Димитър Талев
Железният светилник (9)

IX

Една сутрин, тъкмо излизаше Стоян от плевнята, Султана се показа на чардака и застана край оградата, скръстила ръце на гърдите си, а лицето й беше много бледо.

— Добрутро — поздрави я той и продължи накъм портата.

Тя не отговори на поздрава му, а подвикна:

— Ела тук. Ела по-близу.

Той се приближи весело, хитро усмихнат, но като се спря и дигна очи към нея, усмивката изчезна от лицето му. Тя стоеше горе с очи, втренчени негде над главата му, и рече с тих, но ясен глас:

— Ти не си ли чул какво се говори за нас из града?

— Чул съм. Те се ме закачат.

— Кои?

— Сички. Викат ми чорбаджи Стоян. И още: зет на хаджи Серафима.

— А ти?

— Аз… нищо — отговори Стоян колебливо, но изведнаж се реши: — Каквото кажеш ти, това ще бъде.

Във втренчените й очи просия мек, топъл блясък и тя каза:

— Харно. И така да знайш: това ще бъде. Харно помни — додаде тя развълнувана, — дума си ми дал!

Същия ден дойде общинският слуга и Султана излезе да чуе какво ще й каже.

— Викат те в общината наместникът и общинарите.

— Нема да дойда — отговори тя с пребледняло лице и сърцето й сякаш спря да тупти от страх и от решителност в същото време. — Нема да дойда! Не съм ни парясница, ни помощ прося, ни ще се съдя с некого, ни ще деля имота на хаджи Серафима. Така ще им кажеш. И кога е било то, мома като мене да излиза пред общината…

Малко по-късно слугата пак дойде:

— Ако не се покориш, общината ще се откаже от тебе и ще те прокълне.

— Кажи, ти знайш: какво искат от мене?

— Прибрала си невенчан мъж, целият град се бунтува.

— Бог сичко вижда и нека ме съди според както съм заслужила. Ако се откажат те от мене, аз се оставям на бога.

От очите й бяха потекли сълзи, но тя не подигна ръка да ги обърше. Слугата си отиде с наведена глава, а тя затвори портата след него и здраво я залости. Сега тя беше сама срещу всички, негде зад нея беше Стоян, но трябваше тя да брани и него. Не се уплаши хаджи Серафимовата внука, сълзите така и си засъхнаха по бузите й.

Рече Султана, че се оставя в ръцете на бога, но не й беше достатъчна нейната вяра и се боеше да не греши, да не сгреши още повече. По това време в Преспа живееше престарял свещеник, дядо поп Данаил. Той бе станал свещеник от любов към ближния и целият му дълъг живот беше потвърждение на тая любов в неговото чисто, човешко сърце. Християнският народ живееше от векове в тежка неволя, под турско иго, и люде като поп Данаила му бяха опора в тъмнината робска. Дядо поп Данаил не беше се научил да чете по елински в църквата и дълги години четеше само на славянски или на прост народен език, та като узна за това гръцкият владика в Битоля, опита се със строги, груби думи да го накара да научи неговия език, който бил език „благословен от бога“. Дядо поп Данаил му отговори:

— Сички езици са от бога. Харно е и много е харно човек да знай и елински, и секакви други езици. Аз съм стар веке, за да се уча, късно е за мене, но като чета в църквата на славянски и на простия наш език, народът разбира словото Христово и нищо нема да разбере, владико свети на твоя език, който му е чужд и непознат. Не ме съди, че съм недостоен свещеник, защото аз, грешният, служа на бога правилно.

Владиката го прогони на стари години от църквата. Но дядо поп Данаил беше наистина благочестив човек и простият народ не го изостави. Викаха го да изпълнява разни треби вън от църквата, умееше той да чете „за здраве“ от някакви стари книги, мнозина отиваха при него за поука и съвет. При него отиде и Султана. Изповяда му се тя от сърце, а той дори се възхити от нейния ум и от добрата й воля.

— Не си прегрешила с нищо божия закон, чадо мое — каза й старият свещеник. — И не се бой от людското злоезичие и завист, както и аз не се убоях, когато и владика чак ме поруга. Готви се ти да получиш благословия за това, което така мъдро и честно си наумила: щом минат Христовите празници, както е църковен ред и закон, аз ще ви венчея с твоя избраник по разум и сърце.

На връщане Султана мина през града с изправена глава и с прояснено лице, та тия, които я срещаха, чудеха й се и никой не посмя да й подхвърли ни половин нередна дума.

До Великден оставаха още две седмици и Султана се зае да изчисти къщата — оная, здравата част, дето живееше с баба си хаджийка. Изнесе всичко вън, на слънце, изми, изпра, изтупа и проветри, вароса стените, а отвън, около прозорците, и долу, на един аршин от земята, нашари с широка ивица синя боя; дъските по стаите, по чардака изтри със счукана керемида, та светнаха от чистота, като да бяха мазани с жълт анадолски восък. Цялата къща се поднови, отвори се, задиша с чист, здрав дъх. Не беше това само за Великден — Султана се готвеше за сватбата си. Като изчисти и прибра отново всичко, тя извади цял такъм шаячни дрехи — потури, джамадан, салтамарка и вълнен тъмночервен пояс — и ги даде на Стояна:

— Иди да ги облечеш в плевнята, пък ела после да видя как ти стоят, какво им липсва, че отдавна не са носени и не са по твоя мерка.

Тия дрехи бяха останали от дядо й, от младите му години чак, но бяха още здрави, от домашен шаяк, боядисани с орехови люпки. В сандъците си тя пазеше и други дрехи — от дядо й, от баща й, копринени антерии и копринени пояси, — но те не бяха тъкмо сега руба за Стояна Глаушев. Като се върна от плевнята, той беше пламнал от смущение, от детинска радост и сякаш беше нов някакъв човек. Султана го разгледа от всички страни, забеляза де да отпусне — у, какви широки бяха рамената му, салтамарката стърчеше отзад! — забеляза де да пристегне и го накара отново да съблече дядовите й дрехи, за да ги постъкми за него.

— От тебе искам — каза му тя — да си купиш само фес и кондури. Да се подновиш за нов живот.

Не беше лесно за Стояна да намери фес по мярка за главата си. Върна го еднаж Султана в чаршията да си вземе по-голям фес, върна го втори път — да го удари на калъп с най-голям номер. Колкото беше неопитен Стоян в тия градски работи, толкова беше и замаян от радост, та дълго го учи Султана да обува и кондурите си — коя кондура беше за лявата и коя за дясната му нога.

На Томина неделя следобед дойде дядо поп Данаил и ги венча. Той не дойде сам, а доведе и малка дружина мъже, жени, деца — свои роднини и приятели, насъбраха се и съседски деца. Старият свещеник каза:

— Ето ти, Султано, кум и стари сват, зълви, девери и сватове, да не сте сами в тоя пресветъл за вас ден. Не бойте се, чада мои, бог е с вас, ще пукне дяволът проклети, ще се обърнат към вас сърцата на сички добри люде, както са чисти и добри вашите сърца. Мълчи и ти, бабо хаджийке — обърна се той към Султанината баба, която и сега продължаваше да мърмори недоволна, — мълчи, радост е влезла в къщата ти, радвай се и весели се.

От селските люде на Стояна бяха дошли само майка му и Благуна; застарялата вече селянка — Стояновата майка — все току си поплакваше от умиление.

Дядо поп Данаил извърши венчавката със смирена тържественост и прочете всичко по книгите докрай. Сетне Султана изнесе вино и ракия, а Стоян вървеше след нея в новото си градско рухо, с червено, влажно лице, като лъснат бакър. Гостите пиха и скоро се разотидоха. Вечерта над разкривените стрехи на хаджи Серафимовия дом запуши втори кумин. Младоженците бяха се прибрали в своя, отделна стая.