Димитър Талев
Железният светилник (37)

II

Сватбите бяха най-желаните тържества и веселби, когато тия люде, живели от векове в робство и всякакви насилия, освобождаваха, доколкото можеха, сърцата си да вкусят по-буйни радости и удоволствия. И пак страхът никога не изчезваше напълно от тия робски сърца — страх дори и от голяма радост, колкото чиста и невинна да беше тя. Само понякога, само някои по-силни люде или по-лекомислени утоляваха тая вечна жажда на човешкото сърце да тупти буйно и свободно в смели, парещи като огън желания, в безогледни увлечения. Страхът сковаваше, тежаха и веригите на доброволно приети закони и на узаконени, наследени от векове обичаи и схващания, пък и предразсъдъци за ред, за обноска, за почтеност и житейска мъдрост. Срещу тях и тяхното бреме помагаше силата на копнежа, помагаше и виното. А по сватбите виното се разливаше в изобилие и в най-бедния дом. Веселяха се людете и по големите празници, особено през зимата, но на сватба всички трябваше да бъдат весели и всеки можеше да полудува, да пийне повечко, да поприказва по-дръзко. Сватбата беше тържество на най-пламенните желания на човешкото сърце и за тия потиснати, поробени люде…

На другата сутрин в двора на Стояна Глаушев беше тихо. Султана се разпореждаше да се поразчистят къщата и дворът от снощната бъркотия. Още рано дойде да помага Стойна Нунева, усърдно шеташе и Кочовица, и Благуна с щерката си, и Катерина, та и разтъжената младоженка. Помагаха и Кочо, и Лазар, само Стоян отиде в църква, малко гузен от снощното си пиянство. Дойдоха люде да честитят едва след отпуск църква и вече всичко беше сложено пак в ред и в къщата, и по двора, домашните бяха успели да облекат празничните си дрехи. На обеда имаха само неколцина гости, обядваха набързо и много съжаляваше за това Стойна, която успя да седне на трапезата до Лазар и само блещеше очи в него, та дори забравяше да се храни, колкото и да беше лакома. Султана потискаше гнева си, като виждаше как се унася рошавата девойка по сина й — сватба беше и не биваше тъкмо сега да се кара на чуждата мома, която не умееше сама да се сдържа. Султана беше по-търпелива и към Стояна, макар все пак да намери случай да му каже насаме:

— Гледай довечера, като отидем у сватовете, да не станеш пак за резил като снощи. Не се наливай толкова с вино, не ти прилича.

Скоро след обеда започнаха отново да идват люде, особено жени — да разгледат рухото на младоженката. Стояновият братовчед седна край чешмата в двора и наду гайдата си. Сега къщата и дворът бързо се изпълниха със сватбари.

Лазар се остави да го повлече общата залисия. Тая нощ не спа повече от час или два, беше уморен, но не искаше да се застоява на едно място и все ходеше между людете — боеше се да остане сам. През цялата безсънна нощ той се бори с мислите си за Катерина и за самия себе. Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина, за майка си, за цялото семейство, не знаеше дали да скрие пак лекомислената постъпка на девойката и докъде бе стигнала тя, как би могъл да я предпази или вече да я спасява. Заключението му беше едно и също: Катерина би могла да се омъжи за резбаря, ако работата бе стигнала дотам. Тогава той се блъсваше в един и същ въпрос: ами мама? Но зад тая грижа за Катерина повече криеше тревогата си лично за себе си. Той обеща да се ожени за Божана, тя беше вече негова годеница; знаеше, че ще бъде щастлив с нея, с това добро, кротко, умно и хубаво девойче. Решението му не дойде изеднаж, случайно или по прищявка; мислил бе често за Божана, обичаше я. Свързан беше и с Андрея, с цялото семейство — старата им дружба, общата им работа — и сега всичко туй се затвърдяваше, узаконяваше, той ставаше член на това семейство, сред което винаги намираше обич и привързаност. Но дали бе изрекъл обещанието си пред Божана от все сърце, свободно? Не го ли изрече прибързано, от жал към болната девойка, не беше ли някъде скрито в съзнанието си убеден, че тя няма да живее още дълго, та искаше да я утеши, да я зарадва в голямата й скръб и отчаяние? Знаеше колко много го обича тя, но неговата обич към нея стигаше само дотам: да я утеши, да я успокои в мъката й, в страха й, да й помогне и с най-голяма жертва от своя страна. Той вярваше, че тя наистина ще му бъде мила невеста, обичаше я, желаеше я, нежна и хубава, и все пак не беше това обич, която да изпълва сърцето догоре. Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество. Не бе я виждал отдавна, а не можеше да я забрави. Той не можеше честно и почтено да се свърже с Божана, щом мислеше толкова много за друга девойка, за Ния, и тъкмо нея ли трябваше да мами, нея — Божана, — това чисто и доверчиво девойче, да я мами той, Лазар! Не, той не я измами снощи — от обич и жал към Божана в оня час бе забравил другата. Вярваше и сега, че ще я забрави, вярваше…

Пред портата спря кола с два коня, в двора нахълтаха шумно млади люде — зетьови пратеници — да вземат чеиза на младоженката. Лазар отиде да помага да изнасят и товарят. Колата пак потегли, претоварена, покрита с нова вълнена черга, та шарките й ярко пламтяха на слънцето. Дворът и къщата се изпълниха с още повече люде, наближаваше време да дойдат кумове и сватове да отведат невестата. Тя стоеше затворена в една от стаите пременена вече, с тежък венец на главата, и плачеше толкова много, че шумната дружина девойчета, които бяха при нея, непрестанно надигаха викове, пееха песни, кикотеха се пресилено, за да я успокояват и развличат. Най-сетне дойдоха да я отведат — младоженецът с всичките си свати и сватове. В двора сега свиреха две гайди, свиреха тъжно, на раздяла.

Имаше един старовремски обичай, шумен и весел, та се насъбраха люде да гледат как ще се изпълни. Дойде да погледа и Лазар заедно с други младежи, които все около него се навъртаха. Деверите и всички другари на младоженеца се струпаха пред стаята, дето беше младоженката с другарките си, а вратата беше здраво затворена. Започнаха да тропат, да блъскат с юмруци, с колена:

— Отворете, отворете! Дошли сме да си вземем невестата. Отворете!

Чуха се дружни момински викове иззад вратата:

— Нема да ви отворим! Не ви даваме невестата!

И пак тропот и блъскане — вратата започна да пропуква:

— Отворете!

— Нема да ви отворим!

Най-сетне вратата едва-едва се открехна. Протегнаха се една през друга отворени шепи:

— Дайте откуп!

Зачу се звънтеж на монети, шепите се затвориха и се дръпнаха назад, но пак се показаха още повече отворени, момичетата пак нададоха викове:

— Малко е, малко е! Дайте още! Не се дава лесно такава хубава невеста.

Пак се чу звънтеж на пари, вратата се отвори широко, деверите влязоха да изведат невестата.

Между пъстрата купчина моми и булки, които обграждаха младоженката, Лазар неочаквано видя Ния. Той не се помръдна от мястото си между развеселената тълпа, побутваха го, блъскаха се в него, някой и като че ли му заговори нещо, а той виждаше само нея и чуваше как се блъска сърцето му, кънтеше сякаш цялото му тяло при всеки удар. Тя също го гледаше и очите й говореха с нечут глас. Лицето й беше поувехнало, като да е боледувала наскоро. В погледа й нямаше нито сянка от нейната макар и сдържана надменност, очите й молеха с тъга, но бяха открити, избистрени от непоколебима решителност в молбата и в тъгата й. В тия няколко дълги мигове, докато погледите им бяха се слели един в друг, Лазар я обичаше с цялото си същество, забравил бе всичко друго, виждаше само нея. Сега тя можеше да изтръгне, да вземе от сърцето му всяко обещание, всяка клетва. Не бе я виждал отдавна, от дълги месеци, струваше му се понякога, че я забравя, че бе потиснал и надвил слабостта си към нея, сладостното учудване и възхищение от хубостта й; че бе пречупил замайващата сила, която се излъчваше от нея и държеше като с ръка сърцето му, топла и нежна ръка, но непреодолимо силна. Той бе се лъгал. Едва бе успял да покрие, да потисне всичко това под някаква тънка, крехка покривка, чуплива като тъничък ледец през тревожните предпролетни нощи, който се стопява още под първите слънчеви лъчи, както сега под нейния открит, бистър поглед.

Някой го дръпна за ръката, чуха се гласове, смях:

— Лазаре… И ти ли не даваш да ти отведат сестричката? Как си застанал тука…

С мъка се откъснаха един от друг погледите им. Лазар се сепна. Шумът наоколо нахлу в ушите му, на няколко стъпки пред себе си видя Нона, поела с вдървени ръце двете шарени кърпи, с които я водеха двама от деверите. Тя бавно пристъпваше, отпуснала зачервени клепки, по страните й блестяха сълзи, а големият венец на главата й от късни есенни цветя я натискаше, сякаш да я превие под своята тежест. Стана му тъжно за Нона, която напущаше бащиния си дом, и той й се усмихна, да я успокои, да я насърчи, ала тя не подигна клепки да го погледне.

Като излезе на двора и вече сватбарите се отправиха към широко разтворената порта, на път за църквата, Лазар се огледа, отговаряше разсеяно на тия, които го заговаряха, и търсеше с очи Ния. Най-сетне я съгледа — и тя също търсеше с поглед из пъстрата тълпа, въртеше очи, бързо, неспокойно. До нея стоеше старата й леля, нещо й говореше тихо, но живо, припряно, като да й се караше, а Ния едва ли я чуваше. Сетне тя тръгна с леля си и Лазар вече не я видя…

На излизане от църквата след венчавката, докато сватбарите още не бяха се подредили да вървят към зетьовата къща — първо мъжете и след тях жените, както ставаше винаги, — Катерина, нетърпелива и обладана от желание да улесни и засили връзката между брата си и Ния, издебна го и го придръпна настрана:

— Виде ли Ния? Нарочно дошла, макар неканена. Избегала от къщи, баща й не я пускал. Той не я пуска у нас. Дошла само да те види. Сватба е, нема да се забележи. Леле, Лазе, да знайш колко много те иска! И каква е хубава като царица между сички моми. Лазе, само да кажеш, че и ти я искаш, тя е готова да побегне по тебе, ако баща й не се съгласи да ти я даде.

— Не ми говори за това — опита се да я отклони Лазар, но после някак против волята си додаде: — Ти така мислиш.

— Не, Лазе — повиши неусетно глас Катерина. — Не, не, като пред изповедник, сичко ми каза, колкото и да е мълчалива. Тя…

— Нели знайш, аз съм веке сгоден за Божана — прекъсна я Лазар. — Върви сега там, при жените. Сама остана тука…

— Ама, Лазе — улови го тя за ръката и шепнеше в ухото му, приподигайки се на пръсти: — Ти снощи с Божана… от жал и… Божана е толкова болна.

— Аз обещах да се оженя за Божана. Можеш да кажеш на Ния, ако… Но върви, върви, само ти си тука, между мъжете. Върви — побутна я той.

Навел глава, заслушан в себе си, той си мислеше: „Това е, което мога и требва да отговоря: аз обещах. Ако ще… ако ще, цел казан огън и катран да ври в мене.“ И той пак дигна глава, с твърд поглед, а лицето му беше побледняло, като слана да го бе попарила.