Димитър Талев
Железният светилник (25)

XI

Като се запролети тая година и слънцето пекна, Лазар Глаушев забеляза на няколко места из града, че людете се готвеха да градят — де някоя стена, де къщурка или плевня. Дори и у тях, вкъщи, стана дума за градеж — баща му тъкмеше да дигне още една стая към старата къща, та като се ожени по-старият му син, да си има своя отделна стая. Пролетта настъпваше буйна и весела, драго беше човеку да живее и всяка твар се радваше на живота, на топлото слънце, на плодоносната влага по земята. И Лазар Глаушев чувствуваше общата радост, ала друг, по-голям огън гореше в сърцето му и сякаш бе събрал в себе си грижите на целия град.

То се знае, обща грижа беше градежът на новата църква, но мина доста време, без да се започне работа, и все по-рядко се споменаваше за църквата. Понякога отеднаж се заприказваше, дори изглеждаше, че скоро ще започне градежът, но при първата още спънка спираха и приказки, и работа. Едва до първата, макар и най-малка спънка стигаше общата воля — народът от векове бе свикнал да живее как да е и в притеснение. Колкото повече душата на Лазар Глаушев се обръщаше към светлината — да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен, — толкова повече се гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ. Дотам стигаше в мислите си и се бореше със своята немощ пред големия подвиг, който сам си бе определил. А сега всичко живо се пробуждаше от дългия зимен сън с нови сили.

Лазар заговори най-напред вкъщи, пред домашните си:

— Гледам Йоне Белчев се тъкми къща да прави. И Цане Муцка — додаде той и сетне изеднаж каза: — Ако и тая пролет не започнем църквата, никога нема да я започнем.

— Тъй е, сине, тъй — съгласи се баща му. — Нема кой да ни подкара, ей тъй, с остен да ни подкара.

За няколко седмици Лазар стана като сянка; не спеше по цели нощи и едва ще сложи по два-три залъка в уста. Той реши да говори в старата църква пред целия народ, но пропусна в колебание два празника един след друг. Като че ли това беше много важно — двоумеше се дали да говори от амвона или от стъпалата на владишкия стол, който беше винаги празен. Много пъти бе чел Апостола в църквата и бе виждал струпаните наоколо богомолци, но и в това беше най-големият му страх — как ще заговори, когато се обърнат към него стотици очи. Колко пъти бе повтарял в ума си какво ще каже на народа и така дълго се бе готвил за тоя миг, когато ще се изправи в църквата и ще отвори уста, че всичко стана изеднаж и като по чужда воля.

Неделя беше, Лазар пак пожела да чете Апостола и пак му го дадоха, че ясно изричаше всяка дума и за хубавия му глас. Прочете го, ала не се отстрани както друг път, а остана там, близу до владишкия стол. Тъкмо вече свършваше службата и преди да се рече „Молитва ми, свети отец“, Лазар пристъпи и се качи на първото, сетне на второто стъпало пред владишкия стол. Младият момък не беше на себе си, нищо не виждаше, нищо не чуваше, сива мъгла се разстилаше около него и една страшна пустота и тъмнина в ума му.

— Благочестиви християни — започна той с глух глас, дори и сам не чу гласа си, сетне напрегна сили и викна: — Братя!

Усети как настъпи пълна тишина в малката църква — всички го слушаха и нямаше връщане. Запалените свещи наоколо заблестяха ясно, той се загледа в една точка в тъмния ъгъл насреща и думите сами идеха на езика му кой знае откъде:

— Кръстим се и се молим секи божи празник, но верата не ни е много голема. Нека ми е простено от стари и млади и от сички тука свещеници, но ще кажа, че верата ни е слаба. Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго, а ние оставихме четири години да зеят като отворен гроб основите на новата наша църква, рушат се и се пълнят с вода и кал и гадове секакви се въдят в них!

Дочу се шум и ропот, тогава Лазар се обърна право срещу множеството наоколо, видя ясно обърнатите към него лица и му се стори, че някой искаше да го спре, да му възрази, та продължи с по-силен глас и думите му ехтяха гръмко в отново настъпилата тишина в църквата:

— Кой започва да гради дом с уплаха и трепет, а радостта ни требва да бъде сто пъти по-голема, че сме започнали да градим наша си църква, наш общ, народен дом. Кому вършим зло и от кого ще се боим? Да идем там, братя, да продължим започнатото и ще изсъхне, ще бъде проклета ръката, която ще се дигне да ни попречи.

Лазар Глаушев каза и други такива думи, за да насърчи преспанци. Като довърши словото си, той се прекръсти с трепереща ръка и слезе от високото стъпало. Надигна се голяма врява и никой не чу последната молитва на свещениците, малцина се сетиха да си вземат нафора, раздвижи се целият народ, що пълнеше църквата, и се струпа към вратата. Като излизаше в притвора на гъста тълпа, някои там, кой ги знае кои бяха, започнаха да се разпореждат и викаха:

— Да вървим сички там, при новата църква! Донесете лопати, копачки! Ще започнем, отново ще започнем! Народе, народе, пръснете се на малки групи, по трима, по петима, немойте сички наеднаж и нека дойдат там двама попове да прочетат набързо молитва. С план, народе, с ум и разум!

Пръснаха се всички из махалите, сетне започнаха да се стичат на малки дружинки към мястото, дето трябваше да се издигне новата църква. Надигали бяха мнозина копачки и лопати и какви ли не оръдия за градеж — кой каквото е намерил, та дори чукове, триони и мистрии, макар да беше още рано да се зидат стени, греди да се подрязват, да се набиват гвоздеи. Издълба се дълбока дупка, сложи се в нея основният камък, а двама свещеници прочетоха молитва. Сетне всички — мъже, жени, деца — се нахвърлиха да работят нетърпеливо и с голямо въодушевление. Нямаше оръдия за всички и някои ровеха пръстта с голи ръце. Трябваше отново да се разкопаят основите, да се разчистят за градеж. Още преди бяха струпани там камъни, втурнаха се люде и като усърдни мравки ги пренесоха по-близу до изкопите. Зачукаха и каменари с длета и чукове, затракаха коли да пренасят пясък от реката, дървета чак от планината. Майстори-зидари препасаха мешинените си престилки, разпореждаха се важно, още по-голямо беше усърдието на многобройните им доброволни помощници. Тук беше и Стоян Глаушев със синовете си, помагаха и тримата в общата работа, час по час Стоян се оглеждаше горделиво и мърмореше полугласно:

— Работете, работете сега сички… Ако не беше моят Лазе, нищо немаше да излезе. А, какво ще кажеш — подвикна той по едно време на свой познат наблизу: — Хубаво слово каза моят син, а?

— Хубаво, хубаво слово каза, да ти е жив. Златна уста има той.

Стоян поглади с опакото на ръката мустаките си и току се наведе да дигне един може би сто оки тежък камък.

Така вървя работата до късно след пладне и никой не дойде да попречи. Събраха се общинарите, свещениците и другите чорбаджии в общината, повикаха по-главните майстори-строители, повикаха и мнозина от еснафите. По това време нямаше кой да води народа, всички се надпреварваха да приказват, но работата беше обща, всеки мислеше как да помогне и най-сетне се тури ред: определи се главен майстор, пресметна се още колко пари да се съберат и още колко материали да се струпат, кой от еснафите с какво да помага. Накрай се каза:

— Ако каймакаминът се опита да попречи, да му се дадат още две или три хиляди гроша. Ако не дава стените на църквата да бъдат по-високи от десет аршина, сградата да влезе три аршина в земята и покривът й да се издигне с други два-три аршина по-висок.

Каймакаминът бе се поразболял тогава и бе поомекнал, та прие с благодарност три хиляди гроша, даде позволение да се гради, но каза:

— Десет аршина, чорбаджилар, не повече. Наложи се да се копае отново — църквата трябваше да влезе с три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:

— Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя.

И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.