Димитър Талев
Железният светилник (38)

III

Тая година първият сняг падна много по-рано, далеч преди Божик, и опитни люде предсказваха, че зимата ще бъде дълга и люта. Поуплаши се народът, но и нямаше защо да се плаши толкова — годината беше добра откъм родитба и плод, а колко му трябва на човека да преживее: да има залък хляб и малко огнец, а друго и не му трябва толкова, може и без него. То се знае — добре е да има какво да дигнеш поне с върха на дървената лъжица, да залъжеш сухия залък, но като няма — няма или колкото има — толкова. Без хляб и вода човек не може да живее, а без другото може да живее. Пък и греховно е да живееш в излишество и да си угаждаш прекалено, колкото иначе да е стръвно и ненаситно човешкото черво.

Но людете по Арнаутлука се бяха уплашили повече. Там земята е суха и безплодна, планина и камък, та като се случи лошо време, людете се боят да не останат без залък хляб, без троха качамак и дават чисто злато за преспанска или вардарска пшеница — всяко зърно налято, изпечено и тежко като дренка. Като се заприказва, че иде тежка зима и падна първият сняг, Андрея Бенков и всички житари в Преспа получиха вест от битолските търговци да пращат там, колкото имат жито, царевка и каквато имат храна, че оттам, от Битоля, тръгваха керваните за Корча, за Елбасан и по целия Арнаутлук. Цените бяха добри.

Андрея и Лазар изпратиха за Битоля последните натоварени коли, слугата и циганите хамали, които товариха дни наред, преметоха изпразнените хамбари — да бъдат готови за догодина. Сетне и сам Андрея замина за Битоля, бави се там няколко дни и се върна развеселен:

— Сладко нещо е търговията, Лазе, като се случи добър късмет. А като се работи с ум и разум, късметът не бега от човека.

— Сека работа е сладка, щом носи плод и сполука. Попитай баща ми — усмихна се Лазар, — той песен ще ти запей за чуковете си.

— В търговията човек требва да има смелост. И здраво око. Ти имаш смелост, Лазе. Аз се плаша повеке и не хващам работата нашироко.

Те седяха сами в преградения ъгъл на широкия дюкян, край мангал с разгорени дървени въглища, от който едвам-едвам полъхваше топлинка. Беше на два дни след Свети Спиридон чудотворец, времето беше кишаво и влагата лепнеше като студена мокра кърпа по ръцете, по лицата и разголените шии. Първият ранен сняг отдавна бе се дигнал, стоеше само по планините разпокъсано, надупчено от върхове и канари бяло покривало, но от няколко дни небето пак се сключи над Преспа, увисна като препълнена цедилка, цяло в един тежък, сивобелезникав снежен облак между планините. Тая сутрин прехвърчаха снежинки, появяваха се като че ли от въздуха, премятаха се и бързо чезнеха в рядката кал по лъсналия калдъръм. По улиците се мяркаха редки минувачи, всички се бяха прибрали край тлеещите мангали по дюкяните; само откъм чаршията на казанджиите и железарите се дочуваше един общ звук, металически звънък, и през него като едър летен дъжд се чуваха припрените удари на широкочелите чукове откъм папукчийската чаршия, която беше по-близу. В тия чаршии сега, преди Божик, кипеше работа. Двамата приятели мълчаливо грееха някое време ръце на покритата с бяла пепел купчинка жар, от цигарата между пожълтелите пръсти на Андрея се точеше и къдреше синя лента пушък. Той смукна няколко пъти с проточени устни, сложи цигарата на крайчеца на пръстения мангал и посегна към малкия сандък край стената, дето бяха тефтерите и се събираха парите от всекидневната продажба. От струнената торба извади големия и малкия тефтер, пиринчения дивит. Като си плюнчеше пръстите, той каза:

— Тая година свършихме рано… Не помня толкова рано да е свършвал и татко ми, бог да го прости. Продавали сме чак до ново, а сега зърно не остана. Ето сега, Лазе, да видиш, що сме дали, що сме взели… — И той поднесе, както бе го разтворил, големия тефтер към Лазара. Но Лазар махна с ръка:

— Какво ще гледам. Какво ще гледам тефтерите, добре ги редиш, като баш кятипин.

— Не… само да знайш, да видиш как е вървело…

Лазар поклати глава с присвити вежди — досещаше се накъде ще избие работата. Андрея продължи с предпазлива стеснителност:

— Ти знайш какво купихме и как продадохме, тука сичко е записано, кирии, хамали, сичко… Остават ни чиста печалба деветдесет и седем лири и неколко гроша.

Той остави върху сандъчето разтворения тефтер, по бялото му лице се появи бледа руменина. Сетне се разбърза, извади от пазвата си малка платнена кесийка, изсипа върху протърканата черга на миндерчето, дето седяха двамата, купчинка златни монети, някак зад мангала, та да не може да види човек отвън, откъм улицата.

— Тука са сичките. Половината са твои, половината са мои. Преброй си четирийсет и осем лири и половина, Лазе. Останалите неколко гроша…

Лазар се дръпна малко и го гледаше с присвити очи, хитро засмени:

— Ти наистина ортак ме правиш, а?

— Братски работихме, Лазе, братски ще делим.

Лазар стоя още една минутка тъй, като да се боеше да не го улови някой за шията, очите му престанаха да се смеят, сетне се наведе, преброи петнайсет лири и ги дръпна към себе си.

— Вземам петнайсет лири. Прибери си другите. Мене и тия ми са много. Да бех при баща си, немаше да изкарам толкова пари и цела година да бех чукал там. Татко ще се зарадва, като му дам сега десет лири от тия… Нели ме храни! Другите пет лири ще задържа за себе си, нели съм търговец, а? Да тропа и моята кесия.

— Лазе…

— Ни дума повеке.

— Прибери си каквото ти се пада. От сърце…

— Ще ти върна и тия! Ще си отида!

— Е, харно. Останалата част от твоя дел ще ти я запиша като твой капитал.

— Премного ми е това, което вземам. Но ще го взема, като те виждам какъв си. Нито аспра повеке нема да взема и нищо нема да записваш, че ще си отида и нема да ме видиш веке в дюкяна си. Ти знайш, и аз знам. И знам по-добре от тебе какво ми се пада. Малко ли е, че ме прибра в дюкяна си и сега делиш печалбата си с мене? Прибери си тия пари, ето и аз ще прибера петнайсет лири и… Нито дума повеке. Догодина, живот и здраве, пак ще поработим.

Същия ден вечерта, както бяха събрани Глаушевци в голямата стая с огнището, Лазар рече на баща си:

— Дай си, татко, шепата.

— Е, що — протегна ръка Стоян, а очите му засвяткаха детински лукаво. Той очакваше някаква закачка и винаги беше склонен, вече и на тая си възраст, да подхване всяка весела игра или шега.

Лазар изсипа в ръката му десет златни лири:

— Потъркай си брадата с них, татко. Това са първите пари, които внасям вкъщи.

Очите на Стояна плувнаха във влага от радост — не за парите, а заради Лазар, който ги бе спечелил. Стоян разтърка брадата си с лирите и от сърце изрече благословията си:

— Да се умножат, сине, колкото са космите на брадата ми! Хаирлия да е сефтето ти! Вземи, жено, прибери ги в ковчега.

Султана седеше на колена пред огнището и бъркаше каша в медна тава. Едва сега се обърна тя през рамо да погледне, макар да чу разговора на мъжете и звъна на лирите. И каза пренебрежително, види се, не се радваше на първата печалба на Лазара:

— Прибери ги негде, докато свърша с вечерята.

После, като седнаха да вечерят и хапнаха по няколко залъка, тя попита сина си:

— Е, какви са тия десет лири?

— Това можах да изкарам, майко, тая година.

— Само толкова ли… Нели сте ортаци. Купихте и продадохте много стока, както сам казваше, а само това ли ви е кярът?

— Кярът е по-голем, но аз взех само това, което ми се пада.

Дойде й да му каже: „Ти, значи, не искаше да останеш калфа на чорбаджи Аврама, а стана калфа на Андрея Бенков.“ Но как би му казала такова нещо, макар да беше това самата истина! Султана сложи нов камък върху сърцето си, както ги нареждаше един върху друг от някое време. Нека тъй да бъде сега-засега. От друга страна, тя беше доволна от отговора му — Лазар още не беше се свързал с Бенковци, не беше станал ортак с Андрея като бъдещ мъж на Божана, казани бяха само думи, а което е казано вчера — утре може съвсем иначе да изглежда, утре може и съвсем да не се споменава. Изеднаж тя усети страх: думата на Лазар не беше като всяка дума. Никога не бе го чувала да лъже, да изрича празни думи, които изгасват и изчезват още във въздуха. Той бе дал дума на Бенковци и ще я изпълни. Как ще попречи тя, как ще попречи… Да беше Божана поне здрава. Кротко девойче, хубаво, от добър сой. И затуй бе омекнала Султана, затуй не попречи. Е, харно, ама харното е дотука — от тука натам иде само лошо. Божана е болна от бащината й болест — то се вижда, колкото и да крият, колкото и да се залъгват. Наистина, тя стана от леглото и се съвзе, но докога? Лицето й — без кръв, говори, като да мяука гладно коте. Ами здравето на човека отвън се познава. Може и да не е така, но като се съберат мъж и жена, събират се век да векуват, за къща, за деца. Лазар — кой го знай що и как… А защо е тя тука, майка му, да види и да премисли по-добре! Колкото и да е умен, млад е още той и е мъж. Мъжът, като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква.

— Хубава каша си направила, жено, ама тебе нещо не ти се услажда много — каза Стоян и лакомо, шумно облиза пръстите си.

Султана като да се върна отнякъде, хапна набързо още един-два залъка и стана по някаква работа, а мислите й — подир нея, пък и сама им се предаваше… Не бива да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него, сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Колкото и да е добро, милозливо дете и хубаво, може да влезе като огън в къщата й. Утре то може две къщи да почерни, но като почерни Климе Бенков своята къща, тя няма да остави щерка му да почерни и нейната. Е, може и да не е съвсем така, но с огън не се играе. Малко ли такива случки има? Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е още време. Той е упорит и силен, но тя ще го покори, ще надвие силата му и пак с женска сила. Само с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня. Султана ходеше из къщи, залавяйки се за една или друга работа по навик, а пред очите й — все Лазар и Божана, докато се изправи там, от другата му страна, и Ния, а редом с нея Божана започна да бледнее и да чезне като Зорницата при изгрев на зората. И понеже мислите на Султана сега бяха така насочени, тя не виждаше хубостта на двете момичета, не виждаше и нищо друго да мери и сравнява, а само туй — колко здрава и бодра изглеждаше Ния и колко бледа и крехка изглеждаше Божана, да те е страх да я докоснеш и все да те е страх да не би да й се случи нещо.

На другия ден Султана каза на Катерина, ама никой друг да не чуе:

— Какво, вие с Ния веке не се срещате, не си ходите.

— Ами тя не идва… кой я знай — послъга Катерина, а и двете с майка си знаеха защо не идваше у тях Ния, както преди.

— Не съм виждала отдавна и тетка й — рече Султана уж току-така.

Тъмните очи на Катерина светнаха лукаво: майка й никога не бе дружила с лелята на Ния… Ха, да видим какво ще излезе!

— Ами иди да я видиш, мамо. Тя, май, била нещо болна.

Лелята на Ния все си беше болнава и повече от дебелина, боляха я нозете — не можеха да издържат мършата й, тя все охкаше и се оплакваше, но каква болест беше това!

— Ще ида да я видя утре. Стар човек е. Со старите люде сичко може да се случи.

Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да види лелята — чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни Катерина добави и не сваляше очи от дружката си:

— Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска да види, с тебе да си поговори.

Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби руменина и Катерина не се сдържа — притисна жадно устни върху бузата й, вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо красиво лице. Ния я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга, но тя не искаше да издаде с дума вълнението си сега, когато майката на Лазара сама я търсеше, и каквато беше Султана Глаушевица, нямаше да дойде за празни думи и разговори.