Димитър Талев
Железният светилник (3)

III

Градът посрещна добре новия си гостенин — с топлия си сомун, със слънчевото си утро, — посрещна го и го привърза към себе си завинаги.

Преспа беше град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди жители беше един от големите градове в Македония. Улиците му бяха тесни и криви, на няколко места се отваряха малки площади и само житният и конският пазар бяха доста широки празни места на двата края на чаршията. Всеки бе строил, както е искал и доколкото сърце му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени нужди: улица като улица — да могат да минават людете, да може да мине и натоварен добитък, пък и кола с кола да се размине, да има де да се изхвърля сметта и водата да изтича накъм реката по две нечисти вади по краищата. Зимно време улиците тънеха с кал и цяло изкуство беше да стъпва човек от камък на камък по стария хлътнал калдъръм. Лятно време калта се превръщаше в прах, но усърдните домакини и ранобудни чирачета в чаршията всяка събота привечер пръскаха обилно с вода пред къщите и дюкяните и помитаха чисто, като натрупваха праха и сметта на купища, които оставаха там понякога и до следващата събота, докато минеха общинските двуколки да ги дигнат и отнесат вън от града. Грижата на преспанци за чистота и ред по къщите, по дворищата и градините беше голяма, доколкото разбираха те от чистота, ред и хубост. Чумата бе минала по тия места едва преди няколко месеца, а тя е престаряла, грозна баба, с гноясали очи, с дълги черни нокти, спира се пред всяка врата, избира, когото си иска, между стари и млади; когато пък иде за общо наказание — бележи всички редом със смъртния модрочервен знак и рядко да пропусне някого, колкото да не затрие съвсем човешкия род. Човек трябва да умее да я държи по-надалеко, в пусти гори, да се пази да не я привлича, и нея, и всички болести, които мъчат и ядат грешното човешко тяло. Има за това тайни думи и заклинания, знаят ги врачки, баячки и вещици, но всеки знае, че превръзки от гнойни рани и всякакви нечистотии от болни се пущат по вода, по реката или дори по вадата на улицата, за да мине болестта лесно, като по вода, но никак не бива да се хвърлят в огъня, че болестта може да се разсърди и да се върне още по-люта. Нечистотата е срамно нещо, а водата всичко измива. То човек без гадове не може — де ще изтребиш бълхи и дървеници, — но срам и резил е да ти полази въшка по врата или дрехата. Грях е да пипаш хляб и каквато и да е храна с нечисти ръце, да не си отвориш сутрин очите с няколко шепи вода, да не си умиеш срещу неделя главата и нозете с топла вода и сапун или хума и да не си смениш долните дрехи, а радост за тялото и душата е лятно време да се изкъпеш в някой вир из реката вън от града. Добре е по един или два пъти през годината, срещу Божик или Великден, да отиде човек на баня, а жените отиват и повече пъти, но скришом, че греховна е всяка прекалена грижа за човешката мърша. Турците отиват по-често на баня, някои от тях си имат бани и вкъщи, но те, поганците, не са мазани с миро и телата им смърдят. Нечисто е всичко, що е гнъсно наглед или вони, или се вижда, че е зацапано, ала и с чистотата не бива да се прекалява, или пък като гръцките кокони: отгоре набелена и начервена и в коприна облечена, а отдолу — смърди. Това е поради тяхната леност и лицемерие, пък и от повече богатство. Като работи човек, ще се поизцапа, но добре е да пази чисти и тялото и душата си, и двора и къщата, и дюкяна си, доколкото е редно, доколкото може от работа и от сиромашия, пък и не всекиму е дадено да бъде кибар^[1].

Тесните улички на Преспа се провираха между стените, които обграждаха дворищата на преспанци, покрай високи порти, между редица къщи, които често се издигаха над улиците по на един или два ката. Малки прозорчета, обковани с железни решетки, надзъртаха от долния кат, а горният кат, с издут еркер, беше цял в прозорци с шарени или бели завеси. Чардаците и стълбищата бяха навътре — всичко беше прибрано навътре, зад дебели стени и тежки порти, зад железни решетки. Широки стрехи засенчваха тесните улички, над почернелите керемидени покриви се издигаха високи кумини, а често над дворните стени, дори и над покривите, ширеха гранки откъм дворищата стари плодни дървета или някоя стройна топола стремително се издигаше негли до облаците между тия едвам надигнали се от земята еднокатни и двукатни стари сгради. Като мълчаливи стражи над града се издигаха пет бели минарета и най-високото между тях — на чаршийската джамия, а другите откъм турската махала на горния край на Преспа. Всички улици на града се стичаха към чаршията, през двата моста над малката река, която никога не пресъхваше, събирайки в дълбокото си корито водите на всички извори от близката планина. Така и улиците на Преспа се събираха към чаршията и се сплитаха там в гъста мрежа от сокаци, ъгли и няколко стари, мрачни безистени.

Стоян Глаушев се загуби цял, и духом и телом, в тоя лабиринт, а кучето бе навело глава уплашено, свило бе опашка и вървеше с муцуна до нозете му, да не би да загуби някак миризмата на опинците му. За първи път Стоян се движеше така свободно из града, радваше се, че е между толкова много люде по улиците и дюкяните, на всяка стъпка се натъкваше на нови чудеса, които веселяха сърцето му. „Ами ако се покаже отнякъде беят или ако са тръгнали по следите ми кехаите!“ — пронизваше го час по час мисъл, но ненаситното му любопитство бързо го повличаше по друга някоя уличка. На закачките на чирачетата, които се стрелваха от дюкян на дюкян, Стоян глупаво се усмихваше, като нечакан гостенин, а се подбиваха с него и по-възрастните от чаршията. Той се спря пред една абаджийница, дето десетина мъже, насядали на висок тезгях край стената, шиеха, обшиваха и везеха с гайтани и сърмени конци натруфено турско облекло; примамиха го да влезе в шивачницата и за малко не го накараха да легне, за да му вземат мярка с дървения аршин за едни потури и джамадан от червена чоха. Сподирен от веселите подвиквания на присмехулниците, Стоян отмина и се спря по-нататък пред малкото дюкянче на един златар. Като гледаше унесен как изкусният майстор, надвесен над мъничка наковалня, извиваше и заплиташе лъскави сребърни нишки с още по-мънички чукчета, клещи и щипци, шила и игли, Стоян Глаушев погледна ръцете си: всички тия дяволии биха се събрали в едната му шепа. Златарят дигна към него възпалените си очи.

Стоян понечи да си тръгне засрамен.

— Постой, постой — викна след него златарят, — постой да ми посветиш!

Стоян навлезе и дълго ходи из шумната чаршия на казанджиите, кантарджиите и ковачите, сетне се намери на една необикновено тиха и мрачна улица, дето стъпките на минувачите глухо отекваха. Той се огледа уплашен, кучето мушна муцуната си между нозете му. Улицата беше покрита с тежък покрив, горе се преплитаха почернели греди и тук-там между тях светлееха дупки и цепнатини. Тихо беше и по мрачните дюкяни от двете страни, някои бяха преградени с цели стени от малки нечисти стъкла, нещо страшно, тайнствено, ала и твърде любопитно дебнеше в мрака иззад тия стъклени стени. Пред очите на Стояна се мярнаха топове пъстри басми и други още няколко чудни пъстрила, но той побърза да се измъкне от тоя мрачен тунел. Като излезе на светло, Стоян още еднаж изви глава назад към покритата улица и в тоя миг някой внезапно се изпречи на пътя му:

— Ха! Тъкмо ти ми требваш.

Стоян потрепера от изненада и уплаха: пред него стоеше стар, навъсен турчин, с дълъг чибук в ръката.

— Върви след мене — замахна с чибука си агата и Стоян го последва занемял от страх, покорен. И малко по-късно, когато се посъвзе от изненадата си, нито през ума му минаваше да попита накъде го водят. Не можеше да се противоречи на турчин, да се спори, да се пита и разпитва: турчинът беше всевластен господар, а той — селянинът християнин — беше презрян гяур, безмълвен роб, който трябваше във всичко да му се покорява. Така е било, откакто помнят бащи и деди, и те всички, както синовете и внуците им — покорни роби, прости люде с потъмнели души.