Димитър Талев
Железният светилник (50)

XV

Аврам Немтур това лято се забави повече по Прилепско, Велешко и Тиквешията. Афионът и тая година беше добре изпечен и мазен. Чорбаджи Аврам затвори всичките си пари в стока — предвиждаше той добри печалби. За около месец време изпрати няколко кервана с афионов катран и семе, а той не бързаше да се върне. Чу той за Лазара Глаушев, чу и за наместника. За Лазара му казаха, че всеки ден го чакат да умре. Бавеше се и чакаше Аврам, та като се върне, всичко да е минало-заминало. Но мина доста време, стоката, която изпрати в Преспа, беше в чужди ръце, за Лазара чу, че се оправял вече, та си тръгна и той най-сетне за дома с последния керван.

Като нищо да не е било, той се зае със стоката си, да я подрежда и реди, да пише сметки, да крои планове и не искаше да знае за кривите погледи, които му отправяха преспанци. Научи се, че когато отишли общинарите с хаджи Захария да се оплачат при каймакамина за нападението върху Лазара Глаушев, каймакам ефенди попитал:

— Кой, оня ли лудият Глауш е ранен? Оня ли, дето буни раята? Е, чорбаджилар, не се чудете, той сигурно има много душмани.

Общинарите се опитали да го насочат по следите на нападателя, намекнали кого подозирали преспанци, но никой не се решавал да посочи, да обвини направо Алията. Не беше лесно да обвиниш турчин, който е успял еднаж да се измъкне. Каймакаминът казал:

— Посочете ми убиеца, който и да е той, аз ще го обеся.

Аврам Немтур и преди знаеше, че никой не ще преследва и наказва Алията заради един гяурин, но сега и съвсем се успокои. Ала на третия или четвъртия ден след завръщането му в дюкяна му влезе един стар турчин и Аврам позна бащата на Алията. Той отпрати някъде слугите си, покани турчина да седне. Старецът каза:

— Много ти здраве, чорбаджи, от моя Али.

— Къде е той сега?

Турчинът се приведе към него:

— Каймакам ефенди каза да не излиза някое време. А той, чорбаджи, мой Али реши да замине за Стамбул. Ама пари му трябват.

Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет лири.

— Ето, ага, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава. Пък и толкова пари ми остави тоя, който поиска от него да вади пищов. За такава работа мои пари аз не давам.

Старият турчин си отиде.

През нощта Аврам Немтур бе изкарал вече първия си сън, когато чу няколко изстрела. Той скочи в леглото си и нямаше защо да пита какви бяха тия изстрели: прозорците на стаята му трептяха в червеникава, далечна светлина — някъде имаше голям пожар. Излезе бързо на чардака — виждаше се, пожарът беше някъде в чаршията. Минарето на чаршийската джамия блестеше като огнен стълб в нощното небе. Чу се някъде по улицата и гласът на пазвантина:

— Ставайте бре, ставайте, чаршията ви гори! Право беше — цялата чаршия беше християнска. По улиците вече тичаха люде. Аврам бързо облече един кюрк върху долните си дрехи, грабна ключовете от дюкяна и се спусна, колкото сили имаше. Като наближи, видя, че гори тъкмо тая част на чаршията, дето беше неговият дюкян. Някой викна в лицето му:

— От твоя дюкян излезе огънят! Пазвантите видели. Половината чаршия гори!

Отиде още малко по-нататък Аврам и вече не можеше да продължи. Тук всички се спираха безпомощни срещу огнената стихия. Гъст, задушлив пушък пълзеше по тесните улички, а над тоя тъмен облак нататък се премятаха огромни огнени кълба, избухваха високо в сгъстилия се нощен мрак снопове искри. Преспанската чаршия гореше за втори път. Почти всички дюкяни бяха стари, дървени. Някои тук отваряха дюкяните си, измъкваха стоката си вън — да спасяват каквото могат, пожарът можеше да обхване цялата чаршия. Не можеше да се спре с няколко ведра и котли вода, а нямаше никакво друго средство. Чорбаджи Аврам понечи да навлезе сякаш в самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изеднаж той викна, всички там го чуха:

— Алията! Той…

И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи и втори удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето се изкриви, езикът му надебеля.

* * *

Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара. Тя се зарадва, че се завръщаше в Преспа, та и скръбта не я порази тежко, като видя баща си полужив, онемял, с грозно изкривено лице. Знаеше какво я чака сега — тежки грижи за болния баща, кой знай докога, до края на живота му. И все пак тя не знаеше още всичко. Няколко дни по-късно старият се посъвзе, искаше да стане, опитваше се да говори, едното му око се блещеше от безсилен гняв. Сега Ния трябваше да учи новия му език, да отгатва мислите му. Той мучеше и къкреше, махаше със здравата си ръка и с голяма мъка ще изрече по някоя дума, която се търкаляше и мачкаше в устата му, докато се чуе:

— Ъ-ъ-ъ… сичко! Сичко! Сичко… горе? — пулеше се грозно и питаше едното му око: другата половина на лицето му едва потрепваше, като да беше на чуждо някакво лице, сковано в безразличие. Ния разбра.

— Да, татко. Сичко изгорело. Повеке от половината чаршия. Твоят дюкян не се и познавал де е бил. Казват, некакъв турчин запалил чаршията. На другия ден още забегнал некъде, уплашил се.

Окото на чорбаджи Аврам се разшири още повече — сякаш да изскочи навън.

Сетне той започна пак да пита нещо, да търси с пръстите на лявата си ръка. Ния му показваше ту едно, ту друго и едва най-сетне улучи какво искаше той: кесията и ключа на долапа в стената насреща, дето криеше парите си, разни книжа. Накара я да преброи съдържанието на кесията, да прегледа долапа. Той пак започна сякаш да дъвчи езика си и се чуваше само:

— … Си… си…

Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси. Имаха около двайсетина лири пари, един наниз от стари пари и два пръстена, останали от майка й. Оставаше им тая къща и малкото лозе, което бе купил някога чорбаджията. Аврам Немтур бе сложил всичко на един зар и всичко бе загубил за една нощ. Загуби и здравето си — нямаше сили, че да стане, да работи, да печели.

— Нищо, татко, нищо — погали Ния неспокойната му ръка, в която сега бе се събрала всичката му сила и волята му, упорита и властна допреди няколко дни.

Ния наистина беше спокойна. С това, което имаха, те можеха да живеят две и три години. А после? После — нищо: ще живеят, ще се трудят, тя ще се труди и за него, както всички сиромаси. Две-три години… Имаше време за всичко.

Едва сега, като се върна в Преспа, научи Ния от леля си за смъртта на Божана Бенкова, за раняването на Лазара.

— Как е той сега, Лазар? — попита тя с притаен дъх.

— Лежи още вкъщи, но скоро ще се съвземе — отговори старата жена.

Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка. Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я подаде на леля си:

— Занеси, тетко, това цвете на Лазара. Поздрав от мене. Ако го задържи, ще знам, че приема поздрава ми. Ако не го задържи, ще знам, че не го приема.

Отиде старата жена у Глаушевци и се върна без цветето.

Към края на лятото Аврам Немтур получи трети и последен удар. Ако имаше двайсет или трийсет души, които го изпратиха до гроба му, то повечето бяха дошли заради Ния. Тя бе останала сега сама и людете я съжаляваха.

Султана и Лазар и сега често оставаха сами вечер в голямата стая с огнището, когато другите вкъщи си лягаха. През една такава вечер Султана каза на сина си:

— Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свет. Ех, живот човешки…

Лазар нищо не отговори. Лека, розова мъглица забули лицето му.

* * *

Измина една година от смъртта на Аврама Немтур, а Султана Глаушевица като че ли тъкмо това бе чакала. Каза на сина си, пак насаме:

— Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе, а?

Лазар веднага отговори:

— Да, майко.

— И най-добре ще бъде — продължи Султана — пак хаджи Захария да бъде стройникът.

— Да, майко. Но аз пак нема да отида да живея в сарая на чорбаджи Аврама. Тя тука ще дойде да живей, в нашата къща. И нема да се венчаем, докато не се отвори новата църква.

За трети път дядо хаджи Захари мина като стройник между къщата на Аврама Немтур и къщата на Стояна Глаушев. Но тоя път тръгна от Глаушевата къща. Като се върна, цял засмян в бялата си брада, не каза нищо, ами посегна да скъса черната кърпа на Султана, както беше стар обичай. Стоян Глаушев се разплака и пак отиде, та тупна с колена пред иконостаса, да благодари на бога за радостта си. Старият хаджия каза:

— От сърце ти се радвам, Лазаре. Вземаш девойче — колкото хубаво, още по-разумно. Като стана дума за бащината й къща, за новата църква, Ния каза: ще бъде тъй, както иска Лазар. Покорно девойче, драго ти е да го погледнеш.

Не след много време дойде вест от Цариград и за новата църква: да се отвори, но преспанци да платят на власите в Преспа двайсет и пет хиляди гроша и да им помогнат да си направят друга църква. Общината плати двайсет и пет хиляди гроша, но преспанци не отидоха да помагат на власите, а те сами бяха малцина и не можаха да дигнат своя църква. Започнаха да се връщат един по един в наново отворената църква. И парите върнаха на общината. Заживяха в мир с преспанци.

Докато дойде известието за църквата, започнаха божикните пости. Глаушевци решиха да дигнат сватба след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазара и му рече:

— Да знам без ръце ще остана, ама за твоята сватба новият иконостас ще бъде готов!

Той успя да го направи още за Божик и преспанци много се радваха.