Димитър Талев
Железният светилник (21)

VII

Повикаха в общината най-добрите майстори строители и дърводелци. Нямаше много за приказване — събраните пари за новата църква не стигаха. Чорбаджиите общинари свиха рамена. Поръчаха на дякона пак да припомня на преспанци всеки празник от амвона за новата църква, да ги подканя да помогнат; който не е дал още, да не се скъпи и бави. Явиха се в общината още неколцина и дадоха по нещо. Други нямаше. А времето течеше. Мина пролетта, настанаха дългите летни, ясни и горещи дни. Строежът на новата църква все не можеше да се почне.

Тогава наместникът събра тайно по-първите от преспанските власи. Те бяха десетина семейства от Моско поле, заселени в Преспа преди тридесетина години, и повечето бяха търговци, заможни люде. Архимандритът им каза свойски, с доверие:

— Тия, тукашните дебелаци, не ги бива. Вие сте най-верните чада на вселенската ни църква. Дадохте наистина, но дайте още, да изградим новата църква, и вие ще сте първи в нея. Да дигнем поне стените и покрива, после ще бъде по-лесно.

— Дадохме доста. Дадохме повече от мнозина други, тукашни, а ние сме като гости в тоя град. Не ни смятат за свои и какво искат още от нас?

Те разбираха езика на архимандрита и той им каза:

— Те не ви искат, аз ви искам за ваше добро. Вие сте вече тукашни и защо се смятате за гости в Преспа? Тук са родени децата ви и няма къде да вървите. Ако дадете тъкмо сега още малко пари за новата църква, ще излезе, че без вашата помощ и жертва не е могла да бъде изградена, и вие ще бъдете като стопани в нея.

Нямаше какво повече да им говори архимандритът. За два дни те събраха помежду си около десет хиляди гроша. Занесоха тия пари в общината:

— Ето, виждаме, новата църква не може да се съгради и като добри християни жално ни е, измъчваме се. Но нека се запише за тия пари, че ние сме като милостиво прибрани сираци между вас и искаме да се помни, та народът да ни обича като свои.

Общинският писар написа дълго писмо, пропито с радост и благодарност, и това писмо остана да се пази заедно със султанския ферман за новата църква. Власите получиха, без да очакват, похвално писмо и от владиката.

Пак повикаха строители и дърводелци в общината. Те смятаха, кроиха и се реши да се започне строежът на новата църква, да се дигнат поне стените и да се покрие. По същото време, когато се заправи новата църква — копаеха още за основите, мереха и размерваха, — в града се появи духовник някакъв, монах. Тръгна той да проси из чаршията, но не като просяк, с плачлив глас, а като да изричаше повеля:

— Дайте, за да ви се даде!

— Даваме — отговаряха му, — а от много страни все ни искат: султан, владика, община. Даваме каквото можем.

— Не искам трохи и отпадъци или което вече не ви се свиди, а искам жертва, откъсната от сърцето. Богатият ще даде повече, бедният — по-малко. Каквото имате, най-напред е божие и после ваше. Не се скъпете над това, което ви е дадено и може да ви бъде отнето.

— Ние градим тука нова църква — казваха му. — Нели е пак за бога…

— Вие градите тук църква и тя е за вас, а пък аз дойдох да искам за църква и манастир, който е на целия славянски и Христов народ.

— Откъде идеш ти, отче? — питаха го; виждаха, че не е от тия места и говореше горнобългарски.

— От Рила ида, от светата обител на Йоана Рилски. Изгоря манастирът по воля божия, но изграден бе още по-велик, изгради се и се изписа и новият храм, сега събираме имота му, за да расте с обща помощ неговото богатство и слава.

Всеки бе чувал за Рила-манастир и сега, когато монахът споменаваше името му, представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му. И колкото да не бяха склонни да развързват наново кесиите си, пак всеки даваше по нещо. Монахът приемаше само пари и ги прибираше в голяма кожена кесия, а когато някой предложеше в дар някоя вещ, храна или жива стока той казваше:

— Как е името и презимето ти, да запиша дара ти. Скоро ще дойдат други мои събратя, да приберат каквото е подарено и да го откарат в манастира.

Влезе монахът и в казанджийската работилница на Стояна Глаушев. Майстор Стоян знаеше вече откъде е дошъл духовникът и защо бе дошъл, та като влезе той в работилницата му, стана да го посрещне и му посочи рафтовете на стената, дето бяха наредени всякакви медни изделия:

— Ето, избери си, каквото искаш.

Монахът стоеше край вратата — беше млад човек, облечен във вехто расо, със сухо, но силно, кокалесто тяло, с буйни тъмни коси под калугерската му капа, с гъста, къса, възчервеникава брада, лицето му беше бледо, чисто и погледът му беше строг. Той поклати отрицателно глава.

— Разбирам щедростта ти, но аз не посягам сам да взема. Ти кажи какво обещаваш и аз ще запиша.

Стоян се смути от неволната си грешка и побърза да я поправи:

— Давам тоя, най-големия гюм и тая тука тепсия. Монахът му обясни как приема даровете и го попита за името и презимето му. Стоян Глаушев винаги се радваше, когато се явеше случай да каже истинското си име — името на целия му род на село, а не както тук го именуваха; хаджи Серафимовия зет. В радостта си той намисли да подари и две жълтици за прочутия манастир, но като се сети, че жена му Султана ще му се кара за тая голяма щедрост, рече:

— Давам и една жълтица.

Монахът се огледа де да седне, за да запише, и Лазар Стоянов, който го гледаше с голямо любопитство, веднага му поднесе столче. Рилецът седна, извади пиринчен молив, приготви се да пише, приведен над коляното си, и пак попита:

— Името и презимето ти, благочестиви човече?

— Стоян Петрев Глаушев.

Чу се остро скърцане, занизаха се по грубата хартия ситни букви. Загледан в чудото на писмото, майстор Стоян усети в сърцето си неутолимия си копнеж да чете, да пише и той, да върши това хубаво чудо. Усмихна се тъжно и рече отеднаж:

— Чакай, отче… Давам две жълтици за манастира, па запиши и жена ми, и синовете ми, ей ги тука и двамата. Те и двамата са писмени — додаде той, — а тоя, по-ниският, скоро се завърна от Охрид, той учи в тамошното школо.

— Да са живи и здрави! Кажи, брате, имената. Съпругата ти… — проточи глас монахът, пишейки.

— Султана — отговори вместо баща си по-малкият, Лазар, който беше бърз и по-досетлив.

— И синовете му…

— Кочо и Лазар — допълни майстор Стоян, като развързваше кесията си. — Запиши, отче, и трите ми щерки, макар да са те женска челяд, пък запиши там, че давам три жълтици за манастира.

Монахът подигна очи към него. Видя му се чуден тоя човек, който започна дара си с една жълтица и така отеднаж, като в някакъв порив или може би в лекомислено увлечение, стигна до три жълтици. Не бяха малко тия пари за такъв случай, а той бе видял, че преспанци не бяха много щедри. Той гледаше Стояна мълчаливо, сетне обърна погледа си към синовете му, които стояха смирено наблизу, към калфите и чираците по-нататък, обгърна с внимателен поглед цялата работилница и сега не му се виждаше толкова чудна постъпката на майстора, та перото му наново задращи по хартията. Като свърши със записването, духовникът прибра трите жълтици и стана.

— Благодаря за щедрия ти дар, майсторе — каза той. — Нека свети Йоан ти помага и те закриля, нека плодовете на труда ти и на дарбата ти бъдат все по-обилни. Сбогом.

Стоян Глаушев го изпрати до вратата и пак се върна на мястото си на тезгяха. Като се готвеше пак да захване прекъснатата си работа, той промълви сякаш на себе си, в радостта си, че извърши нещо хубаво:

— Не съм виждал такъв калугер… Пък и наш човек, и приказката му разбираш, сека дума… Лазаре — обърна се той към по-малкия, — да беше тоя некой грък, дали би му разбрал що ти грагори? Ти нели учиш гръчки…

— Слабо приказвам аз гръчки, не съм приказвал много. Мога само да чета и да пиша по гръчки. Друго е гръчки, друго е славянски и нашенски.

— Ами, ами… — промърмори Стоян, вече унесен в работата си.

Чуковете пак затракаха, както всеки ден от сутрин до вечер, мекият звън на медта изпълваше работилницата, откъм ъгъла зад огнището се дочуваше равномерно съскане — две чирачета, опрени с ръце на стената, усърдно се въртяха ту насам, ту натам на босите си нозе и излъскваха с мокър пясък наслагани там съдове.

Започна да се смрачава, един след друг се затваряха съседните дюкяни, работни люде отминаваха по улицата. Най-сетне и майстор Стоян сложи настрана чука си, изправи уморения си гръб:

— Прибирайте, момчета, и да си вървим.

Утихна шум и тропот в работилницата. Чираците спуснаха кепенците, остана отворена само вратата. Калфите и чираците почакаха, докато майсторът облече горната си дреха, и по един, по двама се изнизаха от работилницата, като поздравяваха чинно:

— Добра нощ, майсторе.

— Ваша по-добра! — отговаряше Стоян и не забравяше да подсети: — Утре по-рано.

Излязоха вън пред вратата и синовете му, а той пристъпи в тъмнината към огнището, взе шепа ситен пясък и го хвърли нагоре към почернелите греди, които подпираха покрива. Така той замахна два-три пъти и се чуваше тихият шум на песъчинките по сухите греди: ако негде там, в някоя пукнатина, е заседнала искра от огнището и тлее опасен огън, лесно би го открила някоя сполучливо попаднала песъчинка. Стоян покри огнището с прегорял, назъбен връшник, сетне излезе вън и заключи вратата с голям кован ключ.

Повел синовете си, които вървяха от двете му страни на половин стъпка зад него, майстор Стоян се запъти към къщи. Улиците на чаршията пустееха в настъпилия вечерен здрач. Не бяха отминали много Стоян и синовете му, когато неочаквано съгледаха рилския монах. Той стоеше сам на един ъгъл, преметнал на рамо струнени дисаги, и като да обмисляше нещо.

— Може би нема де да нощува — тихо продума Лазар.

— Може, ами… — отвърна Стоян и ускори стъпки. — Може ей тъй на улицата да си остане, нели е ябанджия…

Той се спря пред монаха и попита:

— Какво тъй, отче, чакаш ли некого?

— Не чакам никого — каза монахът и като се поколеба за миг, додаде: — Позакъснях из чаршията и сега не зная де да пренощувам. Има ли тук наблизу някой хан? Пристигнах тая сутрин, не познавам града.

— Ами — запъна се майстор Стоян, радостно смутен, — щом нема де, повели, ако обичаш, у мене. Дал ми е господ дом и залък хлеб.

Очите на монаха се засмяха.

— Да дойда, добри човече, щом ме каниш. Минаха много люде край мене, но само ти ме покани.

Тръгнаха заедно, сетне Стоян се обърна към двете момчета, които вървяха след тях:

— Вие побързайте. Кажете на майка си, че водя гост.