Димитър Талев
Железният светилник (17)

III

Новият владишки наместник изглеждаше сдържан, благовъзпитан и търпелив човек — така се държеше той, но никой не знаеше какви мисли се криеха зад бялото му гладко чело. Той винаги беше спокоен, дори флегматичен, ала цветът на очите му, светлината в тях постоянно се менеше. Сближи се бързо с Аврама Немтур, но за другите общинари си остана чужд и не можеше да спечели доверието им. Климент Бенков не можеше и да го понася. Преди да се засили омразата му към чужденеца-натрапник до такава степен, че да го тласне в открита борба срещу него, той го следеше зорко, дебнеше го. Не можеше да търпи гръцкия му език и когато Немтур или писарят превеждаха думите на архимандрита, Бенков се движеше нетърпеливо на мястото си, свиваше лице. Така, с разкривено лице, той каза на архимандрита за общо учудване:

— Ти знайш нашенски. Виждам, разбираш всичко, по очите ти познавам. Защо не говориш като нас? Искаш да ни подслушваш.

Очите на владишкия наместник станаха тъмносини, бърза, тревожна сянка мина през потъмнелите му зеници и едвам доловима по цялото му лице. Но това беше може би от изненадата му, че така неочаквано и рязко се обърна към него Бенков и дори го посочи с пръст. Сетне очите му се избистриха, станаха прозрачнозеленикави, дори безцветни, когато попита с невинно недоумение какво му говори кир Климе Бенков. Той помоли кир Аврама Немтур да предаде думите му и продължи с тъжно приведени очи:

— Аз много скърбя. Кир Бенков във всичко ме подозира. Дойдох тук, в Преспа, с чисто сърце. Аз съм монах и съм се обрекъл на бога, боя се от всякакви нечестиви дела и помисли. Мъча се да науча вашия език и с божия помощ започвам да го разбирам по малко.

— А, тъй! — дигна жлъчно вежди Бенков и кривна глава: — Започнал да разбира! Гледай ти! Много скоро, много скоро.

Той дигна очи към наместника и видя в стоманеносинкавите му зеници остър, лош блясък, който веднага угасна. И беше готов още еднаж да му повтори подозренията си, но пак кривна глава и премълча.

Изглежда, само Климент Бенков забелязваше тия загадъчни светлини в очите на владишкия наместник, които преливаха ту в тъмносиньо, ту в прозрачно, водно-зеленикаво или пък искряха с остър, твърд блясък, който бързо се скриваше под клепачите — игриви, едвам доловими, неверни светлини. Но какво можеше да каже Бенков за тях — те само разпалваха недоверието му и една непрестанно нарастваща, мъчителна омраза към чуждия, опасен човек, който бе дошъл с някаква скрита цел. Архимандритът не се дразнеше от неговата враждебна недоверчивост и лошо скривана омраза, беше кротък, примирителен, предпазлив, пипаше с меки, търпеливи пръсти и незабелязано проникваше, настаняваше се във всички работи на общината. Той не се караше и винаги отстъпваше, но след време наново се връщаше там, дето искаше да проникне, да се наложи, и ако станеше нужда, пак отстъпваше, за да се върне по-късно отново. Той покори другите чорбаджии общинари най-напред с авторитета си като владишки пратеник и архимандрит, сетне те привикнаха да му се подчиняват — той никога не ги насилваше, никога не докосваше чорбаджийското им честолюбие, а те разнасяха из Преспа славата му на мъдър, сговорчив, благовъзпитан духовник. Те не забелязаха как цялата работа около строежа на новата църква мина в негови ръце. Той отиваше в Битоля при владиката и винаги се връщаше с успокоителни вести.

— Дядо владика пак е получил писмо от Цариград. Работата върви, там има негови люде! Няма да я изоставят. И време минава, но турците във всичко са бавни. Да не се отчайваме, има кой да се грижи в Цариград.

Така еднаж Климент Бенков, като изви ръка на хълбока си и се обърна към старците, без да погледне наместника, рече:

— Да се разбереме: ние ли тука, в Преспа, ще правим църква, или владиката и наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.

Това си беше и самата истина — владиката и наместникът му искаха новата църква в Преспа да се съгради по тяхна заслуга.

— Нели виждаш, Климе — казваха старците, — щом и владиката не може да извади султанския ферман за новата ни църква, как ще можем ние? Редно е най-сетне да се погрижи и владиката, а като ни извади ферман, пак ние ще си направим църквата.

Климент Бенков остана сам срещу всички тия люде. И нямаше как да се опълчи срещу наместника, нямаше в какво да го обвини. Времето минаваше, месеци след месеци, но за това бяха виновни турците, пашите и везирите в Цариград. Общинарите бяха се примирили, а и сред народа вън прегоря всяко въодушевление за новата църква. Потокът от подаръци и помощи спря.

Сякаш по-загрижен от всички, наместникът пак отиде в Битоля. Върна се след два дни и каза:

— Дядо владика получил ново писмо от Цариград: трябва да изпратим там осем хиляди гроша и ферманът е готов. Без рушвет не може.

Климент Бенков настръхна, но почака да види какво ще стане, с пламнали очи.

— Осем хиляди гроша — започна един от старците. — Ами какво ще остане за самата църква, колко пари още са ни останали…

— Иначе не може — отвърна наместникът. — Без ферман не може. Да го вземем еднаж, пък после ще бъде по-лесно да съберем пари. Преспанци са добри християни.

— Е харно, харно… Да изпратим в Цариград осем хиляди гроша.

— Не, не! — удари един път и още един път юмрук в коляното си Климент Бенков. — Как ще пратим тия пари, кому ще ги пратим? Лесно ли се харчат народни пари?

— Ами владиката бре, Климе… Той ще ги прати.

— Така не може! — викаше Бенков. — Ти можеш да пращаш и да харчиш, както си щеш, а това са народни пари за църква. Ние требва да знайме, требва да видим кой и кому ще ги даде тия осем хиляди гроша.

— Право е. Но кажи как ще стане.

— Как ще стане ли? — скочи Бенков. — Аз ще занеса тия пари в Цариград! Ще ида в Цариград, пък ще видим какво ще стане.

— Аха — смигна Аврам Немтур, та всички да го видят, — ще отидеш, ти, демек… Не е лошо да се поразходи човек до Цариград.

— Иди ти! — отвори широко очи Бенков. — Иди. И ще бъде по-добре. Ти по-добре от мене умейш да се разправяш с владици, да пуснеш рушвет в ръката.

— Аз не мога. Цариград е много далеко. Много пари ще ти са нужни да отидеш до Цариград и да се върнеш.

— Не… вие дайте ми само осем хиляди гроша, а за път аз ще си харча мои пари. Пък ще ти кажа, Авраме: върви ти, ако искаш. Или който и да е друг от нас, но да видим с очите си къде ще отидат тия осем хиляди гроша.

От някое време започнаха да се появяват по бузите му две кръгли, алени петна и сега тия две алени петна пламтяха на пребледнялото му лице. Той погледна изкосо наместника и кой знае как долови, че гъркът сякаш свали изеднаж някаква маска от лицето си.

— А — внезапно пристъпи направо към него Бенков, — разбираш какво приказваме, нели? Разбираш, виждам. Много се разтревожи ти, отче архимандрите. Не ти се иска да отивам в Цариград, а?

— Засто… засто… — проговори за пръв път гъркът на преспански. — Върви, върви…

— Чакайте, да видим, да помислим… Така изеднаж… — зачуха се гласове.

— Не искам да спирам кир Бенкова — продължи пак на своя си език наместникът, привел смирено очи, — не е лошо да попитаме дядо владика…

— Вие чакайте, помислете, питайте, пък аз ще вървя. Дадете ли ми тия осем хиляди гроша — добре; не ми ли ги дадете — тръгвам със свои пари. Искам тая наша работа да се свърши и добре е човек да отиде на самото место.

Климент Бенков седна на миндера и вече всички знаеха, че той ще пътува за Цариград. Тогава един от старците се опита да хитрува:

— Ти върви, Климе, пък ние после каквото похарчиш, ще ти платим, общината ще ти плати.

Бенков нищо не отговори. Обади се Аврам Немтур:

— Не, не… Ще му броим осем хиляди гроша и още хиляда гроша за път.

— Казах — смръщи вежди Бенков. — За себе си свои пари ще харча.

След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близу четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.

— Какво видех и какво патих — каза той в общината, — друг път ще ви разправям. Ето, отче архимандрите, ето фермана, прочети го да го чуем, ние сички разбираме по малко турски.

Ферманът мина от ръка на ръка — само писарят не се осмели да протегне ръка към твърдата хартия с грамаден султански герб — и пак се върна в ръцете на наместника. Той започна да го чете, всички слушаха. Като прочете наместникът и последната дума във фермана, Климент Бенков извади кесия от пазвата си, развърза я:

— Ето, връщам от общинските пари пет хиляди гроша. Пооблажих с три хиляди гроша само кятипите^[1], да побързат; до пашите не стигнах и по-добре, че них с нищо не можеш да наситиш. Ето, преброй ги, Авраме, дали са пет хиляди. Връщам ги.

Станаха всички и отидоха в хукюмата, да покажат фермана на войводата. Той пое хартията, разгъна я и целуна султанския герб. Прочете дума по дума полугласно фермана, целуна отново герба, сгъна внимателно шумящата хартия и улови брадата си умислен. Най-сетне каза:

— Добре, добре. Виждам, сполучили сте. Но, чорбаджилар, тук пише за една църква. Така ли е? А вие имате една църква и защо искате да строите втора църква?

Общинарите се спогледаха. Бенков едва-едва се усмихна и рече:

— Каймакам ефенди, във фермана пише за нова църква да строим. Построена църква нема защо пак да се строи.

— Така, така — поприглади брадата си турчинът, — така. Но вие оставете у мене фермана, аз ще помисля. И с кадията ще поговоря, да сме наясно. Грешка да не стане, чорбаджилар.

Като излязоха вън общинарите, Климент Бенков каза на Немтура:

— Ти ела утре пак тука, дай хиляда гроша на войводата и той ще ни върне фермана. Прибави и петстотин гроша за кадията.

Така и стана.

Прочете се ферманът и от църковния амвон, разгласи се из цяла Преспа. Беше посред зима, не беше време за строеж, но бяха нужни още много пари и всеки празник, след като дяконът прочиташе евангелието от амвона, подканяше благочестивите преспанци да подпомогнат общината за новата църква. И пак започнаха да се точат люде в общината, стари и млади, мъже и жени, с пари и разни други подаръци за църквата.