Димитър Талев
Железният светилник (44)

IX

Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерина. Бе я обзел непреодолим страх сега, след смъртта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден. Една вечер — те бяха седнали пак сами в голямата одая — Лазар я попита:

— Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После ще стане много късно.

— Казах, никой нема да ми се бърка — отговори тя, без да го погледне.

Той, изглежда, се ядоса:

— Ще доведа един поп и нека ги венчей на бърза ръка. Така ще бъде най-добре. Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.

— Аз ще го наредя по-добре — стисна устни Султана, сетне добави: — Ако ми помогне бог и… дяволът.

Сутринта, като изпращаше мъжа си и Кочо на работа, тя им рече:

— Пратете ми днеска следобед некой от чираците, да ме придружи до турската махала. Една кадъна там плете ни нещо за Катерина, искам да я видя.

Кадъната, при която искаше да отиде, беше прочута врачка за женски болки. Преди години, когато след раждането на Катерина тя заболя, туркинята бе й помогнала. Сега пак дойде ред да я потърси. Сама не можеше да тръгне из турска га махала, макар да беше стара жена. И дано не завари някого у туркинята, че там отиваха много жени. Ох, какви грешни работи трябваше да върши!

Момчето дойде от чаршията навреме. Султана се пребради с две черни кърпи, взе и тояжка, да изглежда още по-стара. Върза в кърпата си една бяла меджидия. Момчето се уплаши, като разбра къде ще го води майсторицата му — турчетата, често и възрастни турци, псуваха, биеха всеки християнин, който минаваше през махалата им, — но тръгна послушно след нея. Те стигнаха благополучно до къщата на туркинята. Султана остави чирачето да я чака разтреперано в предния двор, а сама влезе в харемлъка. В тая турска къща лесно се влизаше.

Туркинята бе доста остаряла през тия години, само очите й бяха останали все тъй млади и живи; остаряла бе и Султана, но врачката я позна — припомни й за какво бе идвала преди време. Тя беше сдържана и дори малко тайнствена, но с хубав тих глас, говореше преспански и Султана още повече се успокои, като не завари други жени при нея. Врачката я попита:

— А сега каква нужда те води при мене, къзъм^[1]?

— Нужда голема и мъка — въздъхна Султана. — За помятане ти се моля да помогнеш.

— Снаха ли, щерка ли…

— Щерка.

— Като е за хаир, да помогна. Ама да не излезе некоя беля работа. Кажи, кажи какво е, що е.

— Голем хаир ще направиш. Младо, сгрешило, но ако узнае баща й — излъга Султана, — жива нема да я остави. И голем срам е за нас.

— Колко годишна е?

— Нема още седемнайсет. Наближава.

— За пръв път ли?

— За пръв път.

— От колко време е трудна?

— От три месеца, може и повечко.

— Е-е… Ами защо не си дошла по-рано?

— Не знаех. Сега ми каза.

Ханъмата помълча, сетне каза:

— Нема да е лесно: млада, за пръв път и на три-четири месеца трудна. Ама като е за хаир, ще ви помогна, а повеке аллах да помага.

Тя стана и влезе в съседна стая. Останала сама, Султана се озърташе и ослушваше като крадец, да не би да я свари някой тук. Ханъмата не се забави много. Тя седна отново с подвити колена срещу Султана, в ръцете си държеше шепа сухи корени, треви, някакъв чуждоземен плод — сух и твърд, колкото малък орех, — и една малка тенекиена кутийка.

— Дай си кърпата, къзъм. Отвори си сега очите и ушите добре: ето тия коренчета и тия тревички, и това орехче ще вариш в половин ока вода, докато остане до петдесет драма от водата. Дай сега единия ъгъл на кърпата — тя отвори тенекиената кутийка, взе оттам с два пръста някакъв прах и продължи: — Ето тоя прашец, и него ще сипеш, докато водата е още на огъня, и после веднага ще я свалиш. Вържи прашеца добре. Ще прецедиш билката през един тюлбен. Щом изстине, ще я дадеш на момата да я изпие, ама на гладно сърце. Момата ще лежи три-четири дни, за три-четири дни, ишаллах, сичко ще мине. Ако е още слаба, ще полежи още некой ден. Каквото излезе от нея, ти нема да го пущаш по вода, нема да го хвърляш в огън, а ще го закопаеш на скришно место, само ти да знайш, три педи в земята. Е, хайде, дано аллах не ви лиши от мерхамета^[2] си.

Султана прибра внимателно билките. Ръцете й трепереха. Тя попита с пресекнал глас:

— Опасно ли е, ханъм? Да не се случи нещо лошо на детето ми…

— Слушай, ти си раждала, знайш. Когато ражда жената, единият й крак е в гроба, а още повеке, кога е насила. Ама ти остави на аллаха. Ако се боиш много и не искаш, дай ми билката. Аз не ти я давам насила, ти дойде да ме молиш за нея.

Султана подаде бялата меджидия на ханъмата:

— Ако свърши сичко добре, голем бакшиш ще имаш от мене, ханъм.

Врачката пусна монетата в джоба на широкото си джубе, без да я погледне, и каза с приятния си глас:

— Аллах най-напред. Но ти не бой се, къзъм. Помогнала съм аз на много жени, и наши, и ваши.

Още по пътя Султана прати чирака да си върви в чаршията, а тя се прибра вкъщи и се залови да приготви билката. Бързо отмери вода, сложи я на огъня да ври заедно с корените, непознатия плод и тревите, сетне сипа и прашеца — всичко досъщ както й каза туркинята. Процеди водата и тя остана в едно бакърено ваганче колкото петдесет драма — гъста, тъмночервена, почти черна. Дотук тя бързаше, да не загуби една минутка напразно, ала като видя в ръцете си тая гъста течност черна като съсирена кръв, сепна се в уплаха и не откъсваше очи от ваганчето: каква незнайна сила имаше тая черна вода, корените, чуждоземният плод и тайнственият прашец? Лек ли беше това или отрова, която погубва човека? Нямаше ли да погуби тя детето си със собствените си ръце — ето, не знаеше какво ще й даде да пие, лек спасителен или отрова. Нямаше друг път, друг изход. В безумието си Катерина сама бе довела дотук и себе си, и нея, родната й майка. Нямаше друг път, за да се избегне, да се скрие позорът. Не — тя само се плаши повече, отколкото трябва: как би й дала врачката отрова! Дано да помогне, че може и да не помогне — тогава? Сега Султана се уплаши наистина повече — като да се боеше повече от срама на дъщеря си, негли от нейната смърт. Тя тръсна глава. Това беше последното й колебание. Наближаваше време да се върнат мъжете от чаршията и тя пак се разбърза, не мислеше вече за друго освен за това, което вършеше и което трябваше да свърши.

Повика Катерина, която и без това се навърташе около нея и я следеше изпод вежди с любопитни, уплашени очи. Каза й, като се увери, че Раца, снахата, няма да я чуе:

— Тая нощ ще спиш в Лазевата стая. На него ще постелем тука, до огнището. Иди да си приготвиш леглото и гледай нещо по-вехто, сложи отдолу нещо по-вехто. Върви. Събличай се и легай там, нема да ядеш нищо тая вечер. Върви. Ей сега ще дойда и аз.

Малко по-късно Катерина я чакаше вече в леглото си с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важно, Султана й се скара:

— Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това — додаде тя веднага.

Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна и с разтреперани ръце пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето и цяло се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:

— Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…

— Легай сега там и мълчи. Ще пиеш ти много горчиви чаши с тоя си ум.

Катерина легна послушно, придръпна покривката до брадичката си. През гърдите й премина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изеднаж тя каза:

— Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.

От очите й бликнаха сълзи. Тя не се реши да спомене името на Рафе Клинче, но майка й разбра кого искаше да види тя за последен път.

Султана мълчаливо излезе и дръпна вратата след себе си.

Вечерта, като се събраха всички в голямата стая, Стоян попита за Катерина.

— Болна е — отговори късо Султана. Седнаха да вечерят, Стоян погледна празното място на Катерина на трапезата и пак попита:

— Какво й е?… Тя напоследък често боледува. Полекувай я нещо, поразпитай.

Той много се страхуваше от болести и не можеше да скрие тревогата си, когато се разболееше някой вкъщи — питаше, разпитваше, отиваше по няколко пъти да види болния, опитваше се да го развесели, да го разсмее и повече себе си да убеди, че болният не е толкова болен. Султана му се сърдеше — той непрестанно я караше да търси билки, да топли керемиди, да приготви нещо по-вкусно за ядене. И колкото беше голяма тревогата му — още по-голяма беше радостта му, когато болният ставаше от леглото. Тая вечер и по-голямото детенце на Кочо беше нещо немощливо, сърдеше се, проплакваше, не искаше да яде и не се отделяше от скута на майка си. Но Стоян досаждаше още повече. И Султана му се скара тъй, че скоро след вечеря всички се прибраха по стаите си. Така по-добре — да не й се пречка никой. Останаха сами с Лазара в голямата стая, тя и на него каза:

— Да беше отишъл да легнеш там, при баща си. Аз ще остана тука тая нощ, да бъда по-близу до Катерина.

— Какво става, майко, с Катерина? — погледна я Лазар замислен.

Султана въздъхна, преди да отговори:

— Каквото требва да стане. Ти сега по-добре иди си легни — добави след минутка и влезе при Катерина.

Лазар знаеше, че майка му не търпи никого да се бърка в работата й. И знаеше, че тя свършваше добре всяка работа. Отиде и легна при баща си, който вече бе заспал, уморен от тежкия си труд, но и тъй, както винаги, въпреки страховете и тревогите си.

* * *

Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:

— Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.

Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцете й лежаха отгоре като пречупени. Султана донесе от другата стая големия светилник и като й подаде бардучето с вода, наблюдаваше лицето й. Някой сякаш бе избърсал с кърпа младата руменина по това хубаво лице. Челото и бузите лъщяха влажни, около устата и по нежно закръглената брадичка блестяха ситни капчици пот, косите по слепите очи бяха полепнали и изглеждаха съвсем черни от влагата върху побелялата кожа. Там, под тънката кожа и по разголената моминска гуша, жилите биеха бързо, отсечено, твърдо — Султана ги виждаше. Тя остави настрана големия светилник и духна малкия, който осветяваше досега стаята. Напрегна гласа си, да не би да потрепери:

— Търпи. Ще мине. Изпотила си се — поглади челото й, студено като грудка лед.

Донесе суха, мека кърпа, обърса лицето й, бялата гуша, посегна под гърба й, сетне към нежния улей на гърдите й. Катерина плахо посегна да спре ръката й, свенливо затвори очи. Султана присви вежди, пред погледа й се изправи за миг образът на омразния мъж, който бе осквернил чистотата на това младо тяло. Катерина я погледна, долови гневната искра в очите на майка си. Какво би могла да й отговори — но нали тъкмо на любимия човек сърцето дава всичко и това, което крие дори и от родната си майка. Султана избягна очите на щерка си, за да скрие собствените си очи. Сетне каза с омекнал глас:

— Гледай да заспиш. Добре ще е да поспиш.

Катерина въздъхна. Султана премести светилника в ъгъла и сви нозе там, на пода, върху дебела мека постилка — ще седи тук, ще чака, ще бди. Тя преметна на шията си нишката на недовършен чорап, лъскавите игли заиграха между пръстите й, кълбото прежда се търкулна от скута й, но тя не го забеляза. Тихо беше из цялата къща. Болното дете в съседната стая плака дълго, скимтя и най-сетне утихна. Султана ясно чуваше дишането на Катерина — пресекнало, бързо, сухо. Заспала бе, изглежда — дано да поспи, да събере сили. Най-страшното още не беше дошло. Помагай, господи, помагай, света Богородице, ти, майка…

Не можеше да се отвори сърцето й да се помоли с цяло сърце на бога. Чувствуваше срам пред всемогъщия, не бе му останала вярна докрай, а бе прибягнала до помощта на дявола. Струваше й се, че сега дяволът беше по-близу до нея. Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба — който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се… Как да остави детето си в позор, и всичките си деца, целия си род; никой не би простил на младата грешница, една майка искаше да спаси детето си от людската жестокост. „Ето, господи, съди и пресъди… — чорапът бе увиснал в неподвижните й пръсти, ръцете й се отпуснаха в скута — съди ме, господи… Катерина е сгрешила в младежката си глупост, тя не е знаяла що върши, какви последици ще има постъпката й. До края на живота си би носила своя позор, не ще посмее никого да погледне в очите, никой нема да й прости, всеки ще се поругае с нея. А никой не ще накаже мъжа, който е сто пъти по-виновен от нея. Срамът ще падне върху цялата ми челяд — продължаваше да се бори с мислите си Султана. — Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…“

В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие дори и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне и себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето — това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти — тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!

Глух стон се проточи като негде отдалече в тишината на малката стая, в тишината на нощта:

— Ъ-ъ-ъ-х! Ъ-ъ-х…

Султана потрепера. Отметна нишката на чорапа от шията си и скочи. Катерина люшкаше глава върху възглавницата, със затворени очи, още в съня си, види се, чувствуваше пристъпа на голяма болка, или пък беше в безсъзнание и пак не можеше да надвие болката си:

— Ъ-ъ-ъ-ъ… ъ-х…

Внезапно тя отвори огромни безумни очи, тъмни, без блясък, две страшни, черни дупки, и с неочаквана сила се изправи, опря се на ръцете си. Изви се нечовешки писък, разнесе се из цялата къща:

— Майко, умирам! Сега… сега умирам! Сега ще умра!

— Нема да умреш! — застана срещу нея Султана, сякаш да я защити с гърдите си. — Нема да умреш, сине, аз нема да те дам! Ще мине, ей сега ще мине, ще мине…

Катерина клюмна глава, затихна. Султана я прихвана и полека я сложи назад върху възглавницата. Вън тропна врата, чуха се гласове. Султана погледна още еднаж дъщеря си и се спусна вън, дръпна вратата след себе си. Наскачали бяха тримата мъже и Кочовица, гледаха насам слисани, уплашени. Султана махна с ръка:

— Какво, какво! Я се прибирайте сички!

— Какво става с Катерина… — продума Стоян, гласът му трепереше.

— Нищо, нема нищо! Вървете да спите — тя спря поглед върху Раца: съвсем не беше за нея това, което ставаше вкъщи. — Хайде, Кочовице, върви! Хайде, сички.

Раца се дръпна в стаята си. Нито един от тримата мъже не се помръдна. Султана викна:

— Хайде де! Какво ме гледате!

Но тя нямаше време за губене и като се обърна отново да се върне при Катерина, изви страшно очи:

— Да не е посмеял некой да влиза тука!

Влезе в малката стая и притисна вратата с гърба си. Удари я тежък, сладникав мирис на кръв. И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите, напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизу съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.

— Поолекна ли ти, чедо?

— Да — прошепна едва чуто Катерина. — Леко ми е… спи ми се.

— Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.

Зави с раздърпана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близу до външната врата, която остави отворена — да й светлее в тъмнината.

Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше недоловим мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна. Трептяха и се люлееха звездите по черното, безлунно небе като разпиляна жар. Като свикнаха очите й в тъмнината, Султана съгледа дървесата в градината отсреща, те надничаха с голите си гранки към широката и бледа струя светлина, която идеше невидима откъм отворената външна врата. Султана се поколеба за миг, но тя не се боеше от живи люде — кой би излязъл посред нощ да я следи какво прави? Остави тенджерата до стълбата — да не влиза с нея под тъмните стрехи, дето се спотайват нечисти сили, — отиде и напипа под навеса една мотика и я изправи на оградата до градинската врата. Върна се, взе отново тенджерата, дигна на път и мотиката и навлезе в градината, в най-отдалечения ъгъл. Дълго копа и рови с пръсти влажната земя, осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражи сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й — кой знай колко време копа и колко пъти мери с педи, сърцето й все повече натежаваше от умора и от тъпа болка, сякаш копаеше истински гроб. Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, както беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината.

Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната — тя спеше много тихо — и чак сега почувствува Султана, че нозете едва я държаха, снагата й беше готова да се разпадне от умора. Приготви си набързо легло близо до леглото на Катерина и легна там. „Как се е унесла Катерина!“ — едва мина през ума й и сама веднага потъна в дълбок сън.