Пърси Биш Шели
Облакът

Зажаднели цветя, аз ви ръся с вода

от реки и морета незнайни!

Зашумели листа в полусънна мечта,

аз ви нося прохлади омайни!

Изпод моите крила пак росата преля

и събуди от сън семената.

Тихо те ще растат върху майчина гръд,

затанцува ли в слънце земята.

Често долния свят аз обстрелвам със град

и полята навред побелявам;

после пак изведнъж ги обливам със дъжд,

и сред гръм, и сред смях, отминавам.

 

Връх премина ли в бяг, аз засипвам го в сняг

и отдолу застенват горите;

нощем чака ме сън, на постеля навън,

до гърдите на бури сърдити.

Тук в най-тъмния кът окован е гърмът

и ту в ярост реве, ту замира,

а над мен ден и нощ моят пламенен вожд,

мойта мълния, в пътя се взира.

В нея грей любовта, нея води страстта

към подморските духове черни,

над земи и моря ни за миг тя не спря

да ми сочи пътеките верни.

И в безкрайния ход по небесния свод

вечно с тази любов е щастлива;

над реки, планини, над поля, долини,

тя сърцето си ярко разкрива.

Горе нежни лъчи галят моите очи.

Долу тя в дъждове се излива.

 

Звездоока зора с метеорни пера

ме догонва в просторите ясни

и додето с ръка милва мойта снага,

на небето Зорницата гасне;

сякаш е златни крила, на висока скала,

горе там, на върха в планините,

е застанал орел, и прекрасен, и смел,

в миг запрял, озарен от лъчите…

А когато блести и със жар ми шепти

кървав залез за сласт и отмора,

и покрий вечерта с наметало света,

и помръкне лазурът просторен —

в моя нощен кафез, без посока и вест,

като гълъб се свивам аз, морен.

 

Тази бледна жена, назована луна,

оградена с огньове студени,

бавно в мрака пълзи там над моите коси,

от среднощния полъх развени.

И нозете й тук, доближили без звук,

някой път моя покрив пробиват,

и стотици звезди, невидени преди,

ту надничат оттам, ту се скриват;

та когато се взра в тази тяхна игра

и ми спомнят пчели позлатени,

и разпоря разсмян моя шатър тъкан,

то морето прилича под мене

на парче от небе, що захвърлено бе

долу, в рой от лъчи посребрени.

 

Денем слънцето сам аз обвивам във плам,

нощем с бисери кича луната;

и вулканите спят, и звездите мъждят,

мойто знаме щом вихър размята.

От земя до земя аз вися във тъма

и под мене вълните не спират.

Като мост вледенен, като покрив втвърден

планини ме отдолу подпират.

А отпред закове ли в безброй цветове

свойта арка победна дъгата,

с урагана сърдит, в лед и пламък обвит,

аз минавам, превзел небесата.

Отстрани висини и искрят светлини.

Долу влажна се смее Земята.

 

Аз съм вечно дете на Земя и Море,

своя дом във Небето намирам.

През мъгли, ветрове, през води, брегове,

аз меня се, но без да умирам!

Затова след дъжда, щом дори и следа

не остане от мене отгоре,

и лъчите блестят и строят в своя път

свода син на безкрайни простори,

в моя тих саркофаг тихо смея се пак,

пак отдолу след миг изпълзявам,

като призрак-беглец, прероден младенец

— и отново лазура стъмнявам!…

 

1820