Димитър Талев
Железният светилник (19)

V

Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият владишки наместник и чорбаджи Аврам Немтур. Те ходеха често заедно из града, поддържаха се в общината, одобряваха взаимно приказката си. Стоян тъкмо се бе прибрал от църква. Излезе да ги посрещне, изненадан и поласкан. Посрещна ги и Султана, но тя не издаваше радостта си, а Стоян не знаеше де да сложи гостите си и де сам да седне.

— Това е новият ни наместник — каза Аврам Немтур. — Сам владиката ни го изпрати.

— Знам, знам — не можеше да събере усмивката си Стоян.

Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи:

— Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божина.

— А, Лазара, Лазара — приподигна се и пак седна Стоян.

— Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. Наместникът казва, че детето ви може да стане учен човек.

Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана — да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара:

— Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия^[1]. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи.

Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост — такива хубави думи чуваше за своя Лазар; но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата — в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже — тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.

Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи:

— Какво ще кажеш, майстор Стояне… то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето.

— Е харно, харно, чорбаджи Авраме… ние со жената говорихме… и тя иска в елинското школо… аз, знайш ли… в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е… и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е мило, да ти кажа. Моят Лазе…

Султана прекъсна мъжа си от страх да не би той да сбърка нещо:

— Ние и преди това решихме да го дадем в елинското школо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца…

— Да, наш Лазе учи другите деца… — повтори горделиво Стоян.

— За плащането — продължи Султана, — ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ.

— Лесно, лесно — смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: — А ти, майстор Стояне, казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото, те, гърците, во сичко са къде-къде по-напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така, може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син — хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде.

— Знайме я, знайме я — усмихна се любезно Султана, — Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете.

Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче — чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце.

— Повелете — рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе.

Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали.

— Кажи, съседе — започна Климент Бенков още сядайки, — какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде… Не съм ги виждал други път в двора ти.

Стоян побърза да се похвали:

— Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те.

— И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо — каза Султана. — Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят.

— Тия двама люде, ще ви кажа аз — викна Климент Бенков, — не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа.

— Що думаш, Климе… Как тъй — отвърнаха в един глас Стоян и Султана.

— Те са дошли — продължи Бенков, без да ги слуша, — дошли са да вземат детето от ръцете ви, те искат да го направят грък!

— Ха — кривна врат Стоян, — грък!…

— Така да си знайте. Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голем човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата.

— Мой Лазар грък нема да стане! — закани се някому Стоян и отсече с ръка.

— Нема да стане… ти само им го дай. Той е още дете, ще се повлече по них. Те, фанариотите, с памук ти изпиват кръвта. Нема да усетиш. Нема…

— Климе, Климе — прекъсна го предпазливо Султана, — съседи сме, познаваме се още като деца, не мислиш злото на детето ми, знам, те с твоя Андрея се са заедно. Кажи ми сега ти: намислили сме ние наш Лазар да учи по-нататък, а къде другаде да го дадем? При даскал Божина нема какво повеке да учи. Даскал Божин казва, ще го направи свой заместник и какво? Ще взема по шейсет пари от децата… нищо работа.

— Султано, като сестра си ми била. И децата ни сега заедно вървят. Намислил съм аз нещо за моя Андрея. Добро ли ще е каквото съм намислил за детето си?

— Добро, то се знай, баща си.

— Така. Слушай сега. Моят Андрея и вашият Лазар ще отидат да се учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих сичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите се наши люде и от учени по-учени. Най-голема наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде. А тука? Единият даскал е влах, а другият е арнаутин, погърчен арнаутин.

— Аврам Немтур каза, че после ще го пратят Лазета другаде, на още по-големо школо, може чак в Атина да го пратят.

— Ето, виждаш ли, Султано? Там, в Атина. Като се скрие — нема да те познай и ти нема да познайш детето си. Не, не, не! Лазар и Андрея ще идат в Охрид.

Султана бързо премисляше. Спомни си, че и дядо и хаджи Серафим е учил в Охрид. Тя каза колебливо:

— Ами сега, посред зима…

— Аз ще ги заведа. Охрид не е през море. Ще ги настаня там — каквото ще бъде за моя Андрея, това ще е и за вашия Лазар. Та вземи да го поприготвиш. Те не са веке малки — ехе, мъже са веке.

— Твоят е по-малък со шест месеца — повлече се след него Султана и изведнаж попита: — Ами, да речем, какви пари ще са нужни? Много ли ще требват, да знайме.

— Какво, и тук ще ги храниш и ще ги обличаш, ех, ще прибавим и нещо отгоре. Щом е за нихно добро. Ако вие нещо, сега-засега, немате време… Аз съм тука.

— А — пламна изеднаж Стоян, — ти, чорбаджи Климе, що си мислиш! И хиляда гроша да требват, ще ги дам. И ето, да знайш, от мене дума имаш: каквото си решил ти за твоето момче, това ще бъде и за нашето. На тебе го предавам аз нашия Лазе. Грък, а? Немам аз син да става грък.

Султана погледна мъжа си. Не, тоя път тя не можеше да превие дебелия му врат. Най-сетне тя знае: Климе Бенков, такъв човек, никога няма да сбърка.

Надвечер дойде при нея Бенковица и плаче:

— Султано, сестро, как ще се разделим с децата си?

— Немой така, Бенковице. За нихно добро е.

— Ти имаш повеке, пак пълна ще ти остане къщата. Ами аз, нели са ми двечки, сега само Божана ще ми остане.

— За нихно добро е. А ние, какво — майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат.