Димитър Талев
Железният светилник (41)

VI

Зимата наистина излезе люта тая година. Дебелият сняг, който падна през нощта на последния ден на Божик, не се дигна докъм края на Голям Сечко. От Божик се отвориха студени, ясни дни и мразовити нощи, а като се поотпусна времето на два-три пъти — валяха пак нови снегове, падаха и мъгли. През ясните дни въздухът ставаше като стъкло, върху прозрачното твърдо небе планините се изправяха като варосани огради, бяла, студена пустиня беше полето със синкави сенки по междите и ниските хълмища, със сивите, зацапани, разкривени ленти на пътищата. Нощем от едрите звезди пръскаха искри, месечината режеше едва синеещото се кадифе на небето като лъснато острие, студената й светлина се изливаше на потоци по земята. И какви нощи — всяка по година!

Целият Голям Сечко мина в празници — от Божик до Свети Атанас. Зима — всеки се навърта край огнището, всеки гледа под сушина да е, на завет, като горските зверове и живинки по бърлоги и дупки, пътищата са затворени, работата секва. Пък нали затова лятно време се събира и трупа повече! Човешкото сърце е винаги жадно за радост и веселби. Мина Бъдник и Божик, сетне Свети Василий с Новата година, Водици и Свети Йоан, и други още по-малки празници, именни дни, сватби, годевки, еснафски храмове, както ги наричаха преспанци, гощавки между приятели и роднини. Покорната рая се веселеше на скрито, по къщите — да не предизвиква душманите агалари, още повече дявола, който завижда на всяка човешка радост и праща зло. Нощно време по много къщи се чуваха песни, но светлината по малките прозорчета биваше затуляна с черги и капаци. Колкото и да беше шумна веселбата и колкото вино да се изпиеше, гостите не оставаха много късно през нощта, разотиваха се далеко преди полунощ, бързайки по тъмните улички със запалени фенери в ръка, както беше заповядано от турчина. Които живееха по-далеко или виното им се е усладило повече — оставаха да нощуват у домакините. Така бяха живели преспанци от векове — да крадат, да крият радостта си, така живееха и сега, в постоянен страх. Но ако някога страхът ги е държал в пълно покорство — от някое време във всяко робско сърце растеше смътна надежда: ще дойде край един ден на робска неволя! Робът още биеше чело пред стъпките на турчина, но бе започнал борба срещу другия си потисник — фанариота — и в нея крепнеше душата му ден след ден, оживяваше, надигаше се потъпканата му гордост, разгаряше се жаждата му за светлина, избистряше се съзнанието му и помрачената му памет. Ден след ден топлината в земните недра разпукваше и топеше дебелите зимни ледове. Тая година гощавките по Преспа продължаваха до по-късно през нощта, виното се лееше по-изобилно, песните се пееха на по-висок глас и някакви нови песни започнаха да се пеят, в които вековната робска скръб звучеше през гневни сълзи.

С настъпването на зимата във всекидневните си грижи преспанци бяха позабравили народните работи. Мина толкова време, нямаше никакъв отговор по спора около новата църква и народът бе оставил всичко на людете от общината и читалището. Това беше най-сетне тяхна работа — да се грижат за църквата и за всички народни дела. А народът — той е тук, на мястото си, и щом стане нужда… То се знае, за такива работи е нужно много време. Наместникът даваше вид, че всичко беше забравил, старците около него спокойно тракаха с броениците си. Дори и младите около Лазара Глаушев бяха затихнали. Къде е Цариград — само да отидеш и да се върнеш, ще мине месец време и повече. А чак от Цариград се очаква да дойде решителният отговор по спора. Времето минаваше — е, да, то времето минава неусетно. Ще се чака, щом така е дошло… И в читалището, дето се събираха всеки празник младежи и някои по-стари от еснафа да четат книги и вестници, да слушат беседи, все по-рядко се споменаваше за църквата. По-често се говореше там за училището, но като започна така тая година, така и го оставиха да върви до другата година. Само наместникът и Лазар Глаушев не бяха оставили всичко на времето. Наместникът отиде на два пъти в Битоля, при владиката и все по църковния спор, без да отвори дума пред общинарите. Лазар пишеше дълги писма до познати люде в Цариград, както ги познаваше от цариградските вестници, народни люде, молеше ги и ги зовеше да помогнат на Преспа, на бедния и неук, христолюбив български народ, алчущ и жаждущ за своя народна църква, наука, който едва сега се пробужда от дълбок сън и радее да се освободи от вековен фанариотски ярем, от заблуди и душевен мрак. Не получи отговор на нито едно от писмата си, но едно от тях излезе почти цяло напечатано в един цариградски вестник. Тоя брой на вестника се получи в преспанското читалище няколко дни след Божик.

При срещите и разговорите на преспанци през тия многобройни празници започна често да се споменава за новата църква и не толкова за църквата, колкото се даваше воля на една напластена и нараснала омраза към фанариотите. Най-напред преспанци бяха недоволни сами от себе си, че бяха нехайни и недостатъчно ревностни към народните работи, сетне обвиниха и за това наместника, докато ги обзе гневно нетърпение:

— Какво ще чакаме още и колко време ще чакаме…

— Наша ли е църквата — наша е! Ами що сме седнали да я делим с наместника и с тия, власите? Защо делим с них църква и училище — за них тояга по задника, па да си вървят, откъдето са дошли.

— Те ни примамиха в тая давия и сега са страна срещу нас. Да беха отишли те да се съдят, защо се уловихме и ние! Подкупили и каймакамина, и мутесарифина в Битоля, и пашите в Стамбул. Нашата давия с них е бутната под миндера, ние чакаме, ще чакаме още сто години, а те — пак да се разпореждат и в община, и в новата църква, и в училище. Народе, нема какво ние да делим с наместника, с Грета, с гърци и власи! Ако им требва църква, те с Аврама Немтур да си намерят друга църква.

Надигнаха се отново и по-силни, по-многобройни гласове:

— Да ги изгоним!

И пак най-напред се разпламтя общото огнище — читалището. Пак първите главни хвърли Лазар Глаушев.

Той отказа на Аврама Немтур да му стане зет и наследник, отказа с леко сърце и с поласкана гордост. А Ния? Много слаб беше срещу нея щитът му — връзката с Божана Бенкова. Той забеляза, че е сънувал Божана само два пъти — болна, разплакана. А Ния беше във всичките му сънища — тук беше безсилен да я спре, да я прогони, да избяга от нея, — тя навлизаше в сънищата му, тя ги строеше такива чудни, хубави, ясни като някакъв друг живот и се събуждаше той не с натежало сърце от жалост, а премалял от наслаждение, разляло се по тялото му, пропило всяка клетка. Тя беше властна и любима господарка на душата му — той го чувствуваше, ала разумът му, съзнателната му воля повеляваха, крещяха в него: ти трябва да я изгониш от душата си, от слабата си грешна душа, толкова склонна към наслади и суетна радост! Ния е дъщеря на Аврама Немтур — народен изменник и враг, по-омразен и от чужденеца владишки наместник. И Лазар отново подкачи борбата срещу народните врагове. Така му беше по-лесно, колкото и да чувствуваше в сърцето си бремето на своята страст към Ния. Борбата срещу баща й беше борба и срещу нейната опасна власт над чувствата му.

Преспанци трябваше да чакат отговор на техните махзари^[1] и харзовали, но бяха чакали вече доста дълго. Народната правда беше очевидна за тях и колкото и да им беше позната турската мудност във всяка работа — опасните врагове на тая правда бяха само фанариотите и погърчените като Аврама Немтур. Какво ще чакат още преспанци? Възмущението и нетърпението се надигна и накипя тоя път по-бързо, преспанци се готвеха не на шега да прогонят наместника от църквата. Тогава се зачу и все по-високо, по-настойчиво еднозвучният глас на благоразумието:

— Чакайте! Не бързайте! За малко може сичко да се развали. Ще разгневим турците. Да почакаме още малко.

И тоя глас излезе от недоволния народ. Разнасяха го по-старите, някои от чорбаджиите, които иначе вървяха с народа, по-плахите и неколцина умници, които са по-склонни да умуват, отколкото да действуват; пригласяха му и неколцина, които завиждаха на буйната сила на младите начело с Лазара Глаушев, а нямаха своя сила да бъдат като тях. Най-сетне и това беше народен глас и пръв го долови наместникът, който правеше всичко, за да го засилва. В началото на борбата всички се бяха увлекли в общото недоволство: трябваше да се събори едно отречено от всички господство и нахално, подло присвоено опекунство над целия народ и се виждаше напред само един враг — фанариотите и най-вече в лицето на наместника, чорбаджи Аврам и други неколцина около тях; също владиката, патриката, но те бяха толкова далеко — в Битоля — и още по-далеко — чак в Цариград. От кого ще се боиш? Срещу турците също имаше леснина — парите. Така беше в началото, а сега тъкмо турците бяха между двете партии, трябваше турският съд и закон да разреши спора им като се бореха за своята църква — преспанци трябваше да се дигнат и срещу турската власт. С това именно беше силен и гласът на благоразумието, на примирението и слабодушието на едва-що пробудилите се роби. И се бореха два гласа, като надвиваше ту единият, ту другият:

— Да ги прогоним!

— Чакайте!

Времето минаваше.

Скоро след като се изредиха всички големи и малки празници около Божик и Водици, през първите дни на февруари Божана Бенкова пак легна болна. Тя се държа храбро в общата празнична радост и в своята собствена радост, макар да чувствуваше новия пристъп на болестта си, който се засилваше. Тя посрещаше и изпращаше гости, посрещаше и изпращаше с щастливи очи годеника си, а чувствуваше как отново старата тъпа болка дълбаеше гърдите й. О, може би ще мине! Тя се бореше не за живота си, не със страха от смъртта, тя се бореше за щастието си — дано да го запази, дано да продължи поне още един ден! Майка й скоро забеляза, че тя пак слабееше и бледнееше, а Божана криеше от нея появилите се отново кървави храчки. Така, до последни сили, докато падна в леглото.

Лазар отиваше всеки ден да види годеницата си. Не беше прилично да отива толкова често, но той винаги бе влизал в тая къща, пък и годеницата му беше болна. Той се прилепи още повече към нея от голям страх да не я загуби. Тя му беше здрава опора в борбата му със самия себе, в усилията му да остане верен на себе си и такъв, какъвто искаше да бъде. Но той забеляза, че колкото беше голям страхът му да не загуби Божана, толкова беше голям и страхът му да не би Ния да се върне пак в Преспа, да не би пак да я види. Той знаеше, че Аврам Немтур бе завел щерка си в Битоля или в Солун, за да я отстрани от него. Лазар не отвори уста пред никого за предложението на Немтура и за своя отказ, но се шушукаше из целия град, че Немтур насила отвел щерка си, за да й попречи да побегне при Лазара. По незнайни пътища истината стигна до чужди уши и стана подкваса на дълга история, с която разни люде насищаха любопитството си, в което даваха воля на въображението си, на собствените си чувства. Предположенията и догадките ставаха несъмнена истина, съчиняваха се разговори, срещи и сцени, сочеха се очевидци. Общата омраза и озлобление към чорбаджи Аврама намери широк отдушник, името му се подмяташе с жесток присмех. Пак по незнайни пътища тая история стигна и до неговите уши и той нямаше вече спокойна минута, обладан от дива ярост, която не знаеше върху кого да излее. Възхищението от Лазар Глаушев порасна, макар скритата завист на някои да изстиска и своята отрова, но това правеше още по-любопитна историята, в която пръв герой беше той. Не можеше да стори нищо Лазар, колкото и да се отегчаваше и възмущаваше от людските измислици, стискаше устни да не подхрани клюката нито с една своя дума и очакваше да пукне тя от собствена смърт. Той и не помисли, че сега си бе спечелил един наистина опасен, смъртен враг — чорбаджи Аврама. В гнева на стария чорбаджия беше и презрението му към преспанци, беше и чорбаджийската му надменност, ала ден след ден яростта надвиваше другите му чувства, докато го накара да прегази гордостта си. Той се скара не много предпазливо с хаджи Захария Мирчев, когото обвини, че не е запазил тайната на стройник. Поутихнала мълвата около Ния, сега отново пламна. Аврам Немтур не повярва на клетвите на стария хаджия и все пак сега гневът на чорбаджията съвсем се обърна към Лазара Глаушев. Види се, бе дочула нещо Султана и каза на сина си:

— Иди, Лазе, при чорбаджи Аврама.

— Аз не мога, майко, да запуша людските уста. Не съм казал никому нищо.

— Знам. Ти и от мене скри, та требваше да науча от чужди люде. Пиши писмо на чорбаджията, да знай, да не те вини.

— Нема да помогне ни дума, ни писмо, щом той не иска да потърси вината най-напред в себе си. Аз немам никаква вина, нека той сам да се разправя, както иска.

— Да не ти направи нещо, сине… — продума Султана, но и тя сама не вярваше на страховете си. Друга беше сега нейната истинска грижа.

Като се научи Султана, че Божана пак е легнала, тя подигна рамена: тъкмо това предвиждаше, но не искаха да я чуят. И отново оживяха надеждите й за Ния, колкото и да бяха израснали нови пречки между Лазара и щерката на чорбаджи Аврама. Тя не се уплаши и тъкмо започваше да ги разчиства. Лазар не искаше да я послуша — да иде при Немтура или да му пише, но тя намери начин да срещне лелята на Ния и подхвана:

— Сичко лошо за човека иде от зли люде.

— Ами, ами… — промърмори лелята и не се досещаше накъде сочеха тия думи на Султана. Тогава Султана продължи:

— Като влезе човек в людските уста… Ето, какво ли не говорят сега за наш Лазе и за Ния. Но ти кажи на Аврама, да знай: Лазе в нищо не е крив. Не ще отвори той уста да черни и да се подбива с човека. Той и на мене нищо не казва, майка съм му. Ама и чорбаджи Аврам го знай. Ти пак му кажи: Лазе хич не е виновен. Имаш ли хабер от Ния? — не се сдържа да попита Султана. — Прати й много здраве и от мене. Обичам си я много аз нея, те с моя Катерина от малки още живеят, пред очите ми е израсла, обичам си я като своя. Много здраве й прати от мене и от Катерина. Нема ли да се прибере скоро вкъщи?

— Не знам, сестро.

Султана хвърли примамни зрънца в няколко посоки, макар и да не разчиташе на глупавата леля, която нямаше никакъв глас в къщата на чорбаджи Аврама. Лелята не каза нищо на брата си — може би забрави поръките на Глаушевица, пък и не би посмяла: чорбаджията сега беше такъв, че не можеше и да търпи човека пред себе си. От Ния нямаше никаква вест. Добре я скри Аврам Немтур. Знаеше се, че е в Битоля или в Солун, но никой не бе я видял, никой не бе чул нищо за нея.