Цветан Стоянов
Сърце на сърцата

„Станете бранен кораб, о сънища магични…“

Големите пророци са поети, големите поети са пророци. Те не само усещат — всеки може да усеща, но и предусещат и едва при тях сетивата проговарят на истинския си език. Стойността на поезията се мери с разстоянието, което тя е отгатнала пред себе си. След време бъдещето ще я потърси само ако може да чуе своето име в нея и да се зарадва като гост, който вижда, че отдавна е чакан.

Така търсим и ние стиховете на Шели. Той успя да ни почувствува през завесата на ония сто години, отделили видението на „Освободения Прометей“ от есенния ден, в който хилядолетният Прометеев блян се сбъдна. В една тягостна епоха, когато дори Байрон търси болезнена утеха във вярата, че всичко добро загива, когато дори Гьоте плаща за всеки свой стих с усмихнат поклон пред велможите, Шели отправя към нас своето възторжено „Виждам ви Добре дошли!“ Нито едно петънце не пада върху светлината в очите му. Десетилетия по-късно двама души, които ще станат бъдещите скулптори на мечтата му, превърнал и интуицията, в мъдрост, а копнежа й — в сила, ще го четат с радостно учудване и единият от тях ще го назове „гениален прорицател“. Едва ли може да има по-висока оценка за един поет. Защото човекът, който го е нарекъл така, се казва Фридрих Енгелс.

Август, хиляда седемстотин деветдесет и втора. Осемнадесетият век завършва; е него — и една епоха. На британския остров цари тревога. Макар че денонощно гърмят — сред пот и въздишки — становете на първите фабрики; макар че корабите са натъпкани с откраднати презморски богатства, управляващите среди са в потиснато настроение. В същите тези летни дни, съвсем наблизо, от другата страна на Ламанша, парижките бедняци са обсадили Тюйлери. Пожарът на революцията пламти и както при всички пожари най-зле се чувстват съседите.

И може би единственото аристократическо имение, където се срещат усмихнати лица, е Фийлд плейс, графство Съсекс. Сър Тимоти Шели, син на баронет и сам бъдещ баронет, се радва на първороден наследник. Той никак не би се радвал, ако можеше да предвиди каква ярост ще си спечели един ден младият Пърси сред своята собствена класа. Но засега детето е само продължител на славния старинен род и докато расте, тревогата на британския остров не стихва.

То е на две години, когато падат главите на Робеспиер и Сен Жюст. То едва тича по поляните, когато Бабьоф говори за своята комуна. То плаче в мрачните училищни стаи — едно плахо и чувствително синеоко момче, — когато разстрелват ирландските въстаници. Родината му се гърчи в клещите на континенталната блокада и в не едно графство гладните дигат метежи, а Пърси току-що се е върнал от Итън и разказва на треперещите си сестри страшни приказки за духове. Дали докато следва в Оксфорд — все тъй нежен и слабичък юноша, увлечен от метафизиката и влюбен в поезията, — до стаичката му достигат гневният ропот на лудите, тътенът на обсадената Сарагоса, стъпките на корсиканеца, който се готви да нахлуе в Русия?

Сигурно достигат. Много нещо от това велико и бурно време е оставило печат в ума и сърцето му. Иначе би ли писал на своя пръв приятел: „Всички хора са равни, аз съм убеден, че равенството ще бъде постигнато при едно по-висше и съвършено състояние на обществото — на това дело ще отдам всичките си сили“; би ли издал анонимната брошура „Необходимостта от атеизма“, заради която го изгонват от Оксфордския университет? На деветнадесет години обществото го счита за „опасен“. Сър Тимоти го лишава от поддръжка. Но в отговор на бащиното проклятие той отива в Ирландия; държи речи, издава памфлети, които разпространява сред минувачите, натиква се в очите на английските шпиони и едва се изплъзва от арест. Когато се връща, пише „Декларация на правата“, чиято първа аксиома е „Правителството няма права“, слага по един екземпляр в запечатани бутилки и ги хвърля в морето — да разнесат идеите му по всички краища на света. Поемата му „Кралица Меб“ окончателно затвърдява славата му на безбожник и революционер. Но тя му спечелва приятелството на другия бунтар-аристократ, който наскоро е завършил началните песни на своя „Чайлд Харолд“ и името му гърми из цяла Англия. Байрон поздравява Шели. Като двама приказни герои — и различни, и сродни — съдбата ги събира за общ подвиг и те няма вече да се разделят до края на дните си. Още един „неблагонадежден“ поданик на краля, Уилям Годуин, автор на „Политическа справедливост“, утопичен социалист и духовен учител на Шели, също посреща с възхищение поемата.

С него Шели е кореспондирал дълго време, чрез него той среща и седемнадесетгодишната му дъщеря — прелестната, умна и сърдечна Мери Годуин. За тяхната любов един от съвременниците казва, че „нищо, което е чел като разказ или история, не е [представлявало по-силна картина на внезапна, бурна, непреодолима, несдържана страст“. Те се свързват за цял живот, правят пътешествие до Алпите, плод на тези незабравими дни е поемата „Адастор“.

За нещастие три години преди тази среща Шели се е запознал с едно хубаво, но повърхностно момиче дъщеря на хотелиер, за което се е оженил от състрадание. Бракът излиза несполучлив и жена му се е прибрала при баща си, преди да се появи Мери. Една нова нейна нещастна любов й идва твърде много, тя се самоубива и това дава на „доброто общество“ желания повод да се разправи с дръзкия богохулник. Вината за самоубийството се струпва изцяло върху Шели. Наричат го „нравствено чудовище“. Пред Канцлерския съд се поставя въпросът дали той има право да възпитава двете си деца. На делото цитират негови стихове, за да се установи какви престъпни схващания изповядва този баща. „Нищо не доказва — пише лорд-канцлерът в мотивите към решението, — че въпросният джентълмен е променил принципите си от деветнадесетгодишна възраст насам… Държането му е крайно непристойно… Като баща той е показал, че смята за свой дълг да препоръчва принципите си на онези, чиито навици и убеждение може да оформя; че смята за морално и добродетелно своето поведение, което законът ни задължава да считаме неморално и порочно и което оказва лошо въздействие както върху интересите на заинтересованите лица, така и върху цяло го общество.“ И съдът постановява бившият тъст на Шели да вземе децата под своя опека. Хотелиерът се смята за по-добър възпитател от поета.

Измъчван от съжаление за трагичната гибел на първата си жена, преследвай от средата, в която е израснал, скаран с почти всичките си близки, болен, лишен от средства, поетът забягва в Италия, за да не се върне повече в родината си. Байрон — другият велик изгнаник — е вече там. В тесен кръг приятели прекарва Шели остатъка от живота си — уви, твърде краткотраен остатък! Няколко месеца по-рано той е написал „Бентът на Исляма“, могъща алегория на Френската революция и слънчева утопия на бъдещето. Сега под перото му се зареждат и други творби. Макар и официалната критика да го хули, макар книгите му да нямат успех, макар самият той в отчаяние да се провиква: „Нищо не е по-мъчително от това да пишеш без доверие в читателите си“, италианският период от творчеството му е най-зрелият и най-плодотворният. Под синьото южно небе се ражда „Освободеният Прометей“, този космичен апотеоз на свободата, това гадание, пресякло като мост едно столетие. Тук Шели написва „Ченчи“, най-хубавата английска трагедия от ново време, присъда над папизма и средновековието, което дворянският романтизъм се мъчи да подслади; тук той посвещава на Емилия Вивиани, бедното, самотно момиче, насила заточено в манастир, своя „Епипсихидион“, съчетал нажежената до бяло страст с абсолютната чистота на помислите; тук оплаква и ранната загуба на своя събрат Кийтс с елегията „Адонаис“, където траурната скръб прераства в химн на безсмъртието. Тук най-сетне излива и шедьоврите на политическата си лирика — гневни плесници срещу властта на лордовете, призиви за бунт сред народа. От тихата мараня на Флоренция, Пиза, Равена и Леричи Шели общува с целия свят. Стихът му е там, където се борят: при избитите манчестърски работници, до войската, която се вдига срещу краля в Мадрид, сред революционерите на Неапол, между въстаналите гръцки патриоти. Не напразно той нарича себе си „отмъстител за вековни несправедливости“.

В един леген ден на 1822 година, малко преди да навърши тридесетгодишна възраст, Шели излиза е яхта в открито море и привечер бива застигнат от буря. Яхтата потъва. Две седмици по-късно вълните изхвърлят трупа му на брега; познават го по двете томчета — Есхил и сборник стихове на Кийтс, — които намират в джоба му. Според закона на Тоскана телата на удавниците трябвало да се изгарят. Най-близките приятели на Шели слагат върху кладата трупа заедно с тамян, вино, сол и дървено масло според обичая на древните гърци. Огънят поглъща обезобразените останки, но за всеобщо удивление сърцето на поета остава цяло и непокътнато сред пламъците. Заравят го заедно с пепелта в протестантското гробище в Рим, същото гробище, за което и самият Шели е казвал, че е най-хубавото място, където човек би желал да почива след смъртта си. И до днес показват гроба му като една от забележителностите на Вечния град. Над него растат кипариси и лаврови храсти. Върху плочата пише:

а отдолу са издълбани Шекспировите стихове:

Едва ли авторите на този надгробен надпис са съзнавали колко верен ще излезе той. Те по-скоро са искали да предадат чрез него личното си уважение към мъртвия приятел, отколкото едно велико обществено признание. Съвременниците на Шели — дори и най-проницателните — не го разбраха. За тях мислите му бяха твърде дръзки, гласът му — прекалено нов. Трябваше десетилетия да минат, за да заеме той мястото, което му подобава. По-късно пред неговата памет ще се поклонят най-големите лирици на Англия, първожреците на поетическото изящество. „Шели има повече богатство, осезаеми багри, духовна кристалност, отколкото всеки друг поет“ — ще каже за него Браунинг. „Шели надпя (с изключение на двама-трима) всички поети от всички времена; той е съвършеният пеещ бог, майсторът-певец на нашето време и на нашата раса“ — ще продължи Суинбърн. „Шели е най-великият английски поет след Шекспир и Милтън, а може би и само след Шекспир“ — ще добави Росети.

Съответно ще преоценят ценностите и синовете на ония, които някога го хулеха — те сега ще се помъчат посмъртно да го дегизират. Неговите възгледи, за които Англия го изгони на времето, сега ще се сметнат за малка юношеска слабост. Не един критик ще уверява читателите, че ако Шели бе доживял зряла възраст, той сигурно е щял да се „укроти“ и да стане почтен британец. Съставителите на литературни учебници ще пропускат такива негови изрази като: „Няма друго богатство освен човешкия труд“, „В нашата епоха и любовта се продава“, „Общественият строй, в който живеем, е смес на феодални дивотии и несъвършена цивилизация“, „Все повече ненавиждам съществуващия ред, задъхвам се от омраза, като мисля за среброто, за разкоша, за баловете, за титлите, за короните.“ В луксозните издания на „избраните му творби“ често ще липсват някои стихотворения като „нехудожествени“, макар внимателното око да би открило, че тяхната „нехудожественост“ е само в ярката им политичност. Ще се пишат психологически етюди, за да се обясни как трябва да се разбира Шели — че той бил ефирен мечтател, дух, който витае сред облаци и се храни с рожбите на собственото си въображение; и само затова създавал такива картини на бъдещото човечество, където „троновете са без крале, а хората са еднакви, вън от класа, освободени от обожание, страхопочит и ранг“. Тези видения той рисувал така, както би нарисувал и една цветна леха от градините на Семирамида — за да поддържа сладостното буйство на фантазията си, а не, защото с цялото си същество се е стремял към един по-добър свят. И макар да се споменава, че Русо, Волтер, Дидро и утопистите са му влияли, за негов пръв и велик учител ще се сочи старият Платон, за да може още веднъж да се подчертае, че той е бил отдалечен от действителния живот и че неговата поезия се отнася само до автономното царство на идеите.

А всъщност малцина са били тъй земни, тъй близки до живота като Шели. Твърде сложен и своеобразен е неговият платонизъм, за да може изобщо да се нарече платонизъм. Наистина в „Аластор“ героят търси цял живот върховната красота, която е видял само насън, и накрая умира, без да я намери; в „Епипсихидион“ се говори за светлината, бликнала през телесната обвивка на любимото момиче — светлина, която е самата вечна Любов; в „Мимозата“ красивата жена и цветята загиват, а в заключението се казва, че може би, невидима за нашите сетива, тяхната прелест е останала неизменна — и всичко това безспорно са навеи от големия елински идеалист. Но от друга страна, „Аластор“ звучи като скрит упрек срещу безплодното бленуване, „Епипсихидион“ при цялата си приповдигнатост е пълен с прости, човешки чувства, в „Мимозата“ има болка и копнеж да се запази тук, на земята, тази красота. Даже вътре в самия художествен замисъл човекът неусетно се налага над философа.

Още по-ясно се чувствува това при живата поетична тъкан. Каква сетивна стихия бушува в тия стихове — цяла бездна ги дели от студената неподвижност на Платоновите абстракции. Огромни, титанични образи, които просто се разрушават от собствената си мощ и ръката на художника ги е задържала малко преди да рухнат, в оня миг, когато животът им е най-буйно изразен; филигранни детайли, осезаеми до болезненост; скрити свойства, изтръгнати от сърцевината на нещата и превърнати в нагледи; цветна феерия с непрекъсната смяна на светлините; кинематографична подвижност на контурите — цяло едно пиршество за смаяните очи. Пиршество и за слуха — рядко музиката на словата е карала с такова вълшебство дори немите предмети да пеят заключени в тях мелодии. Тук няма онази преднамерена благозвучност, която при цялото си съвършенство напомня за някакъв инструментализъм. Отвъд оня предел, където стихът трябва да стане песен, Шели винаги има предимството на човешкия глас пред всякакъв инструмент — той не подрежда звуци, а говори. И цялото това богатство на картини и тонове, което зашеметява сетивата, е дълбоко враждебно на истинския платонизъм; то е отказ от Красотата-идея, превъзнасяне на единствената земна красота. Геният на Шели е влюбен в явлението даже когато търси зад него същност.

А и самият му копнеж по идеала се родее с Платон само за повърхностния (или недобросъвестния) поглед. Въпросът е какъв е идеалът. Ако той крие предчувствието на онова, което не е, но ще бъде, кой може да го нарече откъсвате от живота? Напротив, то е срастване с живота, проникване в посоката му, то е задълбаване. Когато потоците са още в лед, за пролетта могат да копнеят само дърветата с най-дълбоки корени, защото те първи усещат, че земята се затопля.

Идеалът на Шели е социализмът, макар че той не е знаел името му. Той наистина е бил „сърце на сърцата“, за да усета пулса на цялата човешка история. И все пак епохата скова дори и неговата мощ. Какво му оставаше да направи, освен да се взира в далечината? Работниците бяха пръсната и сляпа маса, този, който щеше да преобрази безцелния им гняв в наука, току-що бе роден. Поетът можеше само да мечтае.

Но тия мечти не са пухени възглавници, Платоново убежище, където да бяга от истината. Един войник, който сънува, един от малцината самотни часовои в нощта на своето време, застанали на границата, откъдето другите виждат само мрак, той живее с видения. Нека са задоблачни и далечни — могат пи да бъдат други при това разстояние? Дори и такива, те пак са „бранен кораб“ — и за него, повел борба с безсърдечието и пошлостта на своя свят, и за тези, които ще дойдат след него.

Защото въпреки всички опити да бъде подправен и приглушен, Шели остана при истинските си приятели. Двадесет години след смъртта му могъщите редици на чартистите ще пеят „Песен на британците“, великото стихотворение, което първо в цялата световна поезия призова пролетариата да стане господар на живота. Най-големият чартистки вестник ще пише за него: „Между малкото, които могат да се нарекат поети на народа, безспорно първото и най-благородно име е това на Шели.“ Енгелс ще го нарече не само „гениален прорицател“ но и „любим поет на английските работници“. За Маркс той ще остане „революционер от главата до петите, който, ако би живял, всякога би бил в авангарда на социализма“. Английските, ирландските, германските, холандските, американските пролетарии ще крачат с неговите химни — те винаги са звучали, когато се е водил бой за свобода — и в 1848, и в 1860, и в 1880, и в 1896, и 1903! От трибуната на Първия конгрес на съветските писатели Горки ще посочи Шели за пример на народностен поет. И днес освободеното човечество с наслада ще чете своя безсмъртен „предвестник и тълкувател“ — и може би не един от дръзките умове, които протягат ръка към Космоса, ще се вдъхнови от апотеоза на „Прометей“, последното велико пророчество на поета:

Той язди бурите. Небето вечно младо

звездите си му даде — като стадо

минават те край него, да ги преброи.

И вика бездната от дълбини незнайни:

„Небе, останаха ли в тебе тайни?

Аз нямам вече моите — Човекът ме разкри!“