Метаданни
Данни
- Серия
- Преспанска тетралогия (1)
- Включено в книгата
- Година
- 1952 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 355гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина
- Допълнителна корекция
- Борислав(2006)
- Допълнителна корекция
- notman(2016)
Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm
Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева
ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК
ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ
1989 с/о, Jusator, Sofia
Редактор Татяна Пекунова.
Художник Дамян Николов.
Худ. редактор Кънчо Кънев.
Техн. редактор Веселина Недялкова.
Коректори Добрина Имова и Александра Хрусанова.
Формат 32/84/108; тираж 90109 екз.; печатни коли 22,50; издателски коли 18,90;
УИК 21,42; изд. 6791; код. 25/95361/5506-52-89; дадена за набор на 23.IX.1988 г.; излязла от печат на 20.II.1989 г.
Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 година
Цена 3 лв.
История
- —Корекция
- —Корекция на правописни грешки
Статия
По-долу е показана статията за Железният светилник от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| „Железният светилник“ | |
| Автор | Димитър Талев |
|---|---|
| Първо издание | 1952 г. България |
| Издателство | „Български писател“ |
| Оригинален език | български |
| Жанр | исторически роман |
| Вид | роман |
| Следваща | „Преспанските камбани“ |
„Железният светилник“ е исторически роман и първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“).
Романът е публикуван през 1952 г. В него са отразени българските борби за политическа и църковна независимост. Талев пише романа по време, когато семейството му и той самият са изселени в Луковит.
Композиция
„Железният светилник“ се състои от 4 части:
- „Хаджи Серафимовата внука“
- „В тъмни времена“
- „Народ се пробужда“
- „Корени и гранки“
Сюжет
Романът е базиран в измисления град Преспа (кръстен на областта Преспа, но всъщност родния град на Талев Прилеп[1]) и проследява съдбата на едно типично възрожденско семейство.
Аз немам прототип за нито един от героите си – твърди той. – Разбира се, всеки един от тех е съчетание на многобройни елементи от действителността. Но те са рожби на моето въображение, което свободно гради с материала, именно с материала, получен от живота. Важното е ластовичината слюнка – подхвърля с усмивка Талев, – която скрепява отделните сламки, когато се гради гнездото. Така е и в творчеството. Елементите от живота са налице, но в творбата на художника те влизат в съвсем нова сплав.
За образа на Лазар Глаушев авторът също подчертава, че няма прототип и че е използвал само отделни черти от прилепчанина Тодор Кусев (Методий Кусев). Кусев създава в Прилеп правилника за еснафите – първи опит да се организират занаятчиите, и Талев казва, че е използвал тази случка, защото я е намерил интересна, характерна за епохата. Взима и ораторският дар на Кусев, но всеки всеки народен вожд трябва да бъде и оратор. Все пак моят Лазар Глаушев е съвсем различен като образ от Тодор Кусев и в случая не може и дума да става за некакъв прототип. Тодор Кусев е бил сприхав, буен, необуздан като темперамент. Лазар Глаушев се развива като характер другояче.[2]
Всичките образи в романа са вплетени в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинското първоначално се съпротивляват срещу суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама трябва да отведе детето си към гибел. Затова и романът е една излята монолитна цялост – една от най-завършените и композиционно съвършени романистични структури в българската белетристика.
Други
На „Железният светилник“ е наречена улица в квартал „Драгалевци“ в София (Карта).
Външни препратки
- Непълен текст
- „Железният светилник“ на сайта
„Моята библиотека“
Бележки
- ↑ „Железният светилник“ – класиката е жива, www.vesti.bg, 25.11.2011 г.
- ↑ Димитър Талев за себе си и за творчеството си [Анкета на Ганка Найденова Стоилова с писателя] // sitebulgarizaedno.com. Посетен на 3 ноември 2022.
XVI
Сватбата на Лазара Глаушев и чорбаджи Аврамовата щерка събра много люде в църквата — мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия младоженци — познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазара, за Ния, за чорбаджи Аврама, за неочакваната смърт на Катерина, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За хубостта на младоженката не се говореше — хубостта й се виждаше, но по венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба — първата газена ламба в Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения:
— Исаие, ликуй…
Стоян Глаушев ликуваше, застанал на първо място, в дългия си кюрк. Нямаше друг човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това хубаво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста радост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение, без завист. Сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и чисти. Колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом на село като подплашена птица? Сякаш беше вчера. И все пак… Той обгърна със светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него: Султана, Кочо, Кочовица, Манда, Нона, двамата му зетьове, внучетата му — цяла купчина. Ето и Лазе с тая хубава девойка, новата му снаха… И те ще му народят внучета. Само Катерина не беше тука — ох, чедо! Спомни си той и за трите мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години — никога не бе ги забравил; спомни си и за най-голямото Кочово детенце, което бе умряло по-миналото лято. Спомни си и за Благуна — милата, вярна сестрица… Умряла бе и тя преди някое време там, на село.
— Свекърът плаче — пошушна някой.
— От радост. — Стоян нищо не чуваше. Султана го побутна:
— Върви. Върви да целунем венците на младите. Поведе Лазар Глаушев младата си жена, залюля се, потече след тях през сводестата църковна врата пъстрото множество. Вън писнаха две гайди. Надигнаха се стройно и плавно млади мъжки гласове и запяха нова една песен:
Това, що желаех, това, що мечтаех
от далечно време — сполучих сега!…
Не растат самички в поле цветенцата,
нито птички пеят сами в гората,
сами в гората…
Бавно заглъхна сватбената песен под високия покрив, в тъмните ъгли на църквата. Клисарят шеташе из празната църква, да угаси свещите, да прибере и почисти, стъпките му ехтяха по белите плочи на пода, в зейналата празнина наоколо. Показа се като изпод земята Рафе Клинче. Клисарят не се изненада — свикнал бе да го вижда по всяко време в църквата.
— Не си ли на сватба, майсторе?… Е-е — повториха високите църковни стени.
— Не съм.
Отговаряйки, резбарят се ослуша. Сетне пристъпи бързо към един от дебелите странични стълбове и се показа оттам, повел за ръка Стойна Нунева. Тихо бе плакала и подсмърчала тя досега, скрита зад стълба, а сега се разрида и не криеше заплакалото си лице, с подути устни:
— А-а-ху-а-ху!
— Ела — подръпна я Клинче кротко за ръката. — Ела да видиш новия иконостас.
Тя утихна и тръгна след него. И тя бе се облякла празнично, потропваше с нови кондури по плочите. Спряха се двамата пред иконостаса — цяла стена срещу тях.
— Ето, погледни — започна Рафе Клинче. — Виждаш ли там…
Шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса. Осем по-малки колонки между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, желъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко изрязани, издълбани — струва ти се, ако подухне ветрец, ще затрептят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка колона, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над трите врати над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу под всяка от големите икони, също такъв венец — кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клонки, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана тантела от най-чудни плетеници.
— Сички тия птичета — обади се клисарят, дигнал един голям пиринчен свещник — сека сутрин ми пеят, а като узрей гроздето…
Стойна, както бе зяпнала цяла, се обърна към него с учудени, доверчиви очи.
— Хе-хе-хе! — засмя се тихо клисарят.
— Невинна душица си ти… Ела да ти покажа друго нещо — подръпна я резбарят, взе една запалена свещ и я поведе към левия край на иконостаса.
И на крайната колона до стената тук се виждаха между клонките и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака:
— Ъ-ъ-ъ-ху!
— Тихо! — пошушна й Клинче и тя млъкна. — Не искам никой да знай. Само като доближиш запалена свещ, ей така, само тогава се познава, че е тя. Тихо. — Свещта трепереше в ръката му, той бързо я дръпна към другия образ, по-долу: — А виж тука!
Там пък се показа неговият образ; виждаше се как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка, забито в късче дърво. А отдолу подпис „Преспа град. м. декемвриа лето госп. 1864.“ Името си не бе издълбал. Той дръпна пак свещта, погледна Стойна с изкривено лице в горчива усмивка и рече тихо:
— Какво… за мене не ще заплачеш! Никой не е плакал за мене досега, дори и родната ми майка, умрела, преди да ме види. Никой — затрепера тихият му глас, той дигна пак свещта към образа на Катерина и въздъхна: — Само тя…
Без да дочака отговор, Клинче пристъпи нататък и пак се спря срещу иконостаса. Стойна го последва като сянка на пръсти по плочите, боеше се да почукне с новите си кондури. Резбарят продължи все тъй тихо, загледан в иконостаса:
— Птичките пеят, зреят гроздовете… Душата ми е в това дърво. Като мине време, като потъмней, ще стане още по-хубаво. — Той дигна жилестата си ръка: — Виждаш ли, погледни! По това ще ни познават людете некога, ще ни знаят…
Клисарят се приближи зад тях, почука една в друга венчалните корони от лъскава, жълта тенекия. Лукаво се усмихна:
— Требват ли ви… Хайде аз ще ви…
Рафе Клинче се дръпна и го погледна мрачно. Обърна се и мълчаливо се отправи към вратата на църквата. Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му. Резбарят се спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки.