Димитър Талев
Железният светилник (34)

IX

Лазар Глаушев се отдаде на новата си работа с голямо усърдие. Най-напред те тръгнаха с Андрея да закупуват заедно храни — новият търговец да свикне и да улови изкуството на новия си занаят. Те ходеха по чифлиците из околията, които бяха почти всички турски, а тайно купуваха от селяните крепостници, което те бяха успели да скрият от господарите си. Някои от селяните имаха и те някое късче своя земя, но те криеха от очите на господарите и това, което раждаха собствените им нивици. През два, през три дни ту Андрея, ту Лазар водеха към града кервани от натоварени коли и хамбарите на Андрея бързо се пълнеха. После Лазар, като се научи да бръква дълбоко във врещите^[1] и по тежестта на шепата си или още на око да познава качеството на пшеницата, ръжта или ечемика, да се пазари с алчните агалари и кехаи, да се мушка скришом в селските дворища — тръгна и сам по селата, та двамата с Андрея да обиколят по-бързо околията, да изпреварят другите житари. Той дори навлезе в една съседна околия и докара керван от дванайсет коли с пшеница, като бе ударил цената с три пари по-долу. Андрея се радваше на усърдието му и на успехите му:

— Нели ти казах, Лазе, добре ще върви…

Не бяха още привършили — какво ли нямаше за привършване и около закупената храна, и по сметките, — Лазар почна един ден, а се виждаше, че се бори със себе си:

— Андрея, аз… мене и сега се там ме тегли… Чувам ония в общината пак готвят нещо около елинското училище.

— Върви, не оставяй народните работи. Ти си като баща ми, Лазе…

Време беше да отворят училището за новата учебна година и някои от общинарите бяха се похвалили из града: наместникът получи известие, че ще дойдат трима нови учители и били от Мора, чисти гърци, много учени люде; сам владиката наредил работата с тях. Лазар отиде да намери хаджи Захария Мирчев, а той беше от ония чорбаджии в общината, които клоняха към младите. Разпита го Лазар и научи всичко за новите кроежи на наместника. Старият хаджия каза накрая:

— Подписахме писмо, ще им плащаме по шест хиляди гроша за една година. Ама то е добро, че идват такива учени люде в Преспа.

— Те не идват тук за наука, дедо хаджи. Чак от Мора тръгнали, и тия големи грижи на наместника, на владиката… Но най-лошото е, че и такива умни люде като тебе не се сещат що ни крои наместникът. Гърци иска да ни прави той, дедо хаджи, а вие му помагате, харчите народните пари и свои давате, та с наши камъни по нашите глави.

— Е, харно, ама какво да правим, ами вие, младите, какво правите?

— Слушай, дедо хаджи: ти кажи сега, в неделя, в общината да повикат и некои от нас, и некои от еснафа. Кажи: много пари ще се харчат, да видим и те що мислят, да е съгласен целият народ. Ти побързай и да си пратиш при нас слугата или писаря. И гледай така да стане, та да не става нужда да чупим вратата, за да влезем. Не е ли право, дедо хаджи, като е за народни работи, да се пита и народът? Каквото кажат наместникът и Аврам Немтур, това и става. Вие сте добри люде, слушате ги и така ви лъжат, че не се сещате накъде ни водят. Ти направи това в неделя и ще направиш големо народно добро.

Лазар Глаушев сам ходи из чаршията, едва ли не от дюкян на дюкян, и нареди за следващата неделя голямо събрание. Покани да дойдат всички първомайстори и всеки друг, който милее за народ, за школо и църква. И никога преди не се е събирал толкова народ в преспанското читалище, както тая неделя. Започна да приижда още преди да свърши църковната служба. По своя и не по своя воля тоя ден Лазар Глаушев започна открито борбата на преспанци срещу фанариотската партия в Преспа.

Да беше започнал по-смирено, всичко би се свършило по-иначе, а той като се изправи до масата и като видя срещу себе си толкова народ — един до друг в стаята, струпали се бяха и вън, в ходника и по стълбите, дочуваха се гласове чак от улицата, — като видя толкова очи, вперени в него, дойдоха на устата му думи, които паднаха сред народа като пламтящи главни, та се запали целият народ. Види се, в него и във всекиго от тия люде бе се набрало доста гориво и пламна отеднаж.

— Народе! — викна Лазар с такъв глас, като че ли искаше да го чуят тъкмо ония, които стояха чак на улицата и като не знаеха, че започваше, дигаха врява. Премина шепот из цялата стая, разля се вън, веднага настана пълна тишина, а Лазар Глаушев викна още по-високо: — Народе! Не сме се събрали тук днес за беседи и разговори, за ука и поука. Днес искаме ние своето право! Стига са ни наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а и ние сме си досущ като стадо. Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец. Чакаме той да ни отвори и ние влизаме Общинската кесия е пак в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години, а ние вървим след него като стадо от безумни овци. Е, стига де! Дай ти, човече, ключа на нашата народна църква да си бъде в наши ръце, дай да погледнем в кесията народна що влиза и що излиза!

Някой гласно проговори:

— Калугерът…

— Шиникът, шиникът! — викна друг някъде откъм вратата. Неколцина тук и там из навалицата високо се изсмяха, а Лазар, спрял за минутка, подхвана:

— Не смех, а сълзи за тоя вековен мученик под шиника, сълзи и горки ридания, братя мои! И ние тука, в Преспа, седим и се свиваме под шиник, а на главата ни седи чужд човек…

— Калугер…

— Наместникът! Наместникът! — чуха се много гласове и насмешливи, и още повече гневни.

Лазар пак спря, позамисли се за минутка и сетне заговори по-спокойно:

— Имаме църковна община, там седят десетмина почтени стари люде и решават за църква, за училище, за сички народни работи. Но има там и друг един, чужд човек, който реди сичко посвоему и другите го слушат покорно. Така стават грешки след грешки, защото чуждият тегли само на своя страна. Ако взема сега да ви заговоря на гръчки език, никой от вас нищо нема да разбере. А в църквата ни се пей повеке на гръчки и никой нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за него никой не се грижи. Имаме друго училище на елински език и сички грижи и попечения са за него. То е народно, защото за него само се харчат народни пари. Народно е по парите, а не и по науката в него. Както се научаваме, сега се чакат да дойдат нови учители за елинското училище и за секи един от них ще се плаща по шест хиляди гроша годишно. Ами защо се дават толкова народни пари, щом това училище не е народно? Там не се учи на наш език, а на елински и децата нищо не разбират. Не се учи наша наука, а елинска и децата нищо не могат да научат. В църквата да се пей на наш език, в училището народно да се учи на наш език. Пращат ни се учители от Мора, а ние искаме наши учители. Има от добри по-добри, ще поканим двама ли, трима ли и те ще дойдат. Те са наши, а тия от Мора не са наши. Ние не сме елини. Ако горе, в общината — посочи Лазар тавана, — седеха други люде, които да милеят повеке за своето, а по-малко за чуждото, грешките щеха да бъдат по-малко, а народополезните дела щеха да бъдат повеке. Горе требва да седнат по-народни люде.

— Горе седят чорбаджии и фанариоти! — чу се дрезгав глас. — Народни изедници!

Лазар направи знак за тишина и продължи:

— Събрахме се да видим каква е народната воля. Горе са десетмина люде, тука е целият народ. Който не е дошъл тука днес, пратил е вас. А който не е дошъл, защото не милей за народните работи, него нема и да питаме. Народе, братя! Тука, в Преспа, нема друга християнска народност освен неколцина власи. Така ли е?

— Така е! — глухо избухна хор от много гласове в ниската стая. — Така е! — чуха се като ехо други гласове откъм ходника и стълбата.

— Тука, в Преспа… — едва-що започна пак Лазар и млъкна. Людете по стълбата бяха се размърдали шумно, чуваха се сърдити подвиквания и сетне гласът на общинския слуга:

— Дайте път бре! Пуснете ме да мина. Пращат ме общинарите. Викат го да дойде горе Лазара Глаушев. Дръпни се бре! — Слугата се отчая, види се, да си пробива път през навалицата и щом стигна докъм средата на стълбата, наведе се да погледне през вратата насреща и Лазар го видя как му прави знаци с глава, с ръце: — Лазаре, Лазе… Викат те горе, общинарите те викат. Ама веднага…

— Сега ще дойда — отговори Глаушев. Като настана пак тишина, той каза със силен, пронизващ глас, какъвто ставаше гласът му, когато се вълнуваше и гневеше: — Викат ме горе и ще отида. Ще отида от ваше име. И ще кажа горе: чест и почит към вас, старци, но тука требва да влезат и народни люде, еснафи и по-бедни, пък и некои по-млади. Общината е народна, а не само на старите и чорбаджиите. Ще кажа още: народът иска в църквите да се пей само на негов език, народът иска в училището да се учи на негов език, учителите да бъдат негови, а не чужди. И ще кажа още: ако вие не сте съгласни с народа, и народът нема да е съгласен с вас и ще ви остави и нема да ви слуша. Кажете сега вие, братя, да отида ли горе, или желаете да не отивам? Каквото кажете вие, това ще направя.

Навалицата се раздвижи, зашумя, завика:

— Иди… иди! Кажи им, Лазе… Иди! Да знаят… Народът…

— Е, харно — преряза с острия си глас Лазар, — ще ида, но сам нема да ида, за да знаят горе, че не съм сам. Да дойдат с мене десетина души от еснафите, по-познати люде, ето, като майстор Алекса Кочов, майстор Петре Момев… Кажете де, кажете още кои?

— Андрея Бенков, Андрея…

— Йоне Чакал!

— Не, не… Оставете… аз не съм за такава работа. — Върви, върви! Ето майстор Борис Мутафчия!

— Димо Пърлев!

— Мирче Гребенар!

— Майстор Марко Чукчук!

Като чу десетина имена, Лазар се запъти срещу навалицата, която се натискаше към двете стени, едва-едва се разцепи и се отвори тясна пътека накъм вратата. Той се изкачи по стълбата, следван от десетмината избрани граждани, а от всички страни им подвикваха:

— Вървете… Кажете им… Не ги искаме! Народът…

На горния кат глъчката на множеството долу се чуваше като подземно бучение. Лазар отвори вратата на общинската канцелария, влезе вътре, поздрави почтително. Като се обърна да стори път на десетмината си другари, видя, че след тях вървяха на широка, провлечена по стълбите опашка и други люде и всички събрани долу. Лазар не затвори вратата и остана там, а народът се струпа и се изправи на отворената врата като стена. Застанал там, за да го чуват и в стаята, и вън, той посочи другарите си и се усмихна:

— По стар нашенски обичай, когато некой поканен доведе и други гости, сметат се и те за поканени и драги гости.

Архимандритът, седнал в ъгъла срещу вратата, беше толкова побледнял, че бялото му чело сега изглеждаше зеленикаво, а бледността на бузите му проличаваше през космите на брадата му. От лявата му страна седеше чорбаджи Аврам Немтур и бе се навъсил страшно, та се виждаха не очи, а само дебелите му вежди. Други общинари седяха неподвижно по миндерите наоколо, наредени като купчинки край стените с празничните си кюркове и фесове, с броениците и чибуците си, а между тях бяха като чужди двамата стари свещеници, също общинари, в черните си раса и високи попски шапки. Само хаджи Захария Мирчев се въртеше неспокойно на мястото си — види се, той бе казал да повикат Лазара Глаушев, а бе излязло сега друго, което и той не е очаквал.

— Ние казахме да дойдеш сам — чу се гласът на чорбаджи Аврама, а той нито се помръдна и гледаше Лазара с веждите си.

Лазар стоеше срещу него височък, строен и хубав, свалил си бе, както беше поновому, феса и широкото му чело се белееше твърдо и упорито, а в ъглите на устата му, под тънките мустаки, се криеше малко присмехулна усмивка. Той каза:

— Ако ме викате, както и други път сте ме викали, да прочета некое писмо или да напиша нещо, смятайте, че съм дошъл сам, а тия люде тука са дошли по свои причини. Но ако ме викате по некоя по-важна народна работа, тогава ще ви кажа, че аз сам не съм нищо и ето народът иска да чуе какво се говори и мисли тука за неговите работи. Сторете место, почтени чорбаджии и старци, и на тия десетмина мъже да седнат между вас. Те са се честни люде от еснафите, майстори и първомайстори, и са люде избрани, защото народът ги праща при вас. Ще ви кажа и друго: повикахте ме да дойда сам, а пък аз доведох и тия люде. Но ако не бехте ме повикали, ние и сами щехме да дойдем тука. Така реши и ни възложи целият тоя народ, дето е събран вън и долу чак по улицата.

Лазар се обърна към десетмината си другари и посочи с ръка миндерите наоколо:

— Идете, седнете. Тука сме сички наши, преспанци, освен негово високопреподобие…

Десетмината граждани бяха доста смутени, но неколцина от по-старите отидоха и насядаха по миндерите, отидоха и другите, а до вратата останаха прави само Лазар и Андрея Бенков. Така и желаеше Лазар — да е по-близу до отворената врата и като говореше, колкото се обръщаше към общинарите в стаята, повече се обръщаше към струпалия се вън народ. А вън се събираше все повече народ — види се, бе се разчуло из града, че в общината стават важни работи.

Настана мълчание. Само отвън и някак издълбоко се чуваше глухо, проточено ръмжене:

— Уууу…

Лазар Глаушев, когото бяха повикали, чакаше. Чакаха и тия, които го повикаха, пък редно беше те да почнат. Най-сетне почна пак чорбаджи Аврам Немтур и пак тъй гледаше с дебелите си вежди.

— За сколията те повикахме — каза той и не спомена името на Лазара, но се знаеше, че говореше на него. — Време е да я отворим и тая година и мислихме, премислихме и наредихме тая година да бъде по-добре от миналата и от сека друга година досега. Повикахме те да те попитаме дали си съгласен да станеш даскал в тая сколия, общинската. Ти ще учиш децата на славянски. Ние и плата ти секохме, пет хиляди гроша за година. Ти чу нас, сега да чуем ние ти какво ще кажеш.

Лазар бе се загледал в отсрещната стена и като че ли не го чуваше. „Так-так-так“ — почукваха броениците на старците наоколо. Вън всички бяха спотаили дъх и чакаха с опулени очи в Лазара. „Уууу“ — навлизаше на струи и се разливаше в тишината глухата врява откъм улицата. Най-напред Лазар поклати глава, без да откъсне поглед от стената, но веднага се съживи и обърна лице не към чорбаджи Аврама, а към наместника.

— Не — рече той и повтори: — Не. Учител нема да стана. Чудно ми е защо сега ме каните, а не ме поканихте по-рано за учител. Чудно ми е, но и не ми е много чудно. Прощавайте, ама ще ви кажа: вие сте наумили да ми сложите оглавник на врата.

— Не думай така, Лазе! — изправи се отсреща хаджи Захари Мирчев. — Като чух да говорят за тебе тука, душата ми се възрадва. Ето и наместникът те похвали и всички. Учен човек си и си наш, тукашен, ще учиш децата на наш език. И платата ти е добра — пет хиляди гроша за една година. По-харно — здраве, ами целувай ръка и кажи хаирлия да е.

— Дедо хаджи — отвърна Лазар, — благодарен съм за добрите думи и похвали. Но като сте наумили да правите учител и сте ми секли такава голема плата от грижи за училището ли е, или е от грижа за мене? Не ще е ни едното, ни другото. На новак доктор пари не се дават. Но щом сте решили тая година училището да е по-добро, нема да търсите и учители като мене — аз не съм бил досега учител. Има нещо друго…

— Чакай — прекъсна го чорбаджи Аврам, — не бързай. Ще дойдат тука и други, по-добри даскали, пък ти ще се учиш от них, каквото не знайш. Те са трима и ти един — четирима.

— А кои са те? Какви са? Кой ви ги препоручи?

— Наместникът — пак се обади хаджи Захария. — И владиката!

— Каква плата им секохте на них?

— Ами по шест хиляди гроша. Те нели идват тука на чуждо место… Чак от Мора ще дойдат.

— Аха, от Мора — дигна вежди Лазар Глаушев. — Е, чух защо сте ме викали и съм ви благодарен, но сега пък вие чуйте защо сме дошли ние при вас. Като се прави нещо по народните работи, било за църква, било за училище и каквото и да е, отсега нататък вие ще го пишете черно на бело, а отдолу секи еснаф ще сложи печата си. Каквото и да е, може и со златно перо да е написано, щом не е закрепено с еснафските печати — нема никаква сила. Ами така е, почтени старци и чорбаджии — не ми се сърдете. За нова сграда на елинското училище — народни пари; за нови учители, трима по шест хиляди гроша — пак народни пари. Народът ги дава, пангарите в църквата секи празник се пълнят с пари, но вие, честни и умни люде, требва да знаете дали той е съгласен да ги харчите и как да ги харчите тия пари. Не се ли боите — некой може да ви каже, че харчите народните пари на своя глава. Има и нещо друго: за да не стават грешки и да има съгласие, тука требва да влезат и добри, честни люде като тия майстори и първомайстори, а не само чорбаджии. Народът в Преспа иска да си избере нова община, пък вие най-добре знаете, казано е: глас народен, глас божи. А който се отдели от народа, ще остане сам и никой нема да го слуша.

— Ами тебе кой те слуша бре — започна чорбаджи Аврам бавно, издълбоко и като повишаваше гласа си, бавно се изправи, — кой те слуша тебе бре, мърсолко! Какво си застанал там, редиш и разпореждаш, де се намираш ти… Вън! Излизай вън! — кресна изеднаж Немтур и целият се наду с лице, с врат, пламна, зачерви се, та дори посиня.

Той продължи да вика, размахваше късите си дебели ръце, пискюлът на феса му отскачаше право нагоре, ала гласът му се удави, изчезна в буйна гръмка вълна от многогласи викове и тропот. Навалицата отвън викаше, ревеше и напираше да влезе в стаята:

— Не ви искаме. Изедници! Чорбаджии! Народът… Излизайте, вие излизайте вън!

Лазар се обърна с разперени ръце към навалицата — да я спре, да я успокои. Викаше и той с изплашено лице, но и неговият глас не се чуваше. Наскачаха и старците, и новите им гости, някои отидоха да успокояват, да молят чорбаджи Аврама, други двама-трима не смееха и да се помръднат от местата си. Само наместникът продължаваше да седи в ъгъла и да не беше бледнината на лицето му, би помислил човек, че нищо не чува, нищо не вижда. Най-сетне утихна страшният рев, отдръпна се, изля се надолу по стълбата вън на улицата. Лазар Глаушев се обърна пак към старците, а по бледото му чело и по лицето му бе рукнала пот на едри капки. Както се бяха раздвижили общинарите из стаята, спряха се да го чуят:

— Ето, сами виждате какво е. Какво повеке да ви кажа? Днес е неделя. Ще се разгласи и до другата неделя ще се избере нова община. Така иска целият народ и никой не може да го спре. Хайде, ние да си вървим — обърна се той към десетмината си другари и те го последваха, тропайки по дъските с подкованите си кондури.

Скоро навън всичко утихна. Тихо беше в общинската стая. И както се бе спрял там, сред стаята, с наведена глава, умислен, хаджи Захари Мирчев продума:

— Щом не ни искат…

Никой не му отговори.