Димитър Талев
Железният светилник (46)

XI

Настана такава хубава пролет, такава зеленина избуя и такива цветя се разцъфтяха, че и людете бяха радостно възбудени и весели, както никога. Тая година и зимата беше по-дълга и по-люта, към края се позатегна, задухаха дни наред студени, сухи ветрове — няма да има край! А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар. Задуха буен вятър през нощта, затропа лудо по врати, по прозорци, натискаше стените с гръб да ги събори, разклащаше високите кумини, тропаха ръждясали тенекии по покривите. Разместваха се и падаха керемиди, зафучаха голите гранки на тополите. Людете се разбуждаха слисани, уплашени от бурята. Дебелите зимни покривки и завивки притискаха, като да бяха напоени с гореща вода, тялото не можеше да ги търпи; топло беше, не можеше да се диша по стаите с ниски тавани, със здраво затворени врати, със закнижени прозорци, вън кучетата лаеха до скъсване, по оборите мукаха, цвилеха, ревяха крави, коне и магарета — нали ги имаше, кажи го, във всяка къща, — петлите пропяха два или три пъти преди време.

Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и блести — аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано. Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха — тополите и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по градините, гмуркаха се в нея птички и пчели, и всякакви други мушички — чуруликаха, жужукаха и звънтяха, — в прозрачния въздух се люлееха пъстри пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли. Появиха се и щъркелите по старите гнезда.

Каквото ставаше по небето и земята, с дървесата и тревите и с всяка жива твар, това ставаше и с людете по Преспа. Разтвориха те врати и прозорци, отвориха очи и души за слънце и въздух, за топлина и сладки, упойващи благоухания. Похапнаха чорбица от коприва — да се поднови кръвта, — пийнаха стара гроздова ракия с млад пелин — да се влее сила в измършавелите им тела. Запретнаха ръкави за работа, като усърдните пчели от цвят на цвят, като птичките, които подновяваха гнездата си, като мравките, които неуморно щуткат по земята, търсят и събират храницата си. Закипя работа по дюкяни и работилници, тръгнаха дълги върволици по полето. Пролетната хубост и благодат изпълваше сърцата с радост и сила, трудът — с бодрост и добри надежди.

Мина Благовец, Лазарица, Цветница. Все хубави празници, весели, пролетни. По-свободни бяха сега сърцата на людете и животът им беше по-радостен. Дойде и Великден — празник от неделя до неделя. Който няма по цяло агне на трапезата си, ще има барем четвъртинка, не ще бъдат забравени и вдовиците, и сираците. Гости във всяка къща през цялата неделя и всеки ще влезе да поздрави роднини, приятели, съседи, еснафа си:

— Христос возкресе!

— Воистина возкресе!

Тая година на Великден се яви и нещо ново в Преспа. Младите от читалището, разделени на две дружини, тръгнаха по къщите. Лазар Глаушев водеше едната дружина, а другата — Андрея Бенков. И двамата бяха погребали сестри скоро и не беше прилично да ходят по гости, ама те не бяха тръгнали да ядат, да пият по къщите. Никой не дигна глас да ги укори. Разбра се защо бяха повели дружини от къща на къща. Влизаха у чорбаджиите: „Нека ни видят и чуят и те по-отблизу — каза Лазар Глаушев, — да не мърморят толкова против нас, да не ни наричат протестанти и фармасони и като не идват те при нас, ние ще отидем при тях“; влизаха у първомайсторите и майсторите от еснафа, във всяка къща, дето имаше по-будни люде, а влизаха и там, дето не бяха мислили да влязат. Мнозина скърбяха, че не бяха почетени, а се случваше да изтича подир младите стопанинът на някоя отмината порта:

— А бре, деца, не съм ли аз християнин? Отбийте се и у мене, дал ми господ да ви почестя, развеселете и моята къща!

Влизаха, поздравяваха, а стопаните сияят от радост, чудят се с какво по-скоро да ги почестят. Гостите си вземат по едно шекерче, баклава, ако има, от агнето, ако е останало, а вино и ракия отказват, тютюн не пият — но така бе наредил Лазар Глаушев. Запеят някоя песен от новите, от народните, сетне стане Лазар или Андрея Бенков и каже слово за народ и вяра, за църква и школо, за народна просвета, за братство и сговор. Очите на стопаните се пълнят със сълзи от умиление и гордост. Тогава става някой друг от дружината, поднася на домовладиката книжка за четене:

— Читалището ти подарява тая книжка, а ти помогни му с каквото можеш. Намислихме да го напълним с книги, да има за секиго, който дойде там жаден за наука и просвета. Ела и ти там и ако не си писмен да прочетеш, ще има какво да чуеш.

Стопанинът поема малката книжка с разтреперани ръце, като че тя е от светите дарове, предава я на стопанката си и изважда от кесията си бяла меджидия или половин лира, а и цяла златна лира за народното читалище.

През цялата великденска седмица навсякъде се говореше за тия нови гости, за книжките им, за песните и словата им, че ни в една къща не дигнали чаша с вино или ракия. На Томина неделя, макар да беше още Великден и в много къщи имаше имен ден, след църковната служба читалището се изпълни с народ, както отдавна не бе се пълнило. Застана да държи сказка Лазар Глаушев. Мнозина се чудеха повече на учените му думи, на дарбата му да говори свободно пред толкова люде и сладко — да ти е драго да го слушаш, — но всички запомниха думите му, като каза:

— Народе! И двете църкви са твои. Старата са ни я оставили нашите дедовци от старо време, а новата я градихме с нашите си ръце, сички помним. Ако некой влезе в двора ти, в къщата и ти рече: и аз съм тука стопанин — какво ще му отговориш ти? А като са твои църквите и ти, след бога, си стопанинът им, ще търпиш ли други, чужди люде да се наричат нихни стопани? Започнахме давия и съд — край нема. Некой иска да върви това така до безкрай. Е, харно — ние не признаваме друг стопанин на новата църква освен бога най-напред и народа в Преспа. Не се бунтуваме против хукюмата, ще чакаме да чуем царската воля и дума и секи, който е християнин, да дойде да се моли, да венчава и да кръщава в църквата ни, в старата или новата, никой нема да го спре, ама ние не искаме повеке да се пей и да се служи в тия църкви на чужд за нас език. Не искаме веке гръчки!

Тия няколко последни думи влязоха в устата на всички и се разнесоха из цяла Преспа:

— Не искаме веке гръчки!

След като чакаха толкова дълго да се разреши спорът около новата църква, Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина от постоянните посетители на читалището наумиха и обмислиха план да се проврат през оградата, която издигаха срещу тях наместникът и елинската партия в Преспа: никой никого не пъди от църквата, но народът не иска в нея да се служи на език, които не разбира. И като привлякоха те отново народа в читалището, хвърлиха сред него тия две думи:

— Не искаме гръчки!

Народното недоволство бе се набирало като заприщена вода и се намериха тъкмо думите, които всеки прие и ги повтаряше като свои. Като заговори с тях целият народ, а и децата дори започнаха да пеят новите народни песни, към тях вече се прибавиха и други, по-силни думи:

— Не искаме гръчкия патрика! Имаме наш владика и наш патрика в Стамбул!

Чорбаджиите и някои по-стари люде съветваха, молеха се, караха се:

— Немойте така, ще ни затворят църквата. Съдим се, да чакаме какво ще ни се отсъди. Младите са полудели, не тръгвайте по ума им, не ги слушайте!

Наместникът писа писмо на владиката и чакаше отговор. Аврам Немтур се мръщеше и ръмжеше, някои по-дръзки от власите се присмиваха на преспанци. А потокът напираше да се отприщи. Така вървя до празника на свети великомученик Георгия, който беше празник и на новата църква в Преспа.

Още предния ден Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина по-свободни младежи от читалището тръгнаха всеки поотделно из чаршията и влизаха във всеки дюкян, дето можеше да мине приказката им, и най-вече между еснафите. Бяха си разпределили кой къде да влезе — да не се случи да се изредят всички в един и същи дюкян. Влезе, поздрави, подхване разговор според людете, дето е влязъл, сетне обърне приказката или направо ще си каже:

— Стрико Науме, какво ще речеш, стига сме търпели да ни се пей на чужд език в църквата.

— Ами стига де, наистина.

— Нема да пъдим никого, нема да се караме с никого, но да се пей в църквите ни на наш език, че народът не разбира какво се пей.

— Така е, и аз така ще кажа.

Другаде пък, дето стопанинът на дюкяна е по-буен, или някой от по-старите калфи ще се обади, та дори и на ръцете си ще плюне:

— Море да вземем по едно дърво некастрено, че ха наместника, ха чорбаджиите, ха сички там папи и патрици!

— То до дърво нема да дойде работата, кой ще посмей да се противи на народната воля, ами да дигне глас народът некой ден: стига веке!

Бяха се сговорили младите да не се забелязва шетането им по чаршията, но как няма да се забележи, щом бяха тръгнали като калесници от дюкян в дюкян. През целия ден все това беше разговорът из чаршията, кой де се срещне, а някой ще подвикне и на съседа си през улицата:

— Е, да поразтърсим брадите на поповете… Не ми се слуша мене повеке кирилейсън, кирилейсън! Преди малко в дюкяна беше Андрея Бенков, не го ли виде! Тъй и тъй, вели, стига веке. Стига, викам, и престига!

Власите и някои по-запънати в елинската партия, повече между чорбаджиите, започнаха да се споглеждат, надаваха ухо, става нещо. Дори и пуснаха едно-две чирачета да подслушват какво се говори по дюкяните. Пратиха вест на наместника: става нещо! Той излезе в чаршията, ходи тук и там, подпитва — е, знаеше се, народът е недоволен, но нищо повече не можеше да се познае. Когато целият народ е на един ум, а ти си против него, оставаш като капка вода върху масло — дели се от тебе, не те приема.

Вечерта срещу празника целият град по християнските махали и чаршията се преобрази, като да светна по улиците и дворищата някаква друга светлина. Жените през целия ден миха и чистиха, търкаха стълбите и подовете с керемиди, извадиха от сандъци и дрехалиици новите килими, веленца и ямболии, постлаха одаи и миндери, лъснаха бакъра да грее като слънце по рафтове и полици. Привечер излязоха да метат дворовете и улиците, всеки пред своя двор, наплискаха с вода и пометоха чираците и в чаршията. А в това време дружинки деца излизаха по поляните вън от града, копаеха чимове, катереха се по върбите и кършеха цели снопове зелени клонки. Преди да почне да се смрачава, всички порти и врати из махалите и по чаршията бяха накичени със зелени върбови клонки, а пред всяка порта и външна врата бяха наслагани чимове, та да стъпи човек на зелено, като влезе или излезе. Навред грееше млада зеленина и въздухът миришеше на чистота и на горчива върба. Докато шетаха по дворовете, момите и младите невести уговаряха през оградите коя за кого от момите и ергените ще наричат утре в песните си на люлките и де ще връзват люлка, де ще се теглят на кантар, коя колко оки е излязла лани и колко ще излезе тая година. По много къщи блееха агнета, а и по касапниците се трупаха люде да купуват агнешко месо, както беше стар обичай на Гергьовден — с люлки и песни, с тлъсто агне и червено вино, с весело сърце. Не помнеха старите люде народът да е бил толкова весел, както тая година, малко преди — за Великден, и сега — за Гергьовден, пък и всеки божи ден. Това беше може би от хубавата пролет тая година — пече слънце, па плисне благодатен дъжд, умие небето, напои земята, всичко расте, едрее, житата извишиха, кажи го, до пояс, афионите клатят глави като гюллета, по дървесата плод повече от листа, кравите се връщат от паша с вимета като стомни между нозете им. А не беше само това, за да се радва толкова тоя поробен народ, свикнал повече да се крие в тъмна сянка — и друга някаква радост идеше направо от сърцето, с други очи гледаше сега той света.

Стъмни се, мъжете се прибраха от чаршията, но младите люде от читалището сега пък се разшетаха по махалите — влизат по един, по двама в някоя къща, оттам в друга, по-нагоре или на другата улица. Къде ходиха те и какво говориха между народа — видя се на другия ден, на празника.

Никога не бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин, на Гергьовден, и не толкова в старата църква, дето отиваха повече жени и служеха само двама от старите свещеници, а най-вече в новата църква. Изпълни се притворът, по стълбите за женското отделение горе и в двора, та се чудеха и се оглеждаха всички. Ако имаше кой да забележи, би видял, че около двата аналоя и край стълбата за амвона бяха се събрали рано още все млади люде, между тях, до единия аналой, от който някой от власите четеше и пригласяше на службата на гръцки, стоеше Лазар Глаушев, а до другия отсреща — Андрей Бенков. Наместникът шареше с очи по голямото множество богомолци и отдалеко се познаваше, че лицето му беше побеляло още повече, власите всички се бяха струпали, колкото бяха, при своя аналой и колкото и да почна службата тържествено, гласовете на свещениците звучаха някак по-глухо. Богомолците, човек до човек, не стояха, както други път, смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една, ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в църква.

Открай време службата се извършваше на славянски и на гръцки, но повече и всичко по-важно се пееше на гръцки, макар напоследък дори и наместникът чупеше тук-там езика си на славянски, но днес, като започнеше някой от свещениците да пее на гръцки, надигаше се глух ропот. Най-напред тихо, в един глас, откъм краищата и ъглите на църквата, сетне по-високо като далечен тътнеж на гръмотевица. Наместникът надаваше ухо да долови някоя отделна дума, виждаше срещу себе си не набожно приведени глави, а смръщени лица и дръзки, враждебни погледи, не знаеше що да стори и само зачести да пее на славянски. Изеднаж — изглежда, не тъй, както е било наредено и уговорено — някъде откъм главната врата, а може би откъм притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата църква:

— Не искаме… не искаме гръчки!

Всички извиха глави към вратата, свещениците — всеки остана, дето беше — и всички надигаха бради нататък, чак и тихата непрестанна врява горе, в женското отделение, пресекна. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице и макар нищо да не каза, нито се помръдна, стоеше там като живо предизвикателство. Сега откъм левия аналой, дето беше Лазар Глаушев, сетне веднага и откъм десния аналой младите люде започнаха да викат:

— Не искаме гръчки! Не искаме! Стяга веке!

Чуха се гласове тук и там из цялата църква:

— Не искаме гръчки!

Една минутка по-късно викаше цялата църква, ехтеше и се блъскаше общият вик от стена в стена, разля се и вън, в притвора, викаха и деца, застанали отвън на отворените прозорци, викаха всички, клатеха глави, размахваха юмруци:

— Не искаме гръчки! Не искамеее!… Долу! Вън!

Наместникът се скри в олтара, но никой не поглеждаше де е той, викаха всички и се побутваха да се насърчават. Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и викаше нещо, но гласът му се губеше в рева на това кипнало море и само потъмнялото му лице се виждаше колко е зло. Неколцината власи до левия аналой стояха занемели, изблещили очи от страх, притиснали се един към друг. Техният псалт продължаваше да стои на аналоя, не се сещаше да се дръпне и неколцина от младежите го избутаха. На мястото му върху ниската подставка се качи Лазар Глаушев и дигна ръка. В кръг около него всички млъкнаха, бързо настана тишина в цялата църква.

— Народе — викна Лазар, — ние никого не гоним от божия дом и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език! Ти каза, народе: не искаме гръчки. Проклет и триклет да е тоя, който от днес нататък, бил той свещеник или псалт, или владика, и самият патриарх цариградски да дойде, проклет да е, който отвори уста да запей, да служи и да се моли богу на чужд, елински език, а не на наш, славянски език! Проклет да е тука, в тоя наш божи дом и пред лицето божие!

— Проклет да е! — надигна се многогласо ехо, разля се и се повтори: — Проклет да е!

Тогава Лазар се обърна към свещениците пак с висок глас:

— Чухте, отци, народната воля, а сега продължавайте божията служба, както е ред и по божи закон.

И сам той запя с хубавия си глас тропара на свети Георгия от аналоя, от който винаги досега бе се пяло само на гръцки. Смутили се бяха доста свещениците и множеството наоколо не се усмири бързо, но докато Лазар изпя тропара, службата продължи. Само наместникът не се яви вече тоя ден да служи. И власите, един по един, се измъкнаха от църквата. Никой не се опита да ги спре. Най-сетне и чорбаджи Аврам се отдели от постоянния си стол край дясната стена, отправи се към вратата и беше така наежен в дългия си кюрк, с такова лице, че людете се отдръпваха, притискаха се, отваряха му път, колкото и да беше тясно в църквата, докато излезе.

Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник, тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между богомолците:

— Заптии дошли вън, заптии…

Вън, при входа на притвора, бяха застанали седем-осем заптии с пушки и дълги касатури^[1], а пред тях — юзбашията им Юсуф ефенди. Той стоя някое време така, после слезе по стъпалата в притвора, застана пред главната църковна врата и дълго гледа навътре с изпъкналите си турски очи. Не забеляза нищо нередно и затуй, види се, на два пъти подигна рамена. Сетне повика с пръст мълчаливо някого от застаналите там, най-близу до вратата, и се спуснаха послушно към него двама-трима.

— Познавате ли Лазар Истоян Глауш! — попита турчинът.

— Познаваме го, ефенди.

— Идете, кажете му да излезе за малко. Кажете му, юзбашията. Юсуф ефенди те вика.

Като каза това, турчинът се върна при заптиите си. Лазар Глаушев излезе от църквата и застана пред него:

— Викал си ме, юзбаш и ефенди.

След него бяха тръгнали и други люде, насъбраха се наоколо и тия от притвора, от двора. Юзбашията огледа с бърз поглед мълчаливия кръг от люде около тях и каза учтиво:

— Да дойдеш малко до конака, Лазар ефенди. Каймакаминът иска да те попита нещо.

Те тръгнаха заедно към хукюмата, следвани от заптиите…

Щом излязоха от църквата власите, всички, както бяха, се втурнаха при каймакамина:

— Бунт, каймакам ефенди! Преспанци дигнаха бунт в църквата…

Скоро след това довтаса и наместникът:

— Да, каймакам ефенди, искаха да ме убият в църквата. Но има един млад човек там, ти го знаеш, каймакам ефенди, той подстрекава народа. Иначе, да затворим тая църква за някое време, докато дойде отговор от Стамбул на харзовалите ни, а народът ще се успокои.

— Кой е тоя размирник, който бунтува раята?

— Лазар Стоянов Глаушев, каймакам ефенди. Ти го знаеш.

Каймакаминът повика юзбашията. Лазар бе откаран направо в затвора. Пак по заповед на каймакамина общинарите затвориха новата църква. Но преспанци не се уплашиха, не се усмириха. Общинарите и сами отиваха през ден, през два при каймакамина да го молят да пусне Лазара от затвора, да им позволи, да отворят църквата. Когато те закъснееха ден, два да отидат, дигаха се люде от еснафите и всички от читалището, караха ги пак да отиват да тропат на конашките порти. Най-сетне каймакаминът освободи Лазара, но не позволи да се служи в църквата.