Димитър Талев
Железният светилник (36)

I

За сватбата на Нона къщата на Стоян Глаушев се напълни с люде. Това беше повече заради Лазара, от почит към него. Стоян и Султана нямаха много роднини в Преспа. От село дойдоха само Благуна и една от дъщерите й — само тя, Благуна, не изоставяше брата си, който някога бе напуснал родната къща и се отдели от всичките си роднини. Дошъл бе на сватбата и един от братовчедите на Стояна — също и той прелетял в града преди години. Братовчедът донесе гайдата си, та веселеше цялата сватба. Той не се уморяваше да свири и беше майстор, но дотягаше на гражданите да слушат все бръмченето на гайдата му и често обръщаха на песни. Пееха младите, но пееха и по-старите, какви ли не песни нямаше да се повесели човек, а още повече да потъжи, да излее набрана, стара мъка в сърцето. Пък и нито един сватбен обичай не се извършваше без песни — за всяко нещо, за всеки важен час в живота на човека бяха наредени песни.

Женската сватба започва още в началото на седмицата и повече минава в грижи и приготовления, в невесели прощални обичаи и знаци или в такива, които говорят и показват какво бреме очаква младата девойка, след като се раздели от майчино и бащино крило, след като се откъсне от венеца на дружките си весели и влезе в чужда къща при свекърва, при зълви и девери, при стопани, дето ще преглъща горчиви сълзи — чужда между свои, — ще се покорява, ще слугува, ще люлее люлки и ще погребе късове от сърцето си. Дано стопанинът й бъде ясно слънце за нея, да бъде и тя достойна стопанка и дано господ я благослови с рожби мили и премили. Веселбата започва едва в съботата срещу неделя, продължава до някое време през нощта и малко нещо на другия ден, неделята, докато дойдат сватовете на младоженеца, за да отведат капналата от умора и обляна в сълзи невеста в църквата и оттам в новия й дом. Тъкмо тя най-малко се радва на сватбата си. Ех, женско чедо! Знае ли то какво го чака, щом излезе от бащиния си дом?

Стоян Глаушев сложи голяма трапеза — не можеше да не почете той всичките си приятели и най-вече еснафа си, близките на младоженеца, приятелите на Лазара, на Кочо, дружките на Нона и Катерина, близките на омъжената си щерка Манда и на снаха си Кочовица, съседите си. Срамно и обидно е да пренебрегнеш, макар и неволно, някого, да не го почетеш според както му се пада по роднинство и по име, по приятелство и по дружба. Октомврийските нощи все още не бяха много хладни и трапезата за мъжете сложиха на двора, само жените останаха да вечерят по стаите и на чардака, а младите пък бяха навсякъде. По двора светеха пет-шест фенера с лоени свещи, а негли повече осветяваха трапезата едрите ярки звезди, които бяха слезли от черните дълбини на небето да погледат сватбата. Сетне, като минаха и трите сватбени гозби — четвърта даваха само богатите или които нямаха голяма челяд, — сватбарите се раздвижиха и по трапезите останаха само по-старите, които си дояждаха и си допиваха безкрай. Някой каза, че му било хладно, и не за това, ами за свое удоволствие и от голяма веселба неколцина младежи разтарашуваха плевнята и дърварника на Стояна Глаушев, струпаха сред двора дърва и съчки, запалиха буен огън. Звездите се дръпнаха високо горе в небесните тъмнини, нощта сключи черен свод над Стояновия двор, високият пламък бясно се дърпаше и мяташе да се откъсне от земята и всичко наоколо затрептя, заигра в лудо безредие от светлини и сенки. По стаите останаха само няколко бабички да си преразказват безкрайни истории, без да се слушат една друга, и на трапезата в двора останаха само някои от по-старите мъже, които надигаха все по-усърдно шарените гърнета с вино разгорещени и улисани, забравили де са и кога са дошли, а всички други сватбари се събраха около огъня или ходеха из двора сити и развеселени.

Изправи се край огъня и гайдарят, пак изписка гайдата, бръмна издебело и вече не спря дългото ручило, пророниха се ситни, плачливи звуци, изсипаха се пак и пак, докато се залюляха и оплетоха в игрива хороводна песен. Младите се заоглеждаха, споглеждаха се и едвам задържаха на устните си бликнал от сърцето смях. Смешна беше надутата гайда, огромна под мишницата на гайдаря, и ручилото й, проточено кой знае докъде зад рамото му, смешен беше гайдарят, разкривил и ръце, и нозе, обхванал гайдата, като да се бореше с нея, въртеше и мяташе глава с изблещени очи и издути бузи, в очите на всички наоколо играеха буйните пламъци на огъня и така смешно се кривяха и чупеха лицата им! Тук и там се клатушкаха и размахваха ръце неколцина пияни мъже, напила се бе кой знае как и една от жените, какви ли не думи се чуваха в общата весела глъчка, всеки бе освободил развеселеното си сърце и още повече бе развързал езика си. Най-весел от всички беше домакинът Стоян Глаушев и той насърчаваше всички да пият още вино, да пеят и да викат, да се радват и лудуват. На едната страна на огъня се завъртя мъжко хоро, на другата тропаха моми и невести с немирни очи и пламнали бузи. Дори Кочо, какъвто беше тих и мълчалив, отиде и донесе цял наръч дърва и ги хвърли в огъня, та се дигна и се блъсна нагоре в тъмнината облак от искри.

Лазар ходеше между гостите, всекиму ще каже по някоя приветлива дума, подхвърляше закачки на младите, наливаше вино в изпразнените гърнета и панички, подвикваше на доброволните прислужници — все негови другари от читалището, препасани с шарени сватбени престилки — да не забравят никого от гостите.

— Ами вие какво там, сами като кукувички — съгледа той скрити в сянка Божана Бенкова и сестра си Катерина.

— Нищо. Стоим си тука. Гледаме хорото.

Лазар се спря при двете момичета. Той бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава си тиха, замислена, тъжна. Такава промяна можеше и да не се забележи у другиго, но личеше у Катерина — всякога толкова весела и закачлива, дори невъздържана в лудориите си и сега, когато от едва-две години се момееше. „Това е заради майстор Рафе“ — помисли си Лазар. Всички вкъщи казаха да поканят и него на сватбата, само Султана отсече:

— Не!

— Самотен човек, майко, чужд; да се събере и той с люде, да се повесели. Толкова време живея у нас…

— Не, не, Лазе. Нема работа той в двора ми. И какъв ми е той, та да го каня на сватба!

Султана подозираше, че Катерина е в някаква непозволена връзка с резбаря, че той я примамва, и тя бдеше над щерка си с очи и нокти. Откакто Рафе Клинче излезе от къщата й, тя не даваше на щерка си нито да надзърне сама вън от портата. Всички други вкъщи бяха оставили тя да се грижи за Катерина и приемаха прекалената й строгост спрямо девойчето, което и у тях предизвикваше някакво безпокойство — то беше толкова буйно и непокорно. Ето и сега настроението на Катерина изеднаж се пречупи, тя се втурна, улови се на хорото и го дръпна след себе си.

— Хайде, Кате, пък и на твоята сватба! — подвикна някой.

— Скоро, скоро — побърза да отвърне тя и се изкикоти късо, предизвикателно.

Лазар и Божана останаха сами и гледаха след нея разсеяно — мислите им бяха другаде. Лазар продума:

— Улови се и ти на хорото, Божано…

— Не ми се играй. Уморена съм малко.

И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат. Не биваше да стоят сами тук, в сянката, из града вече ги одумваха, но не можеха да се разделят. Лазар чувствуваше нежното девойче толкова близу до себе си, само да приподигне ръка и ще се докосне до него, и тих, сладостен трепет изпълваше гърдите му. Винаги така, когато тя биваше близу до него. Вътре в него бликаше и се изливаше извор, а нейният светъл, ласкав поглед проникваше като слънчев лъч дълбоко в избистрената струя; край нея беше спокойно и радостно, тя отстраняваше всички грижи и тревожни мисли, като светилник в тъмна стая, усмиряваше сърцето, което се блъска и мъчи. И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва. Аз съм тук и те обичам — може би си мислеше тя сега, едва привела глава под тежестта на косите си, които сега, в сянката, изглеждаха тъмни и още по-буйни над челото й, което грееше в здрача като гладък драгоценен мрамор.

Лазар пожела да докосне с пламналата си ръка тия гъсти буйни коси и какви ли бяха те меки и прохлади, ала ръката му остана да виси неподвижна, той чувстваше само парещ огън по дланите си. Не поиска да се защити той, — как би дигнал ръка да погали девойката, сестрата на най-близкия си приятел, пред толкова люде, които можеха да го забележат! А тя беше толкова близу в мрака и Лазар чувствуваше дори мислите й: аз съм тук, до тебе, и те обичам.

— Божано…

— Кажи, Лазе.

Да можеше да види тя сега лицето му — беше изеднаж побеляло ведно с устните му. Как се уплаши той от думите, които сами дойдоха на езика му, но не ги изрече! Уплаши се той не от думите си, а от другата, която не беше тук. Другата — Ния…

Катерина се върна пак при тях, пак повехнала и разтъжена.

— Не ми се играй.

— Е, поиграйте, поиграйте, сватба е — промърмори Лазар и се отдалечи, побягна, засрамен от Божана и сам от себе си.

Той пак тръгна между гостите, неколцина пийнали сватове го накараха да изпие пълна паничка вино, трябваше да стои между тия люде, да приказва и да кани, да се усмихва любезно, а усмивката беше като маска на лицето му. Внезапно — едва ли бяха минали двайсетина минути — сред общата врява и дудукането на гайдата се чу остър писък и Лазар позна гласа на Катерина. Той се спусна нататък, момичетата бяха пак там, но Божана лежеше на земята с приподвити колена, както е била отеднаж покосена. Катерина се мъчеше да й помогне, забъркана и уплашена. От устата на Божана бе потекла кръв — малка черна струя, — лицето й се белееше като грудка сняг в мрака, със затворени очи, като мъртво. Лазар се отпусна на едно коляно край нея, не знаеше как да й помогне и само повтаряше името й, да я пробуди от смъртния унес, да върне, да задържи душата й. Струпали се бяха и други люде наоколо. Катерина се изправи и рече, за да защити приятелката си от лошите предположения, които се шушукаха:

— Удари се, като падна. Кръвта е от устата й, удари се.

Притича и Андрея разтреперан и съвсем загуби сили, като видя кръвта по лицето на сестра си.

— Вкъщи, Лазе, вкъщи, вкъщи… — повтаряше той протягаше ръце, сякаш да покаже, че сам нищо не можеше да стори.

Лазар мушна едната си ръка под главата на Божана, а другата под присвитите й колена и я дигна. Колко лека беше тя, като дете! Главата й безпомощно се облегна на гърдите му. Той се запъти бързо към портата и след него долетя тихият сподавен плач на Бенковица:

— Какво стана с детето ми… Боже!

Като прекосяваше улицата, той погледна пребледнялото лице на Божана, което бе станало още по-малко, и видя очите й широко отворени и тъмни в нощния мрак.

— Ти ли си, Лазе… — прошепна тя.

— Не се плаши, Божанке, нищо ти нема. Само ти прилоша малко.

— Не се плаша, Лазе… Не се плаша… — Стори му се, че тя се усмихваше.

Сложи я на леглото й. Катерина побърза да донесе светлина. Бенковица избърса с мокра кърпа кръвта по лицето на Божана и под нежната й брадичка. Лазар и Андрея излязоха вън на чардака. На хоризонта отсреща месечината бе дигнала сребърното си ветрило, а все още криеше лице зад планината, която се бе изправила като черна стена далеч оттатък града. Откъм Глаушевия двор се дочуваше глуха врява, гайдата бе млъкнала. Двамата мъже мълчаха. Андрея свиваше цигара, но все не успяваше да я свие и запали. Сетне продума:

— Ти знайш ли от каква болест умре баща ми?

— Немой, Андрея, остави това… Ще й мине.

Откъм вратата се дочу гласът на Катерина:

— Вика ви и двамата.

Като се приближиха двамата мъже, Катерина тихо додаде:

— Пак повърна кръв.

Влязоха при болната. Косите й върху възглавницата бяха събрали всичкия блясък на светилника в стаята. Покривката беше придръпната към лицето й, а то като да беше се стопило, с побелели устни, между тежкия златен венец на косите й, и само челото й ярко се белееше, влажно и твърдо. Тя обърна очи към Лазара — огромни, потъмнели от уплаха и жажда, блясъкът им беше угаснал и бяха се отворили две сини дълбини.

— Ще умра… Лазе — промълви тя едвам чуто, забравила майка си, брата си, и пак повтори името му, по-тихо, само с побелелите си устни: — Лазе…

Лазар пое дъх издълбоко, зачерви се, жилите по слепите му очи набъбнаха на синкави възли.

— Нема да умреш — потрепера гласът му, но сетне стана плътен и звучен: — Като оздравейш… ето тука е майка ти, Андрея… Като оздравейш, ще те поискам да ми станеш невеста.

Никой не отговори на тия думи. Само в очите на Божана просияха издълбоко светлини, но това бяха сълзи.

Малко по-късно, когато Лазар и Катерина се връщаха у дома си, тя придръпна брата си за ръкава:

— Наистина ли, Лазе! Ще се ожениш ли за Божана?

Лазар отговори:

— Да.

Сватбарите бяха забравили случката и само неколцина попитаха за Божана. Гайдата бръмчеше на дудука, двете хора край огъня се въртяха. Мина още доста време, а никой не си отиваше. Стоян Глаушев, вече пиян, обхванал шиите на двама от новите си сватове, се развика сред двора:

— Хайде, момчета, къде сте, донесете вино! Сватовете ни изпозаспаха. Вино, деца!

Той се полюшна, излезе напред, улови единия от сватовете за ръката, размаха другата си ръка, поведе хоро:

— Дафино, вино, ей,

цървено вино, ей!

Момчето ти е заспало…

Люшкаше се, кривеше се цял под такта на песента, гласът му звучеше силен и чист, той все още пееше хубаво. Наловиха се и други на хорото му. Разтичаха се младите прислужници, закипя току-що наточеното вино в каните и паниците, съживи се цялата сватба, Стоян Глаушев извиваше глас:

Момчето ти е заспало

на Каракамен планина,

на сува рида без вода.

Поминале клети айдути,

гунчето му го украле…

— Жено, жено, къде си! — прекъсна песента си Стоян, но продължаваше да се люлее и да маха ръка начело на хорото. — Ела, Султано, къде си, ела да се уловиш на хорото ми!

Той не можеше нищо да върши без Султана, дори когато беше пиян от вино и от радост. А може би и се досещаше някак, че бе прекалил с виното, та викаше жена си да замеси и нея в лудориите си, за да не може да му се кара после. Но Султана не се обаждаше.

Влезе пазвантинът и се изправи сред двора с дългата си тояга, а наоколо бързо започна да стихва веселата глъчка. Турчинът рече изтежко:

— Стига веке, чорбаджилар. Нема цела нощ да викате! Стига сватба.

Поканиха го да седне да хапне нещо, но той отказа и си излезе. Пресече се като с нож веселбата и сватбарите започнаха да се разотиват. Пълната месечина бе се дигнала над покривите, над върховете на дървесата и блестеше като калайдисана тепсия. Черният свод над Глаушевия двор бе изчезнал, бледи и далечни трептяха звездите по ведрото октомврийско небе, жаравата сред двора тихо светлееше, едвам мъждукаха в лунния блясък фенерите по двора. Всичко се преобрази — и людете, които се събираха на групи, за да се сбогуват с гостолюбивите стопани, сега изглеждаха по-други и като преоблечени в други дрехи, с посребрени от луната гайтани по рамената и по всички ръбове. Дворът скоро опустя. Лазар отиде да заключи портата и тъкмо посегна с големия ключ — някой бутна едната й пола и се блъсна в него Катерина, като да хвърли върху него някакъв вихър, задъхана, разчорлена.

— Къде беше? — попита Лазар изненадан и уплашен, но гласът му веднага се пречупи: — Пак ли при Божана?

По лицето на Катерина нямаше нито капчица кръв и още повече сега срещу месечината. Тя гледаше брат си като безумна с тъмните си очи, които блестяха студено и остро, широко отворени. Той попита отново и пак потрепна тревога в гласа му:

— Къде беше?

Катерина отговори тихо, с остър шепот и като че беше готова да се брани със зъби и нокти:

— При майстора бех. При Рафе.

Откъм къщата се чу гласът на Султана:

— Катерино? Де си мори, Катерино:

— Чуя, мамо! Тука съм, с бате Лазе — отговори девойката и не откъсваше очи от брата си. Сетне бързо, машинално пооправи косите, дрехите си и се втурна към къщи.