Елин Пелин
Земя (2)

II част

Двамата братя, Кунчовите синове Еньо и Иван, бяха разделени. Но те живееха заедно, защото Еньо беше още ерген. И земята, и стоката, и плевникът, и къщата, всичко беше разделено без кавги, по доброволно, пред близки роднини и пред съдията. Те почитаха покойните си родители и понеже делбата стана скоро след смъртта им, добрите чувства, които буди скръбта, още не бяха ги напуснали. Иван беше и така добър и отстъпчив, но Еньовото смирение учуди всички. Иван наистина не даде повод за кавга, но Еньовата сприхавост беше знайна и в село очакваха голяма крамола при тая делба. Само едно нещо наскърби и ожесточи малко Еньо. При хвъргане жребие за стоката враното хранено конче Звезделин се падна на Иван. Еньо пребледня, после се изчерви и не скри яда си, ами каза някак хапливо:

— Без късмет човек съм и туй то!

Иван, който обичаше брата си, усмихна се добродушно, погледна го с добрите си очи и му каза братски:

— Еньо, Звезделин, макар че се падна на мене, аз ти го отстъпвам. Ти си го гледал от малко конче, радваше му се и се гордееше с него — нека си бъде твой.

При тия думи на брата си Еньо се наведе, взе ръката му и я целуна. После двамата дълго мълчаха от вълнение.

Иван беше женен вече от няколко години, но деца нямаше. Това тежеше като непрестанна мъка нему и на жена му. Той стана затворен, не дружеше много с хората, а жена му току ходеше по черкви и манастири. Тя бе добра и обичлива жена, често боледуваше и от тъга за рожба и срам пред хората беше станала бледа, плаха и някак гузна. В къщата им нямаше радост. Вечно мълчание пълнеше голямата стая и слабият пламък на кандилото, което почти непрекъснато мъждукаше пред иконостаса, от който гледаше благото лице на спасителя, гаснеше и се криеше пред страшната тишина. И цветята, наредени в саксии по прозореца, и старите калаисани бакърени сахани по полиците, и шарените сдиплени черги в долапа, и голямата зидана печка, и котката до нея, и всички неща вътре, които от чистота губеха образите си, страдаха от мъка пред тая пустота и глухота, ненарушавана нито от един детски вик. Тая тишина се спотайваше в къщи като невидима властница, и Иван и жена му всякога си говореха тихо, почти шепнешком, страхувайки се да не я стреснат и разсърдят.

Само Еньо внасяше живот и раздвижваше мъртвия дух в тая къща. Неговият силен глас, неговата младост, жизнерадост, неговата смелост и надеждите, които го пълнеха, внасяха тук трепет от външния свят и грейка от живота. Неговият смях кънтеше и утешаваше, неговите младежки разговори развеселяваха. Той влизаше често в стаята на брата си, спираше се пред огледалото, навиваше кьдрицата на челото си, радваше се на мал ките си мустаци и пееше високо. И занемелите предмети вътре сякаш се приблишаваха доверчиво наоколо му. Вечният порядък на нещата се нарушаваше. Котката напущаше мястото си, столовете биваха разместени, долапите отворени. Снаха му, която през моминството си беше весела и буйна, галено го гълчеше, а брат му Иван го гледаше усмихнато и му се радвате.

Но от една година Еньо рядко се мяркаше в къщи. Той отвори кръчма. Момчето му носеше обед и вечеря там. Често той там спеше или ходеше с момците цяла нощ по седенките.

— Братче Еньо, ти взе да идеш у дома като гостенин — от Великден на Великден — кореше го по свойски и малко сърдита снаха му Ана.

Вечерта в деня на литията Еньо се прибра в къщи по-рано и остана да вечеря. Той, макар и по-мълчалив, беше възбуден и снаха му помисли, че е пийнал.

Брат му Иван седеше до огъня, пушеше бавно, съсредоточено и разправяше нещо за кошарите, а жена му слагаше вечерята. Еньо, подпрян отстрана до огнището, гледаше в жаравата замислено, от време на време сепнато се хващаше за челото, като че се хващаше за джоба да провери стоят ли му парите. А после отиде до вратата, застана с чело, опряно на горния праг, и се загледа в дъното на ясната пролетна нощ. Далече откъм реката се носеше неопитното крякане на жабите. Наблизо един щурец цвъркаше весело и повтаряше неуморно своята малка песен.

— Братче Еньо, сядай да вечеряме — обади се снаха му.

Еньо се сепна, обърна се и седна на софрата. Снаха му го погледна и се засмя. Разсмеша я това младо, румено, замислено момче.

— Како — каза Еньо, като я погледна със срамежлива усмивка, — реших да се оженя. Какво ще кажете?

Брат му Иван го изгледа като мъдрец.

— Че ожени се, братче — рече снаха му, — време ти е, какво чакаш! Хайде да се поразвеселим малко.

— Време ти е, братко — рече Иван и му се усмихна като на свое дете.

— И мома съм си избрал. Днес я видях и много ми хареса.

— Коя, коя? — запита с любопитство снаха му.

Еньо се завърна настрана, почеса се шеговито по врата и се засрами.

— Коя, коя? Кажи де, братче Еньо — повтори снаха му.

— Срам ме е да кажа. Знам, че няма да я одобрите.

— Как да я не одобрим! Като си я харесваш ти, н ние ще я харесаме.

— Коминкина Цвета…

Снаха му плесна ръце и весело подвикна.

— Че тя кога стана мома! Вчера беше дете — рече брат му одобрително.

— От Великден прохвръкна — рече Ана. Днес я видях на литията. Като картинка.

На Еньо му стана приятно. Той разправи как я видял днес на литията. Как не я познал изведнаж и как му харесала.

— Хубаво момиче — рече той.

— Жал ми е да го гледам, като знам баща му — каза Иван. — Заборчал е и на кучетата. Пропи си имота. Децата му са работливи, но как ще ги отгледа — не знам.

— Не са едно-две, а девет. Цвета е най-голямата, пък майка и я обича като луда. Като рече наша Цвета — като че целува честния кръст — прибави снаха му.

— Хубаво момиче — рече Еньо, като да оправдаваше себе си, — хубаво момиче!

Огънят в огнището весело пращеше. От време на време отскачаха искри, както от тоя жив разговор отскачаха радостни извиквания, звучен смях и шеги.

След вечеря Еньо излезе от къщи като упоен. Нещо леко и чисто пълнеше душата му и мислите му бяха като необуздани коне, които препускаха към бъдещето, в което той виждаше Цвета като негова, както бяха негови сега толкова ниви и ливади.