Елин Пелин
Земя (4)

IV част

Еньо цяла седмица не си отиде в къщи и снаха му, като му пращаше храна по момчето, все поръчваше да му каже да дойде. Еньо беше го срам. Той знаеше, че снаха му ще го пита за Коминкина Цвета, а сърцето го болеше, като помислеше за нея. Наскоро беше Възнесение. През нощта валя хубав пролетен дъжд, затова денят бе хубав, чист, весел, като окъпан. Земята беше се отпуснала, беше се освободила от огъня, който я пукаше, и дишаше леко, възродено. Измитите кичести овошки по градините бяха светнали от преснота и техните зелени усмивки веселяха кривите улички на селото.

Затова и хорото тоя ден бе по-весело, момите изглеждаха по-хубави, премените — по-пъстри! И колко цветя имаше! Колко перуники кичеха главите! Цялото село бе излязло там. Стари хора седяха под липата, жени с деца на ръце стояха наоколо. Само Еньо го нямаше. Снаха му, която бе излязла да види Цвета, няколко пъти го съгледа, че излиза пред кръчмата насреща, постои пред вратата и пак влезе. После възседна Звезделин и заигра нанякъде.

Тоя ден Цвета бе най-хубавата китка на хорото. За няколко деня тя бе пораснала и цъфнала. Хората й се чудеха. Гледайте, тая Коминкина Цвета! Кога стана мома! Но тя не беше весела. Беше нещо неспокойна. Еньовата снаха я не изпущаше от очи. Тя забележи, че Цвета често гледа към Еньовата кръчма, която се белееше насреща. А когато Еньо се качи на коня и го разигра нанякъде, Цвета се откъсна от хорото, застана настрана при майка си и не се улови вече.

Еньовата снаха я гледаше и й се радваше отдалече. Тя искаше хубаво да я види, всичко да запомни и да похвали още един път Еньо за избора му. Цвета беше висока, с тънко кръстче, с равна обла шия. Под алената копринена забрадка зад ушите й се диплеше гладко причесана мека коса. Веждите й стояха високо извити над очите, погледът й бистър, светъл и добър. Устните й малки като ягоди и от една страна на тях играеше малка трапчипка, а близо до брадичката си имаше черна като точица луничка.

Ана не можа да се стърпи. Тя отиде при Цветината майка, здрависа я и каза:

— Стрино Илчовице, рекох да дойда да те похваля.

Ваша Цвета станала мома, да не й се нагледаш! — И като се ръкува с Цвета, рече й с усмивка, която не можеше да сдържи:

— Кога порасна ма, Цвето, вчера беше дете! Гледам те и ти се се радвам. Ами защо се пусна от хорото? Хвани се да го украсиш!

Цвета се зачерви и не зная какво да каже. А майка и, поласкана, изгледа галено детето си и рече:

— Е, Ано, младите що им е работа — да растат.

Ана и Цветината майка заприказваха надълго за това, за онова, а Цвета стоеше настрана мълчалива. При нея дойде Станка гърбавата, засмя й се с бледото си лице, хвана я приятелски за ръката и застана до нея.

— Защо не играеш, Цветке?

— Почивам си.

Станка заслуша разговора на Ана с Цветината майка, като се преструваше разсеяна. Тя напрягаше слух и искаше да улови всяка дума. Немощното й телце, малко изкривено, с повдигнато изгърбено рамо, което държеше накриво главата й, стоеше до Цвета като гнило пънче при млада, току-що разлистена тополка. Очите й гледаха втренчено някъде.

— Е, да ти е жива, стрино Илчовице — рече Ана на прощаване. — Аз й се радвам, че кой знае, може и етърва да ми стане.

Цвета наведе очи, а болното лице на Станка помръкна, като че някой одуха светлината му.