Елин Пелин
Земя (15)

XV част

Един ден рано, в тъмно още, Еньо се качи на коня и тръгна за града. Булката му и момчето, което наглеждаше кръчмата, го изпроводиха. Той замина, без да каже сбогом на Станка, а на момчето поръча да стои в кръчмата и да си отваря очите. Селото още спеше, когато той мина по кривите улички и излезе на края. Есента бе почнала. Наскоро бяха валели дъждове и полето беше се раззеленило като през пролет. Сред тая обширна зеленина се чернееха прясно ораните ниви и дъх на прясна земя пълнеше есенния чист въздух. Тоя дъх упояваше Еньо. Той вървеше полека и оглеждаше навсякъде. Ето една негова нива близо до пътя, вчера орана. Той чува дишането и. Нещо го вика. Той отби кончето и отиде да я види. Обиколи я цялата. По-нататък друга. Еньо и нея навиди и страстта към земята възбуди кръвта му. Той караше кончето през ниви, през ливади и в дрезгавината приличаше на призрак, който отвежда тъмнината пред страха от слънцето. И през тая бавна разходка мисълта му заработи и полека-лека душата му се нажежи пак от злоба и ненавист към брата му. И когато в далечината видя върха на кичестия дъб, надвесен върху зеленината като облак, той се спря, изпъшка, скръцна със зъби и се упъти нататък.

Слънцето вече се показа и първите лъчи, жадни за роса, се спуснаха в полето. Еньо шибна кончето. Неговите тъмни мисли като че се уплашиха от светлината.

Еньо обиколи имота си около мястото, дето готвеше да прави чифлик, и погледна нивата на брата си. Старият дъб беше още сънен, но в клоните му се боричкаха врабчетата и чуруликаха в превара. Нивата на Иван беше изорана повече от половината и ралото стоеше на междата. Навярно Иван днес щеше да я доорава. Понеже по пътя от село вече идеха хора, Еньо се качи на коня и рече да обиколи гората си, която се тъмнееше наблизо през реката и която скоро беше увеличил с покупката на едно съседно парче. Той искаше да избегне една среща с брата си, който може би вече идеше на работа с воловете си. Гората беше свежа, глуха и мокра от роса. Еньо задълба в нея по една тясна пътечка, която водеше към кладенчето в новокупеното парче, мина познатия дол, дето течеше реката, и излезе на голия връх над гората, отдето се виждаше цялото поле, селото и чифликът му. Оттам той видя брата си Иван, че впряга оралото и се готви да оре. Еньо скръцна зъби.

„Защо не взех пушката“ — мина му на ума.

Еньо слезе от коня, отведе го в гъсталака, върза го и пак излезе на поляната. Наоколо нямаше никого. Селските стада пълзяха по срещните баири и отиваха на друга страна. По нивите се мяркаха орачи. Еньо гледаше брата си, който закрачи след ралото. Той подвикна на воловете и гласът му достигна до Еньо.

„Ти няма повече да ореш тая нивя, та каквото ще да стане!“ — злобно помисли Еньо и извади от пояса си шише с ракия.

„Няма, няма… Или ти, или аз“ — мислеше Еньо и гледаше втренчено към брата си.

Дълго време той държа шишето, без да пие. Друго тъй също сладко питие го опияняваше и възбуждаше — мисълта за отмъщение. Най-после Еньо се изправи, вдигна шишето и го преполови на едри глътки. След това отиде при кончето си в гъстака и легна на тревата зашеметен. Той забрави града. Една друга сила го прикова тука. Престъпните мисли, горещи, буйни, упоителни, изпълниха душата му със страшни планове. Еньо цял се разтопи в тях. Той ги подкрепяше с ракията и ги галеше, и ги викаше, и ги насърчаваше. И унесен в сладостта на мечтанията за земя и имот, който може да придобие, той заспа.

Когато се събуди, слънцето бе се извишило на пладне. Главата на Еньо тежеше. Той изгълта набързо останалата в шишето ракия, разтърси глава и стана. Когато погледна пак от поляната, той видя, че братовите му волове пасяха по синура около нивата. Бяха пуснати на почивка.

Еньо отвърза кончето, което нетърпеливо се въртеше в гъстака, върза го по-долу на една ливада до купата със сено и предпазливо излезе из гората. Когато наближи чифлика си, той не видя никъде брата си.

— Може да е отишъл за вода — помисли Еньо. Но когато дойде под дъба, той видя Иван, че спи, обтегнат на сянката. Дънерът на дъбя бе засечен дълбоко. Рекъл е най-после да го отсече… Късно… късно!

Брат му спеше спокойно на страната си и под главата си бе подложил шапката. Мухи лазеха по лицето му, но той уморен спеше кроткия и дълбок сън на работник. Наоколо нямаше никой.

„Падна ми най-после — помисли Еньо. — Защо не взех ножа!“

Той видя брадвата при дънера и пристъпи да я вземе, но се спря. Дълговременните размишления за убийство на брата бяха му навели хиляди съображения и планове как да прикрие убийството.

Без да разсъждава, почти като сънен, той се наведе, взе с двете си ръце от земята един грамаден камък, вдигна го високо и с всичка сила го стовари върху главата на брата си. Камъкът изпращя със сила и подскочи. Иван трепна и се помръдна да стане, но главата му увисна безсилно и той се опъна на земята гърбом, със страшно отворена уста, из която бликна кръв. Краката и ръцете му предсмъртно претрепераха и се изпънаха.

Еньо с бързи крачки се отдалечи. Но когато да излезе от телената ограда, той се възпря, помисли нещо и бързо се върна. Той погледна нещастния си брат, чието лице вече се не виждаше от кръв, взе брадвата и бързо с големи замахи почна да сече дъба. Дървото трепереше. От клоните му се посипваха мъртви листа и падаха по трупа на брата му. Пресните трески хвърчаха надалече. Скоро дървото се залюля, припращя и се наведе на една страна. Еньо захвърли брадвата, хвана се о клоните и почна да ги тегля към бездиханния труп на брата си. Дървото се сгромоляса с шум и трясък, падна въз неподвижния Иван и го покри целия. Еньо тичешком напусна страшното място и се мушна в гората. Наоколо нямаше никой и никой не го видя.

Вечерта, чак когато настъпи пълна тъмнина и никой не остана в полето, Еньо излезе с коня от другия край на гората и тръгна за града през ниви и ливади, като се държеше далече от всеки път.