Пърси Биш Шели
На нощта

Ела, обгърни тез небесни простори,

дух на нощта!

Излез, напусни пещерата зловеща,

где скучният ден те беше затворил.

В нея ти сънища странни посреща:

със тях и желана, и страшна си ти.

Ела, долети!

 

Обвий си снагата във мантия сива,

обляна в звезди.

Деня ослепи със своите коси;

срази го с целувка, която опива …

Над земя и вода се за миг понеси

и на всички, навсякъде с жезъла свой

дарявай покой.

 

Щом заран разбуден аз зърна зората,

за тебе копнея!

Когато лъчите росата стопят

и пладне щом легне върху дървесата,

когато безсилен заспива денят

като гостенин, който при чужди се грее —

за тебе копнея!

 

Сестра ти — Смъртта, се надвеси над мен

„Зовеш ли ме вече?“

Сънят, твойто мило дете, долетя;

замоли ме плахо със взор замъглен:

„Пусни ме при тебе да се приютя!

Не ме ли желаеш?“ Отвърнах с тъга:

Не бива сега.

Ще дойде Смъртта, но — след твоя чар

Тъй малко остана!

 

Ще дойде Сънят, но ти ще си вече умряла

Не искам от тях аз скъпия дар,

единствена ти би ми го дала,

о Нощ! Приближи се с луди крила!

Ела! Ела!

 

1821