Димитър Талев
Железният светилник (31)

VI

Имаше беседа в читалището и тая неделна утрин и Лазар Глаушев побърза нататък. Бързаше, а би желал да иде някъде да се скрие или да скита из полето, далеко някъде сам. Какво стана с него тая сутрин? Влезе в двора на Аврам Немтур с леко сърце и с радост, че там ще го посрещне Ния, хубава, пременена и както винаги, когато я гледа, ще се напълни сърцето му със сладост и ще прелива, прелива, цялата му душа ще трепери, а тя — като хубав, буен огън, и привлича, и пари, изгаря. Преди беше по-лесно — ще я срещне с Катето и с другите девойки или ще я погледа от прозореца, ще я види насън и ще се събуди, бързо, винаги толкова бързо. А сега — сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тая им среща няма да се свърши никога, няма да мине, той няма да се събуди никога от тоя сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него ведно с мрачна, черна сянка — не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше. Турците ли? Не, не! Когато я подозря само за миг, тя го погледна с такава скръб, с такъв укор! Не. Сянката й — това беше Аврам Немтур, баща й. Никога няма да седне с него, никога вече няма да влезе в двора му! Чорбаджи Аврам… точно такъв, какъвто го знаеше, и го видя още по-грозен, още по-отвратителен.

Лазар бързаше. Беседата днес ще държи един от най-младите му другари, за пръв път. Той го насърчи, помогна му, не бива да го оставя сега сам срещу толкова люде. След беседата ще го забъркат — какво ли не питат. В читалището започнаха да идват и по-възрастни, и дори някои от чорбаджиите — питат, разпитват, да видят колко ли знаят младите, щом се силят толкова много. И всички въртят очи към него, най-вече когато е най-трудно да се отговори. Нека питат — той ще трябва да им разкаже приказката за калугера и шиника, скоро бе я прочел някъде по цариградските вестници, да я чуят всички, но да дойде да я чуе и Аврам Немтур, да дойде и наместникът…

В читалището бе се струпал много народ и пред вратата отвън, и по стълбата за горния кат, тихо беше, всички слушаха беседата. Направиха път на Лазара да влезе, но той се спря до вратата, да не смущава цялото събрание. Младият момък четеше беседата си с глух, изтънял глас, с бледо лице от вълнение и страх. Прошумоля нов лист, той дигна напрегнат, търсещ поглед — сигурно при обръщането на всеки нов лист — и щом съгледа Лазара, който му кимна насърчително, зарадва се и продължи да чете с наякнал глас. Лазар следеше беседата повече заради младия си другар, как ще я прочете докрай, чуваше и свои думи, както бе му помагал, а мисълта му, като чужда, раздвояваше се във вниманието му, отклоняваше се, повличаше го в друга посока.

— … Лукавият гръцки патрика — звучеше все по-твърдо гласът на младия оратор — тогава се нарече отец на сички християни и покри с черно платно нашия народ, за да го скрие от очите на победителя. Нема друг народ в новото ти царство, каза той на османския поробител, сички християни са мои духовни чада, едни и същи гърци по вера и народност. Като завоюва султанът Цариград и сички земи наоколо, имаше други, по-големи грижи да реди новата си голема държава и се остави да бъде измамен от фанариотските измамници. За него бе по-лесно да управлява и държи в покорство един народ вместо повеке народи, щом те беха от една вера. И нарече той, както му подсказа лукаво и измамно гръцкият патрика, сички християни руммилети — гръцки народ — и земята им нарече Румелия. Името на нашия народ бе заличено и изчезна. Така продължи стотици и стотици години. Но как може да се заличи и изчезне цел народ? Тогава цариградският гръцки патрика, който скри от господаря нашия народ, реши да го унищожи, за да не остане и помен от него. Той впи в него ехидни нокти и безжалостно пиеше кръвта му, късаше снагата му и се готвеше да го погълне. Със зверска ярост се нахвърлиха гръцките духовници — диви вълци в овчи кожи — да преследват и унищожават поробения наш народ — и книгата му, и езика му, и секи спомен за него. И пак фанариотинът си служеше с измамата и лъжата, с отрова и с огън и с меча на завоевателя. В тъмен мрак и в пълно невежество потъна дълбоко нашият народ…

Никой не се помръдваше от струпалите се тук люде, едва някой ще подигне несъзнателно ръка да обърше потеклата по лицето му пот, всички бяха втренчили очи в младия човек, да не пропуснат нито една дума. В стаята беше горещо, задушно и се чуваше тежкото дишане на стотина развълнувани гърди.

— Най-лошото, най-гибелното беше, че се намираха между нашия окаян и злочест народ негови люде, които сами влизаха в устата на звера и беха най-паче между първенците. Вместо да бъдат първенци на народа си, те се отказваха от своето и възлюбваха чуждото, срамуваха се от своето и се гордееха с чуждото. Като беха от първенците и гражданите, повличаха те и простия народ, та немаше по-голем грех от техния грех. Те беха Юди…

— Като Аврам Немтур — сякаш някой гласно изрече това име и Лазар Глаушев продължи в ума си, забравил де се намира:

„Юда! Опита се да ме накара и аз да му говоря на гръчки! Дебелашки бил езикът ни… Той е готов да предаде на наместника целия народ. Такива са били всички наши Юди. Нема, нема веке, чорбаджи Авраме, нема да успейте вие с наместника и с владиката…“

— Те не успеха да погубят совсем нашия народ — чу Лазар отново гласа на младия си другар, — макар да го държат още в мрак, той веке се пробужда и с голем глас иска своето право. Навред се надига отреченият народ и само нашият край тука е най-надире, само ние в Преспа продължаваме да дремем во фанариотския мъртвешки сън и се оставяме да ни приспиват…

„А, Ния! — мина през мозъка, през гърдите на Лазар тънка, бърза игла. — Гъркиня ли е тя? Майка й била гъркиня или влахкиня… Баща й ще я научи. Не съм я чул досега да говори гръчки… Ох, да бъде, каквато си ще!…“

Той се раздвижи нервно, притисна с гръб стената зад себе си нетърпеливо. Младият оратор привършваше словото си:

— Като знаем как е било, ние ще видим ясно как е сега и как ще бъде утре. Това ви разказахме в нашата беседа, за да си отворите очите и да видите своя враг и грабител, който иска да погуби и телото, и душата ни. Братя, стига търпение! Събудете се сички от вековен сън, упоени и отровени от гръчките фанариоти! В братско единение и с общи сили да си вземем своето и да прогоним от своя дом чуждия враг и изкусител. Стига ни е грабил, стига ни е мамил, стига ни е приспивал со смертна отрова, да излезем сички срещу него с братска любов и сговор. Господ бог, който не позволи на врага да ни погуби, ще благослови и нашето общо, народно дело. Амин!

Ораторът прибра с треперещи пръсти листата, на които беше написана беседата му. Людете наоколо мълчаливо се споглеждаха, започнаха да поклащат одобрително глави, да шушукат. Лазар побутна съседа си, тоя се обърна и веднага му стори път и той се провря нататък, към масата, покрита със зелено сукно. Щом го видяха там, изправен до масата и не както други път да се усмихва, преди да почне словото си, а със строго лице и като че ли бе станал по-тънък и по-висок, в стаята и отвън, пред вратата, настана пълна тишина.

— Братя — започна Лазар, но още след първата дума гласът му се пречупи нагоре и звучеше много силно в тая ниска и препълнена с люде стая, — нашият по-млад другар Глигор ни каза хубаво слово и ние му благодарим за труда, който е положил. Ясно е за сички, които имат очи да гледат и уши да слушат, защо сме ние народ окаян и нещастен, народ прост, неук и беден, макар некога да сме били народ славен и могущ, и просветен. Ние требва добре да познаем нашия враг, та да не го оставяме веке да ни граби и мами, защото е много изкусен той в лъжата. Научих една сказна и ще ви я разкажа, тя ще отвори още по-добре очите ви и ще видите още по-ясно кои сме ние и кой е нашият враг и мъчител.

„На едно пазарище в некой си град гледат людете седи на шиник един калугер. Минава един човек и пита калугера:

— Що има под шиника?

— Нищо — отговаря калугерът и върти очи, а брадата му като на козел.

Минава друг човек, пита и той:

— Що има под шиника?

— Нищо нема — отговаря калугерът.

Минават и други люде, питат и те, а калугерът седи, не става и с две ръце натиска шиника. Вижда се, той крие нещо. Както са се спрели там неколцина по-смели мъже, споглеждат се, разбират се, хвърлят се върху калугера, бутват го на земята, подигат шиника. И какво виждат: лежи там, под шиника, целият наш народ ни жив, ни умрел, едвам диша.“

Лазар млъкна. Стотина чифта очи го гледаха, без да трепнат.

— Кажете ми сега вие — дигна отново глас Лазар Глаушев, — кой е калугерът с шиника?

— Наместникът! — викна някой отсреща, преди още да е чул въпроса докрай. Завикаха от всички страни, размахаха ръце, някои от седналите наскачаха от местата си. — Патриката, патриката, фанариотът, сички фанариоти!

Размърдаха се всички, дигна се шум и врява.

— Днеска нема да ви говоря повеке — извика Лазар. — Ще кажа пак, който е слеп, нема да види, който е глух, нема да чуе.

Като се спираше тук и там да отговори на някой въпрос, да изслуша някого, Лазар се запъти към вратата. Най-сетне мина през шумната, възбудена навалица, която му препречваше пътя на всяка стъпка, и излезе вън. Беше много уморен, а бе говорил само десетина минути. Въздъхна дълбоко, сякаш да отхвърли от рамената си смазващо бреме, и повлече по улицата натежалите си нозе. Не беше отминал нито десетина стъпки, и чу отдире си гласа на Андрея Бенков:

— Лазе, почакай. Към къщи ли?

— Да.

Тръгнаха заедно. Мълчаха и двамата. Едва като свиха по друга улица, Андрея попита:

— Да не ти се е случило нещо? — Той не получи никакъв отговор и продължи: — Никога не съм те виждал такъв… като болен или си нещо много угрижен.

Лазар сви устни с горчива досада: не питай. Като свиха малко по-нататък по тяхната улица, Андрея каза:

— Да се отбием у нас, искаш ли?

В двора ги посрещна Бенковица. Рано овдовяла, тя беше още бодра жена, стамна^[1], приветлива. Тя не беше забравила мъжа си, Климента Бенков, но тук бяха двете и деца, имаше за кого да живее и само чистата, прозрачна бледност на повехналото й лице, рано побелелите коси под черната шамия бяха постоянният белег на вдовишката й скръб, вече уталожена, заключена в сърцето. Имаше сини, кротки очи, които бе дала и на децата си, клепачите й бяха зачервени — види се, скришом си поплакваше.

Наближаваше пладне, горещо беше вече и в градината, цяла напечена от слънцето, та двамата млади люде седнаха на чардака, дето беше по-хладно. Излезе да ги поздрави и Божана. Лазар срещна преданите й очи, в които изеднаж бе бликнала радост, а минута преди това, когато дори бе влязъл в дома й, той не се сещаше за нея. Тя се наведе над ухото на брата си, пошушна му нещо. Лазар спря за миг поглед върху бялата й тънка шия, върху дебелите, тежки плитки, дребното й лице беше порозовяло в радостна усмивка.

— Харно, харно — усмихна се и Андрея. Те двамата, братът и сестрата, си приличаха като близнаци — същите очи, същите коси, същата бледа, нежна кожа на дребните им лица: но той беше мъж, тя беше жена, в нея всичко беше много нежно, много женствено, докато същата тая външност у Андрея носеше всички белези на мъжественост. И той беше кротък, свенлив като нея и още повече като майка си, но и в погледа, и в гласа му, в кокалестите, доста едри ръце се виждаше мъжка твърдост.

Божана донесе ракия и кафе — Лазар никога не бе я виждал толкова весела и пъргава, гледаше я малко учуден и чувствуваше как нейната веселост го облъхваше като освежителна струя. И там, вътре в тая винаги тиха къща, младата девойка внасяше необикновено оживление, гласът й се чуваше непрекъснато. Като останаха сами, Андрея каза на приятеля си:

— Мама и Божана са решили да останеш да обедваш с нас. Приготвили са хубав обед.

Лазар веднага се съгласи — добре му беше тук, при тия люде, — но додаде:

— Ще ме чакат вкъщи.

— Ще прескоча да им обадя.

— Почакай, има време. Да ти кажа какво ми се случи днеска — започна отеднаж Лазар, нетърпеливо, по-скоро да отмахне, да се освободи от идната мъка, която го угнетяваше след срещата му с чорбаджи Аврама. — Ходих тая сутрин у Аврама Немтур. Той ме повика. И знайш ли: говори ми на гръчки. Послушах го, послушах го и му казвам: защо да не си говорим на нашенски? Е, казва, ние, по-такивато люде, требва да си говорим на гръчки: нашият език е дебелашки.

— Той открай време държи гръчка страна. Наместникът пък съвсем го повлече.

— Лукавият го влече него. И после, опита се да ме глави калфа.

— Калфа ли?

— Калфа или, да речем, писар. Да седя в дюкяна му, да приемам стоката, която ще праща от Тиквеш, да я записвам и прочее. Имал доверие в мене. Станах и си отидох, разбира се.

В сините замислени очи на Андрея се отразяваше обляната в слънчев блясък зеленина на градината отсреща. След малко той каза:

— Нему наистина му требва човек в дюкяна. Но той е имал и друга некаква цел. Не знам каква, той е много скрит, потаен човек. Може би, за да те привлече на нихна страна. Те с наместника се боят от тебе.

— Предател. Такива като него са по-опасни и от фанариотите.

— Не толкова, Лазе. Наместникът е най-опасен за нас. Той е изпратен тук, за да крепи гърцизма, за да ни погърчи сички. Спомням си, баща ми, бог да го прости, разправяше, че още когато е дошъл наместникът в Преспа, преструвал се, че не разбира нашенски, за да накара и другите да говорят гръчки! И се така, стъпка по стъпка. Той се опита и тебе да привлече тогава. И се успя да направи нещо, откакто е в Преспа. Преди него вървело как да е. Сега е друго. Сега в Преспа имаме гръчка партия, която работи. Наместникът, Аврам Немтур, още двама-трима там от чорбаджиите и сички власи. В елинското училище имаме трима учители, които си знаят работата добре, и в църквата редът некак се промени. Аслъ тая църква привлече най-напред вниманието на битолския фанариот. Миналата неделя едни наши роднини кръстили детето си Зоя. Къде преди такива люде да кръщават децата си с такива гръчки имена! И къде по-рано дори и Аврам Немтур ще ти заговори на гръчки!

— Да, да.

— Хубава беше днеска приказката за калугера и шиника. Ще падне на место.

— Нели? Така си мисля аз, Андрея: най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.

Седнаха да обядват на чардака.

— Отдавна не си идвал на гости, Лазе — каза Бенковица. — Още преди да се нараниш.

— Както виждате, не се отказвам — засмя се той. — И когато ме каните, и когато не ме каните.

— Ами как, Лазе… ти си като наш.

Божана сияеше, цяла трепереше от радост, едва сложи два-три залъка в устата си. Лазар седеше срещу нея, толкова близу, и струваше й се, че нямаше вече да си отиде, да се отдалечи, така ласкаво я поглеждаше отсреща. Неговият поглед никога не лъжеше. Наистина не лъже неговият поглед. Лазар беше доволен, беше щастлив сред тия добри, кротки люде, които го обичаха; близу до това прекрасно, чисто и нежно девойче, което копнееше за него с цялото си сърце. Той се ослушваше в себе си по-смело и вече по-рядко — да, онова, другото, беше още там, вътре, но приспано и дано не се събуди никога. Добре е така, наоколо всичко е хубаво и тия мили, хубави лица, и топлият блясък на летния ден, задрямалата градина — неговите очи не лъжеха. На трапезата сложиха едри зрели плодове, току-що измити със студена вода. Лазар посегна свободно — тук нямаше, от кого да крие начернените си пръсти, както се опита да ги скрие от Ния. Свежият благоуханен сок на плода се разля сладостно по цялото му тяло.

Лазар и Андрея останаха пак сами на чардака.

— Слушай, Лазе — започна Андрея и се чувствуваше как тежи, както винаги, всяка негова дума, обмислена, честна, — ти ми си като брат. Още откакто се нарани, мисля за това, говорил съм и с мама, а сега ще ти кажа и тебе: бащиният ти занаят не е за твоите ръце, ти нема да станеш казанджия. И мене много не ми върви, Лазе. Татко, бог да го прости, ми остави добра работа, само да я подкара човек, но аз немам смелост. Не да лъжа, не да крада, но ти знайш какъв беше баща ми — ще преброди три каази, нема да спи, нема да яде и ще намери добра стока на добра цена. Аз съм друг човек. Залавям се за сичко, колебая се, боя се. Крадат ме и ме лъжат, не мога да държа за своето, както требва. Отдавна мисля, сичко съм премислил и ще ти кажа: ела да работим заедно. Двамата ще вършим по-добра работа. Ти си по-куражлия от мене и по-работлив си от мене. Като братя сме живели досега, като братя и ще работим заедно. Каквото спечелим, ще го делим пак като братя. Чакай, чакай, после ще ми отговориш. Ти нищо нема да ми вземеш, моето си остава мое, но каква полза от капитал, с който не се работи. Ще работим заедно и не се знай кой кому ще помага повеке. Кажи сега ти, да те чуя.

— Да поговоря с нашите… — продума колебливо Лазар. — Да ми дадат, ако могат, некоя пара, та да влеза като ортак според това, което ще внеса в общата работа.

— Лазе, сега немаме нужда от повеке капитал. Аз имам около осемдесет хиляди гроша и никога не ги разработвам сичките тия пари. Не успевам. Ако сега разработим заедно тия пари, това ни стига. По-нататък, живот и здраве, ще видим какво още можем да сторим. А нашата работа е добра, Лазе. Арнаутлукът нататък е вечно гладен, стига да имаш стока за продаване, а и Солун сичко гълта.

— Но как така, наготово да дойда…

— Не е наготово, Лазе. Ще работим и двамата. Нели виждаш какво е, аз сичко ти казах. С тебе крила ще ми пораснат.

— Добре — каза отеднаж Лазар. — Има само едно, и аз няма да отстъпя от него: ако даде бог да спечелим, ти ще вземеш три дела, аз ще взема един дел.

— Хм… Защо?

— Вие сте трима, аз съм сам. Ще работим с ваши пари. Не, не! От това нема да отстъпя. И без това, така и ме прибираш, от братство.

Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на устните им: Божана.

„Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат“ — казваха очите на Андрея Бенков.

„Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя.“ — казваха очите на Лазар Глаушев.