Пърси Биш Шели
На чучулигата

        Не си ти малка птичка,

        а дух на радост дива!

        Във утрото самичка,

        сърцето ти разлива

родена в тоя миг мелодия звънлива!…

 

        Нагоре, все нагоре,

        далеч от нас се рееш!

        Сред сините простори

        ти като пламък грееш,

и пееш и летиш, и пак летиш и пееш!

 

        Над мълниите жарки

        на слънце нажежено,

        над облаците ярки,

        в зова ти въплотено,

самото щастие е сякаш устремено!…

 

        Лазурната позлата

        край теб се разтопява.

        В зората тъй звездата

        погаснала остава —

макар незрима да си, чувам те тогава!

 

        Че твоят глас чудесен

        е бърз като стрелите

        на оня диск небесен,

        що заран зад зарите

ний още сещаме, макар че вече скрит е!…

 

        С напеви сладкогласни

        изпълваш ти небето!

        Така във нощи ясни

        грей месецът, додето

лъчите му прелели наводнят полето! …

 

        Ти, птичко непозната,

        какво на теб прилича?

        Тъй както под дъгата

        кристален дъжд се свлича,

тъй песенен поток сега от теб се стича!…

 

        Като поет незнаен

        пред изгрев чист и весел,

        със своя стих омаен

        за миг света унесъл,

ту пръснал радости, ту страхове донесъл

 

        като девойка млада,

        която пак сама е

        във замъка, и страда,

        и своя блян ласкае

и тъй нежна музика, каквато любовта е

 

        като светулка златна,

        в росата засияла,

        сред сянка благодатна

        искрици разпиляла,

макар цветя и храсти да я тулят цяла;

 

        като роза дива,

        влудила ветровете,

        които похотливо

        й късат цветовете,

но лъхне ли ги тя, от слабост са обзети

 

        — си ти! И всеки вятър,

        и дъждовете бесни,

        и капките в тревата,

        и мирисите пресни,

без мъка надминаваш с чудните си песни!

 

        Ти, дух! Ти, малка птичко,

        сърцето твое дай ни!

        По-шеметни от всичко

        са дните ти безкрайни

— и от нектара, и от поривите тайни!

 

        И всеки химн тържествен,

        и ромон на съблазни

        пред твоя глас божествен

        са само звуци празни —

дори и в най-добрите нещо скрито дразни!

 

        Къде извират твоите

        щастливи излияния?

        В реките ли? В усоите?

        В небесните сияния?

Не са ли те любов? И липса на страдания?

 

        Че в чистата отрада

        на песента ти няма

        ни мъка, ни досада,

        пред теб скръбта е няма!

Обичаш ти, но без пресита и измама!

 

        Заспала или будна,

        смъртта ти съзерцаваш

        с оная мъдрост чудна,

        която нам не даваш,

и с нея своя вик в потоци разпиляваш!

 

        А ний, ний сенки гоним,

        тук в своята бърлога.

        Дори в смеха си роним

        понякога тревога!

Най-нежните ни песни крият изнемога!

 

        И даже да заглъхнат

        омразата, скръбта ни,

        сълзите да пресъхнат,

        да няма страх и рани,

за нас пак твойта радост чужда ще остане!

 

        Напевите най-звучни

        и книгите най-скрити

        не могат да научат

        на твоя дар певците,

тъй както ти ги учиш, враг на низините!

 

        О, дай ми радостта си,

        да пея с тебе, птичко!

        Да ливна лудостта си

        в ликуване едничко,

и както аз те слушам, тъй да ме слуша

                                        всичко!…

 

1820