Елин Пелин
Кумови гости

Къс пролетен ден свърши се,

като всички божи дни,

нищо ново не случи се —

се беди, тегла едни.

 

Слънцето полек заседна

зад далечни планини,

мрак над село тихо легна

мир полята осени.

 

И клепалото черковно

кротко с трепкав ек свети,

над селото ни греховно

утре празник възвести.

 

Занемяха из полето

песни, шум и суети

и спокойно от небето

тиха вечер се спусти.

 

Грижи, шум, неволя, мъки

денят с него си отнесе

и селото за почивка

в сън спокоен се унесе.

 

Само моите съседи

всички още са на крак,

сам колата в двора реди

весел свекърът дъртак.

 

Шета старата свекърва

и разправя нещо с’смях,

млада им снаха Яна

стои почетно до тях

 

с венец, китен от лалета,

с бяла кърпа до петите,

сукман, ръбен с тютюрмета,

с нетърпение в очите.

 

Стойчо — мъж и — млади юнци

за юларите държи.

Пременен, обръснат, стегнат

за далечен път, кажи.

 

Стар ги кум на гости кани

с младата невяста Яна —

нощес двама кат пътуват,

рано тамо са зарана.

 

През три села надалече

утре кум ще ги дочака…

— Хайде, Яно — Стойчо рече, —

че се времето протака.

 

И със старите смирено

двама млади се простиха,

въз постилката от сено

на колата се качиха.

 

В божи небеса чудесни

звезда до звезда трепти,

месечинка пълнолика

ширни поля позлати.

 

А по равний друм из здрача

кола лекичко скриптят,

вътре пътниците наши

тихо нещо си шептят.

 

Стойчо либето си първо

със десница е обвил,

Яна кротко е навела

черни очи с поглед мил.

 

Сал двамина в тъмнината

в тоя път усамотен!

Те за тая нощ благата

бяха мислили цял ден.

 

Ех, блазя на двама млади,

що се любят в самота.

В нощ под ясните звездици

и далеко от света,

 

де ревниво не подслушва

зла свекърва — то пък веке,

дето свекър стар не кашля

и не стряска ги шум всеки.

 

— Хайде-ха, юнчета млади! —

маха Стойчо дълг остен

и до Яна се притиска,

като някога блажен.

 

— Кум Милен човек е весел,

ще ме срещне като цар!

— А на мене, боже мили,

що ли е приготвил дар!

 

— Па какъв е гостолюбен,

що ще вино да пролей!

— Ба, това ти само мислиш! —

Яна укорно се смей.

 

— Ти на мен такива думи

май недей ми ги подмята —

рече Стойчо, — че за наказ

ще те цуна по устата!

 

— Ба, я глей го! Хей човече,

махни таз игра безочна! —

и се вдигна смях в колата

и боричкане започна…

 

И шумя в нощта задълго

кикот весел, песен, смях

и най-после се спотаи

нищо се не чу от тях.

 

Двама млади си заспаха

във минутата благатка

и над ритлите изчезна

Янкина бяла пребрадка.

 

И утихна всичко окол —

няма смях, ни шум, ни дума, —

юнци млади се запряха

и застанаха на друма.

 

Дълг остен не се размаха,

не заудря безпокойно —

и в ярема те легнаха,

запреживяха спокойно.

 

И лукаво се усмихна

в небе месец бледолик,

та нещо на звезди подмигна

там на негов си език.

 

И се вгледаха надоле

весели, немирни те,

дор небеса побеляха

и нощта си отиде…

 

Изток сяйно позлати се

от предвестници лъчи.

А колата насред друма

неподвижно си стърчи.

 

Юнци млади във ярема

си лежат спокойно ощ

и преживят си доволни

от почивката таз нощ.

 

Над могили слънце златно

ей отскочи три копрали

и прати лъчи игриви

там на двамата заспали.

 

Стойчо сепнато се вдигна:

— Янке, слънце й на пладнина! —

В ширно поле се понесе

смехът весел на двамина.