Димитър Талев
Железният светилник (26)

I

Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни. В грубата домашна работа Катерина бързо се уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма чистница, но умееше с голямо изкуство да плете кенета, да вези на гергеф, пееше хубаво, беше сладкодумна и дръзка в приказките и шегите си. И беше хубава — дребничка като майка си, но стройна, гъвкава като фиданка. Катерина беше хубава, но още по хубава от нея беше Ния, дъщерята на Аврама Немтур. Евгения Аврамова, с две-три години по-възрастна от Катерина, беше прочута хубавица. Имаше смесена кръв — майка й беше влахкиня или гъркиня и Аврам Немтур навремето я доведе от Лерин. Деветнайсет години тя не му роди дете, сетне роди Евгения и два дни след раждането умря. Аврам не се ожени повторно, макар да беше още млад тогава. Не можеше да забрави жена си и прибра овдовялата си самотна сестра да гледа детето му. Евгения растеше при много нежни грижи, макар без майка, и израсна такава, че еднаж Катерина каза на другите девойчета, техни общи дружки, освободена от завист и ревност:

— Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!

Девойчетата притиснаха глава до глава срещу нея, завикаха, зашушукаха с ококорени очи:

— Ами, ами… Ти го каза. И мене ми става същото. Каквото каже, като те погледне, нищо не можеш да й откажеш. Баща и ще я омъжи в Битоля или в Солун, за нея нема мъж в Преспа.

— Е, то не се знай… — отвърна Катето със загадъчна усмивка.

Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив — едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.

Стоян Глаушев бе докарал в двора си чешма, която шуртеше непрестанно в мраморно корито, и момите седяха най-често край чешмата през дългите летни следобеди под сянката на една круша и на една млада лозница, която се разлистваше буйно по високото си скеле. Тоя следобед Катерина, Ния и Божана седяха сами край чешмата, на рогозка, постлана с шарено веленце. Беше още рано; бялата стена отсреща блестеше ослепително под яркото слънце, дървесата в градината дремеха неподвижни, сънна тишина лежеше над цялата махала, а и тук, под сянката край водата, полъхваше влажна топлина, водата шуртеше от лъскавия чучур меко, приспивно. Момичетата бяха протегнали боси нозе по шарената черга, сложен беше там, на чергата, калайдисан сахан и в него — току-що измити, зеленикавожълти кисели джанки.

— Вземете си — подкани Катерина и сама посегна с два пръста към сливите. — Киселички — намръщи се тя весело, с пълна уста със слюнка. — Имаме и по-хубави, нели ги знайте, ама още не са узрели и са горчиви като отрова. Ами вашите, Ния, тия, дето са едри и жълти като лимони?

Ния плетеше широка тантела с една кука, с проточен показалец, преметна и подхвана с куката няколко бримки и чак след това отговори с гръден глас, като гугутка:

— И те зреят по-късно.

Край рогозката в тревата, която растеше между калдъръма, бяха оставени два чифта налъми и чифт сини платнени чехли е остри муцунки, извезани със сребриста сърма на ситни цветчета и листенца. Вниманието на Катерина бързо се прехвърли от сливите върху малките и кокетни чехли.

— Какви хубави чехли имаш, Ния! Мене никога нема да ми купят такива чехли. Мама ще каже: такива чехли носят кадъните. Наш Лазе би ми купил, но той пък никога нема пари. Се от татко иска, когато му требват.

Ния едва-едва погледна чехлите си:

— Татко ми ги донесе от Битоля.

— Като се омъжа, ще накарам мъжа си да ми купи такива чехли. И ей с такива високи токове — завъртя тъмните си очи Катерина, — та да го бия с них по главата.

Божана се изкикоти звънливо, от сърце, и по бялото й нежно лице, чак до корена на тъмнорусите й коси, се разля прозрачна като леко, алено було руменина, сините й очи се окъпаха в чиста проблясваща влага. Едва след това се изкикоти и Катерина, ситно-ситно, сподавено надувайки разголената си, нежно закръглена гушка. Ния се усмихна само с устните си — алени, меки — и между тях се показаха за минутка седефенобели равни зъби. Катерина се загледа в лицето й, като че ли да погълне с поглед и последния трепет на усмивката й по алените, въздебели и едва-едва издути устни, и тихо рече:

— Като те гледам, прищева ми се воденска калинка^[1] — едра, зрела, разпукана…

Внезапно тя протегна шия и целуна Ния по сляпото око — кадифено меко в недоловимата сянка на гъстите й бухнали коси.

— Кате, какво правиш… — присви вежди Ния с лека досада.

— Не ми се сърди…

Катерина се приведе към нея и продължи със сподавен глас:

— Ния, ония двамата пак ли минават пред вашата порта?

— Кои, турчетата ли? Не знам. Не съм ги виждала тия дни.

— Господ да ги убие. Ами ако те грабнат некой ден, Ния… Турци са, може и вкъщи да ти влезат с пищови и ножове. Пази се, Ния!

— Има кой да ме пази. Татко. Той ще ги гръмне с пищов. Затова и леля ме доведе дотука и после ще дойде да ме вземе. Аз не се плаша — как тъй ще ме грабнат!

Едва сега подигна тя очи от тантелата си — малко мижави очи, почти черни в синкавата сянка на дълги лъскави мигли, под доста дебели, леко извити вежди. Катерина и Божана вярваха, че тя не се плаши от двамата млади турци, които почти всеки ден минаваха пред бащината й порта и я търсеха с жадни очи. Ния от нищо не се плашеше — някаква спокойна, дори студена светлина се преливаше в дълбочината на зениците й. Това е — мислеше си Катерина, — Ния от нищо не се бои, не се смущава, не се тревожи, така гледа тя, така говори, така държи главата си, така движи малките си ръце с дълги, заострени пръсти, с розови ноктенца. И пак не беше само това в нейното възмургаво лице — почти бледо и върху него жива и топла сянка на черните й лъскави коси, — в челото й, право и гладко, в правия нос с доста широчки ноздри. Все ти се ще да я погалиш, да докоснеш кадифената й прохладна кожа, да се притиснеш към нея, но ти се боиш от нея, а тя не ти се бои. Катерина би я целувала по сто пъти всеки ден — Ния я примамваше, но и не я допущаше съвсем близу до себе си. Катерина обичаше Божана повече от Ния, но Божана винаги беше готова плячка — кротка, свенлива, покорна, през сините й очи гледаше душата й, светла като цялата й външност, вярна и предана. Катерина понякога я измъчваше, а когато след това почувствуваше угризение и винаги онова умиление, което предизвикваха сините очи на Божана, тя я галеше с думи и винаги едни и същи:

— Слънцето ми, звездицата ми! Ти си ми като Зорницата сутрин…

А Ния беше като зряла калинка и ти се иска да я сдъвчеш ведно с корите й, та в горчивината им да усетиш още по-силно сладостта на обилния розов сок. Но тая калинка висеше високо горе, на златен клон, като златната ябълка в приказката.

— Що правите, девойчета? — чу се откъм портата дебелият глас на Стойна Нунева. Тя затропоти с налъмите си по калдъръма, спря се до чешмата, сложи на коритото едната си нога, разголена до коляното, и взе да я мие, като шляпаше във водата с две ръце. — Започнаха горещините, изгорех днеска… Мама легна да поспи, чакай, рекох, да се поразхладя у Глаушевци. — И тя сложи на коритото другата си нога. — Ей, Кате — задудука тя шепнешком, уплашена, — да не има некой от мъжете вкъщи!

— Нема, нема, Стойно. Не бой се, никой нема да види дебелите ти нозе.

Стойна седна на единия край на чергата и проточи мокрите си нозе далече навън. Край нея сега трите девойчета изглеждаха много по-дребнички и крехки. Тя посегна към сливите с мократа си червена шепа и саханът изеднаж се изпразни наполовина.

— Що не си донесе работа, Стойно?

— Днеска цел ден съм прала. Сега ще почивам. Работа ли е вашето… плетете си под сенка чорапи, кенета… Ние сме осем души вкъщи, по две премени… Докато изтъркаш една мъжка риза — мътната вода ще ти излезе. Търкаш, търкаш, търкаш! Ти, Ния, прала ли си некога?

— Не.

— Кой ще ти пере мъжа, като се омъжиш?

— Сам да се пере.

— Ки-ки-ки-ки! — изкикотиха се сладко Катерина и Божана.

Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач, зачуха се и женски гласове.

— У вас, Кате — каза Стойна и лапна две джанки наеднаж, — две сватби за една година. А кога се ожени Кочо и сега дете плаче вкъщи! Сгодихте и Нона. Сега ти ли си наред или Лазе? Както е тръгнало…

— Ти искаш да е Лазе, а? — изкриви присмехулно вежди Катерина.

— Не. Първо ти. Ти ще излезеш от тая къща, аз ще влеза — отвърна Стойна някак замислена и по нищо не се виждаше, че се шегува.

— Ще требва да поразширим вратите, да дигнем по-високо горните им прагове.

Стойна мълчаливо въздъхна и едва след тая шумна, дълбока въздишка се разкикотиха пак Божана и Катерина, а също и Ния се усмихна, като че ли чак след тая въздишка стана смешна шегата на Катерина.

Неочаквано на портата се показаха Кочо, Лазар и един от калфите в дюкяна. Лазар бе обвил ръце около шиите на другите двама и лицето му се белееше като хартия между техните зачервени лица. Придържан от брата си и калфата, той прескочи с едната си нога високия праг на портата, а другата му нога, лявата, се поклащаше протегната във въздуха. Едновременно с него и те двамата влязоха в двора. Какво се бе случило?

— Мамо, мамо! — писна Катерина.

Ния веднага се изправи, прибрала в ръце тантелата и куката, кълбото конци; възмургавото и лице сякаш още повече потъмня, ноздрите й потрепваха, в очите й се запали дълбоко извътре синкава светлина и тя гледаше Лазара, без да мигне. Божана се отпусна, клюмна на мястото си с отпуснати клепки — страхуваше се да погледне — и колкото беше бяло лицето й, сега побеля още повече ведно с устните, сякаш някой го поля с бяла боя. И Стойна седеше до нея с разкрачени боси нозе, отпуснала големите си ръце в скута, с полуотворена уста и очи, които нищо не виждаха. Катерина се спусна към братята си, сетне към къщи и пак се върна към тримата мъже:

— Мамо, излез по-скоро, мамо! Лазе, Кочо, Лазе…

Като видя момичетата, Лазар се усмихна през мъртвешката бледност на лицето си и се опита да се освободи от ръцете на Кочо и на калфата:

— Нищо, нищо… Кате! Не викай така…

На чардака се показаха Раца, Кочовата невеста, с бебето си на гърди, и Нона — смутени, уплашени от виковете на Катерина, — показа се и Султана и бързо ги изпревари, слезе долу:

— Какво… Ти си се ударил, Лазе… Как си се ударил?

Тогава всички чуха гласа на Кочо:

— Поле си ногата с разтопен бакър.

— Не се плаши, мамо — продума Лазар с отпаднал глас, — не е много… Аз веднага изух обувката, но чорапът остана, не можах…

Султана погледна за миг изгорялата нога на сина си, лицето й се намръщи още повече, тя се извърна и разпореди строго:

— Кате, скоро извикай баба Керана… Кажи й за изгорело. Тръгвай, тръгвай веднага!

Докато се съвзе Катерина и разбра думите на майка си, Стойна Нунева изеднаж скочи на дългите си нозе и се спусна към портата, забравила налъмите си.

— Кате, скоро — повтори Султана и се обърна към тримата мъже: — Влизайте, влизайте вътре…

— Мамо, нема нищо… — продума пак Лазар, лицето му изразяваше непоносима болка.

Влязоха всички вкъщи, а Катерина превърза набързо главата си, надяна оставените край чергата налъми и изтича на улицата. В двора останаха сами Ния и Божана. Те трябваше да си вървят сега, но и двете чакаха. Божана тихо, едва чуто въздъхна. Ния не откъсваше поглед от разтворената врата на къщата отсреща. Тогава и двете чуха ясно гласа на Султана:

— Синко, не е за тебе тоя занаят, не е за тебе. — В двора влезе най-напред Стойна, разбързала, задъхана — тя бе тичала до бабината Керанина къща, — след нея влезе бабата с вързопче в ръце — там тя носеше мехлемите си, — после и Катерина. Стойна избърза до стъпалата на чардака и пак се върна — нетърпелива, развълнувана, сякаш да подкара престарялата баба, която едвам пристъпваше с вързопчето си и се бавеше. Те влязоха и трите вкъщи. Двете момичета стояха вън и чакаха. Скоро излезе Катерина:

— Страшно… Ей такава рана! Не мога да гледам.

— Де е раната? — попита Ния и тъй, с втренчен поглед, без да мигне.

— Тука… отгоре на стъпалото… и пръстите отгоре… Като дръпнаха чорапа… Божанке, тебе ти е лошо. Пийни малко вода.

— Не, не…

Ния попита тихо, нерешително и чакаше отговора със същия втренчен поглед:

— Много ли го боли?

— Как да не го боли, Ния! Но той стиска зъби и мълчи, а от лицето му така тече вода. Баба Керана казва, че ще му мине. Тя имала най-хубав мехлем за изгорело.

— Аз си отивам — каза Ния.

— Сама ли? Нема ли да почакаш леля си? И ти ли, Божанке, ставаш? Що бързате толкова…

Ния надяна сините си чехли и бързо се запъти към портата. Божана също бе станала, но дълго прибираше плетивото си, завиваше го в кърпа, а криеше лицето си.

— Божанке, ти плачеш!… И мене ми се плаче за бате Лазе, но ето, не мога да заплача.