Джон Стайнбек
На изток от Рая (54)

2

На 28 май 1918 година американските войски изпълниха първата си сериозна задача в Първата световна война. На Първа дивизия под командването на генерал Бълард бе заповядано да завземат селището Кантини. Разположено на височина, то е най-високата точка в долината на река Авър. Отбраняван от окопана пехота, тежки картечници и артилерия, фронтът се простира на около два километра. След едночасова артилерийска подготовка, в 6 часа и 45 минути на 28 май бе даден сигнал за атака. В нея взеха участие 28-и пехотен полк с командир полковник Ийли, един батальон от 18-и полк с командващ офицер Паркър, една сапьорна дружина от Първи пионерски полк, дивизионната артилерия, командвана от Съмърол, и подкрепления от френски танкове и огнехвъргачки. Атаката се увенча с успех. Американските войски се окопаха на новите позиции и отблъснаха две мощни германски контраатаки. Първа дивизия бе поздравена от Клемансо, Фош и Петен^[1].

3

Дойде краят на май и чак тогава братята Силаки донесоха вестта, че моруноворозовите цветове на азалията са почнали да пробиват пъпките. Беше в сряда. Казаха му тъкмо когато часовникът биеше девет. Кейл се спусна към кабинета по литература. Мис Норис вече заемаше мястото си на подиума. Той измъкна носната си кърпа и шумно се изсекна. След това се скри в мъжката тоалетна, изчаквайки да чуе през стената пускане на вода откъм тоалетната на момичетата. Сетне излезе през вратата на приземието, промъкна се покрай червената тухлена стена, провря се под смрадликите и след като изгуби училището от поглед, тръгна бавно, за да го настигне Абра.

— Кога са цъфнали? — попита го тя.

— Сутринта.

— Няма ли да изчакаме до утре?

Той вдигна очи към веселото жълто слънце, за първи път стоплящо земята тази година.

— Ти искаш ли?

— Не — рече тя.

— И аз не искам.

Хукнаха, купиха хляб от Рейно и впрегнаха Ли в работа. Дочул високите им гласове, Адам надникна в кухнята.

— Отиваме на пикник — каза Кейл.

— Не сте ли на училище?

— Разбира се — отвърна Абра. — Но днес е празник.

Адам й се усмихна:

— Като роза си румена.

— Защо не дойдете с нас? — провикна се Абра. — Отиваме в Алъсал да наберем азалии.

— Да дойда, защо не? — каза Адам. — Не, няма да мога — добави след малко. — Обещах да прескоча до ледарницата. Подменяме част от тръбите. Но денят е чудесен.

— Ще ви донесем азалии — обеща Абра.

— Много ми харесват. Хайде, приятно прекарване!

След като Адам си отиде, Кейл попита:

— Ли, а ти защо не дойдеш с нас?

Той го изгледа под вежди.

— Не те мислех за толкова глупав.

— Хайде, тръгвай! — извика Абра.

— Не ставайте смешни — рече Ли.

4

Прелестна е рекичката, ромоляща през Алъсал към планините на изток от Долината на Салинас. Водата бълбука около заоблените камънаци и мие излъсканите корени на дърветата, които я държат отстрани. Въздухът се изпълваше от уханието на азалиите и приспивния дъх на галена от слънцето зеленина. Все още леко запъхтян от прегряването, „Фордът“ почиваше на брега. Задната седалка бе отрупана с нацъфтели клони.

Натопили немирни нозе във водата, Кейл и Абра седяха посред хартиите от сандвичите.

— Увяхват, преди да ги занесеш вкъщи — рече Кейл.

— Но пък са чудесно извинение — каза тя. — Ако ти не искаш тогава може би аз…

— Какво ти?

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Това! — каза тя.

— Мен ме беше страх.

— И защо?

— Не знам.

— Мен не ме е страх.

— Според мен момичетата от много неща не се страхуват.

— И според мен.

— А ти страхуваш ли се?

— Разбира се — каза тя. — От тебе. Особено като каза, че си подмокрям гащите.

— Просташко беше — рече той. — И сега не зная защо го казах. — Внезапно той замлъкна.

Пръстите й стегнаха ръката му.

— Знам какво мислиш — рече тя. — Не искам да мислиш за това. — Кейл гледаше раздиплената вода и обърна с палеца на крака си един закръглен кафеникав камък. — Въобразяваш си, че на тебе ти е най-сложно, нали? Мислиш, че си магнит за всяка злочестина…

— Нима…

— Чуй какво ще ти кажа. И баща ми си има неприятности.

— Какви неприятности?

— Аз не подслушвам по вратите, но достатъчно съм чула. Той не е болен. Страх го е. Извършил е нещо.

Той обърна глава.

— Какво?

— Допускам, че е взел пари от компанията. И сега не е наясно — ще го тикнат ли съдружниците му в затвора, или ще му позволят да ги върне, най-малкото да се опита.

— Откъде знаеш?

— Чух ги, като се разправяха в стаята, дето уж боледува. А майка ми пусна грамофона, да ги заглуши.

— Нищо ли не измисляш? — попита той.

— Не, нищо не измислям — каза тя. Той се примъкна по-близо, отпусна глава на рамото й и плахо я прихвана през кръста. — Тъй че, както виждаш, не си единственият… — Извъртя лице и го погледна. — Сега ме е страх — безсилно продума тя.

5

Бе три часът следобед. Ли седеше на масата си и разлистваше каталога за семена и разсади. Илюстрациите на миризливата секирка бяха цветни.

— Много добре ще стоят на задната ограда и тъкмо ще скриват помията. Но дали пък там има достатъчно слънце? — Чул собствения си глас, — той вдигна поглед и се усмихна. Все по-често се хващаше да си говори на глас, когато в къщата няма никого. — От възрастта е — продължи той високо. — Мисълта се забавя и… — Млъкна и в миг се вцепени. — Чудна работа, да се ослушвам! Дали пък не оставих чайника на газта? Не! Помня. — И повторно се ослуша. — Слава Богу, че не съм суеверен. Инак и духове ще почнат да ми се счуват. Дори може и… — Входният гонг иззвъня. — Ето! Това чаках да чуя. Нека звъни! Няма да се оставям на чувствата си. Нека си звъни! — Но гонгът повече не се обади. Налегна го някакво мрачно изтощение, някаква безнадеждност, която притисна раменете му. Засмя се. — Ако стана, ще намеря пъхната под вратата реклама, ако остана, бунашкият ми мозък ще повтаря, че на прага е застанала смъртта. Добре, предпочитам рекламата!

Ли седна във всекидневната и се загледа в плика на скута си. Неочаквано се изплю.

— Добре! — каза си той. — Каквото ще да става, по дяволите! — Разкъса плика, но в следващия момент остави листа на масата с текста надолу. Погледът му се отмести между коленете към пода. — Не — рече той, — нямам право. Никой няма право да отнема и най-малкото чуждо изпитание. Всекиму е обещан по един живот и по една смърт. И всеки има право на своята мъка. — Стомахът му се сви. — Но аз не притежавам и капка смелост. Бъзлив жълт търбух! Не мога да се понасям!

В банята отмери три чаени лъжички бромов еликсир в една чаша, добави вода и червеното лекарство порозовя. Върна чашата във всекидневната и я остави на масата. Телеграмата сгъна и я напъха в джоба си. А гласно изрече: — Ах, как мразя страхливците! Боже, как ги мразя! — Ръцете му трепереха, челото му се покри с капчици студена пот.

В четири часа чу Адам да завърта дръжката на вратата. Накваси устни, изправи се и бавно пристъпи към хола. Чашата с розовата течност бе в ръката му, вече уверена.