Елин Пелин
Земя (14)

XIV част

Еньо се озлоби срещу брата си. Той прави няколко пъти опити да купи нивата, която се врязваше в мястото му, но не успя. На Иван беше тежко от думите, които Еньо му каза на чифлика. Той избягваше да среща брата си и не отиваше в кръчмата му. Иваница престана да навещава Станка. Иван и тя бяха се помирили пред божията воля да нямат деца. Но Еньовите думи разраниха болката им и те се усетиха самотни, обидени и като че ли наказани.

Еньо почти не изтрезняваше. Той отваряше и затваряше кръчмата пиян. При това неговата страст към земята не преставаше. Злобата към брата му, ревността зарад нивата, която беше в чифлика му, усилваха още повече тая страст и той говореше явно пред всички:

— Като видя тоя дъб, дето се издига в нивата му, сред имота ми, мисля, че на гроба ми е израсъл — не мога да го гледам.

Като казваше така, той се разтреперваше, смръщваше вежди, червенееше, отиваше на тезгяха и пиеше една след друга по няколко големи чаши ракия.

И разпален, в него кипваше жажда за отмъщение. Изпърво той пъдеше тия мисли. Той бягаше от тях, като се качваше на коня и отиваше из полето или в града. Тия мисли го правеха мълчалив и скрити в главата, се разрастваха на страшни и грозни планове, които го караха да извиква неволно, изплашено и стреснато. Обезсилената съвест се бореше с тях и тая борба обременяваше с мъка Еньо и той пъшкаше под нейната тежест. Но напразно. Престъпните мисли, упоявани от ракията, полудяваха, играеха свободно и Еньо нямаше сили да ги обуздае.

Станка потъмня като заселена от облак. Тя изгуби всяка надежда за щастие. Опитите и да привърже Еньо към себе си като че ли повече го оттласкваха. На ласките и той отвръщаше грубо. Нежните и, добрите и думи го сърдеха и той ръмжеше или се подсмиваше обидно, и това нараняваше още повече Станка и я отчайваше.

Тя мълчеше и не се оплакваше никому. Понякога страшно й се искаше да иде при Цвета да поплаче и да открие болката на душата си, но нещо я спираше. Тя не можеше да понася без болка хорско съжаление.

Еньо ставаше все по-грозен и по-страшен под гнета на мисълта да отмъсти на брата си, да го премахне. Тая мисъл, която всецяло го обладаваше, когато беше пиян, не го отпущаше вече и когато беше трезвен. Тогава той се увличаше в размишления и кроеше грозен план. Стъпка по стъпка, студено, обмислено, той вървеше право към страшния край. Той смяташе, че ако брат му Иван, който нямаше деца, изчезне, жена му ще се омъжи за другиго и тогава никой друг, а сам Еньо ще стане наследник на неговия имот. Тая мисъл го разпаляше, вълнуваше, той се стряскаше, отиваше бързо на тезгяха и пиеше ракия, чаша след чаша. Тогава пред неговата възбудена мисъл се представяше цялата картина на селското землище и той виждаше огромните зелени петна на своите имоти и сред тях големия дъб на братовата му нива, тъмен като облак. И Еньо скърцаше зъби и пъшкаше като вързан.

Той често отваряше дума за това пред хората и повтаряше много пъти:

— Поне тоя дъб да отсече, да го не гледам — корените му са прорасли в сърцето ми.

Хората казваха това на Иван, а той усмихнат и с болка думаше:

— Кажете му бе, кажете му, че ще го отсека. Ще го отсека, като му вади очите. Дърво за красота, ама като му пречи, ще го отсека.