Димитър Талев
Железният светилник (12)

XII

Успокои се Стоян Глаушев, щом седна на тезгяха на майстор Кочо. Това стана, след като ходи Стоян да чука по разните работилници повече от две години. И добре, че се намери милозлив човек да го подкрепи, да му подаде ръка — иначе можеше да върти големия чук още двайсет години и цял живот, без да може да стигне до тезгяха. Такъв беше редът в занаята — трудно беше да минеш по-горе, години минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно чувствуваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак от Султана, да стане изкусен майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата му. Стоян се улови със страстен порив за ръката на майстор Кочо. Той и сега слизаше да чука на голямата наковалня до голямото огнище, но имаше си свое място на тезгяха редом с другите калфи, своя наковалня и свои железни и дървени чукове. Майстор Кочо му обеща да го учи на занаята и с още по-голямо усърдие го учеше, като видя, че Стоян беше схватлив и имаше вярна ръка. В началото малките чукчета изглеждаха много леки на Стояна, губеха се в мечешките му лапи, но за малко време той свикна с тях и разбра с радост, че тъкмо с тия малки чукчета наистина можеше да се направи нещо. Дотам свикна с тях, че ги чувствуваше като част от ръцете си, завладя ги и едва тогава можеше да удари точно там, дето сочеше окото му. Майстор Кочо подробно му обясняваше кое как да направи и често го насърчаваше, а като мина някое време, виждаше се, че се радва на работата му. Не му обясняваше вече надълго и нашироко най-прости неща, с думи или с пример, като вземаше чука от ръцете му и пак му го връщаше, а му казваше с доверие:

— На, това за тепсийка. На, това за дъно на гюм.

На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата — до другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му Султана рече:

— Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повеке.

Стоян и не помисли да иска повече пари. За него беше най-важно, че седеше на тезгяха редом с другите калфи. Много по-важна беше плодотворната игра на чукчетата, тяхната сладка песен. Да, и парите, но малко ли бяха шестстотин гроша за една година? И Стоян се опита да възрази на жена си:

— Майстор Кочо знай… той ке учи…

— За себе си секи сам знай най-добре. Учи те, пък ти работа му вършиш — отсече хаджи Серафимовата внука.

„Е, да поискам повеке“ — помисли Стоян, но като отиде на другия ден на работа, седна на мястото си, чу гласа на стария майстор, той забрави да спомене за заплатата. После, като минаха дни и седмици, беше вече късно. Не му заговори вече и Султана, примири се и тя. Работната година потече. Падна първият сняг, настъпи зимата. Стоян си мислеше: „Брашънце дал господ, дърва имаме, работата ми — работа, какво повеке може да иска човек?“ И току си подсвиркваше — тъй, сам на себе си, особено вечер край огнището, докато жена му в съседната стая постилаше леглото за спане. Една вечер, преди Божик, тя нареди леглото и се върна с дебела мека ямболия, прехвърлена през рамо. Каза му:

— Върви да спиш. Късно е.

— Ами ти? — попита той изненадан: за пръв път тя сама го подканяше да си легне.

За Султана брачното легло беше дълг, закон, ред. Тя не издаваше чувствата си, не позволяваше прекалености, буйни излияния, самозабрава. Тя обуздаваше поривите на тялото си със строга, дори мрачна студенина, боеше се от тяхната нечестива, дяволска сила. Стоян пък се боеше от нея, от жена си. Той се отдаваше цял на душевните и телесните си вълнения, склонен беше да се остави да го понесе всяко чувство, но нейната разумна, предварително премислена сдържаност го сковаваше, караше го да се стеснява и срамува. Сега неочаквано Султана проявяваше, както му се стори, нетърпение. Сърцето му се изпълни с греховна радост, естествената руменина на лицето му се сгъсти, в очите му проблеснаха лукави пламъчета, лукава усмивка пробягна под русите му, вече сгъстили се мустаки. Ала когато се осмели да подигне към нея овлажнелите си очи, срещна тъмния й поглед — строг, студен и пълен със зъл укор. Тая нощ тя не спа при него. Нареди си легло край огнището и там остана да нощува.

От някое време Султана бе се променила и сякаш сега забеляза той, че бе се променило лицето й, изразът на очите й, цялата й снага. Още от първата им среща тя му се виждаше чудна, тайнствена, със свой, отделен живот, та сега не го учуди много и видимата промяна в нейната външност. Тя не дойде вече да спи при него и все беше заета с някаква много важна работа, която държеше по-далеч от него, пък и той никак не пожела да узнае какво шиеше тя, какво плетеше, какво криеше в сандъците. Той се измъчваше в студената стая, сам през дългите зимни нощи, но се връщаше уморен от работа и сънят бързо го успокояваше. Не смееше да се оплаче на Султана от своята самотност — би се стопил от свян и детински страх, преди да се реши да продума — за какво? За топлината на леглото, за почти детинската му скръб, че бе го пренебрегнала, за тъмната, властна, сладостно пареща мъка, в която гореше младото му тяло, за несъзнателната му жажда за никога неполучени и непочувствани нежности и милувки. Стоян не знаеше как да нарече с най-хубави думи всичко това и оставаше само мъжката му незадоволеност, макар и сам да се утешаваше и укоряваше. Султана знае. Види се, така трябва да бъде. Това, което бе получил досега, стигаше. Султана знае по-добре от него. Той, Стоян, много лесно се поддаваше на съблазните на дявола. Султана беше най-умната, най-добрата, най-грижовната жена и стопанка. Не спеше с него, но с нищо не намали грижите си за стопанина — навреме да сложи ядене, да приготви леглото му, да го събуди рано — той често се успиваше сутрин, а не биваше да закъснява за работа, — да му полее всяка събота вечер да си умие с топла вода главата и нозете, да му даде чисти долни дрехи. Султана всичко знае, всичко слага в най-добър ред — каква чудна жена е тя! Силна жена — той забеляза, че снагата й натежаваше, виждаше я уморена, с повехнало, подпухнало и странно променено лице и погледът й бе омекнал, но бе станал някак чужд — дали не беше болна? — и все пак не преставаше със същото усърдие да се грижи за къщата и за мъжа си. Най-сетне Стоян видя, че тя беше бременна. Но това беше нещо, за което не можеше да се говори между мъж и жена. Това беше женска работа, женска грижа и беше срамно да заговори мъж за него, да разпитва. Стоян попоглеждаше наедрялото тяло на жена си изпод вежди с пресилена сериозност, макар постоянно да го гъделичкаше детинско любопитство, и когато беше сам, се усмихваше от също такава детинска, глупава радост, та бързаше сам да се укори: „Ей че си!… А ето, ставаш веке баща…“

Минали бяха вече празниците, и Водици, и Свети Атанас, през една тъмна февруарска нощ Стоян чу през съня си врява и тропот из къщи, но не стана да погледне и едва на другата сутрин дочу плача на новороденото в оттатъшната, най-малката стая. Той се измъкна незабелязано, в чаршията нищо не каза, вечерта пак се прибра крадешком. Пък и Султана всичко бе скрила от него, скрила се бе и тя в малката стая, чуваше се само гласът на малкото. Стоян искаше да я види, искаше да види детето, но влезе, затвори се в стаята си и се готвеше да си легне, макар да беше и гладен. Тогава чу през вратата чужд, груб женски глас:

— Излез да вечеряш бре! Ето, излез…

Стоян попристегна пояса си и се върна в стаята с огнището. Видя стара, прегърбена жена, със запретнати ръкави и влажни, кокалести ръце — бабичката, която бе донесла предната нощ детето му. Стоян никога не бе я виждал.

— Седни там — каза му тя, но като че ли не го забелязваше. — Приготвили сме ти вечеря. Какъв мъж, пък момиче направил! Хайде, хайде — додаде тя по-кротко, — нека ти е живо, ако е момиче. Млади сте, и други ще си родите.

Стоян седна да вечеря, смутен, цял зачервен до сълзи. Нахрани се мълчаливо, набързо и се прибра в стаята си. Значи, истина е — той е вече баща, има дъщеря. И му се струваше, че бе станал по-тежък, по-важен, макар че детето беше момиче. На другия ден в работилницата го подкачиха другарите му, които бяха научили от жените си за раждането на детето, обади се и майстор Кочо. Накараха го да почерпи. Стоян хвърли на тезгяха два онлука за ракия и за пръв път не се засмя на такова весело нещо, а само поприглади мустаките си. Трябваше да се държи прилично.

* * *

Султана се върна в общата им стая едва след като минаха четиридесет дни от раждането и тя си взе молитва в църквата. Върна се тя заедно с малкото и с люлката му. Животът си потече постарому. Понякога Стоян дочуваше нощем плача на детето, усещаше как ставаше Султана да го кърми, но всичко туй като че ли ставаше насън. И все пак, ден след ден, някак неусетно в сърцето на Стояна започна да се поражда едно определено чувство към тоя малък нов човек в дома му.

Една неделна сутрин през пролетта Стоян забеляза от леглото си как малката му щерка посягаше с треперливи движения на ръчичките си към герданче от пъстри стъклени мъниста, което беше вързано на люлката. Султана ставаше по-рано. Бащата и детенцето бяха сами в стаята, през прозорците надничаше утринното пролетно слънце и в блясъка му чистите ръчички трептяха и се люлееха като бели пеперуди около шарените мъниста. Бащата стана от леглото и се наведе над люлката. Детенцето трепна цяло, после се загледа в него със сините си очички и току се усмихна с беззъбата си уста. Засмя се и Стоян с нова, пълна радост. Той се огледа като крадец и плахо посегна да пипне това малко същество, чиято кожичка по бузичките беше като мека коприна. То се уплаши от големите му пръсти, сбърчи лице, заплака. Стоян бързо се отдалечи — да не би Султана да забележи, че бе пипал малкото и че го разплака. Бликналата сега радост остана в сърцето му ведно със сладостната гордост, че това детенце беше негово, плът от плътта му.

Той излезе вън, в светлото пролетно утро, и започна да разчиства рухналата част на къщата — работа, за която често мислеше и много пъти бе я отлагал. Отделяше накуп здрави керемиди, кирпичи и камъни, издърпваше прогнили греди и дъски. Така работи до обед и като се разтвори към него здравата част на къщата, реши да повика майстори — да изрежат щръкналите навън греди, да иззидат отсам стена, да обковат тавана с дъски. С купището развалини и там, край плевнята, той ще се разправи сам през свободното си време.

— А, какво ще кажеш — подхвана той разговор, като седнаха да обядват, и изложи пред жена си целия си план. Решил бе да го изпълни, но не би могъл без одобрението на Султана, разбира се; най-сетне, къщата беше нейна и после, прилично е човек да се посъветва със стопанката си. Султана каза:

— Добре, добре. Отдавна беше време.

— Кирпичи, греди, дъски имаме — сви важно вежди Стоян като всеки грижовен стопанин, — а двама зидари за ден, два ще свършат. Ще ни требват десетина гроша пари — продължи той със същата сериозност, като да пресмяташе в ума си предвидливо всички подробности, а приятно го ласкаеше тая нова роля в живота им. Той дори важно се поизкашля, като майстор Кочо, когато всяка събота следобед нареждаше калфите си за работа през следващата седмица.

Мисълта за малката щерка озаряваше като вътрешна светлина лицето му. Когато биваше вкъщи, той все гледаше да се надвеси над люлката, да попипне копринената кожица на детето, да го вземе в ръцете си, но повече скришом от жена си, от други люде — стесняваше се, боеше се да прояви пред други очи своята голяма радост. Ала ето, щом настъпиха големите горещини след Петровден, детето заболя. И след непълна седмица издъхна в ръцете на майка си. Стоян като че ли не можеше да повярва, че това прекрасно, живо цвете така отеднаж увехна. Но бързо разбра всичко и плака с глас. Султана не пророни сълза, само очите й горяха — сухи, с мрачен блясък. Тя окъпа, облече мъртвото дете бърза, похватна, както всеки ден. Стоян не можеше да се раздели така бързо с рожбата си. И не даде никому, а сам той на ръце занесе на гробищата малкото мъртво телце — да бъде с него и по-близу до него до последния миг. Върнаха се вкъщи и той седна неподвижен, с потъмняло лице, като обгорен от мълния, и не искаше да хапне според обичая за бог да прости. Като си разотидоха няколкото жени, които бяха дошли да изпълнят тъжния обичай, Стоян пак заплака и търсеше с очи детската люлка. Султана бе я прибрала негде веднага, както и всички дрешки на мъртвото. Стоян се ослуша в тишината, която изпълваше цялата къща като студена сянка, и гласно изхлипа, борейки се със сълзите си. Жена му тежко въздъхна:

— Стига. Човек требва да се държи.

— Жено — той за пръв път я нарече така, — детето е рожба от сърце, от сърцето се откъсва.

И в чаршията му се чудеха как посърна толкова много и така се бе вдал в скръбта си. Много дни минаха и усмивката едва-едва започваше да се връща на лицето му. Това беше неговата първа истинска скръб, която го удари отеднаж и така дълбоко.

Наближи Димитровден, началото на новата работна година, и Султана попита:

— Казвал ли ти е нещо майстор Кочо?

— Нищо не ми е казвал. Той знай, че там ще остана и тая година.

— Ще останеш, ама ще искаш осемстотин гроша.

— Ех, той знай, майстор Кочо. Нема да ме остави тъй.

— Ще искаш осемстотин гроша — повтори Султана и като изви очи встрани, додаде: — Не може, както досега. Ти си напреднал в работата и… И ако е рекъл бог, ще имаме друго дете.

Стоян остана срещу нея с отворена уста. Султана побърза да излезе. Останал сам в стаята, той се изсмя с глас. Е да, нали, той знаеше… Чуден беше животът, в скърби и радости!