Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East of Eden, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кръстан Дянков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 347гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- elli(2008)
- Допълнителна корекция
- BHorse(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
Издание:
Джон Стайнбек. На изток от Рая
Роман. Първо издание
Народна култура, София, 1986
679 с.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
- —Корекции от Диан Жон
Статия
По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
На изток от рая | |
East of Eden | |
Автор | Джон Стайнбек |
---|---|
Първо издание | 1952 г. САЩ |
Издателство | The Viking Press |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
ISBN | ISBN 9547331434 |
На изток от рая в Общомедия |
„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.
Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.
Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.
„На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.
Външни препратки
- „На изток от рая“ на сайта „Моята библиотека“ – Пълен текст на български език.
- Стайнбек, Джон. На изток от рая. ИК „Прозорец“, 2000. ISBN 9547331434.
Глава 6
1
След като Адам постъпи във войската, а Сайръс се премести във Вашингтон, Чарлз остана във фермата сам. Хвалеше се как щял да си вземе жена, ала не правеше нищо, за да стане това по обикновения начин: като си определя срещи с момичета и ги води на танци, за да се увери по един или друг начин в техните добродетели, докато накрая смирено се поддаде на брака. Истината бе, че Чарлз изпитваше неизмерима боязън от момичета. И като повечето стеснителни мъже, задоволяваше естествените си нагони, търсейки анонимността на проститутката. За срамежливия мъж такава жена е самата сигурност. След като й е платил, и то предварително, тя се превръща във вещ и плахият може спокойно да се весели и дори да е груб с нея. Освен това отсъства ужасът, че могат евентуално да ти откажат, който обикновено присвива червата на по-неуверените мъже.
Споразумението беше просто и, по разбираеми причини, тайно. Собственикът на хана държеше на горния си етаж три стаи за приходящи, които за по две седмици даваше под наем на разни момичета. Изтекат ли двете седмици, на тяхно място идваха нови. Мистър Холъм, ханджията, нямаше нищо общо със споразумението. Можеше почти със сигурност да каже, че нищо не знае. Той просто прибираше нормалния наем в петорен размер. Момичетата се осигуряваха, разпределяха, преместваха, контролираха и ограбваха от някакъв сутеньор на име Едуардс, който живееше в Бостън. Стоката му се движеше на бавни кръгове из малките градчета и никъде не се застояваше повече от половин месец. Системата беше безкрайно резултатна. Никое момиче не се задържаше някъде толкова дълго, че да предизвика забележка било от страна на гражданството, било от страна на шерифа. Стояха си предимно по стаите и отбягваха публичния показ. Под страх от побой им беше забранено да пият, да вдигат шум или да се влюбват. Храната им се носеше по стаите, а на клиентелата се осигуряваше грижливо прикритие. На пияниците не се разрешаваше да се качват при тях. На половин година всяко момиче имаше право на едномесечна отпуска, за да се напие и да прави каквото си иска. Но ако по време на работа не се подчинеше на правилата, мистър Едуардс лично я разголваше, запушваше й устата и я налагаше с камшика си, додето й остане един дъх живот. Повтореше ли, озоваваше се в затвора по обвинение в скитничество и открита проституция.
Двуседмичният престой имаше и друго предимство. Много от момичетата биваха болни и почти винаги успяваха да се изпарят, преди подаръкът им да се е излюпил у някой клиент. Така мъжете нямаше кому да се гневят. Мистър Холъм не знаеше нищо по тези въпроси, а Едуардс никога не се появяваше в обществото като служебно лице. Изобщо в работата му имаше много добри неща. Момичетата си приличаха по редица признаци: едри, напращели, лениви и тъпи. Човек трудно можеше да установи кога е дошла новата смяна. Чарлз Траск свикна да посещава хана поне веднъж на две седмици, пролазваше до горния етаж, свършваше там работата си набързо и слизаше в бара за едно умерено напиване.
Къщата на семейство Траск не е била никога радостна къща, но откак в нея остана само Чарлз, тя доби мрачния вид на ускорената разруха. Дантелените пердета почерняха, подовете, макар и премитани, бяха лепливи и влажни. А мазнината от тиганите полира цялата кухня: и стените, и прозорците, и тавана. Постоянното стъргане на живелите тук жени и двугодното основно изтупване бяха поддържали дома сравнително чист. Чарлз най-многото да помете. Отказа се от чаршафите си и спеше между две одеяла. Каква полза да чистиш една къща, когато няма кой да я види? Той се поизмиваше и навличаше чисти дрехи единствено вечерите, когато прескачаше до хана.
Бе станал неспокоен и се будеше в зори. И работеше по полето главно защото се чувстваше самотен. Върнеше ли се от къра, ще се надъни с пържено, лягаше и заспиваше в дълбоко вцепенение.
Тъмното му лице придоби сериозната безизразност на човек, който почти всякога е сам. За брат си тъгуваше повече, отколкото за майка си и баща си. И съвършено неточно си спомняше времето отпреди заминаването на Адам като щастливото време, за което мечтаеше да се върне пак.
През тия години не се разболя нито веднъж, ако, разбира се, не се смята хроничният запек, който беше и все още е нещо обикновено за мъже, които живеят сами, сами си готвят и се хранят в самота. Ето защо редовно гълташе мощното слабително, наречено „Жизнения еликсир на отец Джордж“.
На третата година от своето самотничество преживя нещастен случай. Бе се захванал да вади камъни и да ги влачи до каменния зид. Но един доста голям балван му се опъна. Чарлз го атакува с дълъг железен лост, камъкът се размърда, но все се претъркулваше на мястото си. Най-сетне изгуби търпение. На лицето му се изписа усмивчица, сякаш вместо с камъка трябваше да се пребори в мълчалива ярост с човек. Натика лоста дълбоко под него и налегна с цялата си тежест. Лостът се отметна и горният му край го цапардоса по челото. Няколко минути лежа в безсъзнание на полето, след това се изтърколи и полуослепял, едва се добра до къщата. По средата на челото му, от косата до веждите, минаваше дълга и разкъсана подутина. Няколко седмици превързваше главата си, защото раната му забра, но това не го разтревожи. В ония дни се смяташе, че гнойта е благодатна, тъй като показва, че раната зараства както трябва. Когато тя наистина зарасна, остана дълъг набръчкан белег, но докато в повечето случаи кожата на белега е по-светла от останалата, неговата ставаше все по-тъмнокафява. Вероятно лостът бе втрил ръжда под кожата, та се получаваше нещо като татуировка.
Раната не обезпокои Чарлз, но белегът го смущаваше. Напомняше дълга драскотина, оставена от нокът. Гледаше го често в огледалцето до печката и сресваше косата си ниско над челото, дано го прикрие по-добре. Почна да се срамува от белега, намрази го. Погледнеше ли го някой там, дразнеше се, а пък да го запитат от какво му е, пламваше от ярост. В писмо до брат си сподели какво го мъчи:
„Все едно, че някой ме е белязал като крава. И тая проклетия все потъмнява. Сигурно, като се върнеш у дома, ще е станала черна. Сега ми трябва само още една от другата страна, за да замязам на католик по заговезни. Ядосва ме, но не знам защо. Толкова други белези имам. Просто все едно, че съм белязан. Отида ли в града, например в кръчмата, всички все там ме гледат. И ги чувам какво си говорят, когато решат, че не ги слушам. Проклетници, ако знаех само защо са толкова любопитни! Дотам е стигнало, че вече не ми се ходи в града.“
2
Адам се уволни в 1885 година и пое за дома. Външно не беше се променил особено. В поведението му нямаше нищо военно. В кавалерията беше по-друго, макар в някои ескадрони да се гордееха с небрежната си походка. Струваше му се, че върви като на сън. Не е лесно да се простиш с един живот, с който така издълбоко си привикнал, колкото и да го ненавиждаш. На сутринта се бе събудил на секундата, но изчака тръбата в леглото. Прасците му усещаха, че я няма прегръдката на гамашите, шията му изглеждаше гола без стегнатата яка. Озова се в Чикаго и без да има никаква причина, нае мебелирана стая за една седмица, престоя в нея два дни, замина за Бъфало, там му хрумна друго и отиде на Ниагарския водопад. Не искаше да се прибере вкъщи и гледаше да отлага това колкото може по-дълго. В спомените му родният дом не бе свързан с нищо приятно. Чувствата, които бе изпитвал там, сега бяха мъртви и той нямаше никакво желание да ги съживява. Гледаше водопада с часове. И ревът на водите го хипнотизираше и вцепеняваше.
Една вечер изпита съсипващата липса на другарите си по палатка от казармата. Нещо отвътре го накара да хукне и да потърси компания, за да се стопли, каква да е компания. Първото многолюдно място, на което попадна, беше една пивничка, претъпкана и задимена. Въздъхна от удоволствие, че е намерил гнездо в човешката маса, досущ като котка, която се е сгушила в купчина насечени дърва. Поръча си уиски, изпи го и усети колко му е хубаво и топло. Не виждаше и не чуваше нищо. Просто попиваше чуждото присъствие. Стана късно и мъжете почнаха да се разотиват, а него отново го достраша от мига, когато трябва да се върне у дома. Скоро остана сам с кръчмаря, който се бе заел да лъска махагона на тезгяха, мъчейки се с поглед и жест да внуши на Адам, че трябва да си върви.
— Ще пия още едно — каза Адам.
Кръчмарят му подаде бутилката. Сега Адам го забеляза за първи път. На челото му имаше малиновочервен белег.
— Не съм тукашен — рече Адам.
— На водопада повечето са така — отвърна кръчмарят.
— Бях във войската. Кавалерия.
— Хубаво — рече кръчмарят.
Адам изведнъж реши, че е длъжен да направи впечатление на този човек и по някакъв начин да му влезе под кожата.
— Бихме се с индианците. Голяма работа беше! — Онзи не отвърна. — И брат ми има белег на челото.
Кръчмарят докосна с пръсти малиновочервения белег.
— По рождение — рече той. — Всяка година става все по-голям. И на брат ти ли е така?
— Неговият е от рана. Писа ми.
— Забелязваш ли, че моят прилича на котка?
— Да, наистина прилича.
— Оттам ми е и прякорът, Котката. Цял живот го нося. Казват, че когато ме е раждала, старата сигурно се е уплашила от някоя котка.
— Прибирам се вкъщи. Сума време съм отсъствал. Ще пиеш ли едно?
— Благодаря. Къде си отседнал?
— В пансиона на мисис Мей.
— Знам я. Разправят, че издувала хората със супа, за да не ядат много месо.
— Според мен всяка професия си има тънкостите — каза Адам.
— И според мен е така. В моята само колко са!
— Положително — съгласи се Адам.
— Но има една тънкост, която много ми трябва, но не я знам. Чудя се как да я науча.
— И каква е тя?
— Как, по дяволите, да те накарам да се прибереш, че да затворя. — Адам се облещи към човека, облещи се, но нищо не каза. — Шегувам се — неловко каза кръчмарят.
— Май че утре ще се прибера — рече Адам. — Искам да кажа у нас, вкъщи.
— Добър ти път! — каза кръчмарят.
Адам тръгна през стъменото градче, ускорявайки крачка, сякаш самотата му дишаше в гърба. Като се качваше по хлътналите предни стъпала на пансиона, те предупредително изскърцаха. Холът едва светлееше от точицата жълта светлинка на газена лампа с толкова ниско смъкнат фитил, че припламваше като на угасване. Собственицата стоеше на отворената си врата, носът и, хвърлил сянка чак до брадата, а студените й очи проследиха Адам, както правят очите на портрет, нарисуван в пълен фас. Носът й душеше уискито в стомаха му.
— Лека нощ — каза Адам. Тя не отвърна.
Вече в горния край на стъпалата, Адам погледна надолу. Беше повдигнала глава и сега брадата й проточваше сянката си по шията, а очите й гледаха без зеници.
Стаята му замириса на многократно овлажняван и пресъхвал прахоляк. Измъкна клечка кибрит, драсна и запали парчето свещ в лакирания свещник. Леглото му се стори хлътнало като хамак и покрито е кирлив шарен юрган, чийто памучен пълнеж се подаваше по краищата. Стъпалата на верандата отново изскърцаха и Адам се досети, че жената ще застане на вратата си, за да облее с негостоприемността си новодошлия. Седна на дървения стол, облегна лакти на коленете си и подпря брадата си с ръце. Някой от наемателите долу в хола започна търпеливо и продължително да кашля в безмълвната нощ. Адам осъзна, че не може да си отиде у дома. Старите войници бяха разказвали как става онова, което и той се готвеше да направи: „Беше просто непоносимо. Нямаш къде да се денеш. Никого не познаваш. Поскитах, поскитах, па скоро ме хвана паника като дете и докато се усетя, моля се на сержанта отново да ме приемат, все едно че голяма услуга ми прави.“
Отново в Чикаго, Адам влезе пак във войската и помоли да го пратят в стария му полк. В железницата, потеглил на запад, той срещна хора от своя ескадрон и те му се сториха нужни и мили.
Изчаквайки смяната на влаковете в Канзас Сити, чу да го викат по име и в ръката му пъхнаха заповед да се яви при министъра на войната във Вашингтон. За пет години Адам бе не толкова научил, колкото попил правилото никога да не се чуди на заповед. За военнослужещия високопоставените далечни богове от Вашингтон бяха побъркани и ако войникът искаше да се предпази от неприятности, за генералите трябваше да се сеща колкото може по-рядко. На съответния ден Адам съобщи името си на един чиновник и седна в някаква чакалня. Баща му го намери там. Трябваше му миг да разпознае Сайръс, но много повече, за да свикне, че това е той. Сайръс бе станал голям човек. И дрехите му бяха като на голям човек — черно рипсено сако и панталони, широкопола черна шапка, палто с кадифена яка и абаносов бастун, който Сайръс държеше като сабя. И като голям човек се държеше. Говореше бавно и приятно, отмерено и спокойно, с овладени жестове, а новите зъби му придаваха лисича усмивка, нямаща нищо общо с обзелите го чувства.
Адам най-сетне схвана, че това е баща му, но продължаваше да се озадачава. Неочаквано погледна надолу — дървения крак го нямаше! Кракът на баща му беше прав, прегъваше се в коляното, а ходилото бе обуто във висока велурена обувка. При движение накуцваше, но това не беше тропотът на дървената протеза. Сайръс долови погледа му.
— Механичен — обясни той. — На панта и пружина. Ако си кажа, мога и да не куцам. Като го сваля, ще ти го покажа. А сега ела с мене.
— Аз имам заповед, сър — рече Адам. — Трябва да се явя при полковник Уелс.
— Знам, че имаш заповед. Нали аз казвам на Уелс какви заповеди да издава! Ела.
— Ако нямате нищо против, сър — с неудобство каза Адам, — мисля, че първо трябва да се явя пред полковник Уелс.
Баща му се извърна.
— Изпитвам те — великодушно рече той. — Исках да видя има ли днес дисциплина в армията. Добро момче си ти. Знаех си, че добре ще ти се отрази. Мъж и войник си ти, синко!
— Аз имам заповед, сър — отвърна Адам. Този човек му беше чужд. У Адам се надигаше далечно раздразнение. Тук имаше нещо неистинско. И това негово чувство не можа да се разсее нито от бързината, с която се отваряха вратите до полковника, нито от сервилността на офицера, нито дори от думите „Министърът веднага ще ви приеме“.
— Представям ви сина си, господин министре, най-обикновен редник от армията на Съединените щати, какъвто съм бил и аз.
— Мен ме уволниха като ефрейтор, сър — поправи го Адам. До слуха му едва стигаше размяната на комплименти. Той мислеше: „Този човек е министър на войната, не вижда ли, че не е така, както казва баща ми? Та той играе. Какво е станало с него? Смешно, как министърът не разбира.“ Запътиха се към малкия хотел, където живееше Сайръс, и по пътя баща му показваше забележителностите — сгради, исторически места и прочие, — вършейки това с нахалството на лектор.
— Живея на хотел — обясняваше той. — Мислех да си взема къща, но тъй като съм в непрекъснато движение, едва ли би си струвало парите. Повечето време пътувам из страната.
Администраторът в хотела също не виждаше нищо. Поклони се на Сайръс, наричайки го „сенатор“, и даде да се разбере, че на Адам ще бъде осигурена стая дори ако се наложи да бъде изхвърлен друг човек.
— Ще ви моля да изпратите в стаята ми шише уиски.
— Ако желаете, ще ви пратя и натрошен лед.
— Лед ли? — възмути се Сайръс. — Синът ми е войник. — Потупа крака си с бастуна и той издаде кух звук. — Аз също съм бил войник, обикновен редник. За какво ни е лед?
Адам се смая от удобствата на Сайръс. Имаше не само спалня, но и приемна, а тоалетната бе скрита като шкаф в самата спалня. Като се настани в едно дълбоко кресло, Сайръс въздъхна. После подигна крачола на панталона си и Адам забеляза някакво устройство от метал, кожа и дърво. Сайръс откопча кожения пояс, който прикрепяше протезата за сакатия му крак, и подпря имитацията на стола си.
— Понякога страшно ме стиска — каза той.
Сега вече баща му отново беше старият, онзи, когото Адам помнеше. Бе изпитал за миг наченките на презрение, но сега детският страх, уважението и непокорството се върнаха и той наново се превърна в момче, което не иска да си има неприятности и затова проверява настроението на баща си.
Сайръс се поотпусна, изпи си уискито, разхлаби яка и погледна Адам:
— Е?
— Какво, сър?
— Защо се върна в армията?
— Ами… не зная, сър. Дощя ми се.
— Но ти не обичаш войската, Адам.
— Не.
— Защо тогава се върна?
— Не исках да си отида вкъщи.
Сайръс въздъхна и потри с върховете на пръстите си облегалките на креслото.
— И ще останеш ли в казармата?
— Не знам, сър.
— Мога да те вкарам в Уест Пойнт[1]. Влияние имам. Ще ти издействам уволнение и ще влезеш в Уест Пойнт.
— Не искам да ходя там.
— Ти предизвикваш ли ме? — тихо попита Сайръс.
Адам не можа веднага да отговори, разсъдъкът му най-напред подири изход, и тогава рече:
— Да, сър.
— Налей ми уиски, синко — рече Сайръс. Поемайки чашата, продължи: — Питам се знаеш ли наистина, че имам много голямо влияние. Ако искам, мога да подкрепя всеки кандидат за Белия дом с гласовете на цялата Велика армия на Републиката. Дори президентът се интересува от моето мнение по разни обществени въпроси. Мога да провалям сенатори, а постове мога да бера като ябълки. Мога да създавам хора, мога и да унищожавам хора. Знаеш ли това?
Адам знаеше нещо повече, а именно, че Сайръс се брани, като заплашва.
— Да, сър, чувал съм.
— Мога да ти издействам назначение във Вашингтон, при мен мога да те назнача, да те науча на това-онова…
— По-добре да се върна в полка, сър. — И Адам забеляза, че лицето на баща му помръкна от болката на победения.
— Сигурно сгреших. Ти си усвоил безсловесната упоритост на войника. — Сайръс въздъхна. — Ще ти осигуря заповед за връщане в полка. И ще изгниеш в казармата!
— Благодаря, сър — рече Адам и след малко попита: — Защо не извикаш Чарлз?
— Защото аз… Не, Чарлз си е добре на мястото, там си е по-добре.
Адам не забрави бащиното си лице и тона му. Да си ги спомня, разполагаше с достатъчно време, тъй като изгни в казармата. Помнеше още, че Сайръс е сам и самотен. И го разбираше.
3
Като изтекоха петте години, Чарлз зачака Адам. Беше боядисал къщата и плевника, а когато времето наближи, извика жена да почисти отвътре, та всичко да светне. Беше най-обикновена женица, бабичка чистофайница. Погледна посивелите от прах скапващи се пердета, изхвърли ги и окачи нови. Изстърга мазнината от печката, насъбрала се след смъртта на майка му, сетне почисти стените от кафявата лъскава нечистотия, напластена от пърженето на мазнини и от газените лампи. Подовете изми с луга, одеялата накисна в сода за хляб и през цялото време си мърмореше под носа: „Мъже — мръсни животни. В сравнение с тях свинете са по-чисти. Направо мухлясват в собствената си пот. Не виждам коя жена може да ги вземе. Всичко вони на мърша. Погледни само печката — лоясала от времето на Метусаил!“
Чарлз се премести в бараката с инструментите, където ноздрите му нямаше да бъдат връхлитани от безупречната, ала болезнена миризма на луга, сода, амоняк и сапун за пране. Остана обаче с впечатлението, че тя не одобрява начина, по който е поддържал къщата досега. И когато най-после тя отнесе недоволните си брътвежи от светналия дом, Чарлз си остана в бараката. Искаше му се Адам да се върне в чиста къща. В бараката, където спеше, стояха земеделските сечива и необходимите за тяхното поддържане и поправка инструменти. Чарлз откри, че може да си готви и да пържи много по-бързо и ефикасно на ковашката пещ, отколкото на кухненската печка. Мехът бързо разгаряше коксовите въглени до желаната горещина. Мъжът няма време да чака сгорещяването на една печка. И се чудеше как това не му бе хрумнало по-рано.
Чарлз чакаше Адам, но Адам не идваше. Може би го беше срам и да пише. Всъщност Сайръс съобщи на Чарлз с едно ядосано писмо, че Адам се е върнал във войската против неговата воля. Освен това Сайръс намекваше, че някой ден Чарлз може да го посети във Вашингтон, но така и не повдигна въпроса повторно.
Чарлз се върна в къщата и заживя в дивашка мръсотия, умирайки сякаш от удоволствие да окепази труда на мърморещата жена.
Мина повече от година, преди Адам да му пише, събирайки достатъчно кураж, което бе смущаваща новост:
„Не знам защо се записах отново във войската. Сякаш някой друг направи това вместо мене. Пиши ми веднага, да зная как си.“
Чарлз не му отговори, докато не получи четири нетърпеливи писма, и накрая безстрастно му писа:
„Аз и без това не те очаквах“, след което подробно изреди какво става със стопанството и добитъка. Времето започна да си казва думата. След това Чарлз писа на брат си чак след Нова година и получи от Адам писмо, също написано след Нова година. Толкова се бяха отчуждили, че почти не споменаваха за себе си и не задаваха въпроси.
Започна да вика при себе си, една след друга, всякакви повлекани и когато го изкарваха от кожата му, изхвърляше ги тъй, като че продава свиня. С нищо не го привличаха, а и пет пари не даваше дали той с нещо ги привлича. Взе да страни от всички. Връзка поддържаше единствено с кръчмата и с пощата. Съселяните му навярно порицаваха живота, който водеше, но имаше нещо, което уравновесяваше грозното му битие дори в техните очи. Стопанството му никога по-рано не бе процъфтявало така. Чарлз бе разчистил земя, бе издигнал зидове и прокарал канализация, а освен това прибави към фермата и още сто акра земя. Нещо повече, бе започнал да отглежда тютюн и сега зад къщата внушително се издигаше един нов и дълъг тютюнев хамбар. С тези неща успя да запази уважението на съседите си. Земеделецът не може никога да мисли лошо за добрия земеделец. Чарлз даваше повечето си пари и цялата си енергия за стопанството.