Димитър Талев
Железният светилник (32)

VII

Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и тук, и над целия град в ранните часове на горещото лятно следпладне. Дори птичка не се обаждаше откъм градината в сънната тишина, която поглъщаше и монотонното шуртене на чешмата в двора. Вкъщи сигурно всички спяха по стаите си, отдали се на следобедната неделна почивка. Той се приближи към стъпалата на чардака и се спря — да не тропоти, нека почиват. Откъм вътрешността на къщата се чуваше тиха приспивна песен — снаха му Кочовица приспиваше детето си и себе си: ту подхващаше, ту прекъсваше песента, повтаряше я сънливо:

Нани, наниии…

Дойди, сонче, от планина,

дойди, сонче…

Лазар сви по дължината на къщата — на горния край, откъм градината, баща му още преди време построи отделна стая, служеше им за лятна кухня, а сега бяха я понаредили и там временно живееше майстор Рафаил Клинче. Лазар пристъпваше бавно край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно неясно смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му. Той пак се спря близу до стаята на майстора, но не се виждаше нито вратата й, обърната към градината, нито единственият й прозорец. Лазар излезе от гостолюбивия дом на приятеля си възрадван, облекчен, сит душевно и телесно, а сега отново се пробуждаше приспаната горчива, тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият, пропит с обич глас на Андрея. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи — едва преди няколко минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврама Немтур, а след нея растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с болката си: Ния. Образът й изпълни погледа му, ярък, близу пред него — да я докосне с ръка, очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и цялата в жълти пламъци — жълтата копринена дреха и цветето в косите й като блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа си това ослепително видение, той прошепна като изплашено дете:

— Спаси ме, господи, помилуй ме…

Наблизу, сякаш в ухото му, той чу познат глас — глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да преодолее нещо, да прониже:

— Вервай… Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо…

Лазар се стресна в уплаха — да не би някой да открие, да види какво ставаше с него. Това беше гласът на майстор Рафаил, при него имаше и други люде — и Лазар понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му Катерина. Изненадана, изплашена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягайки от някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, а лицето й като да се обля в алена кръв. В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа — всеки миг да ги изпусне. Но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи. Тя бе помислила, че брат й подслушваше, но видя, че той беше разсеян и твърде зает с някакви свои грижи. Нищо не бе чул, нищо не подозираше.

— Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.

И отмина — дори и това и обяснение беше излишно. Майстор Рафаил живееше в тая отстранена стая и му носеха там да се храни. Лазар не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина. И не забеляза нищо нередно в това внезапно появяване на по-малката си сестра, която всеки ден миеше съдовете.

Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив, поглед и за миг-два като че ли очакваше нещо от него, самият готов да се нахвърли, ако бъде нападнат.

— Влез, влез — каза той по-спокойно, ала със същия враждебен поглед.

Лазар влезе при художника и започна разговор някак машинално, с раздвоено внимание. В ъглите на стаята и на една ниска масичка, дори на рогозката, дето майсторът постилаше леглото си, бяха наслагани в безредие резбарски сечива, издялани и изгладени дъски и дървета от различни големини, разни довършени и недовършени дървени фигури, кръстове: това бяха части на иконостаса, който някой ден ще бъде сглобен. Лазар огледа стаята с разсеян поглед, но майстор Рафаил отеднаж се спусна и бързо покри с една черга наредените дървета в единия ъгъл — до тях, види се, не биваше да се докосва чужд поглед. Сетне се върна към ниската масичка, седна на едно столче и подхвана прекъснатата работа. Той като че ли забрави Лазара. Между сечивата, стърготините и разните дървени късове по масата се виждаше доста голяма, поочукана пръстена кана. Резбарят остави в скута си дъсчицата, която току-що започна да дълбае, посегна нервно, нетърпеливо с разголените си ръце и надигна каната, в която се проплакна течност, глътна жадно няколко глътки и сложи каната на мястото й. Разнесе се остър, възкисел мирис на вино. Лазар се усмихна повече на тоя мирис, който долови, като че ли откри някаква дяволия на резбаря, и ето че се връщаше към действителността, откъсваше се от мъчителния смут в душата си. Не, той няма да си отиде, макар че художникът никак не се зарадва на посещението му; няма да си отиде, като че ли вън, в тишината на заглъхналия двор, го очакваше някаква опасност.

— Общинарите и днес не са те забравили. Пратили са ти винце.

Рафаил Клинче изръмжа, без да бърза и без да дига глава от работата си:

— Това сам си го купих. Фарисеи! В празник не ми пращат.

Друг път Лазар не би седнал тук да приказва с тоя сприхав и навъсен човек, а сега стои и бъбри, със страх да не би разговорът да се прекъсне:

— Не бива да работиш в празник. Пък и работата ти е църковна.

Майсторът се съживи. Сложи на масата голата си ръка, потреперваща, с изпъкнали сини жили:

— Това не са твоите сахани и тенджери, момче! Станеш сутрин — чукаш. Стъмни се — отиваш да спиш. Сутринта пак. Спираш и започваш, откъдето си спрял. Во вашата работа само ръцете работят. Се същото и не мислиш какво работиш. Това е друго: работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е — не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.

— И в нашия занаят има майстори. И те като тебе дълбаят, режат, извиват изкусно бакъра. Баща ми…

— Има — прекъсна го Рафе Клинче, — има во секи занаят, то се знай. Но колко са те… майсторите не растат под плет и над плет. И от занаят до занаят има разлика.

Лазар помълча малко и сетне каза:

— Ами виното, не разбирам, то пък защо ти е секи ден… Замайва главата и не ти ли пречи?

Резбарят скочи — докосна го на болно място. Готов да се защитава, в тъмните му очи се появи същият зъл пламък.

— Какво ще ме съдиш ти за виното! Знам и аз… А ти и никой друг не знай, което аз повеке знам. Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ го създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава крила на ума. То е като севдата… ти имаш ли севда към некое девойче? Ако немаш, нема и да ме разбереш. От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.

Резбарят почака една минутка отговор, сетне като напук някому надигна с две ръце каната. Пи жадно, сложи каната пак на масата, обърса с ръка мустаките си.

— Аз не съм се напивал никога — каза Лазар.

— Ще живейш сто години — разтегли устни презрително майстор Рафаил.

— Ще живея, колкото бог ми е отредил, но с виното, с ракията човек се убива. Който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека. Имаме двама-трима пияници в Преспа, ти може би не си ги виждал, живеят като скотове. И лудият бяга от пияния.

— Е-е-е! — сбърчи цялото си лице с досада майстор Рафе. — Като че ли чувам баба си. Тя едно време така ми баеше. Аз пия, за да работя. Погледът ми се избистря, ръката ми става по-яка, а тука — блъсна той юмрук в гърдите си — гори и те кара, не те оставя да задремеш. Какво, като убива? Може и да убива! Не ми требва животът, да треперя над него. Да ти кажа: лежи по цел ден на гръб, а нощем се обръщай ничком и само това, и ще живейш сто години.

Резбарят се нахвърли върху работата си, негли да излее гнева си за нещо. Така някое време, сетне се поуспокои и най-напред се успокоиха ръцете му.

— Знайш ли какво правя сега? — попита той, без да дигне глава, и не дочака отговор: — Един малък иконостас за майка ти. Ще го направя хубав, за да я умилостивя, че ме пъди от тука!

Той говореше тихо, кротко, но се ослушваше — какъв отговор ще получи.

— Тежи им работата — рече Лазар. — Се требва и за тебе да се грижат, нели…

— Ами те са четири жени вкъщи — отвърна все тъй кротко резбарят.

— Аз ти казах тогава, когато дойде: тука ще си временно, докато си намериш друго место.

— Е харно де! — кипна отеднаж резбарят и Лазар се учуди защо се гневи толкова. — Ще си отида, скоро ще си отида!

— Така и казахме, като дойде. Защо се лютиш?

Майстор Рафе удари с двата си юмрука по масата, та подскочи дори и каната:

— Аз си знам, аз си знам! Да не би да искаш да ти кажа защо!

„Луд човек, наистина луд.“ — И Лазар се обърна да си върви, но се спря до вратата и рече:

— Гледай да си намериш друго место, мина доста време, нема защо да се лютиш. Майка ми не може да ти слугува повеке.

— Е, така, така — опули очи резбарят, — не съм й нито син, нито… зет. Луд човек съм аз, нели, луд и пияница. — Гласът му затрепера, задави се, очите му плувнаха във влага и той хвърли напред разголените си ръце с отчаяние и ярост: — Луд! А тия ръце са златни, златни! Ех…

Лазар го погледна учуден: „И той си има некаква мъка…“ Опита се да го успокои:

— Немой така, майстор Рафе. Ние не те пъдим, но мама се стеснява и ние не сме свикнали с чужд човек вкъщи.

Художникът подсмъркна, преглътна сълзите си, за миг като че искаше да каже още нещо, но тръсна глава и се наведе мълчаливо над работата си.

Лазар отиде и седна на камъка до чешмата, дето жените слагаха прането. Той искаше да задържи мисълта си около художника, със страх да не би да дойдат другите му мисли, за самия него. А те се надигаха вече като бързи стоглави змии с огнени езици из дълбините на съзнанието му. Той се бранеше в нарастваща тревога и викаше в паметта си срещу тях дръзките думи на майстор Рафаила, изправяше срещу тях образа му с неговите потни разчорлени коси и безумни, зли и тъжни очи. Тогава изеднаж му дойде на ум, че имаше някаква връзка между гневните словесни изблици на майстора, отчаянието му, сълзите му накрая и Катерина. Едва сега видя той по-ясно сестра си с двата сахана и кърпата в ръце, смущението, уплахата й. С майстора се занимаваше майка му, а Катерина не се залавяше за работа с особена охота и сега сама дошла да вземе саханите, да ги умие, сега, когато всички в къщи са се изпокрили по стаите от горещината. Какво, най-сетне, да се вземат, ако се искат! Но всички ли, които се искат, могат да се вземат? Ако Ния не беше дъщеря на Аврама Немтур, ако беше на мястото на Божана… Не, не! С какво е по-лоша Божана…

Чу се шум от боси нозе. Лазар скочи. На чардака, който сега беше цял в сянка, бе излязла майка му. Той бързо прекоси двора и седнаха двамата на миндера край стената.

— Аз те чаках, ти…

— Задържаха ме у Бенковци, не можех да им откажа.

— Знам — продума през зъби Султана със скрито недоволство. — Ти кажи за Немтура.

— Какво да ти кажа, мамо. Иска да ме глави калфа в дюкяна си. Аз му отказах.

— Само това ли? Ти кажи ми сичко, сичко. Как тъй за калфа!

— Ами тъй, да седя в дюкяна му, докато събира афион. Ще праща стоката, аз ще я прибирам и това…

— Не е това, сине — стисна устни и поклати глава Султана, — не е това. Такъв човек като тебе не му требва за калфа. Не се ли сещаш? Чорбаджи Аврам иска да те вземе при себе си с други мисли. Той иска да те направи зет, да ти даде Ния, ако му харесаш. Ти защо му отказа, синко?

— Това са други работи, мамо. Зет аз нема да му стана и да ме иска. Ние сме един срещу друг.

— Ти си такъв умен, а бегаш от късмета си. Немой, Лазе, Чорбаджи Аврам е, може да се каже, най-богатият човек в Преспа и Ния му е единствено дете. Той е стар и един ден ти ще вземеш сичко в ръцете си. Малко ли е това, какво повеке може да иска човек? А Ния каква е — първа хубавица в Преспа — и те иска девойчето, аз знам.

Султана увещаваше сина си, в гласа и прозвучаваше дори молба, но очите й го гледаха строго. Да беше Стоян на негово място или Лазар да беше по-друг човек, или да беше мъничък, както някога, тя би говорила по-иначе с него или, както някога, би запретнала ризичката му. Господ му изпращаше най-голямо щастие — най-хубавата мома и пашовско богатство, — а той го отритваше, та чак и бога да разгневи. О, тя няма да го остави тъй, няма да позволи да рухнат най-хубавите й планове тъкмо за него, за най-любимото й дете!

— Пък кой знай — подхвърли тя и гледаше сина си, без да мигне, — може би Ния да не ти харесва, колкото и да е хубава.

Лазар изви глава, да скрие червенината по лицето си.

Султана дебнеше зорко всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, в погледа му. В очите й проблесна радост, като да беше ловец, който вижда в мрежата си богат лов. И каза с великодушен, съчувствен тон, а всъщност — да затегне още повече своята примка:

— Може, може да не ти харесва девойчето… И цветята, дето са цветя, от хубави по-хубави, едно ти харесва повеке, друго по-малко. Но ти ще свикнеш с нея, сине.

Лазар се раздвижи нервно, за да се освободи от стеснението, което го потискаше. Султана беше нащрек, тя предчувствуваше отговора му и побърза да го изпревари, да го отклони, като смяташе, че той упорствува в грешката си от мъжко честолюбие:

— Ти само кажи, сине, аз сичко ще наредя, макар че си отказал на чорбаджи Аврама. Аз с Ния — приведе се и му прошепна тя лукаво, — знам как те иска тя, а той, старият, колкото и да си го ядосал днеска, на нея нищо не може да й откаже.

Лазар скочи и в избухването си издаде цялата си мъка:

— Въртиш ме като на ръжен, майко!

— Ау, сине, що говориш!…

— Каквото и да е, аз нема да стана зет на Аврама Немтур. Той е народен предател и изедник, а аз държа за народа и сто пъти повеке, отколкото за себе си. Какво ще кажат другарите ми, като ги уча секи ден едно, а ще отида да се поклоня и да целуна ръка на Аврама Немтур! Нема да се опозоря аз пред цела Преспа, ако ще чорбаджи Аврам да ме качи на златна кочия! Не искам и никак не мисля за богатството му. Ти не разбираш, майко, не знайш кое е истинското и най-големо богатство за човека. Другарите ми ме слушат, целият народ, сички ме слушат, като говоря, но и сички гледат какво правя. И пак не е само това — кой какво ще рече, — ами аз искам да бъда добър, чист човек.

Султана беше много горда с Лазара, който излизаше все по-напред между всичките мъже в Преспа, и както чуваше и посвоему разбираше, делеше мегдан с най-силните между тях. Тя почти се бе примирила с мисълта, че той няма да стане свещеник или учител, и какво, щом ще застане един ден пръв в целия град. И ето, ако се ожени за Ния… С поласкано майчинско честолюбие тя реши да спре засега дотук. Но само засега. Той, милият, гледа само на една страна и не вижда как тя, неговата майка ще му помогне с един скок да излезе пред всички други. Колкото и да е умен — дете е още той, нейният Лазе. Нека мисли той повече за народа, тя пък мисли повече за него самия и само за неговото добро. Чорбаджи Аврамовата щерка го иска, а и той я иска, вижда се. Другото е лесно. Тя млъкна, но няма да остави да загасне огънят, който утре или вдругиден пак ще раздуха; тя знаеше благотворната сила и на горчивите лекове и защо ще жали детето си, което трябваше да оздравее съвсем от младежката си незрелост! Ставайки от миндера, Султана каза негли повече на себе си:

— Сирота Ния… Тя ще се погуби по тебе, Лазе!

Тя погледна сина си: ударът й бе сполучил. И каквато беше вече леко приведена от годините и от непрестанна работа из къщи, тя пристъпи към него, протегна ръка и го погали по лицето, каквото беше сега — измъчено, разтъжено тъкмо от нейния удар.

— Ех, майко… — дръпна се Лазар, пак да скрие лицето си, не му стигаше и въздух, а тя помисли, че иска да избегне милувката й.

— Огън да ни гори нас, майките, сине… Едно знайме ние, едно мислим — децата.

Сега изеднаж я бодна другата й грижа — Катерина.

— Каза ли на оня вещер, майстора, да си търси друго место?

— Казах му. Обеща да си отиде.

Лазар премълча, че бе видял Катерина да излиза от стаята на майстор Рафе. Би предизвикал цяла буря над главата на неразумната си сестра, а не знаеше как да я съди за връзките й с художника и кое беше по-добре за нея — да се омъжи ли за него, или да я принудят да не го среща повече. Струваше му се, че имаше нещо общо в съдбата им сега, и не му даваше сърце да предизвика майка си да излее върху нея своя опасен гняв.

— Султано, Султано… — чу се откъм къщи гласът на Стояна Глаушев.

— Ида, ида! Кафе ще иска, наспал се е. И ще те кара сега да му четеш Софронието — запъти се нататък Султана.

Това ставаше всеки празничен следобед, когато Лазар беше вкъщи. Като си поспиваше доста продължително след сития празничен обед, Стоян Глаушев искаше да му направят кафе — придобил бе чорбаджийски навици — и викаше Лазара да му чете от Софронието. Чете му и тоя път Лазар — вън, на чардака. Дойде, приседна там да послуша и Султана. Горещината прегаряше, сенките се удължаваха, подухваше ветрец, откъм градината едва-едва полъхваше прохлада и мирис на зрели плодове. При всяка пауза през време на четенето, когато Лазар поспираше да си поеме дъх или да обърне нова страница, Стоян повтаряше:

— Ай, господи, ай, господи…

Бяха забелязали домашните му, че колкото старееше, ставаше по-набожен — не пропущаше празнична служба в църквата, повтаряше лошо запомнени молитви, кланяше се и се кръстеше по всяко време пред иконостаса и понякога унесен, като да губеше себе си. От някое време споменаваше за Божигроб, да отидат със Султана на хаджилък:

— Като сме внуци се на хаджии, да станем и ние с тебе хаджии, жено…

— Да не е много лесно, а? — отвръщаше Султана меко, и тя самата блазнена от такова желание. — Ще ти са нужни до десет хиляди гроша да отидем на Божигроб. Нели знам…

— Е, много пари, много. Ама ще видим по-нататък, да наредим децата. Може и да съберем ние с тебе десет хиляди гроша по-нататък — казваше той, блажено замечтан.

Щом свърши четенето, Лазар затвори книгата. Стоян се прекръсти, а лицето му, придобило цвета на бакъра от огъня на голямото огнище в работилницата, почти недокоснато от годините, беше озарено от тих, набожен възторг:

— Сладки божи думи! Ай, господи…

Те бяха сами, тримата, на чардака и Лазар изеднаж каза:

— Татко, можеш ли да ми дадеш до пет-шест хиляди гроша?

Стоян подигна вежди:

— Немам, сине. Защо ти са толкова пари?

Лазар помълча малко. Загледа се в него изненадана и Султана. Сетне той каза:

— Днес говорихме с Андрея Бенков да станем ортаци в неговата работа. Той не търси пари от моя страна, само да работим заедно, с неговия капитал, но аз не искам да влеза без нищо…

— Ами харно, много харно, Лазе! — развика се — Стоян и отеднаж като че ли проплака: — Но ето, немам толкова пари… Охарчихме се за сватбата на Манда, сега, след некой месец ще правим и друга сватба, за Нона, а колко имаме там, жено, в сандъка — обърна се той към Султана, като сви вежди в напрежение да си спомни, — не са повеке от три хиляди гроша?

— Толкова — отговори Султана глухо.

— Ами, Лазе — съживи се отново Стоян, — щом те вика Андрея и без нищо от твоя страна, ти пък що? По-харно — здраве! Казанджия ти нема да станеш, синко. И двамата с Андрея сте млади, ще работите, ще има й за него, и за тебе. За тебе по-малко, да речем.

Султана мълчеше, загледана пред себе си, а те и двамата чакаха какво ще каже тя. Неочаквано за нея се появи нова опасност за плановете й, но тя и преди си бе мислила за Лазара: ако не може за Ния, тогава — за Божана. То се знае, тя предпочиташе Ния и се опита да отклони, да сложи настрана другата възможност, поне временно:

— Знай си работата Бенковица.

— Бенковица нищо не ми е казвала, мамо. Ние с Андрея сме като братя, ти знайш.

— Хм. Тя го е подучила. Искат те за Божана, това е.

— Хе! — викна Стоян. — Много харно! Божана — девойче като капка. На ръце ще те носи тя, старо! Чудо девойче е тя.

— Ех — стисна устни и се полюшна Султана, — добро девойче е, хубаво. Ама може да има още по-добро, още по-хубаво.

Замълчаха и тримата.