара Глаушев.

— Аз, бачо Лазаре, вече толкова време държа народната каса — започна той. — Да бехте ме освободили от тая длъжност, нека я вземе друг некой.

— Защо, учителю — отвърна му Лазар. — От тебе по-добър касиер комитетът не може да намери.

— Аз се измъчих с тия пари, бачо Лазаре. Как да ти кажа… не съм навикнал с толкова пари. Живея в постоянна грижа.

Погледна го Лазар, въздъхна:

— Да, учителю… Голема грижа; народни пари са това. Но ето, такъв дел ти се падна, това е твоят дел в общата работа.

Наум Катранов не продума вече никому за грижите си, не се оплака никому. Стегна сърцето си, пое наново своя дял. А дойдоха и свои, лични грижи. През летните месеци общинската каса се изпразни и за месеците юли и август общината не плати заплатите на учителите. Случвало се бе и друг път да закъснее общината с учителските заплати, но никога досега това не беше продължило толкова много. Народът ставаше все по-беден, стискаше парата, широките пиринчени блюда в църквите, дето преспанци слагаха своята лепта за училищата, стояха повече празни или с по някое медно петаче. Започна и новата учебна година, някои от учителите отидоха да се оплачат в общината, но кой можеше да помогне, щом народът нямаше своя сила? Общинарите дигаха рамена, обещаваха, молеха за повече търпение, а от време на време даваха по една меджидия или половин лира, колкото можеше да се изгребе от празната общинска каса. Учителите, и най-вече тия, които имаха по-тежки семейства, бяха обиколили по два, по три и по пет пъти всички свои роднини и приятели да ги молят за помощ и подкрепа; помагаха им людете, доколкото можеха, но сиромашията беше голяма и обща. Учителят Тодор Миров продаде една нивица, останала от баща му, за да може да изхрани семейството си. А повечето от учителите бяха по-бедни от него. Тъкмо в това трудно време Надежда, най-голямото дете на Катранов, отпадна съвсем и дори легна на легло. Не се оплакваше от нищо, само дланите й пареха много отслабна, та все гледаше да си полегне, докато се залежа по цели дни. Майката току подсмърчаше — добро и вече отгледано дете беше Надежда. Търпелива жена беше тя, но следеше непрестанно мъжа си с насълзени очи и в погледа и тежеше укор. От него очакваше тя помощ и спасение, а и той тъмнееше все повече и дори гласът му заглъхна. Учител беше Наум Катранов, знаеше какво беше нужно на детето, но не можеше да му помогне. Какво се слагаше на сиромашката трапеза — едва по едно коматче черен хлебец и постна чорбица, но като се случваше да попадне на масата по нечия милост бучка сирене или яйце, или паничка мляко, той го отделяше за болното дете. И казваше с отпадналия си глас:

— На нея това й е нужно. Всеки ден…

Той дигаше Надежда от леглото — колко тежеше тя сега? Излизаше на двора и сядаше на слънце край стената, слагаше детето на острите си колена. Грееха се те на септемврийското слънце и тихо си приказваха; умница беше Надежда и за какво ли не питаше, за какво ли не разказваше и сама. Тя се гушкаше в прегръдките на баща си, лицето й поруменяваше на топлото есенно слънце. Ето какво беше нужно на болното дете — учителят знаеше. Като станеше време, той го занасяше пак на ръце в къщи, слагаше го на леглото му. Лицето на болното пак побеляваше като хартия в мрачната сянка под ниския таван на стаята. Той знаеше какво беше нужно на детето му.

Наум Катранов държеше в ръцете си двеста и шестдесет и седем лири. После те станаха двеста и осемдесет. Той не посегна да вземе ни един грош от тия пари, Дори и не помисли да посегне на народните пари, за да купи една паница мляко на болното си дете. В тия пари имаше и негови, но той вече ги бе дал и вече не бяха негови. Посърна Катранов, потъмня от мъка. Но това си беше негова мъка, негов дял…

Към средата на месец октомври общината изплати на учителите, което им дължеше: продаде две църковни ниви — иначе трябваше да затвори училището. Катранов донесе в къщи шест жълтици и няколко меджидии.

И това намери да каже на жена си, пак по даскалски, поучително:

— Търпение, жено, спасение…

Тя извърна лице от него — загубила бе вяра в просветения му ум през тия безкрайни черни дни.

 

Таки Брашнаров престоя в Битоля близу два месеца. През това време на няколко пъти се чу, че е умрял от раната си. Върна се той измършавял и състарен, та сега отдалеко личаха годините му. Циганката се уплаши, като го видя да влиза в двора, изгърбен, с хлътнали посивели бузи. Той поиска веднага да си легне и тя с големи усилия му помогна да се качи в стаята си, настани го в леглото. Чорбаджията изпружи дългите си кокали, види се, от раната гърдите му бяха хлътнали, косите му бяха посивели и оредели; само очите му все още светеха, черни и мрачни между пожълтелите, гъсто набръчкани клепки. Той кашляше често и се давеше в храчки, циганката изтича да донесе съд и го сложи до леглото му. Тя си мислеше: „Нема да може той вече без мене.“ Решила бе преди това да скрие двете кесии с пари, дори бе похарчила стотина гроша от тия пари, но сега, като го видя толкова грохнал, дойде й на ума друга мисъл: няма да може той вече без нея и цялата къща ще бъде в ръцете й. В кесиите имаше само пет златни лири и още две хиляди гроша сребърни и медни пари — тя ги бе броила много пъти. Няма да се раздели и да се кара с чорбаджията си заради тия пари, а за скривалището му в една от стените на същата стая нищо не знаеше. Преди да го ранят, Брашнаров бе скрил там осемстотин лири; наближаваше тогава време да закупуват с Баболев жито, та бе задържал тия пари у себе си.

Завърналият се чорбаджия не попита най-напред за двете кесии, както си мислеше циганката, а рече с продрания си глас:

— Скоро да ми повикаш тука Кътърката.

Като че ли тъкмо за това се бе върнал от Битоля. А той, още като влезе в стаята си, огледа с внимателен поглед най-напред мястото на стената, дето беше скривалището с парите му, но циганката не можеше да забележи това. Когато малко по-късно Кътърката влезе в стаята му, Брашнаров се приподигна на лакът и махна с ръка на циганката да ги остави сами. После рече нетърпеливо:

— Кажи кои беха. Ти знайш.

Панту Кътърката се подпря на стената срещу него с ръце отзад, разкрачен, фесът му беше накривен над лявата вежда. Той гледаше дръзко чорбаджията със синкавите си очи и не бързаше да отговори. И каза, без да се помръдне:

— Не знам кои беха.

— Не може да не ги знайш — сопна му се Брашнаров, но се закашля и едва след като стихна кашлицата му, продължи: — Ти беше тука, когато влезоха. Чух те аз да говориш долу с циганката. Искаш да ги скриеш. Боиш ли се от них? Или може да им си ортак, а?

Пак без да се помръдне, Кътърката повтори това, което бе разправял вече много пъти за нападението:

— Излезох на двора. Тъмно беше, в очите да ти бръкнат. Нахвърлиха се върху мене, събориха ме…

— Не, не! — размаха Таки Брашнаров дългата си ръка, още по-мършава в широкия ръкав на нощната му дреха. — Ти лъжеш. Искаш да ги скриеш.

Кътърката стисна устни, кривна дългия си врат пренебрежително. И току попита:

— Какво ще правим сега… Ще отворим ли дюкяна? Ние така седим и тримата, без работа, чакаме те, пък сме сиромаси люде.

— Ти остави това. Не бързай за дюкяна. Ти кажи какво те питам аз!

— Нема какво повеке да казвам.

— Ще те предам в хюкюмата бре!

— Ще ме предадеш, ама… комитите може пак да ти влезат.

— Ето, видиш ли: ти си с них!

На другия ден Брашнаров пак прати циганката за Кътърката и пак се повтори същото. Кътърката пазеше упорито тайната около нападението. Не беше то от вярност към клетвата, която бе дал върху камата и евангелието — да пази до смърт тайните на Организацията. Той изпитваше едно сложно и дълбоко чувство, понеже Държеше ключа на тайната около това нападение. Той единствен знаеше всички подробности и кой каква роля бе играл в него. Райко Кутрев не знаеше всичко, не знаеше, че Таки Брашнаров беше предупреден, а Брашнаров знаеше още по-малко. Най-малко знаеше каймакаминът. А Кътърката можеше да разкрие всичко с един замах. Можеше да изнуди чорбаджията си и да му вземе пари, държеше в ръцете си съдбата на Кутрев, на Пачев и Наумов. Той можеше да изнуди дори и каймакамина. Можеше да замеси в тая история и Лазара Глаушев и… всички, които познаваше като членове на Организацията. Можеше да замеси и когото пожелае. Като посочи тримата, които наистина участвуваха в нападението, можеше да посочи още тридесет души. Каймакаминът това и чака… Панту Кътърката никога не се бе чувствувал така силен, а бленувал бе през целия си живот за такава сила. Да се страхуват другите от него, да треперят, да разполага той с тях по своя воля. Да насити и пресити душата си с палещата сладост на отмъщението, със замайващата сладост на надмощието…

Кътърката помнеше майка си и баща си, но и двамата все еднакво: разгневени и дигнали ръка да го ударят. Той си мислеше, че баща му и майка му са били лоши люде и са го мразели, макар да си спомняше също как бягаше от училище и как прескачаше в чуждите градини. Неговите първи радости бяха в дните, когато умря майка му, а баща му го изостави. Почувствува се свободен тогава и цялата махала пропищя от него, но скоро попадна в ръцете на тетка си Вета Кузманова — по-млада сестра на майка му. Предаде го в ръцете й баща му, не можеше да се грижи за него, пък скоро умря и той. Строга, сурова жена беше Кузманица, биеше го с тояга или с мокро въже, оставяше го по цели дни гладен. Когато го набиваше до премаляване, често му казваше, задъхана от умора:

— Ти затри майка си, душманино, ама мене нема да ме затриеш! Кокалите ще ти сдробя, жив нема да си, ако не ме слушаш…

Като поизрасна, Кътърката избяга от нея, отиде да живее при другата си тетка, най-младата сестра на майка му. Но той и сега още се прибояваше от тетка си Вета Кузманица.

В непрестанна вражда беше Кътърката и с всички други люде. Беше слабичък, дребен и връстниците му от махалата изпитваха силата си върху него. Той се биеше с тях, бранеше се, но бяха малки силите му и огорчен, унизен, спотайваше се по разни скрити места, за да плаче сам от мъка и от безсилна, незадоволена ярост; или пък се промъкваше по дворовете и градините, дори и по къщите, и правеше пакости, за да си отмъщава. Той страдаше поради тая вражда с другите и когато порасна; остана дребен, мършав, та и девойчетата, в които се заглеждаше, бягаха от него, присмиваха му се. Само Марето Кузманова не странеше от него и той я залюби, макар майките им да бяха сестри. И това беше най-голямата жажда на душата му: да бъде силен, да има власт над другите, да им внушава страх и трепет. Дошъл бе най-сетне за него такъв ден. Ще пие той сега от тая сладост глътка по глътка, няма да бърза и ще се наслади докрай.

Още на другия ден след нападението върху Брашнаров Райко Кутрев го извика в двора на тетка му Вета. Бяха сами. Кутрев втренчи в него пъстрите си бляскави очи — да го прониже с поглед. Той веднага забеляза, че в Кътърката бе настанала промяна — виждаше се по цялата му външност. Кутрев най-напред това му каза:

— Наежил си се нещо. Да не би от радост, че твоят чорбаджия излезе по юнак от нас и ни прогони. — Нито в гласа на Кутрев, нито по лицето му се забелязваше някаква следа от другарска закачка. Той продължи бързо, отсечено, какъвто беше винаги говорът му: — Ние не бехме влезли, за да го убием. Стреляхме, защото и той стреля срещу нас. Сега, ако се чуе нещо, ще знаем, че от тебе е излезло.

— Защо от мене! — сопна се Кътърката. — Може некой от вас…

— Ти знаеш — прекъсна го Кутрев. — За предателство — смърт.

Кътърката изкриви като за усмивка полуотворените си устни, бялнаха се между тях здравите му разкривени зъби:

— Може и ти… ако се видиш на зор, може и ти да предадеш.

— Тогава и за мене същото: смърт.

Кътърката нищо не отговори, но въртеше очи, оглеждаше Кутрев, види се, бе забелязал, че учителят Държеше някак непривично лявата си ръка, мушната Дълбоко в джеба на палтото му и неподвижна. Той пристъпи бързо, улови го за тая ръка и я подръпна. Кутрев неволно изхлипа от болка, лицето му побеля и се покри с влага. Кътърката проточи лице от престорено съжаление:

— Не знаех… — После изеднаж се ухили и намигна: — Требва да те е чопнал чорбаджията с алтъ-патлака^[8] си… — И добави злобно: — На зор не се трай, а?

Разгневен на себе си, че показа слабост, Кутрев рече остро:

— Не ми харесва твоето любопитство; всичко искаш да знаеш. Но… не забравяй какво ти казах. От нас нема да остане нищо скрито.

Като не сваляше очи от Кътърката, той изкара с едно рязко движение ранената си ръка от джеба, обърна се и бързо излезе от двора. Кътърката го проследи с присвити очи, усмихна се презрително на неговата самонадеяност и прошепна през зъби:

— Ще видим, даскалче…

Откъм къщата на леля му се чуха бързи стъпки. Мина Марушка, запътила се като унесена подир учителя. Кътърката се спусна след нея, улови я за плитката и силно я дръпна, та момичето изви глава назад и се спря.

— Къде си се затичала! — изръмжа той и от устата му пръсна слюнка. — Като сенката му се влачиш подир него…

Момичето се извърна и кротко се опита да освободи плитката, но Кътърката я зави на ръката си и я стисна още по-силно; той усещаше в ръката си хладината на дебелата моминска плитка, до сърцето му стигна тая хладина като сладостен трепет, обръч стисна гърдите му. И повтори несвястно, с пресъхнало гърло, задавено:

— Като сенка… се подир него…

Светлото лице на девойката засия още повече от радостна почуда, тя се зарадва на тия думи и на свой ред ги повтори с копнеж в тихия си глас, със себеотдайно покорство:

— Негова сенчица съм аз…

Кътърката стисна кривите си зъби, присвил очи, сякаш ослепен от светлината на лицето й, замахна и я удари с юмрук по сляпото око. Марето се полюшна и отпусна клепки, подвиха се нозете и като пречупени, тя се търкулна на земята и като че ли се боеше да не се изцапа. От вратата на къщата се чу силен вик:

— Що направи бре, никаквико!

Изтича вън Вета Кузманица, дигна от земята един камък, но така и остана, с камъка в ръката си. Кътърката прекрачи присвитите нозе на момичето и се спря пред нея, протегнал дългия си врат, с пребледняло, грозно лице. Тоя път Кузманица се уплаши от него — такова зло, мъртвешки бледо и студено беше лицето му. Тя се огледа — по дворовете и градините наоколо не се виждаше жива душа. Кузманица пусна камъка и проплака:

— Отгледала съм те, проклетнико… Детето ми уби!

— Сички ще ви избия… — изрече Кътърката. После въздъхна, сякаш да отпуши гърдите си, и продължи: — А твоят зет… тука, в ръцете ми е той! Ще ви запаля сички, живи да изгорите…

Погледа я той още един дълъг миг, обърна се и бавно се отдалечи. Кузманица се спусна към дъщеря си.