Елин Пелин
Земя (8)

VIII част

Станка се разболя. Нейната болест не беше тежка, но мъчеше всички. Тя стана мълчалива, отпадна. Краката й отслабнаха, та не можеше да ходи, а стоеше цял ден на леглото си пред прозореца, седеше и гледаше навън, унесена в мисли. Нея нпщо я не болеше. Само една немощ я беше оборила и за една-две седмици тя съвсем отслабна. Цвета идеше всеки ден да я навиди и да поседи при нея. Тя не говореше за друго освен за своето щастие и за Еньо. Макар и годежът им още да не беше станал, но те бяха си разменили пръстени, Еньо ходеше у тях, Цвета ходеше у Еньови и не се делеше от Иваница. Цвета се стягаше за големия годеж с една трескава радост. Тя шиеше нови дрехи, китеше дарове. Цялото село знаеше, че тя е Еньова годеница, и тая новина занимаваше всички. И както всякога става около такова събитие, чуха се разни думи, пуснаха се клюки и клевети, ту за Цвета, ту за Еньо. Сърцето на Цвета често се огорчаваше, но тя понасяше леко всичко, защото Еньо я обичаше, подкрепяше и казваше:

— Не слушай хорските приказки, Цвето.

Своето щастие Цвета споделяше със Станка. Станка я слушаше с отворени очи като подплашена и когато избликът на Цветината душа преливаше в смях, вик или умилени сълзи, Станка отклоняваше разговора на друга страна. А когато Цвета си отиваше и минаваше двора, лека и пъстра като пеперудка, Станка чувствуваше, че някой е дошъл и е съборил скала върху нея. Тя почна да ненавижда Цвета. И когато я съгледаше над леглото си, тя се преструваше на тежко болна или на заспала, само и само да не чува щастливата Цветина история.

Станкина майка всеки ден питаше дъщеря си какво й е. Тя искаше да вика попа да й чете или баячка да й побае, но Станка упорито отказваше.

Майката виждаше, че болестта на детето й не е болест като болест, че душата му нещо страда, и искаше да научи издалече какво го мъчи, но Станка отговаряше все едно н също:

— Знам ли какво ми е! Нищо ми няма.

Нощем тя спеше тежко и бълнуваше. Майка и идваше при нея тихо да я не усети и искаше по странните и несвързани думи, които говореше насъне, да отгатне що я мъчи. Станка дълго приказваше и се мяташе мъчително като трескава.

— Цвето, моля ти се. Извади тоя трън. Прескокни, прескокни. Боже, какви ягоди! Аз ще ги дигна… Колко лек камък!

Станка се унисаше, говореше. И това беше странно. В тъмната заспала стая тия странни несвързани думи бяха като някакви гадания и заклинания. Майката буташе полека детето си да го разбуди, но Станка спеше дълбоко. И ако се събудеше, тя не можеше вече да заспи.

Когато Цвета ден-два не идеше, Станка отново почваше да се мъчи. Отровата, която Цвета, без да иска, вливаше в сърцето и, стана привична, защото в нея имаше едно сладко име — името на Еньо. Тя искаше да го чува. Тя искаше да знае какво прави той, къде ходи, какво мисли. Само от Цвета можеше да чуе това. И тя пращаше майка си да я вика.

Цвета идваше веднага. Тя сядаше при леглото на приятелката си с шишове в ръка, плетеше и разправяше. Очите и светеха от някакви странни, хубави пламъци, които непрекъснато горяха, лицето й руменееше и усмивката от устата и не падаше. Тя споменаваше името на Еньо хиляди пъти, де трябва и не трябва. Станка слушаше жадно, с широко отворени очи, със загубени мисли, с плахо лице, като че гледаше шествие на мъртъвци. После тя лягаше тихо, затваряше очи и шепнеше бавно:

— Цвето, остави ме да си почина.

Цвета ставаше, излизаше тихо, на пръсти, и си отиваше, като искаше да остави в покой приятелката си. Защото Цвета я обичаше. Тя в щастието си не разбираше хладината на Станкината душа към нея. Тя отдаваше всичко на болестта й и се молеше богу за нейното здраве.

Когато Цвета затваряше вратата след себе си, Станка се повдигаше и неволно и гневно разперваше пръсти и пращаше устрели след нея, после лягаше, затваряше очи и мислеше за Еньо.

Веднаж у Станкини дойде Бъзунекът, техен далечен роднина. Той беше пийнал и наминал оттук да види Станка. Той знаеше, че Станкина майка ще го почерпи нещо. Станка беше сама.

Той се развика и размаха ръце:

— Станко ма, какво си се разлежала. Хе, знам ти аз болката на тебе. Ама си глупава, защо не кажеш на Бъзунека. Всичко ще направя, ама ще ти помогна. Ти Еньо можеш да си го имаш на тепсия, като печено пиле. Викат, годил се — вятър работа. Дума дадена, дума земена. Че Илчовичината Цвета за него ли е? Неговата душа с това не може да се напълни. Нему му дай богатство, ниви, ливади. Искаш ли аз да му натъпча ума в главата?

Станка трепна. Тоя човек бръкна грубо в тайните на душата й, но той идеше като спасител. Неговите смели думи я ободриха, съживиха. В нея се роди някакво желание да се бори. Тя виждаше, че има сила, че има на какво да се опре. Имаше богатство.

Тя вдигна главата си и седна на кревата.

— Бае Георги, какво говориш?

— Ти слушай каквото ти говоря. Аз много работи знам. Така, от само себе си съм ги разбрал и мога да ти помогна. Ти само ми кажи. Пък него аз го познавам, свинята! Той за земя умира.

Станка не помисли да се обяснява. Тя бързаше да мине към работата, като че е чакала тоя ден целия си живот. И всичко отведнаж й се видя възможно.

— Ех, да си тоя, бае Георги, да ми помогнеш.

— Ами питаш ли ме, защо ида? Мен господ ме праща, по неговата воля ида тук.

— Е, какво мислиш да правиш?

— То си е моя работа. Само кажи и се не бой.

— Прави каквото знаеш. Няма да ти забравя доброто.