Димитър Талев
Железният светилник (27)

II

През тия две-три години Лазар Глаушев заякна и възмъжа, разхубави се. Остана си тъничък, но поизрасна, рамената му се поразшириха, изправи се и здраво въртеше чуковете в бащината си работилница. Зави дълги, тънки мустачки, широкото му чело блестеше под тъмни коси, винаги сресани на път, между веждите се бяха вдълбали две бръчки, а това беше от книгите, които четеше. Той не отклоняваше от нищо и пред никого погледа си, който понякога изглеждаше остър и дори тежък, може би поради двете бръчки, що сключваха тъмните му вежди. Четеше и препрочиташе много книги — нови и по-стари, славянски, по християнската вяра, и гръцки, и руски, а най-често прелистваше Библията. Като знаеше толкова много и за всяко нещо можеше да каже по някоя дума, стана по-смел, по-разговорлив. И може би тъкмо това беше светлината, която сияеше в очите му, по цялото му лице — тая сила, която напираше в младото му тяло, и голямото му знание за вярата, за реда в църквата, за природата и живота, за небето и земята, за разни чужди земи и народи, за цялото отоманско царство, за славяните и гърците, за минало и преминало, голямото му знание, смелостта му за всичко и душевната му бодрост. Кой ли не желаеше да поприказва с него, да го послуша, но имаше си той една дружинка от млади люде, които го следваха и го слушаха във всичко, искаха да знаят като него, да бъдат смели като него, та дори си пуснаха коси и ги вчесваха като него, окачиха на фесовете си дълги пискюли като неговия, захвърлиха дългите влашки антерии и старовремските бечви и облякоха френски дрехи. Такава млада и силна дружина бяха те с Лазара Глаушев, че от някое време не се знаеше кого слуша повече народът — дали тях или общината, дето се събираха старите чорбаджии и владишкият наместник.

Те не воюваха с общината, не се бъркаха в църковните й работи. Новата църква се изгради и общината беше залисана да я реди и украсява. Младите нямаха много работа там — да се разправят за икони, кръстове, шандани и кадилници. Те се обърнаха към еснафите, а там беше целият народ. Като се посъживи народът около градежа на новата църква, та дойде време да се надвиват общи спънки и пречки, да се създава общо дело, преживяха се общи скърби и радости — излязоха наяве тогава много грешки и слабости, видя се, че народът е голяма сила, когато е задружен и сговорен. Народът в Преспа — това бяха еснафите, а сред преспанските еснафи, както се бяха създали от дълги години, нямаше добър ред и добър закон. Първомайстори и майстори, калфи и чираци — всички работеха премного, ала ползата от труда им не беше пълна и не беше справедливо разпределена за всички. Първомайсторите се дебнеха помежду си, изпреварваха се, пакостяха си, а всеки от тях натискаше калфите и чираците си. Всички виждаха това и го приказваха, но бяха свикнали всеки да дърпа на своя страна, не бяха сговорни, бояха се един от друг и не съзнаваха, че общата полза е полза за всекиго поотделно.

Като остана Лазар Глаушев година и две в работилницата на баща си, той виждаше как всички са недоволни, как всички се оплакват, макар да кипеше работа от тъмно до тъмно по цялата чаршия. Колеба се и се двоуми някое време — той ли трябваше да мисли и премисля за всички? — преседя два пъти до късни полунощи и написа на един голям лист хартия десет наредби за еснафите в Преспа: всеки еснаф да се сдружи в отделна дружина, за да може с общи сили да се защищават интересите на всички и на всекиго поотделно, да се наредят отделни продавачници, за да може всеки стопанин на работилница да получава най-добра цена за стоката си и да не губи излишно време, кой празник ще се празнува и кой няма да се празнува, за да има повече работни дни и всеки да знае кои му са дните за пълна почивка; как да се държи майсторът към калфите и чираците си, а и те как да се държат към него, как да им плаща, за да получи всеки според труда си, как да се съдят и наказват непокорните, грубите, несговорните. Лазар даде на по-грамотните от младите си другари да препишат тия наредби на други листове, които се разнесоха из цялата чаршия. После се предаде покана до всички първомайстори, майстори и по-стари калфи да се съберат в първия неделен ден, след църковната служба, на общо съвещание в елинското училище, дето беше по-широко. Събраха се всички и ако имаше по-вироглави, които не дойдоха, бяха двама или трима. Това беше началото, а за няколко дни всички еснафи се устроиха според наредбите, които написа Лазар Глаушев. Направи се много нещо, а още по-голяма бе общата радост. Като видяха преспанци общата полза от новия задружен живот, заговори се за всичко, което беше общо:

— Народът, еснафите, требва да влезат в общината. Та само чорбаджиите ли ще решават и нареждат общите народни и църковни работи?

— Ние не сме гърци, а в Преспа гръцкото училище е първо по уредба. Да се отвори общо, народно училище — и общината да се грижи за уредбата му, а който иска да учи елински — да има и един учител по елински, за по-будните деца.

— И какво е туй — в църквата се пей повеке на елински, а в общината владишкият наместник е грък!

Старците от общината, пък и другите чорбаджии следяха изпод око младите около Лазара Глаушев и взеха да мърморят, да ръмжат някои, когато се раздвижиха еснафите, но нали и повечето от тях бяха излезли от еснафската среда — те не бяха толкова против новите наредби, колкото се бояха заради чорбаджийството си. Само владишкият наместник беше нащрек. Той събра около себе си неколцина от чорбаджиите и всички власи, започна и по-често да посещава войводата в хукюмата, да отива по-често при владиката в Битоля. Мърмореха чорбаджиите, бледнееше от спотайвана ярост наместникът, а младите около Лазар Глаушев все по-често чукаха на вратата на общинската стая:

— Ваше високопреподобие и вие, почтени чорбаджии и общинари, ние сме млади люде, обичаме през свободното си време да четем книги, да се учим, да водим полезни беседи, но нема де да се събираме, че ставаме все повеке. Тук долу под вашата канцелария има една изоставена стая, заключена и стои празна, та само мишки се гонят в нея. Дайте ни благословията си и ключа от тая никому непотребна стая, за да използуваме свободното си време в полезни занимания.

Сладкодумен беше Лазар Глаушев, а и някои от синовете и внуците на общинарите бяха в дружината му. Дадоха старите ключа, а младите отвориха стаята, изчистиха я, проветриха я, варосаха стените й, сложиха в средата голяма маса със зелено сукно покрита, наслагаха наоколо столове и пейки, окачиха на стената някаква географска карта, в ъгъла сложиха шкаф с книги. Стаята беше доста широчка, побираше до тридесет-четиридесет души. И един ден, когато наместникът се качваше за общинската стая, видя на вратата на долната стая окачена в рамка бяла хартия и на нея беше написано с големи красиви букви: Народно читалище „Просвета“. Наместникът отдавна бе проговорил на преспански, а и в църквата понякога пееше на славянски, прочете надписа и още еднаж го прочете със стиснати зъби.

Читалището се пълнеше все повече с млади люде, започнаха да идват и някои по-стари от еснафлиите, а когато в неделни дни, след църковната служба, Лазар Глаушев или друг някой от по-грамотните младежи държеше беседа — струпваха се в читалищната стая човек до човек, чак и вън, пред вратата, задръстваха стълбата и за общинската стая горе. И някои от старите чорбаджии влизаха понякога да послушат и клатеха глави недоверчиво, макар да чувствуваха в сърцата си бодрата сила на младите.

— Те ще ни се качат на главата — казваха горе старците.

— Е, па стари сме, ние ще си отидем, те ще дойдат да ни заместят — ще рече някой примирително.

— Как ще оставим общината в ръцете на вчерашни деца! — викаше Аврам Немтур, който държеше за наместника и колкото повече старееше, ставаше по-упорит и гневлив.

Повикаха еднаж Лазара Глаушев горе в общината да прочете някакво писмо с елински букви, а на славянски и никой не можеше да го прочете, дори и писарят. Всички се учудиха, като го прочете Лазар бързо и лесно. Като седяха често пъти по цели дни в общината, в разговорите си старците понякога влизаха в спорове по някой текст от светото писание или по църковния ред, та пак повикаха два или три пъти Лазара Глаушев и той все тъй бързо и лесно развързваше споровете им. Викаха го на някои по-важни заседания и смятаха, че с това правят великодушна отстъпка на младите, та повече да не искат. А Лазар Глаушев каза долу на другарите си:

— Те ми отварят вратата, пък аз ще я отворя и на други.

По това време Лазар изгори ногата си с разтопен бакър.

Той прележа вкъщи близу две седмици в болки и мъки въпреки благите мехлеми на баба Керана. После раната започна да се събира и Лазар излизаше на чардака с тояжка. Всеки ден привечер и в неделните дни читалище „Просвета“ се пренасяше в дома на Стояна Глаушев. Младежите идеха на групи, седяха при Лазара, той им четеше, поучаваше ги и ги разсмиваше, а те го слушаха и не можеха да се наситят на приказката му. Андрея Бенков, синът на Климента, идваше по два пъти на ден да види ранения си приятел. Катерина невъздържано се гордееше с по-младия си брат и на два пъти събра в двора девойчетата от махалата да му пеят, а Лазар ги слушаше от стаята и се радваше на песните им, на буйния им смях. Стойна Нунева идваше през ден, през два, с големите си налъми, и все търсеше сол назаем, а гледаше да провре чорлавата си глава поне за миг в стаята на Лазара. Дойде да го види и Божана.

Тя влезе в стаята му пребледняла от смущение, макар да бяха съседи и се знаеха още като деца. Лазар й се зарадва, като я видя — бяла, синеока, по нея всичко трептеше от чистота, сякаш бе слязла от някоя икона, дето бяха изписани ангели. Той я накара да седне и тя го попита с потреперващ глас — да скрие смущението си, да оправдае идването си при него:

— Много ли те боли, Лазе?

— Сега по-малко и само като раздвижа ногата. Знайш ли, Божанке, в мъката на телото душата става по-свободна, дори ще река, че докато телото се мъчи, душата се радва.

— Не знам — усмихна се виновно Божана. — Когато се убода или порежа, и ме боли, и ми става тъжно.

— А с мене иначе: никога не съм обичал толкова много близките си, приятелите си, никога не съм се радвал толкова много на сека техна грижа към мене; само да дойдат да ме погледнат, и аз им се радвам от сърце. Ето, и ти влезе и като че ли не съм те виждал от години, а ти и Андрея сте ми най-близки, като свои.

Бледото лице на Божана бързо порозовя — разхубави се още повече, разтвори се като цвете под слънчев лъч. Втурна се Катерина и викна от вратата:

— Цело пиле ти е донесла Божанка, пържено! И каквато си е тя майсторка да сготви, така, с очи да го изядеш.

Божана Бенкова стана да си върви и от вратата обърна още еднаж очи към Лазара. Катерина излезе след нея да я изпрати. Лазар остана сам в стаята си и чувствуваше как все още го милваше синият поглед на Божана.

Същия ден — двете девойчета, като да бяха се наговорили — лелята на Ния донесе голямо пиято, пълно със зрели, едри плодове; градината на Аврам Немтур беше прочута с дръвчетата си. Ния бе избрала за Лазара най-хубавите плодове от градината на баща си. Няколко дни по-късно дойде и тя — Ния. Беше неделя, тя бе облякла розов копринен малакоф, затъкнала бе в черните си коси ален трендафил и се показа в двора като розово облаче сутрин, преди изгрев-слънце, по светналото небе.

Не се бави много, не влезе вкъщи и не попита нищо за Лазар, а само прошари с черните си очи прозорците на Стояновия дом. След като я изпрати, Катерина влезе при брата си, засвятка лукаво с очи:

— Кое ще си избереш: синьото или червеното…

Лазар нищо не отговори. Но Катерина чакаше отговор и продължи предизвикателно:

— И Ния, и Божанчето могат да бъдат хубави попадийки.

Лазар пак не отговори и гледаше през прозореца към двора, може би подир изчезналото розово облаче.

— Тогава вземи си Стойна. Тя цел живот ще тича като кон, ще ти носи торбите с просфорите по задушница.

— Торбите, а? — намръщи се Лазар и продължи с въздишка: — Поп аз нема да стана, Кате.

— Защо? Мама казва, че ще станеш поп. А преди това требва да се ожениш.

— Поп нема да стана. Не съм достатъчно смирен. Ни поп, ни калугер… Много мисля аз за тукашния живот, а достойният духовник мисли повеке за другия свет, за небето.

Катерина събра пъргавите си устни, подигна рамена. Отговорът му не й беше много ясен. Още при първата си среща с Ния и Божана тя им каза:

— Наш Лазар поп нема да става. Кой го знай що мисли…