Димитър Талев
Железният светилник (24)

X

Времето минаваше незабелязано над Преспа — дни, месеци, години се изнизваха неусетно, единият досъщ подобен на другия, в труд и всекидневни грижи, във всекидневните, винаги едни и същи нужди в простия живот на тия люде. Някъде бяха станали революции, съдбоносни преврати, свободният човешки дух отбелязваше епохални завоевания, свободните народи по света се вълнуваха, въодушевени от смели идеали, воюваха храбро за все повече щастие, а тук, в тоя загубен, забравен кът на мрачното царство на султаните, едвам достигаше далечният, замиращ отзвук на отминаващите събития като вълна, която тихо приплисва пустия бряг, тласната от последния порив на стихваща буря по ширните далечини на морето. Заглъхнаха и последните ехтежи на оръдията около далечния Севастопол, повехнаха и надеждите на поробените. Минаха две, три, четири години, не се случи нищо изключително в Преспа. Дори и за новата църква едвам-едвам ще се заговори и все по-рядко — години бяха минали в напразни очаквания.

Спокойно, неусетно протекоха тия години и за семейството на Стояна Глаушев. Децата растяха и възмъжаваха, работата в работилницата на Стояна не спираше. Лазар, по-малкият син, ходи да се учи още две години в Охрид и беше сега най-ученият младеж в Преспа, но не беше отвикнал да чука в дюкяна на баща си. Живееха и се трудеха Глаушевци, всеки на определено място и по установен от векове ред. Бащата печелеше хляба, майката се грижеше за къщата, момчетата помагаха на бащата, момичетата — на майката. Всяко нещо идваше на своето си време, както се знаеше от бащи и деди — спокойно, без изненади, по запомнена или усвоена привичка. Всички ставаха рано сутрин и рано лягаха да спят. Всеки вършеше работата, която беше редно да върши според възрастта и мястото си в семейството — вкъщи, в работилницата, за себе си и за цялото семейство. Но людете не са като камъните в планината или като дървесата в гората…

В огнището тлееха главни и Стоян Глаушев седеше там, подпрян на тъкана възглавница до стената. От някое време той се научи да пуши тютюн и сега се бореше с тоя си грях и със страха си от Султана, която му се караше, криеше тютюневата му кесия, лулата му и огнивото. А тъкмо сега беше време да запали една добре натъпкана лула. Току-що бяха вечеряли, имаше време за сън — дълга и предълга беше късната есенна нощ.

Високият железен светилник беше сложен долу, пред огнището. Наоколо бяха насядали с подвити нозе Султана и трите й щерки — по-големите, Манда и Нона, и най-малката, Катерина. Те и четирите плетяха и шиеха безшумно, мълчаливи, усърдни, само Катерина от време на време подигаше глава и въртеше очи на всички страни. Близу до светилника седеше Лазар. Той четеше малка, но дебела книга с корави листове и дървена подвързия с пиринчени закопчалки. Както държеше книгата далеко от очите си, осветен от яркото пламъче на светилника и цял вдаден в четенето — в позата му, в израза на лицето му се долавяше тържественост. Четенето на книгата беше свещенодействие, всички наоколо пазеха тишина и като да очакваха нещо важно и желано. Встрани от другите седеше Кочо, по-старият син, и при оскъдната светлина, която проникваше до него на бледи петна, дялкаше и изглаждаше с остро ножче къс дърво, като се пазеше и той да не шуми. Горе в кумина подсвирваше есенният вятър, в стаята беше хладно, едвам полъхваше топлинка откъм огнището. Там, близу до огъня, бе се свила котката и тихо мрънкаше със затворени очи.

Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието — като че ли всички в стаята бяха се заклели да мълчат. Нея я плашеше шумът на вятъра в кумина, очите й пламваха с весел блясък и тя хапеше устни да не избухне в смях. Подкарала бе дванайсетата си година и Султана не й прощаваше нито една волност. Катерина познаваше всеки поглед, всяко движение на баща си и очакваше той да наруши най-сетне тая досадна тишина, но Стоян все се бавеше. Изеднаж тя видя съвсем ясно как се бореше той с желанието си да заговори, да напълни лулата си и вече не можеше да се сдържа — буен, звучен смях изпълни широката стая.

— Що, що те прихванаха пак! — рече строго Султана, без да дигне очи от работата си.

— Що се смейш, мори! — скара се и Стоян, ала и в гласа му, и в погледа му се долавяше трудно прикривана веселост и доволство. — А стани — додаде той със сърдит глас и понеже му се стори, че бе попаднал на подходящ тон, продължи по-смело: — Стани, подай ми тютюна и лулата, пък ето тука, в огнището, има жарче.

Султана го погледна мълчаливо, сетне каза:

— Пак ще усмърдиш стаята.

Позволението беше, значи, дадено и Стоян започна да пълни лулата си.

Лазар внимателно затвори книгата, взе я в скута си, ала мисълта му още не беше тук. Стоян побърза да заговори, да не би това раздвижване изеднаж да спре:

— Кажи нещо, Лазе. Що четеш там…

Всички се ослушаха, дори и Катерина. Лазар беше учен човек. Четеше и можеше вече да говори гръцки. Знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише — сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад, едва-що бяха подкарали мустаките му — черни и тънки. Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, Стоян го държеше по-свободен. Като се виждаше по-свободен, Лазар се залавяше с някоя книга или търсеше из града някои по-учени люде, за да приказва и да спори с тях като някой книжовник. И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще става свещеник. Лазар наистина пееше в църквата, имаше хубав глас като баща си, но никога не отваряше уста да каже какво мислеше да прави. По едно време се заговори и вън между някои люде да замести остарелия вече писар в общината, но Лазар отсече:

— Не е работа за мене. По цел ден и като слуга на общинарите, за осемстотин гроша на година.

— Ами какво бре, сине? — попита баща му, който би се гордял синът му да стане общински писар и да седи там заедно с чорбаджиите.

— Ще видим. Може и да остана при тебе да чукам. Какво, лош ли ти е занаятът?

— Е, ти знайш по-добре. А моят занаят е златен, синко.

Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат. Той сега не бързаше да отговори на баща си и Стоян пак подхвана:

— Да мога, да мога и аз да чета, чини ми се, глава нема да дигна от книгите. Научи ме бре, Лазе, да чета и аз…

Лазар заговори и се виждаше, че не току-така и не тъкмо сега бяха дошли тия мисли в главата му:

— Четох тука за деянията на апостолите. Ходили са во целата земя да проповедват Христовата вера. Борили са се против езичеството, против старите божества и суеверия. Скитали са по море и по суша, гладни и жадни, срещу огън и меч, между разни народи, които са тръгвали след них като стада след овчарите си. Апостоли, вождове народни, философи, учители, а нашият народ, като сирак.

Той млъкна, него го спъваше, измъчваше го някаква неизяснена мисъл, ала изеднаж заговори отново:

— Заправихме църква, но ето, не върви. Четвърта година веке стоят основите й разкопани като зинал гроб. Сриват се и се затрупват, като нищо да не е било, а цел народ бе тръгнал църква да гради там. От султана имаме позволение да градим, но каймакаминът тука не дава, не дава мутесарифинът, валията, що молби, що клетви, що рушвети! Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.

— Докато беше жив Климе Бенков, бог да го прости, имаше кой да върши църковните работи — каза Султана. — Откакто умре той, сичко спре.

— Климе Бенков, аха — размърда се Стоян. — Силен мъж беше, но млад си отиде, бог да го прости. Ами и той, докато имаше църковни пари, даваше рушвети, ходи и в Стамбул и се го залъгваха. Харно казва Лазе, ние сме си клети сираци. Е, да има некой от майка роден, да поведе народа…

Лазар потрепна, дигна глава да каже нещо, ала нищо не каза. Нямаше смелост да изрече думите, които сами дойдоха на езика му, да нададе вика, който изеднаж се надигна в гърдите му:

„Аз ще поведа народа, аз, аз!“

Майка му го наблюдаваше внимателно. Тя забеляза, че лицето му леко побледня, но той нищо не каза и Султана пак наведе очи над работата си.

Настана пак мълчание. Пламъчето на светилника започна да трепти, да играе, раздвижиха се бледи сенки и светли петна по стените, по чергите долу и горе по тавана, по лицата на людете наоколо. Султана се огледа за щипците, но не ги видя наблизу и остави пламъчето да трепти, докато спре само. Никой не се реши да продължи разговора. Стоян искаше да заговори и той за апостолите и мъчениците, но не знаеше как да свърже подвизите им с градежа на новата преспанска църква. Би могъл да поговори Лазар още, но в младата му душа още не бе се набрала достатъчно смелост и той гореше в буен порив, без да има сили да му даде воля. Само майка му долавяше какъв огън гореше в неговата душа и чакаше той сам да заговори един ден, чакаше със смътни надежди и с гордост.

Катерина, малката, наистина не можеше да гледа дълго около себе си такива замислени, мълчаливи люде или пък демон някакъв все й нашепваше да се задиря, да си устройва игри, които смущаваха и сърдеха другите. Тя огледа бързо домашните си, в хубавите й очи заблестяха лукави искри и неочаквано рече:

— Мамо, девойчетата в махалата казват, че скоро ще оженим бате Кочо, а след него и Манда. А, мамо?

Султана дигна към нея мрачен поглед и току я плесна по устата с опакото на ръката си:

— Магарица! Не мислиш какво приказваш.

Манда се наведе ниско над работата си, а Кочо цял пламна, та се виждаше червенината по лицето му и там, в сянката, където седеше. Катерина не бе чула нищо от махленските си другарки, но бе подушила и бе дочула вкъщи, че се готвеше нещо около по-големи я й брат и по-голямата й сестра. Тя засегна майка си дълбоко в най-скритите й мисли. Манда навършваше шестнайсет години и бяха идвали вече стройници да я искат, а сама Султана се заглеждаше по девойчетата и си търсеше снаха за Кочо. Време беше да се задомят и Манда, и Кочо, но хаджи Серафимовата внука искаше чрез женитбата на децата си да влезе в най-големите и богати родове в града, за да издигне, да затвърди името на своето семейство, името на Стояна Глаушев, който бе дошъл от село. Тя отклони дошлите вече стройници, не харесваше едно, не харесваше друго и кроеше тайно в ума си какви ли не планове, хвърляше какви ли не мрежи. Манда, Кочо, а след тях и Нона. По-лесно ще бъде за Лазара. Ето Божана отсреща, единствената щерка на Климе Бенков едва-що се е замомила, но отсега още се топи за Лазара. Ами защо идва толкова често при девойчетата й Ния, едно-единствено дете на Аврама Немтур, толкова хубава и богата?… О, за Лазара ще бъде лесно и най-хубаво. С такава звезда е роден той на челото…

Катето забрави удара, що получи, но някое време не се реши да погледне лицето на майка си. Но как може все така — и хитрото момиче се опита да смекчи гнева на Султана и пак да спечели нейното благоволение. Като нищо да не е било, то обви тънката си ръка около шията на по-младия си брат и с ангелски израз на хубавото си личице, с меден глас попита:

— Бате Лазе, ти нели ще станеш апостол?

— Бре, що дявол е това девойче! — тупна се шумно по коляното Стоян Глаушев и се огледа развеселен.

Намръщеното лице на хаджи Серафимовата внука започна да се разведрява и Стоян побърза да напълни още един път лулата си тая вечер.