Димитър Талев
Железният светилник (28)

III

Новата църква беше за чудо и за приказ. С розов бигорлив камък беше градена и с препечени тухли — ред камъни, два реда тънки, червени тухли — нашарена, нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст. Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти прекъсваха по принуда и отново захващаха — и всеки камък, всяко дърво се пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви ли не дарове — злато, сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя светец-покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе и венци за иконите. Няколкото влашки родове, преселници в града — все богати търговци — докараха чак от Беч два билюрени полилеи. Църквата засия в още по-голяма хубост. За освещаването й дойде сам владиката от Битоля — за пръв път идваше той в Преспа, откакто беше Пелагонийски владика. Освети я с името на светаго великомученика Георгия. Той похвали църквата и набожното усърдие на преспанци, каза, че Преспа става негов любим град, и заповяда на наместника си да преведе тия думи на преспанци, които не разбираха езика му. По-късно тая преголяма любов на гръцкия владика донесе много злини на Преспа.

Още много време все за църквата се приказваше и тъкмо тогава някой подсети:

— В Скопие има един чуден иконостас, такъв нема никоя друга църква и ето такъв иконостас требва за нашата църква.

Това беше искра и се запали буен огън от нея. Говори се дълго и предълго, питаше се и се разпитваше, пращаха се наръки и поръки, писаха се и се пратиха писма по близки и далечни места. Най-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазара Глаушев — да има барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда всички събрани там. Особен човек беше той — висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаки; челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с много дълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа. За обща и още по-голяма почуда пръв заговори не наместникът или някой от чорбаджиите, а той — майсторът:

— Писахте писмо, че искате иконостас. Ами владишки стол и амвон ще искате ли пак аз да ви направя? Тия неща вървят заедно.

Всички помълчаха и сетне наместникът каза:

— Цакай бре, цовек… Цакай първо да се видим, да се упознаем.

Майсторът втренчи зли очи в него, като да се изненада от изкривения му език, и отсече заядливо:

— Нема що да започваме от Адама и Ева. Кажете какво искате от мене, пък аз ще ви кажа що мога и що не мога.

Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си, та наместникът се опита да го постресне:

— Ами ти, майсторе, ходи ли да видиш църквата? Да не говорим така, на ветъра.

— Бех, видех и премерих каквото ми требва.

Макар някак насила, но той поведе разговора и му даде тон. Всички неусетно заговориха и отговаряха като него, само чорбаджи Аврам Немтур все гледаше да го причака натясно и да го бодне с острия си език.

— Като знайш толкова, майсторе — каза му той и очите му лукаво играеха, — кажи: колко иконостаси си направил досега?

— Два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво съм направил. Иначе не бих се наричал майстор.

— То от майстор до майстор има разлика голема — наведе очи с престорено смирение чорбаджи Аврам.

Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си не много по-голям от една педя дървен кръст, който засия над главите на всички събрани тук.

— Погледни — рече майсторът на чорбаджи Аврама. — Аз го изделах.

Протегнаха се много ръце към кръста, но майстор Рафаил го дигна още по-високо:

— Не е за ръце, ще се изцапа. Не е за ръце, а за очи, който има очи…

Кръстът беше от бледожълто, зелениково^[1] дърво, тънка и сложна плетеница от всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки копринени или златни нишки — така прозрачен, лек и сияещ изглеждаше той в ръката на майстора. Сетне майстор Рафаил грижливо го прибра пак в пояса си. Аврам Немтур вече не се обади.

Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки трон и амвон за новата църква.

— Кази сега да цуем ти какво искас — рече наместникът.

— Сичко ще бъде от орехово дърво — започна майстор Рафаил Клинче. — Ще ми посочите един добър дърводелец за по-грубата работа. Никой с нищо нема да ме безпокои, докато не свърша сичко докрай. За колко време ще свърша, за две, за три, за пет ли години — не знам. Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.

— Колко искас за тая работа, майсторе? — попита наместникът.

— Петдесет хиляди гроша.

— О, о! Що е това! — зачуха се гласове.

— Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! — каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана.

Виждаше се, че няма да отстъпи. Наместникът се огледа вляво, огледа се вдясно и приподигна рамена:

— Църквата нема толкова пари.

На свой ред подигна рамена майстор Рафе и пак седна. Чу се шепот, тих говор, сетне се чу ясно гласът на Коли Грета — пръв и най-богат между власите в града:

— От мене и от сички тукашни власи давам десет хиляди гроша.

— Стом е тъй — каза наместникът, — работата става друга. Да благодарим сицки на Коли Грета и на неговите люде за тая голема помощ. Ето сега, майсторе, нека е хаирлия работата, която запоцваме.

— Хайде, майсторе, целувай ръка — обади се някой.

— Ръка ли? — отвори още по-широко големите си очи майстор Рафе Клинче и продължи: — Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада. Има и нещо друго — додаде той след късо мълчание.

— И друго ли? — надебели глас наместникът.

— Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък — изви поглед нагоре майсторът — ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно вино.

Надигна се весела врява. Майстор Рафаил Клинче пак отвори широко големите си очи и негли беше готов да се скара.

— Не мога без вино! — рече той и току въздъхна. — Това ми е проклетията.

Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега стана и се обърна към наместника:

— Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се настани негде по-добре.

Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.