Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
East of Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 350гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
elli(2008)
Допълнителна корекция
BHorse(2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон(2013 г.)

Издание:

Джон Стайнбек. На изток от Рая

Роман. Първо издание

Народна култура, София, 1986

679 с.

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
  3. —Корекции от Диан Жон

Статия

По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
На изток от рая
East of Eden
АвторДжон Стайнбек
Първо издание1952 г.
САЩ
ИздателствоThe Viking Press
Оригинален езиканглийски
Жанрроман
ISBNISBN 9547331434
На изток от рая в Общомедия

„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.

Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.

Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.

На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.

Издания в България

Външни препратки

Глава 10

1

Когато двама мъже живеят заедно, в резултат на зародилото се взаимно раздразнение, те обикновено поддържат доста немарливо къщата си. Щом са сами, двамата постоянно се намират в състояние пред скарване. Не мина много след връщането на Адам Траск и напрежението почна да расте. Двамата братя бяха прекалено много заедно и твърде рядко с други хора. Няколко месеца им отидоха, докато уредят парите на Сайръс и лихвените проценти. Отидоха заедно до Вашингтон да видят гроба — плоча от хубав камък, увенчана с чугунена звезда и герб и с дупка за поставяне на флагче в Деня на падналите герои. Братята останаха дълго край гроба, после си тръгнаха и повече не споменаха Сайръс. Ако Сайръс наистина е бил безчестен, бе го сторил добре. Никой не зададе въпрос за парите. Но той все така смущаваше мислите на Чарлз.

Като се върнаха, Адам го попита:

— Защо не си купиш нови дрехи? Сега си богат, а се държиш, като че те е страх да похарчиш и един цент.

— Страх ме е — призна Чарлз.

— Защо?

— Ами ако се наложи да ги връщам?

— Ти още ли ще опяваш за това? Ако имаше нещо нередно, мислиш ли, че досега нямаше да чуем?

— Знам ли — отвърна Чарлз. — Предпочитам да не говоря. Но същата вечер той отново повдигна въпроса.

— Едно нещо ме тревожи — поде той.

— За парите ли?

— Да, за парите. Ако човек спечели толкова пари, все трябва да има някакви боклуци.

— Какво имаш предвид?

— Ами документи, счетоводни книги, разписки, продавателни, сметки… а ние прегледахме татковите неща и не открихме нищо подобно.

— Може да ги е изгорил — подхвърли Адам.

— Може — съгласи се Чарлз.

Братята заживяха в стила, установен от Чарлз — стил, който той за нищо не искаше да промени. Удареше ли сутрин четири и половина, той бе вече на крак, сякаш месинговото махало го сръчкваше в ребрата. Всъщност се събуждаше секунда преди четири и половина. И вече с отворени очи, той мигваше веднъж и чуваше гонга. За миг оставаше да лежи неподвижен, взирайки се в мрака; почесваше корема си, посягаше към масата до леглото и ръката му попадаше точно върху кутийката серен кибрит. Пръстите му изваждаха клечка и я драсваха. Сярата в синята главичка пламваше, а след това се подхващаше и клечката. Чарлз запалваше свещта до леглото си, отхвърляше завивката и ставаше. Носеше дълги сиви гащи, издути на коленете и хлабави около глезените. Отиваше с прозявка до вратата, отваряше я и се провикваше:

— Четири и половина, Адам! Време е за ставане, събуди се!

— Няма ли веднъж да забравиш? — приглушено викна Адам.

— Време е за ставане — Чарлз нахлузи панталоните си и наниза презрамките над хълбоците. — Но ти може да не ставаш. Богат човек си. Търкаляй се в постелята цял ден!

— Ти също. Но продължаваме да ставаме по тъмно.

— Ти няма защо да ставаш — повтори Чарлз. — Само че ако искаш да работиш земята, по-добре да работиш!

— Значи да купим още земя — мрачно каза Адам, — за да имаме още повече работа.

— Хайде, хайде! Щом не искаш, не ставай.

— Бас държа, че и да останеш в леглото, не можеш да заспиш — каза Адам. — Ставаш, защото искаш да станеш, а после се биеш в гърдите, сякаш имаш по шест пръста на ръката.

Чарлз отиде в кухнята и запали лампата.

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза той, изчука пепелта от скарата на печката, хвърли хартия върху голите въглени и задуха, додето се разгорят.

Адам го наблюдаваше от вратата.

— Значи и кибрит не употребяваш.

— Я си гледай шантавата работа! — избухна Чарлз. — Стига си ме заяждал!

— Дадено — отвърна Адам, — ще си я гледам. Моята работа май не е тук.

— Както щеш. Щом пожелаеш да се махнеш, махай се начаса!

Глупава беше тази кавга, но Адам вече не можеше да я прекрати. Гласът му продължаваше да кънти въпреки волята, сипеше ядни и дразнещи думи.

— Дяволски си прав! Поискам ли, махам се. Тоя дом е толкова мой, колкото и твой.

— Тогава защо не свършиш някоя работа?

— Боже мой! — извика Адам. — За какво се дърлим? Хайде стига!

— Не желая неприятности — каза Чарлз. Сипа претоплен качамак в две купи и ги хлъзна на масата.

Братята седнаха. Чарлз намаза резен хляб с масло, после бръкна с ножа в мармалада и го разстла върху маслото. Посегна с ножа към маслото за втория резен и то се изцапа с мармалад.

— Поврага! — кипна Адам. — Не можеш ли да си обършеш ножа? Виж как изцапа маслото!

Чарлз остави ножа и хляба на масата и облегна длани от двете им страни.

— Най-добре да се пръждосаш оттук.

Адам се изправи.

— Най-добре да живея в кочината — каза той и излезе.

2

Минаха осем месеца, преди да се видят отново. Чарлз се връщаше от работа и свари Адам да си полива главата с вода от кухненската кофа.

— Здравей — рече той. — Как си?

— Чудесно — отвърна Адам.

— Къде беше?

— В Бостън.

— И никъде другаде?

— Никъде. Разглеждах града.

Братята заживяха постарому, но всеки внимаваше да не показва яда си. В известен смисъл всеки предпазваше другия и така спасяваше себе си. Чарлз, ранобуден както винаги, приготовляваше закуската и чак тогава будеше Адам. Адам пък почистваше къщата и се залови да води книжата на фермата. По този предпазлив начин живяха цели две години, но накрая раздразнението им отново мина границата.

Една зимна вечер Адам вдигна глава от приходно-разходната книга и рече:

— Чудесно е в Калифорния. Особено през зимата. Там можеш да посадиш абсолютно всичко.

— Естествено, че можеш. А какво ще го правиш, след като се роди?

— Да кажем пшеница, а? В Калифорния сеят много пшеница.

— Но я напада главнята — каза Чарлз.

— Защо си толкова сигурен? Виж какво, Чарлз, в Калифорния всичко расте толкова бързо, че казват: посадиш ли нещо, бързо бягай встрани, ако не искаш кълновете да те съборят.

— Тогава защо, по дяволите, не отидеш там? Когато кажеш, готов съм да ти откупя дела.

Адам си замълча, но на сутринта, докато се решеше пред малкото огледалце, наново подкачи:

— В Калифорния изобщо няма зима. През цялото време е като пролет.

— Аз обичам зимата — каза Чарлз. Адам се приближи до печката.

— Не се сърди! — рече той.

— А ти не се заяждай. Колко яйца искаш?

— Четири — отвърна Адам.

Чарлз сложи седем яйца на затоплящата се печка и грижливо стъкна огъня с подпалки, докато накрая той неистово лумна. Нагласи тигана направо върху пламъка. И докато припържваше сланината, мрачното му настроение взе да преминава.

— Адам — почна той, — не знам забелязваш ли, но всяка втора дума ти е за Калифорния. Наистина ли искаш да заминеш?

— Тъкмо това и аз искам да разбера — изсмя се Адам. — Знам ли? То е нещо като ставането сутрин: не ми се става, но и не ми се ще да се излежавам.

— Голям въпрос го направи — рече Чарлз.

— В казармата — продължи Адам — всяка сутрин почваше с оная проклета тръба. И аз се заклех пред Бога, че изляза ли веднъж, всеки ден ще спя до обяд. А ето че сега се вдигам половин час преди тръбата. Кажи ми, Чарлз, за какви дяволи се блъскаме?

— Не може хем да си лежиш, хем да управляваш стопанство — каза Чарлз и разбърка с вилица съскащата сланина.

— Погледни сега — разпалено поде Адам, — никой от нас няма ни дете, ни коте, да не говорим за жени. И както сме я подкарали, май така ще си останем завинаги. Време не ни остава да се огледаме за жена. А кроим планове да присъединим към нашата земя и тази на Кларк, стига да е прилична цената. Защо?

— Страшно хубав имот — каза Чарлз. — Заедно с нашия ще стане една от най-хубавите ферми в околността. Я кажи, да не си намислил да се жениш?

— Не. Нали точно това ти казвам. След някоя и друга година ще имаме най-хубавата ферма в околността. Двама самотни и вонящи старци, които се пребиват от работа. После единият от нас ще пукне и приказната ферма ще остане на другия самотен и вонящ старец, сетне и той ще пукне…

— Какви си ги задрънкал? — прекъсна го Чарлз. — Чак неудобно ми става и почвам да се изпотявам. Изплюй камъчето, какво си намислил?

— Нямам никакви развлечения — отговори Адам — или най-малкото не са достатъчно. Пребивам се от работа за това, което получавам, а всъщност няма за какво да работя.

— Ами тогава се откажи! — викна Чарлз. — Върви по дяволите! Не виждам някой да те е вързал. Иди в Южните морета и се люлей на хамак, ако смяташ, че ще ти бъде по-хубаво.

— Недей да се сърдиш — спокойно рече Адам. — То е като ставането. Не искам да ставам, не искам и да лежа. Не искам да стоя тук, но и не искам да се махна.

— Дразниш ме — каза Чарлз.

— Помисли, Чарлз. На теб харесва ли ти тука?

— Да.

— И смяташ да изкараш тук целия си живот?

— Да.

— Исусе, де да ми беше толкова лесно! Според теб какво ми е?

— Мисля, че е мъжки сърбеж. Ела довечера в хотела и ще се излекуваш.

— Май си прав — каза Адам. — Но с курволяка никога не ми е било много хубаво.

— Все едно е. Затваряш си очите и… никаква разлика.

— В полка момчетата си имаха по някоя наоколо. Известно време и аз имах. Индианка.

Чарлз заинтригуван го погледна.

— Баща ни ще се обърне в гроба, ако разбере, че си мърсувал в армията, и то с индианки. И как беше?

— Доста добре. Переше ми дрехите, кърпеше ме, сегиз-тогиз ще сготви.

— За другото питам аз. Там как беше?

— Добре. Една такава приятна, нежна и мила. Приятна. Мила.

— Имаш късмет, че не те е ръгнала с ножа, докато спиш.

— Никога. Много добра беше.

— Нещо ти светнаха очите. Тая женска май доста ти е завъртяла главата.

— Май така беше — призна Адам.

— И какво стана с нея?

— Едра шарка.

— Друга не намери ли?

Очите на Адам се натъжиха.

— Натрупахме ги като дърва, над двеста души, ръце и крака стърчат на всички страни… Отгоре нахвърляхме сух пръчколяк и ги заляхме с петрол.

— Чувал съм, че индианците не издържат на шарката.

— Направо ги убива — рече Адам. — Сланината прегаря.

Чарлз рязко се обърна към огъня.

— Тъкмо ще стане хрускава — каза той. — Обичам да ми хруска. — Изтика сланината в една чиния, счупи яйцата в горещата мазнина, а те подскочиха, краищата им се заогъваха в кафеникава дантела, зацвъртяха. — Имаше тук една учителка — продължи Чарлз. — Такава хубавица не си виждал. С най-малките крачета. Дрехите си купуваше все от Ню Йорк. Руса. Но такива малки ходила надали си виждал. Пееше в хора. Всички тръгнаха на църква. Пребиваха се кой по-напред да влезе. Доста отдавна беше.

— Когато ми писа, че имаш намерение да се жениш?

— Именно — Чарлз се ухили. — Не остана младо биче в околията да не го тръшна венчалната треска.

— И какво стана с нея?

— Нали знаеш как става? Жените се разшаваха, как ще я оставят! Съюзиха се и хайде, изгониха я. Казваха, че носела копринено бельо. Много беше префърцунена! Училищният съвет я уволни насред срока. Стъпалото й ей таковичка. И все й се виждаха глезените, уж случайно. Все си ги показваше.

— Ти запозна ли се с нея? — попита Адам.

— Не. Ходех на църква. Зор да влезеш. Такива хубави момичета не са за малки градчета. На всеки му бръмва мухата. Докарват бъркотии.

— Помниш ли дъщерята на Самуелс? — сети се Адам. — И тя беше много хубава. Какво стана с нея?

— Същото. Бъркотия. И замина. Чух, че живеела във Филаделфия. Шивачка станала. За една-единствена рокля взимала по десет долара.

— Навярно и ние трябва да се махнем — рече Адам.

— Още ли мислиш за Калифорния?

— Да.

Търпението на Чарлз се изпари.

— Да се разкарваш оттука! — разкрещя се той. — Искам да се махнеш от тоя дом. Ще ти изплатя целия дял или ще го продам, или каквото кажеш, само се пръждосвай, кучи сине!… — Замълча. — Прощавай за това, последното! Но да пукна, вбесяваш ме!

— Ще си отида — каза Адам.

3

След три месеца Чарлз получи цветна илюстрована картичка от Рио де Жанейро. На гърба Адам бе написал с разкрачен писец: „Когато там е зима, тук е лято. Защо не дойдеш?“ Половин година по-късно пристигна втора картичка, този път от Буенос Айрес. „Мили Чарлз, ей Богу, това се казва голям град! Говорят испански и френски. Пращам ти една книга.“

Но книга не дойде. Чарлз проверяваше цяла зима, че и през пролетта. Но вместо книга пристигна си Адам, загорял и с чуждоземни дрехи.

— Как си? — попита го Чарлз.

— Чудесно. Получи ли книгата?

— Не.

— Интересно, какво ли е станало с нея? Беше с картини.

— Оставаш ли?

— Така мисля. Имам да ти разказвам за тази страна…

— Не искам и да чувам — отсече Чарлз.

— Господи, колко си ограничен! — каза Адам.

— Виждам как всичко ще се повтори. Ще постоиш година, година и нещо, после ще те хванат дяволите, а от това и мене ще ме хванат дяволите. Първо ще се разярим един на друг, сетне ще станем много учтиви помежду си, което е най-лошото. Тогава ще избухнем, ти отново ще заминеш, после пак ще се върнеш и всичко пак ще се повтори…

— Ти искаш ли да остана? — попита Адам.

— Искам — каза Чарлз. — Когато те няма, липсваш ми. Но знам, че пак ще стане същото.

Тъкмо така и стана. Известно време обсъждаха старите времена, известно време си разказваха какво се е случило, докато са били разделени, и накрая изпаднаха в онова продължително и грозно мълчание, което означава часове работа, без да се обели дума, предпазлива любезност и светкавици от яд. И понеже времето им заедно беше безгранично, това сякаш продължи безкрайно.

Една вечер Адам се обади:

— Знаеш ли, че ставам на трийсет и седем? Половин живот.

— Почва се — каза Чарлз. — Похабен живот. Виж какво, Адам, може ли този път да не се караме?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ако не изневерим на навика си, ще се караме три-четири седмици, докато се приготвиш за ново заминаване. Ако не те свърта тук, не може ли направо да си тръгнеш и да си спестим кавгата?

Адам се разсмя и напрежението в стаята изчезна.

— Добре че си имам толкоз умен брат! — каза той. — Много ясно, щом треската ме тресне яката, заминавам си без бой. Да, така ми харесва. Чарлз, ти нали забогатяваш?

— Добре я карам, но не бих казал богат…

— Значи искаш да кажеш, че не си купил четири постройки и хотела?

— Не съм.

— Но си ги купил. Чарлз, благодарение на тебе нашата ферма стана най-свястната в тоя край. Хайде да построим и една нова къща, с баня и вана, с течаща вода и клозет, а? Вече не сме сиромаси. Ето, хората казват, че ти си може би най-богатият човек в околността.

— Нямаме нужда от нова къща — грубо го прекъсна Чарлз. — Задръж си побърканите хрумвания!

— Знаеш ли колко е хубаво да ходиш по нужда, без да излизаш навън?

— Задръж си побърканите идеи! — Адам се забавляваше.

— Тогава аз ще си построя една съвсем малка къщичка там горе, до гората. Какво ще кажеш? Така няма да си стъпваме по нервите.

— Не искам да строиш на мястото.

— Половината е моя.

— Ще я купя.

— Но аз не искам да я продавам. — Очите на Чарлз блеснаха.

— Аз пък ще ти подпаля проклетата къща!

— Сигурен съм — каза Адам, внезапно отрезнял. — Вярвам, че ще го направиш. Иначе не би ме гледал така.

— Много размишлявах — бавно рече Чарлз — и само чаках да зачекнеш въпроса. Но, изглежда, няма да го сториш.

— Изясни се.

— Нали помниш, че телеграфически ми бе поискал сто долара?

— Как да не помня. Тогава ми спаси живота. Но защо?

— Така и не си ми ги върнал.

— Не може да бъде.

— Не си.

Адам наведе поглед към старата маса, до която бе седял Сайръс, почуквайки дървения си крак с пръчка. А старата газена лампа висеше над средата на масата и от кръглия рочестърски фитил струеше трептяща жълта светлина. И бавно каза:

— Утре ще ти ги върна.

— Доста време ти дадох.

— Вярно е, Чарлз. Не трябваше да забравям. — Замълча и се замисли. Накрая додаде: — Ти не знаеш защо ми трябваха.

— Не съм те питал.

— И аз не съм ти казвал. Сигурно от срам. Бях в затвора, Чарлз. Избягах.

Чарлз отвори уста.

— За какво приказваш?

— Ще ти обясня. Бях бродяга, арестуваха ме за скитничество и ме пратиха да чукам камъни по пътищата. Нощем ни връзваха краката с верига. След шест месеца ме пуснаха и веднага пак ме прибраха. Така строят пътищата. Три дни преди да ми изтече втората половин година, избягах. Преминах границата на Джорджия, ограбих един магазин да си взема дрехи и ти пратих телеграмата.

— Да не повярваш! Но всъщност аз ти вярвам. Ти не лъжеш. Разбира се, вярвам ти. Но защо не ми разказа?

— Сигурно ме е било срам. Но сега ми е още по-срамно, че не съм ти върнал парите.

— Да забравим! — каза Чарлз. — И аз пък, защо ли ти споменах?

— А, моля ти се! Утре ще ти ги върна.

— Да пукна! — извика Чарлз. — Брат ми — затворник!

— Няма защо толкова да се радваш.

— Не знам защо — продължи Чарлз, — но почвам да се гордея. Брат ми — затворник! Едно ми кажи, Адам. Кой те би да изчакваш последните три дни преди освобождаването, та тогава да бягаш?

Адам се усмихна.

— Имаше причини — рече той. — Страх ме беше, че ако си излежа присъдата, току-виж ме пипнали на нова сметка. И си казвах, че ако дочакам края, едва ли ще си помислят, че искам да избягам. И още…

— Смислено — съгласи се Чарлз. — И още какво?

— Това, мисля, е най-многозначителното — каза Адам — и най-трудно за обяснение. Смятах, че дължа на държавата шест месеца. Такава беше присъдата. И хич не ми беше приятно да я мамя. Измамих я само с три дни.

Чарлз избухна в смях.

— Ама че си луд кучи син! — възкликна той с любов. — Но нали казваш, че си ограбил магазин?

— Върнах им парите с десет на сто лихва — рече Адам. Чарлз се наведе напред.

— Разкажи ми за наказателната бригада, Адам.

— Разбира се, Чарлз, ще ти разкажа.