Елин Пелин
Земя (13)

XIII част

Вечерта Еньо се напи като никога. Той вика, псува, чупи чаши, гърмя с револвера във въздуха и се заканва страшно на някого.

— Аз — викаше той — нямам приятели, нямам братя, нямам свой. Всички ми са душмани. Цялото село ме мрази, но не се боя — на всички ще дам да разберат.

И Еньо удряше с юмруци по масата така тежко, че дъските се отпираха.

Той не изтрезня цяла неделя и беше се вмирисал на ракия. Очите му добиха мътен цвят и намаляха. Лицето му посиня и подпухна като на недоспал човек. Гласът му пресипна. Денем той спеше като дърво в стаята на кръчмата, легнал по корем с извърната глава, и щом се събудеше привечер, пак почваше да пие и да черпи всеки, който влезе в кръчмата. Нощно време стоеше до късно с пияниците и заспиваше на масата. Момчето загасваше лампата и си лягаше, а сутрин, като ставаше, намираше господаря си или още на масата, или проснат на пода като труп.

През цялата тая седмица Еньо не си отиде в къщи нито веднаж. Момчето му носеше ядене в кръчмата, но той, отровен от ракията, нямаше апетит и ядеше съвсем малко. Булката му няколко пъти ходи при него и му се моли да си дойде. Първия път тя се уплаши, като го видя, толкова грозен и променен й се стори. Еньо не иска да си отиде. Той я гледаше тъпо, занесено, съжалително. Макар и пиян, той не й каза нищо грубо. Той утихна, седна до масата, мълча дълго и после каза спокойно:

— Ти, булка, си иди… Иди си, та ме не гледай, че съм грозен. Аз ще си дойда. Един ден ще си дойда, няма все тука да седя, я…

Хората го слушаха, смееха се и го закачаха, а на булката му й ставна тежко. Но тя скри мъката си, пошегува се нещо и си отиде. В къщи тя много плака. Вечерта отиде у Иванови и там плака още повече:

— Бате Иване, како Ано, вразумете го, вие сте му най свои, недейте го оставя.

Иван се ядоса. Стана му мъчно за брат му. Двамата са расли заедно. Иван обича Еньо и толкова се е грижил за него.

— Това момче ще пропадне — рече той.

— Иди, иди, Иване, иди го вразуми, прибери го в къщи да постои два-три деня, стига да се трови с тая пуста ракия.

Иван се дигна бавно и отиде в кръчмата. Еньо стоеше зад тезгяха съвсем пиян, наливаше някому ракия и говореше нещо, но езика му се преплиташе и устата му се кривяха така грозно, че нищо не му се разбираше. Очите му бяха мътни и кръвясали. Щом влезе Иван, Еньо вдигна глава и почна да бръщолеви несвързано:

— И тоя не ми е брат, ако ми е брат…

Иван отиде при него и му каза на ухо:

— Еньо, ела да си отидем, има нещо да ти говоря.

— Аз не те познавам. Кой си ти? — забръщолеви Еньо и вдигна една чаша да пие.

Иван му я взе леко от ръцете и я хвърли на земята.

— Стига! Не ти давам да пиеш капка повече.

— Т-т-ти кой си? — запъна се Еньо.

— Аз ще те науча кой съм. Баща ни те остави на моите ръце и аз няма да дам да му срамиш името, чу ли — каза ядосано Иван и го задърпа за рамо. — Ела, хайде да си вървим!

Еньо загледа свирепо братя си и почна да го бута. Но ракията беше изсмукала силите му и той почна сам да се клатушка.

Иван го извлече от тезгяха и като го прегърна здравата през кръста, отведе го настрана. Тогава Еньо се обърна, заби остри нокти в лицето на брата си и почна да го дращи. Иван му хвана силно ръката и я натисна надолу, но усети на лицето си болки и през оцапаното от мухи огледало, което висеше насреща, видя лицето си, обляно в кръв. Тогава той не се стърпя, вдигна ръка и сложи няколко силни шамари по лицето на Еньо. Еньо се сниши, уплаши се, млъкна и покорно се наведе. След това легна на пода и завика нечовешки:

— Убий ме, убий ме де!… Убий ме!

Иван повика двама-трима селяни, та уловиха Еньо за краката, той го хвана за ръце и глава и го отнесоха в къщи като труп. Щом го тръшнаха на кревата, Еньо захърка.