Димитър Талев
Железният светилник (30)

V

Младите сами нареждаха работите си, пък и работите им, от друга страна, сами се нареждаха. Когато доведоха Лазара Глаушев с ранена нога вкъщи, майка му каза:

— Не е за тебе тоя занаят, синко.

Ния и Божана бяха в двора и чуха тия думи на Султана. Те разтъжиха още повече Божана — горкият Лазе, как се измъчваше с тоя тежък занаят, ето и ногата си изгорил с разтопен бакър! Това беше всичко и плахата, кротка душица нито помисли да помогне някак на любимия човек, а само страдаше мълчаливо, с голяма обич и може би повече, отколкото Лазар със своята рана. Иначе ги чу, иначе прие в сърцето си Ния тия майчини, думи.

Аврам Немтур беше груб, суров човек, не можеше да претърпи нито една дума, която не би била по негова воля, но за Ния сърцето му беше прекалено меко. С груба, сурова ревност пазеше той чорбаджийското си достойнство, правата си, презрително горделив към всички, но за единствената си щерка беше винаги готов на отстъпки. За него нямаше по-хубава и по-умна девойка от Ния. А тя, любимата, единствена щерка, единственото дете, познаваше вече силата си пред баща си, макар все още да се боеше от него.

Още същия ден, когато се изгори Лазар, като се върна привечер баща й от чаршията и седнаха да се хранят, Ния каза:

— Днеска ходих с леля у Катето Глаушева и докато поседехме малко в двора, доведоха брат й Лазар с такава рана на ногата. Изгорил се с бакър.

— Чух — отговори чорбаджи Аврам. — Разчу се из чаршията.

— Брей! — учуди се Ния. — Из целата ли чаршия се разчу? Ами какъв е той, та целата чаршия говори за него?

— Хе, такъв един — умник. Учен човек бил. Слова държи, ходи между еснафите да ги буни, сички млади него зяпат.

— Брей… Ами като е такъв учен и умен — и сестра му как го хвали! — що не го вземете в общината?

— Викаме го понекога. Зелен е още.

Тук Ния се спря — не биваше да се прекалява, колкото и да беше далеко старият й баща от нейните истински планове и намерения. Няколко дни по-късно, като се позабрави тоя разговор, тя намери случай да каже:

— Требва да е много тежък казанджийският занаят, татко.

— Тежък е.

— Затуй стрина Глаушевица, като доведоха сина й, чувам я да вика вкъщи: „Не е за тебе, сине, тоя занаят!“ Пък що не си намери той некаква друга работа — щом е такъв учен, отворен човек, може да стане и търговец, и всичко.

И пак спря Ния дотук. Тя не пропущаше случай да не спомене Лазара Глаушев в разговорите си със стария чорбаджия и сама, неусетно за него, предизвикваше такива случаи. Дълбок кладенец копаеше тя в ронлива пръст — предпазливо, упорито. Не беше много лесно да се приспива хитростта на Аврама Немтур. Но Ния неочаквано стигна до вода.

— Да беше се родила момче, Ния — каза еднаж чорбаджи Аврам.

— Защо, татко?

— Почнах да се уморявам, а нема кой да ме отмени малко поне в работата. Време е да те омъжа, ама не ща кой да е. Не ми се ходи веке, не ми се скита. Но ще обиколя още тая година Прилепско и Тиквешията, пък догодина ще видим. Тая година стана добър афион, не ми се изпуща добрата печалба. Да има тука некой да посреща стоката, да я прибира, та да не става нужда да се връщам по неколко пъти.

— Наистина, тате, стар си веке за такава работа, уморен си. Ами намери некой човек да ти помага.

— Кого да прибереш в пазвата си, а? Каквито са людете днеска… Чуждо — ще те окраде, ще те ограби. А това е стока алтън. Два калъпа да ти скрие — стига му.

Помълчаха те и двамата и Ния като че ли отеднаж се сети:

— Знаеш ли, тате: вземи Лазара Глаушев. Аз не го познавам, виждала съм го един или два пъти, но сестра му как го хвали, как го хвали! Пък нели и ти сам казваш, че бил умен, учен.

— Хм… — понечи да каже нещо чорбаджи Аврам, но млъкна и се замисли.

Два дни по-късно — а на третия ден пък беше неделя — лелята на Ния отиде при Султана:

— Нашият, Аврам де, каза ваш Лазар да дойде утре след отпуск у нас. Имал да му говори нещо.

— Ще дойде, как нема да дойде — зарадва се премного Султана, макар да прикри радостта си. И веднага помисли да накара сина си да облече най-хубавите си дрехи за утре, да му извади нова риза от сандъка, та чорбаджи Аврам да го хареса. Кой знай защо го вика… Може да е за Ния. Дай боже, дай боже!

Лазар помисли, че старият чорбаджия го вика по общински работи. Или да му напише някое писмо. Не бе влизал никога в двора на Аврама Немтур и се огледа с любопитство: тук, значи, живееше Ния. Целият двор беше обрасъл с дървеса и храсталаци, по средата минава широка пътека, постлана с калдъръм, и по краищата й от двете страни се точеха тесни лехи с цветя. Не минаваха много люде по пътеката — калдъръмът беше обрасъл с трева. В дъното през дървесата се виждаше къщата — на два ката, с чардаци. Тихо беше в тоя широк двор, отдалеч се чуваше шуртенето на мраморната чешма, на едно дръвче цвърчаха врабчета оглушително. От една врата, на долния кат излезе лелята със запретнати ръкави:

— Повели… (тя, изглежда, не можеше да си спомни името му). Горе е… Чака.

Лазар се изкачи по дървената стълба, постлана с тясна купешка пътека, която беше закачена на всяко стъпало с дълга желязна пръчка. Защо не излизаше Ния да го посрещне — те се познаваха добре! Една врата насреща беше отворена, чу се оттам кашлицата на чорбаджи Аврама. Защо се крие Ния? Лазар се спря пред отворената врата и колкото вън беше светло, зелено, слънчево — навътре в стаята беше съвсем тъмно.

— Влез, момче, влез — чу Лазар гласа на стария чорбаджия и едва сега го видя, седнал на широк миндер. — Тука е по-хладно, в тая соба.

Той не покани госта да седне на миндера до него, а му посочи едно столче насреща. Погледна го изпитателно.

— Пушиш ли тютюн?

— Не пуша.

Тогава Аврам Немтур отеднаж заговори на гръцки:

— Нужен ми е един верен човек. Скоро ще замина да събирам афион по Прилепско, Велешко. Ще пращам оттам стоката, а той да седи в дюкяна ми тука, ще прибира каквото му пращам, ще записва. Ще се случи и да продаде нещо от дюкяна. Може да дойде и някой от моите люде в Битоля, в Солун. Да умее да посрещне, да изпрати. И най-вече да е верен човек. Ще му оставя в ръцете дюкяна си, стоката си. За три месеца ще му платя шестстотин гроша, а после ще видим: може да го задържа и за по-нататък. — Той помълча малко и рече: — Помислих за тебе. Какво ще кажеш?

Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита на преспански:

— Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?

— Как защо ти говоря на гръцки! — проточи устни чорбаджията и мустаките му щръкнаха до носа: — Ти нели си учен? Люде като нас по-добре се разбират на елински.

— Ние си имаме наш език, защо да говорим на чужд?

— Наш, дебелашки език… Елинският е друго нещо — обърна и чорбаджията на преспански.

Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки наистина дебелашки, грубо, с много грешки.

— Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.

Старият чорбаджия погледна госта си изкосо. Я го гледай ти него! И кой знай какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизу бързи леки стъпки, шумолене на фустан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не усети, не видя как си взе сладко от подноса и пи вода от шарена стъклена чаша. Смути го и чернилото по пръстите му от работилницата — не се измиваше лесно тази чернилка, но не знаеше де да скрие ръцете си. Гъст мирис на розово масло го задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам Немтур. Да, Ния бе тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна — да си поеме въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошият му гръцки език, и заради цялата му горделивост.

— Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога да се главя, но имаш грешка.

Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне погледът му се отклони накъм вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият чорбаджия някое време замислен.

— Грешка ли, казваш? — продума той като на себе си. — Може би…

Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.

Младият човек мина край мраморната чешма в двора, по широката тревиста пътека и вече наближи отворената насреща порта, когато изеднаж от шубрака изскочи Ния, посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани — да не ги виждат от къщата в дъното.

— Защо отказа!… Не разбираш ли, не разбираш ли?…

Очите й бяха огромни — тъмни бездни, да го погълнат, — жълтото цвете в косите й блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:

— Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега… нищо…

Ния пусна ръката му и той пристъпи към отворената порта. Насреща, сред улицата, се бяха спрели двама млади турци, на негова възраст, контешки облечени в сърма и гайтани, в силяхлъците им стърчаха посребрени дръжки на пищови и ножове. Те сякаш и не забелязваха Лазара, а махаха ръце, въртяха очи към Ния — викаха я да излезе при тях. Лазар застана на високия праг, пребледнял от внезапно избликнал гняв:

— Вървете си по пътя, агалари!

Ния изтича зад него и го прихвана, задъхана от уплаха:

— Върни се! Остави ги! Върни се, ела… Ще те убият!

— Твой жена ли е бре? — намигна безсрамно единият от турците. — Хубава жена имаш, твойта мама!

— Върви си по пътя, турчине! — викна Лазар с пресипнал глас. През присвитите клепачи очите му блестяха като върховете на два ножа.

— Остави, Али — промърмори на турски другият турчин и придръпна другаря си за ръката. — Да си вървим. Беля ще стане.

Лазар слезе от високия праг вън, на улицата. Двамата турци отминаха. Той се обърна едва и каза на Ния със сподавен гняв.

— Затвори си портата, ако не искаш да ти влезат.

Тя нищо не отговори. Той дигна очи към нея и веднага ги наведе засрамен.

— Какво става там? — чу се откъм другия край на пътеката гласът на Аврама Немтур. Лазар се отдалечи мълчаливо. Ния го проследи с насълзен, бърз поглед, отдръпна се и блъсна тежката порта, залости я.

— Нийо! — чу се по-близу гласът на чорбаджи Аврама.

Ния се спусна към него, но изеднаж се спря, влагата в очите й веднага изсъхна:

— Пак ония беха, татко… турчетата. Той ме спаси, Лазар. Искаха да влезат.