Джон Стайнбек
На изток от Рая (37)

1

Февруари в Салинас обикновено е влажен и студен и носи куп неприятности. По това време се изливат най-поройните дъждове и ако реката реши да приижда, приижда тъкмо тогава. Февруари на 1915 година се оказа направо подгизнал.

Семейство Траск бе вече улегнало в Салинас. След като най-сетне се отказа от своята неопределена на вкус книжарска мечта, Ли си подреди ново жилище в къщата до пекарната на Рейно. В ранчото вещите му така си и бяха останали недоразопаковани — Ли бе живял с идеята, че ще се премести другаде. Тук за първи път в живота си той си нареди дом, удобен и траен. Падна му се голямата стая непосредствено до вратата откъм улицата. Сега Ли вече посегна към спестяванията си. Допреди никога не бе похарчвал и една ненужна стотинка, тъй като всичките му пари биваха заделяни за книжарницата. Но сега той си купи малко кораво легло и работна маса. Окачи лавици, измъкна книгите си, набави си отнякъде мек килим и закова репродукции по стените. Под най-подходящата лампа за четене, която успя да намери, нагласи дълбок и удобен морисов стол^[1]. Накрая си купи пишеща машина и почна да се учи да пише на нея. Отървал се от собственото си спартанство, той преустрои и домакинството на Траск, срещу което Адам нямаше нищо против. В къщата се появиха газова печка, кабели за електричество и телефон. Харчеше безпощадно средствата на Адам — нова покъщнина, нови килими, газов бойлер за гореща вода, грамаден хладилник. За кратко време това се превърна в най-добре подредената къща в Салинас. Пред Адам Ли се защитаваше, казвайки:

— Пари имаш достатъчно, срамота е да не им се радваш.

— Че аз не се оплаквам — противеше се Адам. — Само че искам и аз нещо да купя. Какво да купя?

— Защо не прескочиш до музикалния магазин на Логън? Има от новите грамофони, чуй ги!

— Май така и ще направя — рече Адам. И купи един фонограф „Виктор“, висок готически инструмент, за който редовно ходеше да проверява не са ли дошли нови плочи.

Напредващият век изтръгваше Адам от неговата черупка. Абонира се за „Атлантик Мънтли“ и за „Нешънъл Джеографик“. Влезе в масонската ложа и сериозно се замисли дали да не се запише и при Елените^[2]. А новият хладилник го очарова. Купи си справочник по замразяването и се зае да го изучи.

Истината бе, че Адам чувстваше необходимост да работи. От дългия си сън той излизаше с нуждата да върши нещо.

— Смятам да се захвана с търговия — рече той на Ли.

— Нямаш нужда. Имаш достатъчно, за да преживяваш.

— Но имам желание да върша нещо.

— Това е друго — каза Ли. — Знаеш ли с какво по-точно искаш да се хванеш? Мисля, че няма да си много добър в търговията.

— Защо не?

— Просто така си мисля — отвърна Ли.

— Слушай, Ли, искам да прочетеш една статия. Пише, че в Сибир изкопали мастодонт. Лежал в леда хиляди години и месото му още било свястно.

— На тебе — усмихна се Ли — май някъде под шапката шават бръмбари. Какво имаш по всички тия купички в ледника?

— Най-различни неща.

— Това ли наричаш търговия? Някои са се вмирисали.

— Просто ми хрумна — рече Адам. — И сега вече не мога да се отърва. Направо, изглежда, ме е обладала мисълта, че можеш да запазваш нещата, стига само достатъчно да ги изстудиш.

— Хайде в нашия ледник да не туряме мастодонтско месо — каза Ли.

Ако на Адам, както ставаше със Сам Хамилтън, му бяха хрумнали хиляди идеи, те може би щяха до една да се разсеят, но го бе споходила само тази. Замразеният мастодонт не му излизаше от ума. Купичките с плодове, сладкиши, късове месо, сготвено или сурово, продължаваха да стоят в хладилника. Купуваше си всяка достъпна книжка за бактериите и почна да изписва списания, печатащи статии от сравнително научно естество. И както обикновено става с хора, обладани само от една идея, той се превърна в маниак.

В Салинас имаше малко предприятие за производство на лед, не кой знае какво, но смогваше да снабдява шепата къщи, в които се срещаха ледници, и да подсигурява работата на сладоледаджийниците. Конете, теглещи фургона за лед, обикаляха града всеки ден. Адам взе да посещава работилницата за лед и не след дълго почна да носи своите купички, за да ги поставя в замразителните камери. От дън душа сега му се искаше Сам Хамилтън да е жив, за да обсъди с него въпроса за изстудяването. Предполагаше, че Сам би го изчерпал твърде скоро.

Един дъждовен следобед на връщане от ледарника, когато тъкмо си мислеше за Сам Хамилтън, Адам забеляза Уил Хамилтън да влиза в аперитива „Абатството“, последва го и се облегна на бара до него.

— Защо не дойдеш някой път да вечеряш с нас?

— На драго сърце — отвърна Уил, — но да ти кажа ли, ще гледам първо да свърша една сделка. Ако приключа навреме, ще намина. За нещо важно ли става дума?

— Как да ти кажа, не знам. Обмислям нещо и бих те помолил за съвет.

Почти всеки проект в бизнеса, който засягаше околията, рано или късно стигаше до вниманието на Уил Хамилтън. И може би щеше да си намери някакво извинение, ако не беше си спомнил, че Адам е богат човек. Намерението е едно нещо, но когато е подплатено с пари в брой, е съвсем друго.

— Дали пък не те блазни някое разумно предложение относно твоето ранчо? — попита той.

— Е, те синовете, особено Кейл, си го обичат. Не мисля да го изоставям.

— Смятам, че бих могъл да ти го върна.

— Не, дадено е под наем колкото да си плаща данъците. Ще си го задържа.

— Ако не успея да мина за вечеря — рече Уил, — дано мога да дойда по-късно.

Уил Хамилтън беше от най-състоятелните бизнесмени. Никой не знаеше с точност в колко търговски начинания има пръст, но бе известно, че е умен и сравнително богат. Сделката, която бе споменал, всъщност не съществуваше. Но неразделна част от практиката му беше вечно да е зает и ангажиран с нещо. Вечеря сам в „Абатството“ и след като пресметна колко време е минало, сви зад ъгъла на Централното авеню и позвъни на входа на Адам Траск.

Момчетата си бяха легнали. Седнал зад панерчето с кърпежите, Ли изкърпваше дългите черни чорапи, с които близнаците ходеха на училище. Адам четеше списанието „Сайънтифик Американ“. Той покани Уил и му предложи стол. Ли донесе кафеника и продължи да кърпи. Уил се настани на стола и запали дебела черна пура. Чакаше Адам да направи първия ход.

— Времето най-после се оправи, за разнообразие — поде Адам. — Как е майка ти?

— Великолепно. От ден на ден изглежда все по-млада. Синовете сигурно доста са порасли.

— Пораснаха, ами! Кейл се кани да участва в някаква училищна пиеса. Бива го за актьор. Арон пък се учи много добре. Кейл иска да се занимава със земеделие…

— В това няма нищо лошо, стига да постъпи правилно. Земята сега има нужда от напредничави земеделци. — Уил продължаваше нетърпеливо да изчаква. Запита се дали пък не преувеличават богатството на Адам. Възможно ли бе Адам да има намерение да му иска пари назаем? Уил бързо пресметна колко би отпуснал за ранчото на Траск и колко би могъл да вземе за него. Цифрите не бяха еднакви, различен беше и лихвеният процент. Но Адам все още не бе направил своето предложение. Уил стана още по-нетърпелив. — Не мога да остана за по-дълго — рече той, — обещах на един човек да се видим по-късно тази вечер.

— Няма ли да пиеш още едно кафе? — подхвърли Адам.

— Не, благодаря. Ще ме разсъни. Не искаше ли нещо да ми кажеш?

— Мислех си за баща ти — рече Адам — и реших, че трябва да поговоря с някой Хамилтън.

Едва забележимо Уил се отпусна на стола.

— Голям приказливец беше старият — каза той.

— С него на човек някак му ставаше по-леко — каза Адам. Ли вдигна поглед от дървеното яйце, с което замрежваше:

— Навярно най-добрият събеседник в света е онзи, който насърчава другите да говорят.

— Знаеш ли — рече Уил, — звучи ми особено, като те слушам как си служиш с такива сложни думи. Кълна се в Бога, но ти май говореше завалено.

— Беше то — каза Ли. — Било е, мисля, от суета. — Усмихна се на Адам и продължи към Уил: — Вие не чухте ли, че някъде в Сибир от ледовете изкопали мастодонт? Стоял си там сто хиляди години, а месото му прясно и досега.

— Мастодонт?

— Да, нещо като слон, който от дълго време не се среща по земята.

— И месото му все още прясно?

— И вкусно като свинска пържола — добави Ли. — И премести яйцето към пробитото коляно на черния чорап.

— Много интересно — каза Уил.

— Ли още не ми е размазал фасона — засмя се Адам, — но и това ще дойде. Изглежда, не мога да стигна право на думата. Цялата работа стана, понеже ми омръзна да седя и нищо да не върша. Искам да се хвана с нещо, че да си запълвам времето.

— Защо не си обработваш земята?

— Не. Не ми е интересно. Не разбираш ли, Уил, аз не съм човек, който си търси някаква длъжност. Аз търся работа. От служба нямам нужда.

Уил изостави предпазливостта си.

— Добре де, аз какво мога да сторя за тебе?

— Мислех да споделя с теб един проект, а ти да ми кажеш мнението си. Ти си човек на бизнеса.

— Разбира се — рече Уил. — Каквото зависи от мен…

— Позаинтересувах се от въпросите на замразяването. И ми хрумна нещо, от което не мога да се отърва. Вечер, като си легна, пак то ми идва в главата. Досега не ми се беше случвало така да се измъча. Може да се каже, че идеята е сериозна, но вероятно е пълна с пропуски.

Уил разкръстоса нозе и подръпна панталоните си, където го стягаха.

— Продължавай, направо в целта! — каза той. — Искаш ли пура?

Адам не чу нито предложението, нито схвана намека.

— Цялата страна се променя — продължи той. — Хората повече няма да живеят, както са живели. Ти знаеш ли къде е най-големият пазар на портокали през зимата?

— Не. Къде?

— В Ню Йорк, в града. Прочетох го. Ето например в студените райони на страната, какво ще кажеш, не им ли се иска на хората и през зимата да имат онова, което там загива? Грах, марули, цветно зеле? В огромна част от страната с месеци не виждат такива неща. А тук, в Долината на Салинас, ние можем да ги отглеждаме през цялата година.

— Това тук съвсем не е като онова там — каза Уил. — А ти какво си намислил?

— Ето какво. Ли ме накара да купим един от големите ледници и на мен ми стана интересно. Слагам вътре разни зеленчуци, но ги подреждам по различен начин. И знаеш ли, Уил, ако натрошиш леда на ситно, пъхнеш в средата една маруля и я завиеш с восъчна хартия, изтрайва три седмици и след това е съвсем като прясна.

— По-нататък? — с опасения го подкани Уил.

— Както знаеш, железниците си направиха специални вагони за плодове. Отидох да ги видя. Прилична работа. И знаеш ли, ние можем посред зима да пращаме с тях марули за източното крайбрежие.

— И къде тук виждаш себе си? — попита Уил.

— Намислих да купя работилницата за лед, тука в Салинас, и да видя не може ли да изнасяме някои неща.

— Това ще струва маса пари!

— Аз имам тая маса пари — каза Адам. Уил Хамилтън ядосано дръпна устната си.

— Защо ли се забърках в тази история? — рече той. — Уж всичко ми е ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Виж какво — почна Уил, — дойде ли при мен човек да иска съвет за някакво намерение, аз знам, че на него съвет не му трябва. Той иска само да се съглася с него. И ако държа да си запазя приятелството му, казвам му, че идеята е великолепна, да си гледа работата. Но тебе те обичам, ти си приятел на моето семейство и затова няма в нищо да си напъхам главата.

Ли остави чорапите, свали панерчето на пода и си тури другите очила.

— Ти сега за какво се нервираш? — възрази Адам.

— Произхождам от един проклет род на изобретатели — каза Уил. — Идваха ни всякакви идеи още на закуска и затова се хранехме с идеи вместо със закуска. У нас имаше толкова много идеи, че забравяхме да припечелим нещо, за да купим провизии. Малко като се пооправихме, баща ми и Том почнаха да патентоват. Аз съм единственият в цялото семейство, с изключение на майка ми, който не е имал никакви идеи, единственият, който успя да спечели някой и друг петак. На Том му идваха идеи как да помага на хората и някои от тях аха да замиришат на социализъм. И ако сега ми кажеш, че ти е все едно дали ще имаш някаква печалба, ще те фрасна с тоя кафеник по тиквата!

— Мен наистина ми е все едно.

— Дотук, Адам! Без мене! Щом искаш без време да загубиш четирийсет-петдесет хиляди долара, карай, гледай си идеята! Но аз ти казвам, остави тая загубена работа! Тури й пепел!

— Че какво й е толкова лошото?

— Всичко й е лошо. Хората от източните щати не са свикнали зимно време да ядат зеленчуци. И няма да ги купуват. Ще ти бутнат вагоните на глуха линия и цялата ти пратка отива по дяволите. Пазарът не е без контрол! О, Господи! Полудявам, когато новаците се натискат да правят бизнес с някакво си хрумване.

Адам въздъхна.

— Ти ще изкараш Сам Хамилтън престъпник — рече той.

— Нали ми беше баща, обичах си го, ама да беше го избавил Господ от неговите идеи! — Уил погледна Адам и в очите му долови недоумение. Изведнъж го досрамя. Поклати бавно глава и додаде: — Не исках да кажа нищо лошо за близките си. Бяха според мен добри хора. Но съветът ми към тебе си остава в сила. Зарежи това замразяване!

Адам се извърна полека към Ли:

— Остана ли нещо от лимоновия пай, дето го ядохме на вечеря?

— Мисля, че не — отвърна Ли. — Стори ми се, в кухнята чух да шетат мишки и се боя, че утре по възглавниците на момчетата ще намерим трохи от белтъчена глазура. Но имате половин бутилка уиски.

— Така ли? Защо да не се почерпим?

— Разпалих се — каза Уил и се помъчи да се засмее на себе си. — Едно питие ще ми дойде добре. — Лицето му бе станало огненочервено, гласът му излизаше от гърлото с напрежение. — Взех да затлъстявам. — Изпи две питиета и се поотпусна. Намести се на стола и почна да поучава Адам: — Има неща, които никога не променят своята стойност. Щом искаш да си вложиш парите в нещо, огледай се в света. Войната в Европа ще продължи дълго време. А когато има война, има и гладни хора. Не казвам, че ще стане, но няма да се изненадам, ако и ние влезем във войната. На този Уилсън^[3] хич не му вярвам — само теория и големи приказки. А влезем ли и ние, от трайните хранителни продукти могат да се натрупат състояния. Вземи ориза, царевицата, житото, фасула. Те нямат нужда от лед. Това са стоки, които траят, и благодарение на тях хората оцеляват. Бих ти казал, че ако вземеш сега да засееш с фасул цялата си равна земя, дявол да я вземе, твоите синове няма защо да се тревожат за бъдещето си. Фасулът вече скочи на три цента. Ако влезем във войната, няма да се учудя, ако стигне и десет. Дръж си фасула на сухо, под ръка, да си чака пазара. Искаш ли печалба, засявай фасул.

Тръгна си в добро настроение. Срамът, който бе изпитал, се беше изпарил, а той остана с мисълта, че е дал разумен съвет. Щом Уил си отиде, Ли изнесе една трета от лимоновия пай и го разряза на две.

— Взел е да затлъстява — обясни той. Адам седеше умислен.

— Казах само, че искам нещо да върша.

— А ледарницата?

— Мисля да я купя.

— Може да засееш и малко фасул — каза Ли.