Джон Стайнбек
На изток от Рая (42)

1

Една война винаги се води от други. Ние в Салинас си знаехме, че Съединените щати са най-голямата и най-могъща държава на света. Всеки американец е стрелец по рождение, а в сражението струва колкото десет или двайсет чужденци.

Експедицията на Пършинг в Мексико след Виля^[1] за известно време разпердушини един от нашите митове. Ние наистина бяхме вярвали, че мексиканците не могат да стрелят в целта и че освен това са мързеливи и глупави. Когато нашата собствена кавалерийска дивизия се завърна сломена от границата, стана ясно, че в тия приказки няма нищо вярно. Дявол да го вземе, мексиканците били добри стрелци! А конницата на Виля била по-бърза и по-издръжлива от нашите градски момчета. Обучението от две вечери в месеца не могло да ги направи по-опитни. И на последно място, мексиканците, изглежда, надхитрили стария хитрец Пършинг и му устроили много повече засади. А когато пък към мексиканците се присъедини техният съюзник, дизентерията, и Господ не можа да ни помогне. Някои от нашите момчета не се оправиха след това с години.

Кой знае защо, но не виждахме никаква връзка между германците и мексиканците. И отново се върнахме към митовете си. Един американец струваше колкото двайсетима германци. И щом това се приемеше за вярно, оставаше само да бъдем малко по-строги и кайзерът веднага ще си плюе на петите. Смятахме, че той няма да посмее да ни попречи на търговията, но той посмя. Вярвахме, че ще си стои мирно и няма да потопява нашите кораби, но той почна да ги потопява. Глупаво от негова страна, но той го направи и тогава не оставаше нищо, освен да се бием с него.

Войната, поне в началото, се отнася до другите. Ние — аз, нашето семейство и приятелите — се виждахме насядали по страничните трибуни и това бе наистина вълнуващо. И тъкмо понеже войната винаги се отнася до другите, не по-малко вярно е, че винаги загива някой друг. Богородице, и това се оказа лъжа! Започнаха да се промъкват зловещи телеграми — тъжно, но ставаше дума за нашите братя. Уж бяхме тук, на повече от шест хиляди мили разстояние от бесовете и шумотевицата, но това не ни спаси.

И тогава забавлението свърши. Младите Красавици на Свободата маршируваха с бели шапки и униформи от бял шаяк. Чичо ни преписваше своята реч по случай Четвърти юли и си помагаше с нея да продаде повече военни облигации. Ние в училище се обличахме в маслиненосиво, налагахме войнишки шапки, а учителят по физика ни запознаваше с оръжейния наръчник. И, о, ужас! Марти Хопс убит, синът на Бърджис, дето живееха срещу нас, хубавецът, в когото сестричката ни беше влюбена от тригодишна възраст. Разкъсан на парчета! И тия разпуснати, влачещи нозе момчета с куфарчета и разхлабени стави, които се точеха в тромав строй по главната улица към гарата на Южната тихоокеанска железница! Приличаха на овце, а пред тях пристъпваше салинаският духов оркестър, засвирил „Да живее звездното знаме“. От двете им страни вървяха техните семейства и плачеха, а музиката звучеше като на погребение. Мобилизираните не поглеждаха майките си. Не смееха. Никога не бяхме мислили, че може да ни сполети война.

В Салинас започнаха да се появяват хора, които шептяха по кръчми и кафенета — разполагали с лични сведения от еди кой си войник. Оказваше се, че не знаем каква е истината. Нашите момчета заминавали за фронта без оръжие. Транспортните кораби бивали потапяни, а властта криела това от нас. Немската армия била къде-къде по-опитна, нашите шансове били никакви. Кайзерът бил голям умник. Готвел се да нахлуе и в Америка. Ще ни го съобщи ли обаче Уилсън? Няма да го съобщи. Обикновено се оказваше, че тия разкапани дърдорковци са същите, които разправяха, че в една битка американецът струва колкото двайсетима германци. Същите.

На малки групи из страната се движеха англичани с чуждоземните си униформи (които изглеждаха красиви) и купуваха всичко, което може да се пренася, плащаха си и плащаха твърде добре. Редица от тези английски търговци бяха осакатени, но въпреки това продължаваха да си носят униформите. Между многото неща купуваха и фасул, тъй като фасулът лесно се пренася и не се разваля, а и човек може дяволски добре да си живее само на един фасул. Вървеше по четирийсет и един цент килограма и трудно се намираше. Фермерите вече съжаляваха, загдето само преди половин година бяха подписали договори да си продават фасула срещу някакви си въшливи четири цента в повече от тогавашната цена.

Народът, а с него и Долината на Салинас запяха други песни. В началото пеехме как ще направим остров Хелголанд на пух и прах, как ще обесим кайзера, ще настъпим в крак и ще оправим бъркотията, забъркана от ония мръсни чужденци. След това изведнъж запяхме „На войната, край река от кърви, санитарките са първи — те са розите от Ничия земя“, запяхме „Ало, централа, свържи ме с Небето, че татко е там“, запяхме „Щом угасне светлината, коленичи дъщерята и на Господа се моли: «Боже, татко запази!»“ Имам чувството, че бяхме заприличали на здраво, ала неопитно момченце, на което още при първото спречкване му смачкват нослето и после страшно го боли. Затова копнеехме всичко да свърши по-скоро.