Димитър Талев
Железният светилник (35)

X

В новата община влязоха Андрея Бенков и четири други от еснафите, останаха също хаджи Захари Мирчев и друг един от старите чорбаджии, двама от свещениците и наместникът. Избраха се трима от по-младите да се грижат за училището — тук влезе и Лазар Глаушев, избраха се и трима епитропи за църквите и кой знай как стана — за епитроп се избра и влахът Грета. Успокои се Преспа и народът се радваше, но за късо време.

Най-напред се почна пак с елинското училище. Новите общинари накараха наместникът да пише писмо тримата елински учители, които се очакваха, да не идват в Преспа, а в същото време Лазар Глаушев, от името на училищното настоятелство, написа писма и ги разпрати по всички градове, дето имаше уредени български училища, до неколцина прочути учител и просветители и молеше трогателно да изпратят двама или трима добре подготвени учители за училището в Преспа. Наместникът се позабави да изпрати писмо и новите елински учители в това време пристигнаха. Те дойдоха само двама — третият се отказал. Като видяха и те, двамата, че народът не ги желае, разколебаха се, уплашиха се, но наместникът сполучи да задържи единия, а другият си отиде. Лазар нямаше отговор на писмата си, а не се и знаеше какъв отговор ще получи, та се реши в общината да остане временно елинският учител, за да не стои училището затворено. Лазар Глаушев каза, а и всички от общината и настоятелството одобриха думите му:

— За истинската наука нема разлика българска ли е или елинска. Ние не даваме нашето училище да бъде елинско, както досега, но в него може да се учи за некое време и елински, само да не стои затворено.

Назначиха за учител и Тодора Божинов, който бе заместил баща си, стария даскал Божин, и събираше като него у дома си трийсетина деца, а сега ставаше учител в общинското училище: той да учи по-малките ученици на български и славянски, а елинският да учи по-големите и на елински.

Не мина всичко туй без разправии и смущения, но най-сетне се нареди така, понеже не можеше да се нареди по-добре.

Дойде ред и за църквите, най-вече за новата църква. Наместникът понамали да се пее на гръцки, а сами свещениците още повече намалиха, но евангелието и най-важните песнопения в църковната служба се пееха пак на гръцки. Омразата срещу фанариотите беше много нараснала и народът не можеше да търпи повече, но наместникът заплашваше:

— Как можете вие така! Владиката ще ви анатемоса, патриката ще ви прокълне!

Страхът в сърцето на народа още не беше изчезнал и людете не се решаваха да дадат пълна воля на чувствата си, колкото и да им беше омразен владишкият наместник и гласът му в църквата. А един ден неочаквано пристигна в Преспа и самият владика. Той извърши тържествена служба в новата църква, ходи при каймакамина, сетне събра в общината всички по-първи люде. Говореше кротко и смирено, за да позамае недоволния народ, но и заплаши непокорните, като каза все тъй кротко и смирено:

— Нашият баща, султанът, признава само една християнска църква и който се дели от нея и се бунтува срещу нея, бунтува се и срещу него, срещу нашия господар и баща.

Настана голямо смущение сред всички събрани там и най-вече от тия последни думи на владиката. Тогава стана Лазар Глаушев и отговори:

— Ние не се бунтуваме срещу султана, бог да умножи годините му, а искаме своето право. Ние не сме гърци и наше право е в църквата ни да се пее и служи на наш език, църквата ни и всичките ни народни работи да се редят от наши люде. Ако не можем, владико свети, да се разберем като християни, по християнски с тия, които ни пречат и се месят в народните ни работи, тогава ще дигнем глас и молба покорна към нашия милостив баща — султана. Той е справедлив и ще чуе народния глас и молбата народна.

Владиката му отговори само с поглед, после каза, че бил много уморен, и помоли да го оставят сам, но още докато излизаха другите, той задържа при себе си наместника, чорбаджи Аврама и влаха Грета. Тия люде стояха сами, затворени в общинската канцелария, може би два часа време. Какво си бяха говорили, стана ясно още на другия ден, след като си замина владиката. Тоя път събра общинарите, епитропите и училищните настоятели наместникът и той пръв заговори:

— Някои тука взеха да делят църквата — наша била, ваша била. Тя пък е божи дом и дом на всички християни. Ние вършим грях, като влизаме в такива разпри и дяволът се радва. Ето сега и тукашните власи дигат глас и дано да се вразумим, като видим, че разпрата нараства и че от нея няма за никого полза. Кажи сега ти, кир Грета, какво имаш да ни кажеш.

Стана влахът Грета и заговори засмян, като че ли с най-добра воля:

— Щом става дума чия е новата църква в Преспа, ние, власите, ще кажем, че тя е и наша. Ние до сега мълчахме, понеже не искахме да засилваме кавгата, но си помислихме и си рекохме, че ако се намесим ние, може по-бързо да й се тури край. За тая църква в Преспа и ние сме дали цела капа алтъни, сички знаят и е записано на книга. Ние сме малко в Преспа, но сме дали повеке. И сега щом едни казват, че тая църква била нихна, и ние ще кажем, че е наша. Те казват в църквата да се пей на славянски, ние казваме, да се пей на гръчки, че гръчки разбираме по-добре. Затова ние, власите, казваме: църквата е и ваша, и наша, тя е божия. В нея досега се пей и на славянски, и на гръчки. За да не се караме, нека и отсега нататък да се пей и на славянски, и на гръчки. Така е най-хубаво и нема да има никаква кавга между нас.

Наместникът, който беше повече мълчалив човек и не приказваше много, сега побърза пак той да се обади пръв и както винаги, на гръцки:

— С устата на кир Грета говори ангел, когото ни праща сам господ, за да ни вразуми и усмири. Право е и власите да казват, че новата църква е тяхна. Те дадоха много пари за тая църква. По-старите знаят, че ако не бяха власите навремето да помогнат, църквата и досега нямаше да бъде изградена. Това е записано в книгите на общината, записано е и колко пари дадоха те. Викаме наша е, ваша е и да вземем да я делим, ще трябва да я разделим на две и три части. Срамота е и грехота е да сърдим бога. Църквата е първо божия и после на всички християни. И няма защо да разтуряме досегашния ред в нея. Няма и защо да се разправяме повече, да радваме дявола и да сърдим бога.

Виждаше се, че Лазар Глаушев едвам се задържаше на мястото си, докато слушаше наместника и кир Грета. Сега той изеднаж скочи, но държеше здраво юздите на гнева си:

— Че има дявол в тая наша разпра, а не ангел божи, сега се виде съвсем ясно. Дошъл е дявол да ни изкушава и подмамва, но е облекъл ангелски одежди, лицето си е преправил и гласът му е сладък, кротък, а рогата му се виждат ей такива големи. Какво говориш ти, кир Грета? Кои сте и колцина сте вие, власите, в Преспа? Дойдохте в града, бехте в голема неволя и ние ви приехме като християни и братя. Добре се спогаждахме досега и вие не можехте да се оплачете от нас. Като се правеше новата църква, и вие помогнахте, дадохте каквото можахте при вашето богатство, което спечелихте тука, в нашия град. Дадохте за църквата, в която кръщавате и опевате. Но за това ли дадохте тогава, за да я делите сега с нас? Ние сме тука и живейме в тоя град от памтивека, от деди и прадеди на своето место сме си, а вие дойдохте като гости, гости си останахте и колко люде сте вие, кир Грета? Пуснахме ви до прага, а вие на къта се настанявате и нашата бащина и дедова къща искате да делите с нас. Не, кир Грета, не слушайте вие какво ви шепоти дяволът и какво ви учи. Не излизайте против цел народ, който ви прие в къщата си като братя свои. И ще ти кажа, че вие, неколцината власи в Преспа, нема и никак да ни уплашите, а можете да ни станете омразни. Вземи си думите назад, кир Грета!

Така говориха още дълго, най-вече Лазар Глаушев и Грета, повтаряха едно и също, но гласът на единия надвишаваше гласа на другия, докато започнаха да викат с все сила и не подбираха много думите си.

— Прибрали сме змия в пазвата си! — викна Лазар с отвращение.

Другият се държеше като по-силен, но гласът му остро писукаше и дотолкова се вдаде той в разправията, че в поваления си преспански език бъркаше и влашки думи:

— Ние не сме змия, ти си змия! Къде си ни прибрал ти, не в бащината си къща! И тук е турско царство, а ние сме поданици на падишаха. Вие сте рая! Да мълчиш ти, че тука не е ваше царство. Ще се оплачем на каймакам ефенди…

Като започна да обръща натам приказката си влахът, някои от людете там се поуплашиха, а той още повече се засили и кресна:

— Ние ще дигнеме давия^[1] срещу вас!

Наскачаха всички и викаха един през друг. Наместникът сега пак мълчеше със спокойно лице и само по очите му можеше да се познае, че беше доволен. А дори и старият хаджи Захария Мирчев се изправи срещу влаха:

— Срещу кого ще дигаш ти давия, Грета, срещу целия народ ли? Стар човек си, мисли какво говориш и помисли на какъв край може да излезе такава работа. Не мога и аз да търпя повеке приказките ти. Ако посегнете на църквата ни, ще се дигнем сички против вас.

Грета се видя нападнат от всички страни и за да скрие уплахата си, стана и напусна сърдит общинската стая.

* * *

Тая случка в общината не смути много преспанци и те дори се присмиваха на власите, като ги виждаха да се събират и да си шушукат, възбудени и загрижени. Изглеждаше, че те не всички бяха на ума на Грета, но и това се знаеше, че те не се деляха и винаги излизаха съгласни помежду си. Повече като на шега вървя няколко дни и целият град се смая, когато дойдоха двама заптии, взеха Лазара Глаушев и го отведоха в затвора. След общото смайване дойде обща уплаха. Лазар стоя затворен два дни и като дочу каймакаминът, че народът се съвзема и се готви да защити невинния затворник, повика наместника и всички общинари, доведоха при него и затворника.

— А бре, чорбаджилар — започна каймакаминът, — какво е това от вас, какви са тия кавги и гюрюлтии… Аз нали ви казах още навремето, не ви трябва нова църква… Предаде ми се харзовал от влашкия милет в Преспа, оплаква се и давия дига. Защо не се молите заедно в църквата, нали всички сте християни? Де да видя сега какво ще кажете. Владишкият милет иска дял от църквата, кажете сега кой му дава и кой не му дава. Кажи ти, папаз ефенди — обърна се той към наместника, — тебе да чуем най-напред.

Гласът на владишкия наместник прозвуча кротко, дори и тъжно в голямата, пълна с люде стая. Говореше и той на турски, а гласът му говореше някак отделно:

— Не одобрявам аз, каймакам ефенди, постъпката на влашкия народ в Преспа. Не одобрявам и поведението на другата страна. Грехота е да се дели църква, тя е божи дом и принадлежи на всички християни. Щом сме дошли при тебе, каймакам ефенди, помогни ти със своята мъдрост и със своята власт да се тури по-скоро край на тая кавга. Да си остане всичко, както е било досега, да не се разваля досегашният ред в църквата, да си остане тя само дом божи и общ дом на всички християни. Повече аз няма какво да кажа.

Щом млъкна наместникът, започна Грета:

— Каймакам ефенди, което каза наместникът, това ще кажем и ние, власите. Не искаме да делим църквата, а да не се разтуря досегашният ред в нея. Но като казват едни, че църквата била тяхна, че я градили със свои пари, ще кажем и ние, че е наша, че и ние давахме пари за нея. Това е, каймакам ефенди, и каквото кажеш ти, това ще бъде.

Лазар Глаушев стоеше до вратата, дето го остави заптието, което го доведе от затвора, и само той стоеше прав. Всички видяха, че той се готвеше да говори — очите му и цялото му лице вече говореше, — но като млъкна Грета и Лазар понечи да отвори уста, каймакаминът дигна ръка към него и каза строго:

— Ти ще мълчиш. Тука има по-стари люде от тебе, те ще говорят. Ти ще разпалиш повече огъня, а не да го угасиш. Такова оплакване има против тебе.

— Няма янгън^[2] в нашата църква, каймакам ефенди — отговори Лазар. — Има крадци, влезли са да я ограбят. Ние те молим…

— Мълчи! Сус!

— … да ни помогнеш, да ги прогоним.

— Ще те пратя веднага назад в хапсаната^[3]! — викна турчинът. — А-а, виждам аз какъв човек си ти!

Лазар подигна рамена. Тогава побърза да се обади хаджи Захария, който също говореше добре на турски:

— Каймакам ефенди, не знам какво са писали в харзовала си тия люде — колко са те, няма и стотина души в цяла Преспа, — но ще разкажа една малка приказка и ясно ще видиш каква е тая наша кавга с тях.

Каймакаминът се обърна към стария хаджия и лицето му се проясни от несдържано любопитство. Хаджи Захария Мирчев приличаше на библейски човек, с дълга бяла брада и бели вежди, като заснежени стрехи над очите му, дълги бели коси се спущаха изпод плиткия му калпак, а лицето му беше безкръвно и прозрачно. Той улови с цяла шепа брадата си, а и пръстите му сякаш бяха безплътни, и продължи бавно, спокойно:

— Някъде по Анадола имало малък град и правоверните там решили да дигнат нова джамия. Запретнали се те всички и камък по камък изградили хубава джамия. Докато я градили, помагали и неколцина цигани, разпънали там край града катуните си. Нали и те вярват в пророка, оставили ги да помагат. Като чул валията от вилаетския град за новата джамия, отишъл да я види. Така се случило — людете били по работата си, — когато валията спрял кочията си пред новата джамия, наоколо нямало никого и само един от циганите се навъртал там, надничал по дворовете. Щом видял валията, дрипавият циганин се приближил и попитал кочияша, но така, че да го чуе и валията:

— Харесва ли ти нашата джамия!

— Ваша джамия ли? — учудил се кочияшът, а валията слуша разговора им си мълчи, да чуе докъде ще стигне циганията на циганина.

— Наша ами! — продължил циганинът да се хвали. — Тук ние градихме всички цигани и циганките, а циганчетата носиха вар.

Валията бил мъдър човек и казал на гавазина си:

— Вземи камшика и нашибай добре тоя безсрамник, та да посинеят още повече циганските му меса…

— Горе-долу, каймакам ефенди, такава е нашата работа — завърши приказката си хаджи Захария Мирчев.

— Ние не сме цигани! — размаха ръце Грета. — А вие всички сте бунтовници!

— Виждам аз — поглади брадата си турчинът, а в тъмните му очи блестяха весели искри, — виждам, не ще се разберете вие лесно. Нека подаде и другата страна харзовал, пък ще видим после.

Той стана. Станаха всички. В шума, като се раздвижиха всички тия люде, пак се чу гласът на Лазар Глаушев:

— Каймакам ефенди, ние нема какво да делим с тия люде. Ще им върнем каквото са дали, а те нека си направят своя, влашка църква.

— Слушайте всички и запомнете — каза турчинът, без да го погледне, и само го посочи с ръка: — Забранявам на тоя човек да се меси в църковните ви работи. Сега го пускам, но ако го затворя още еднаж в хапсаната — проточи той глас, сетне бързо отсече, — няма да излезе лесно.

Най-напред излезе наместникът, като направи учтиво темане на каймакамина, след него излязоха и всички останали. Каймакаминът пристъпи да ги погледне през прозореца и не скри сега радостната си усмивка: гяурите се караха и техните кавги пълнеха с грошове джобовете му. Пък и падишахът можеше да спи така по-рахат.