Димитър Талев
Железният светилник (29)

IV

Лазар още понакуцваше, но от няколко дни отиваше редовно на работа в дюкяна на баща си. Стоян го приемаше без охота — беше му син и трябваше да работи нещо, неприлично беше такъв мъж да стои със скръстени ръце, да ходи из града като безделник. Лазар ставаше рано сутрин, заедно с баща си и Кочо, напрягаше сили да бъде добър казанджия и не беше от телесна слабост — заякна и той, възмъжа, — но работата му в дюкяна не вървеше, както у другите. Все ще забрави нещо, ще прескочи нещо, все той ще се удари, ще се нарани, а ето че си поля и ногата с разтопен бакър и за малко не осакатя. Не му беше дадено да бъде казанджия дори колкото на най-малкото чираче в работилницата, колкото и да беше усърден. Сега Стоян и съвсем не знаеше каква работа да му дава и го пазеше от голямото огнище, като да беше Лазар малко дете. И Кочо се измъчваше като баща си покрай Лазара — помагаше му, въвеждаше го в работата и винаги със страх да не би Лазар да се почувствува излишен, ненужен, да не би да стане смешен пред чуждите люде в работилницата. Не му се присмиваше никой, но се виждаше, че по-младият син на майстора не беше човек за работилницата му. С Кочо, по-стария, беше по-иначе. И от баща си по майстор ще излезе. Ето, братя от една майка, от един баща, но… И пръстите на ръката не са еднакви. А кой беше по-учен и по-умен от Лазара Глаушев в цялата чаршия! Това е — бакърът и чуковете са едно, а книгите и църквата, и школото са друго нещо. Всякакви люде идеха при Лазара да им пише писма, да се допитват и съветват с него за какво ли не, да им тълкува светото писание, та дори и сънищата им, а за бакъра и чуковете ръцете му бяха като вдървени.

Катерина каза на майка си, че Лазар не иска да става свещеник. Султана не обърна внимание на думите на бъбривото девойче — какво друго можеше да стане Лазар: казанджия ли, роб на бакъра като баща си? Но и тя от някое време не беше много сигурна в плановете си за своя по-млад син, за своята най-голяма гордост, и дочака сгодна минута, да му заговори:

— Не е ли време, Лазе, да си избереш невеста… Ето моми, от хубави по-хубави, домакинки, от сой, с богатство… и Ния, и Божана, та коя ли мома в Преспа не би се омъжила за ергенин като тебе!

— Аз още не мога да храня жена, деца, майко — усмихна се като на шега Лазар. — Нели виждаш какъв работник съм аз, едва ли заслужавам и хлеба на баща си.

— Що думаш, Лазе!… Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при владиката в Битоля. Да те запопят, сине.

— Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно… човек не сичко може да каже с дума… Не мога да бъда като некои свещеници, то не е занаят, да вади човек хлеба си, да завъди челяд и да я храни с чужди комати, а уж служи на бога. Не мога да бъда и такъв свещеник, божи служител, както аз си мисля. Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил… свободен човек, силен.

— Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери другаде место. Цела седмица е веке у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в Катето. Ти му кажи да си върви.

— Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго место. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни. Да бъда свещеник, но да бъда свободен. А как ще бъда свободен, когато наместникът ще бъде над мене, владиката ще бъде над мене и ще требва да протегам ръка, за да се храня. Как да ида при наместника, при владиката, когато мисля да дигна целия народ срещу них. Да ги прогоним, те ни са чужди и не ни мислят доброто. Нихната благословия и свещеническият венец, който те ще ми дадат, за мене ще бъде проклятие и синджир на носа. Не мога да ида при них и сам да се вържа.

— Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

— И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова учен. Само тука нещо трепти — сложи той длан на гърдите си, — нещо трепти в душата ми, напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат другарите ми, когато отворихме читалището, когато се събират около мене секакви люде и ме слушат. Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат посвоему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз при даскал Божина… Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да бъде наше.

— Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се затопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е по-учен от тебе в Преспа!

— Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера около себе си двайсетина мърсолковци и да идват бащите им да ми се карат или да отида при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз, мамо: да прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента Бенков? Бог да го прости! Той каза една дума — за гръцките попове и владици ние сме стадо овци, те ни стрижат и мълзят — и това е самата истина. Като дигнахме новата църква, владишкият данък стана още по-голем. Затова ни изпрати владиката сегашния си наместник — да стриже и мълзи по-добре, да ни държи в мрак, да ни заблуждава и да ни прави елини. Ние требва да си имаме наши владици. Ето кое знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина — ще го видим по-нататък, като се изкачим още по-високо — ще го видим още по-нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си — това искам аз, майко.

Султана седеше срещу него със загрижено лице. Някога тя направи човек от Стояна Глаушев. Но Стоян Глаушев беше прост селянин и беше лесно с него да го подбутваш и да върви. Сега Лазар й наговори толкова много, като да чете от книга, и какво можеше да му отговори тя, неуката жена? Учен човек, а и той можеше да греши — ето и сам казва: едно ми е ясно, друго не ми е ясно.

— Е, е, майко — усмихна се пак Лазар, — ти не се грижи толкова. Сега аз ще чукам при татко, да не ям незаслужено хлеба му, пък ще видим, ще помислим.

Тя стана, но застарялото й вече лице остана загрижено, не се отрази по него усмивката на любимия син.

— Харно, сине.

Султана тръгна по работата си из къщи. Да, ще видим, ще помислим… Кочовата невеста с Нона и Катерина бяха в градината — събираха сливи и ги цепеха да съхнат за през зимата. Излезе и Лазар. Малкото спеше в люлката си — тихо беше из цялата къща. Султана сви нозе пред огнището, посбута огъня, дигна капака на тенджерата, дето се вареше гозба за вечеря, и пак го сложи. Ослуша се в тихото къкрене на гозбата… Той може да е прав, Лазе, във всичките си тия приказки… Но и тя, неговата майка, знае нещо сигурно и ясно. Той нека се ожени за Божана и ще седне наравно с Андрея в дюкяна на Климе Бенков. Те с Андрея са най-първи другари, ще бъдат и добри ортаци в работата. Нека се ожени — и още по-добре — за Ния и като пукне старият, Лазе ще остане там стопанин. Аврам Немтур няма друга челяд. Какво има тук да се мисли и премисля?… Пък ако иска сетне Лазе, нека гони наместника.

Още същия ден Султана намери сгода да каже на Катерина:

— Те, твоите посестрими, Ния и Божана, като мислят толкова за бачо ти, що не пратят стройници? Така е редно. Та наш Лазе само них ли ще чака! Още колко други моми, от харни по-харни, има в Преспа, само уста да отворя — прага ми ще протъркат!

Катерина начупи тънките си вежди с престорена сериозност, завъртя очи, сякаш в дълбока размисъл, и попита с гласец на послушно, наивно девойче:

— И двете ли да пратят стройници, мамо? Ами да кажа ли на Стойна чорлавата да прати и тя стройници? Харем ли ще прави наш Лазе, мила майчице?

— Ти, дявол! — огледа се да я цапне с нещо Султана. — Немаш ли ум, проклетнице! Со сичко се шегуваш. Как ще пратят и двете… Ти кажи първо на Ния.

— Тебе, значи, Ния ти харесва повеке за снаха. Ами Лазар дали не си харесва повеке Божана? Е, харно, харно, мамо. Не се сърди. Ще кажа първо на Ния.

Но Катерина не каза нищо нито на Ния, нито на Божана. Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади. Майка ми не харесва майстор Рафаила, не може да го търпи, а той е един чуден човек и такъв огън има в очите му, господ да го убие!