Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- East of Eden, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кръстан Дянков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 347гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- elli(2008)
- Допълнителна корекция
- BHorse(2008)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон(2013 г.)
Издание:
Джон Стайнбек. На изток от Рая
Роман. Първо издание
Народна култура, София, 1986
679 с.
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от fbinnzhivko)
- —Корекции от Диан Жон
Статия
По-долу е показана статията за На изток от рая от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: форматиране. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
На изток от рая | |
East of Eden | |
Автор | Джон Стайнбек |
---|---|
Първо издание | 1952 г. САЩ |
Издателство | The Viking Press |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
ISBN | ISBN 9547331434 |
На изток от рая в Общомедия |
„На изток от рая“ (на английски: „East of Eden“) е роман от Джон Стайнбек, публикуван през септември 1952 г.
Джон Стайнбек се връща в Салинас през 1948 г.и започва да работи върху романа „На изток от рая“. Той смята че това ще е най-значителното му произведение. Книгата е завършена през 1951 г. и на следващата година Viking Press я публикува. През ноември 1952 г. е бестселър #1 в раздела за художествена литература.
Този мащабен и увлекателен философски роман и неговото заглавие са повлияни в значителна степен от библейската легенда за Каин и Авел – тази за първото братоубийство. В романа се показва постоянната борба между доброто и злото, силата и слабостта, любовта и омразата, красотата и грозотата. Действието се развива в рамките на петдесет и шест годишна хроника (от 1862 до 1918 г.), описваща три поколения от две фамилии. В романа има много биографични моменти от рода на Стайнбек. Според самия автор книгата е резултат от 11 години мисловна бременност; една година непрекъснато писане; 300 молитви; около 36 топа хартия; 350 000 думи (преди съкращенията) и много твърд мазол на средния пръст на дясната му ръка.
„На изток от рая“ е екранизиран от Елия Казан и е пуснат по екраните през 1955 г. На български романът е преведен от Кръстан Дянков.
Външни препратки
- „На изток от рая“ на сайта „Моята библиотека“ – Пълен текст на български език.
- Стайнбек, Джон. На изток от рая. ИК „Прозорец“, 2000. ISBN 9547331434.
Глава 32
1
Деси беше любимката на семейството. Моли, милото котенце, Олив, твърдоглавата, Юна, витаеща в облаците — към всички бяха привързани, но Деси бе спечелила сърцата им. Нейната жизнерадост и смях бяха заразителни като лещенка, нейната веселост обагряше дните, прехвърляше се върху другите и те я отнасяха със себе си.
Ще дам един пример. Мисис Кларънс Морисън от улица „Черковна“ 122 в Салинас имаше три деца и съпруг, собственик на галантериен магазин. Имаше дни, когато още по време на закуска Агнес Морисън оповестяваше: „Днес следобед отивам при Деси Хамилтън нещо да ми оправи.“ Децата се развеселяваха и докато не им направят забележка, почваха да ритат краката на масата с обкованите си обуща. Мистър Морисън потриваше длани и потегляше за магазина с надеждата, че този ден ще намине някой търговски пътник. А всеки търговски пътник, дошъл в такъв ден, положително щеше да получи добра поръчка. Децата и мистър Морисън навярно щяха да забравят защо денят е бил толкова хубав и защо е завършил така обещаващо.
Мисис Морисън отиваше към два часа в къщата до пекарната на Рейно и оставаше там до четири. А когато излезеше, от очите й бликаха сълзи, носът й течеше зачервен. По пътя за вкъщи бършеше нос и попиваше сълзите си, отново подхващайки да се смее. Може би Деси не бе направила нищо повече от това да забучи няколко черноглави карфици в игленика, от което той заприличваше на баптистки проповедник, а сетне го караше да произнесе кратка и суховата проповед. Или пък бе разказала за срещата си със стария Тейлър, който купувал стари къщи и ги премествал в обширното си празно място, където най-после се натрупали толкова много, че то заприличало на едно сухоземно Саргасово море[1]. А може би, жестикулирайки, е прочела някое стихотворение от списание „Чатърбокс“. Това нямаше значение. Но е било сърдечно и смешно, заразително смешно.
Завърнали се от училище, децата на Морисънови няма да сварят никакви охкания, никакви обвинения, никакви главоболия. Тяхната врява няма да предизвика скандали, за мръсните им вратове няма кой да се кара. И когато хихиканията им станеха неудържими, ето че и майка им захихикваше с тях. Като се прибереше у дома, мистър Морисън почваше да разказва как е минал денят и всички ще го слушат, опитваше се да предаде поне някои от вицовете на търговския пътник. Вечерята биваше вкусна — омлетите не се спихваха, а кейковете бухваха като балони от лек материал, сухарите ставаха хрупкави и се оказваше, че никой не може така добре да запържи яхнията като Агнес Морисън. След вечеря, когато на децата им се доспиваше от смях, мистър Морисън по всяка вероятност щеше да докосне Агнес по рамото — техният едновремешен сигнал — и те отиваха в леглото да правят любов, като никога щастливи.
Посещението при Деси даваше на хората заряд за още два дни и чак тогава той спадаше, главоболието се връщаше и ставаше ясно, че търговията не върви така добре като миналата година. Ето какъв човек беше Деси и какви работи правеше. Също като Самуел тя носеше в ръцете си трепет. Тя беше съкровището, любимката на семейството.
Деси не беше хубавица. Може би дори и симпатична не беше, ала излъчваше онова сияние, което тегли мъжете подир една жена с надеждата, че ще могат поне част от него да отразят. Човек би си помислил, че тя своевременно ще преживее своята първа любов, за да намери втората, но с нея не стана така. Помислете само, никой от Хамилтъновци, с цялата им неукротима пъргавост, не беше достатъчно пъргав в любовта. Както пролича, никой от тях не бе способен на по-лековати и променливи чувства.
Деси не вдигна ръце току-тъй, не се предаде лесно. По-страшно беше. Все тъй си гледаше работата и се държеше както обикновено, само че сиянието вече го нямаше. Хората, които я обичаха, страдаха, като я виждат как се мъчи, идеше им и те да споделят мъката й. Добри и верни бяха нейните приятели, но нали бяха хора — хората предпочитат да са добре и мразят да им е зле. Мина се време и разните мисис Морисън взеха да намират все по-уважителни причини да не посещават малката къща до пекарната. Не че не й бяха верни. Просто не им се искаше да се натъжават, тъй като мечтаеха за щастие. Не е трудно да намериш логично и добродетелно оправдание за това, че не вършиш онова, което не искаш да вършиш. Търговията на Деси почна да запада. А жените, които си бяха въобразявали, че искат рокли, така и не схванаха, че всъщност са искали да бъдат щастливи. Меняха се времената, разширяваше се пазарът на готовите дрехи. Да носиш такива, вече не се смяташе за неприлично. И щом мистър Морисън доставяше конфекция, беше повече от приемливо Агнес Морисън да се показва с нея пред хората.
Семейството се разтревожи за Деси, но какво можеш да направиш, щом тя не признаваше, че нещо не е в ред? Признаваше, че усеща твърде остри болки вляво, но те траели кратко време и се появявали само на пресекулки. Тогава дойде смъртта на Самуел и светът се разби като ваза. Неговите синове, дъщери и приятели се заровиха в отломките, мъчейки се отново да слепят някакъв друг свят. Деси реши да продаде ателието си и да се върне в чифлика при Том. В действителност нямаше какво толкова да разпродава. Лайза бе в течение на нещата, Олив и Деси писаха на Том. Но на Уил, седнал сега свъсен на масата в гостилницата „Сан Франциско“, не бяха съобщили. Вътрешно той кипна, накрая сви салфетката си на топка и стана.
— Забравих нещо — рече той на Адам. — Ще се видим във влака.
Измина разстоянието от половин пряка до къщата на Деси, прекоси обраслата й градина и звънна на вратата. Тя се вдигна от самотната си вечеря и се показа на вратата със салфетка в ръка.
— Ха, Уил! Здравей! — рече и подложи розовата си буза за целувка. — Откога си в града?
— По работа — каза той, — между два влака. Искам да поприказваме.
Тя го покани в кухнята, съчетана с трапезария — уютна стаичка, облепена с хартиени тапети на цветя. Наля машинално чаша кафе, тикна я пред него и нареди зад нея захарницата и каничката с каймак.
— Видя ли се с мама? — попита го тя.
— Сменям само влаковете — сърдито отвърна той. — Деси, вярно ли е, че си искала да се върнеш на фермата?
— Смятах.
— Аз не искам да отиваш.
— Защо? — Тя се усмихна неопределено. — Какво лошо? Том е самичък там.
— Но ти си имаш тук чудесна работа.
— Тук вече работа нямам — каза тя. — Мислех, че знаеш.
— Не искам да отиваш — мрачно повтори той.
Тя се усмихна с тъга и се постара да вложи малко присмех в думите си:
— Голямото братче май заповядва. Я да каже на Деси защо не иска?
— Много е откъснато там.
— Нали ще бъдем двама?
Уил гневно сви устни и тръсна:
— Том не е на себе си. Не е хубаво да си сама с него.
— Болен ли е? Значи има нужда от помощ!
— Не исках да ти казвам — продължи Уил, — но мисля, че Том не можа да се оправи след… след смъртта. Особен е.
— Уил — с нежност се усмихна тя, — ти винаги си го смятал за особен. Реши, че е особен, още когато не пожела да се запали по търговията.
— Това е друго. Сега е станал разсеян, не говори, нощно време се шляе сам по ридовете. Нали ходих да го видя, прописал е стихове! Цялата му маса в листа!
— Уил, а ти никога ли не си писал стихове?
— Не съм.
— Пък аз съм! — рече Деси. — По цялата маса листа!
— Не искам да отиваш.
— Остави ме сама да реша — тихо рече тя. — Изгубих нещо и сега ми се ще, ако може, пак да го намеря.
— Празни приказки!
Тя заобиколи масата и обви шията му с ръце.
— Мили братко, моля те, нека аз си реша!
Той изхвръкна от къщата ядосан и едва успя да хване влака.
2
В Кинг Сити Том посрещна Деси на гарата. Тя го забеляза от прозореца на вагона как върти очи да я зърне. Беше се излъскал, тъй гладко обръснат, че мургавото му лице сияеше като полирано дърво. Бе подрязал червените си мустаци, носеше нова шапка с плоско дъно и кафеникава широка куртка със седефена тока на колана. Обущата му лъщяха на обедното слънце, бе явно, че ги е минал с носната си кърпа още веднъж току преди пристигането на влака. Якият му зачервен врат бе пристегнат в колосана яка, над която бе привързал бледосиня плетена вратовръзка с игла във формата на подкова. Стараеше се да прикрие вълнението си, като стискаше отпред грубите си загорели ръце. Деси замаха неистово от прозореца, крещейки:
— Тук съм, Том! Тук съм! — макар да знаеше, че от писъка на колелата, когато вагонът го отмина, той няма да я чуе. Като слезе от стъпалата, видя го, че трескаво се оглежда в противоположната посока. Засмя се и го приближи изотзад.
— Извинете, непознати човече — тихо продума тя, — няма ли тук някой си мистър Том Хамилтън?
Той се завъртя кръгом, изцвили от радост, грабна я в мечешката си прегръдка и я понесе като в танц. Държеше я във въздуха с една ръка, а с другата я затупа по задника, гъделичкайки страната й с острия си мустак. Сетне я прихвана отново през раменете, погледна я и двамата отметнаха глави, разтресени от смях. Гаровият чиновник надникна от гишето и облегна на перваза защитените си в черни ръкавели лакти.
— Тия Хамилтъновци! Погледни ги! — рече той през рамо на телеграфиста.
Допрели върховете на пръстите си, Том и Деси танцуваха жига като на дворцов бал, той припяваше „Ку-ку-ригу“, а Деси пригласяше с „Куд-кудяк“, след което отново се прегърнаха. Том я погледна отвисоко.
— Не сте ли вие Деси Хамилтън? Май ви помня. Но сте се променила. Къде са ви свинските опашчици?
Дълго се суети, докато вземе квитанциите за багажа й, които се изгубиха в джобовете му, после, докато ги намери и установи, че е взел чужди вещи, но накрая натрупа всичките й кошници в дъното на колата. Запретнатите коне риеха спечената земя и така вдигнаха изведнъж глави, че изгладеният ок подскочи и тегличите изскърцаха. Амуницията им беше лустросана, а металните пулове по нея лъщяха като златни. По средата на камшика бе привързана червена фльонга, червени панделки бяха вплетени и в гривите и опашките на конете.
Том помогна на Деси да се настани на седалката и се направи, че свенливо наднича към глезена й. В това време шляпна поводите, отвърза кожените връзки между юздечките и дизгините, размота ремъците от дръжката на камшика и конете така рязко се обърнаха, че колелата изпищяха, протривайки калниците.
— Не искаш ли да пообиколим из Кинг Сити? Не е лош град.
— Не — каза тя, — мисля, че го помня. — Насочвайки се на юг, свиха наляво и Том подкара конете в приятен полюшваш тръс. — А къде е Уил? — попита тя.
— Не знам — троснато й отговори той.
— Говори ли с тебе?
— Да. Не трябвало да идваш.
— И на мен каза същото — рече Деси. — Накара и Джордж да ми пише.
— А защо да не идваш, ако ти се иска? — Том се ядоса. — Какво общо има Уил с тази работа?
— Той мисли, че си луд. — Тя докосна ръката му. — Казва, че си пишел стихове.
Лицето на Том се помрачи.
— Трябва да е влизал вкъщи, когато ме е нямало. Какво иска той впрочем? Няма право да ми наднича из книжата!
— Спокойно, спокойно — каза Деси, — Уил е твой брат, не забравяй.
— Ами ако аз взема да му се ровя из нещата?
— Не би ти дал възможност — сухо каза Деси. — Би заключил всичко в касата си. Хайде сега, да не си разваляме деня с ядове!
— Добре — съгласи се той, — бога ми, добре! Но той именно ме влудява. Като не искам да живея като него, луд съм, просто луд!
Деси промени темата насила.
— Знаеш ли, в последните дни доста ми се струпа. И мама искаше да дойде. Ти да си виждал някога мама да плаче?
— Не, или просто не мога да си спомня. Тя не е от ревливите.
— Да, ама се разплака. Не много, но за нея прекалено. Едно хълцане, две смръквания, един обърсан нос, после си изчисти очилата и млъкна, щракна уста като капак на часовник.
— О, Господи, Деси! — възкликна Том. — Колко е хубаво, че се върна. Хубаво е. Имам чувството, че съм бил болен и сега съм оздравял.
На околийското шосе конете ускориха ход.
— Адам Траск си купи „Форд“ — съобщи Том. — Може би трябваше да кажа, че Уил му продаде един „Форд“.
— Не знаех за „Форда“ — каза Деси. — Той ще ми купи и къщата. И ми дава много добра цена. — Засмя се. — Определих много висока сума и при пазарлъка щях да смъкна. Но мистър Траск прие първата цена и ме спипа натясно.
— А ти какво направи?
— Ами признах му за високата цена и казах, че съм очаквала да я оспори. Но ми се стори, че не му направи никакво впечатление.
— Искам да те помоля — поде Том — никога да не си разказала тая история на Уил. Ще накара да те вържат.
— Но къщата не струваше колкото поисках!
— Повтарям какво ти казах за Уил. А защо му е на Адам твоята къща?
— Щял да се пренесе там. Иска близнаците му да учат в Салинас.
— И какво ще направи с ранчото?
— Не зная, не ми е казвал.
— Ех, какво ли би станало, ако на татко му се беше паднала такава ферма вместо тая суха пепел!
— Не е чак толкоз лоша.
— Добра е за всичко друго, освен да те храни.
— А ти познаваш ли друго семейство, което да си е живяло по-весело? — откровено го попита Деси.
— Не познавам. Това се отнася до семейството, но не и до земята.
— Том, помниш ли, като заведе Джени и Бел Уилямс на танци в „Пийч Трий“ върху дивана?
— Мама не ми дава да забравя. Какво ще кажеш, няма ли да е хубаво да поканим някой ден Джени и Бел на гости?
— Хайде — прие Деси, — сигурно ще дойдат. — Когато отбиха от шосето, Деси се обади: — Спомням си го някак другояче.
— По-сухо ли?
— Май че е това. Том, много трева е поникнала!
— Ще купя двайсет глави добитък, те ще я опасат.
— Сигурно си забогатял.
— Не. И ако годината е добра, цената на месото ще падне. Интересно Уил как би постъпил? Той е човек на оскъдицата. Казвал ми е. „Гледай — казва — винаги да печелиш от оскъдицата!“ Хитрец е Уил.
Изровеният път си бе останал същият, само коловозите сега бяха по-дълбоки, а облите камъни стърчаха повече.
— Я! Каква е тази картичка в храста? — извика Деси и като минаваха, пресегна се и я взе. На нея пишеше „Добре дошла у дома!“ — Том, това е твоя работа.
— Не е. Някой друг е идвал.
На всеки петдесет метра се появяваше друга картичка, кога стърчаща в храсталака, кога провесена от клоните на някоя китра или прибодена в стъблото на конския кестен. На всичките пишеше „Добре дошла у дома!“, всяка от тях караше Деси да цвърчи от удоволствие. Като стигнаха височината над малката падина, в която се разстилаше имението на Хамилтънови, Том запря конете и я остави да се полюбува на гледката. На склона оттатък падината с варосани камъни бе изписано с грамадни букви „Добре дошла, Деси!“. Тя облегна глава на ревера му и както се смееше, така и заплака. Том гледаше строго пред себе си.
— Кой може да е направил това? — рече той. — Да не може човек да мръдне от къщи!
Призори Деси се събуди изтръпнала от болката, която я навестяваше от време на време. Усети я като застрашително шумолене; подскочи в едната й половина и се стрелна през корема, едно клъвващо ощипване, сетне леко прихващане, след това здрава хватка, която накрая премина в свирепо стягане, сякаш някаква великанска ръка я изкриви. Когато болката я отпусна, остана смъдеж като от ожулено. Той също не продължи дълго, но в това време външният свят се стопи и тя като че се заслуша в сражението, бушуващо в тялото й.
Като остана само с лошото чувство, тя забеляза утрото, сребреещо в прозорците. Усети аромата на благодатния утринен бриз, диплещ пердетата и донасящ уханието на треви, корени и влажна пръст. След това към шествието от възприятия се прибавиха и звуци: врабците се пазаряха помежду си, с монотонно мучене кравата мъмреше гладното си теле, което я мушка изотдолу, синята сойка кряскаше от неискрено вълнение, застанал на стража, един петел отправяше с къткане остри предупреждения, а от високата трева шепнешком му отговаряше къткането на кокошките, някъде съвсем наблизо. Курникът кипеше от възбуда заради снесеното яйце, а една едра, двукилограмова родайландка лицемерно се противеше на ужаса, че е похотливо притисната до земята от една проскубана останка от петле, което би могла да повали с един удар на крилото.
Гукането на гълъбите включи в процесията и спомени. В паметта на Деси изникна баща й, седи начело на масата и казва: „Заявих на Заека, че ще отглеждам гълъби, а той знаете ли какво вика? «Само не бели!» — вика. «Защо не бели?» — питам го, а той, носели, вика голямо нещастие. Завъдиш ли ято бели гълъби, веднага докарват страдания и смърт. Вземи си, вика, сиви. Пък аз обичам бели гълъби. «Сиви си вземи» — вика. «Ако ще чудо да стане, бели ще си взема.»“
А Лайза търпеливо го пита: „Самуел, защо трябва вечно да правиш опити? Сивите са също толкоз вкусни, а са и по-едри.“
„Няма да се оставя да ме заблуждават с разни бабини деветини“ — казва Самуел. А Лайза, с убийствената си простота, му отвръща: „Ти си вече заблуден от собствената си заядливост. Муле, което се препира, това си ти, истинско муле!“
„Нали все някой трябва да прави и тия неща — мрачно казва той. — Иначе на съдбата никога няма да й бъде натрит носът и човечеството и досега щеше да виси по горните клони на дърветата.“ И, естествено, той се сдобива с бели гълъби и опърничаво зачаква страдание и смърт, за да докаже своята правота. Сутрин, ето ги, още неоперени, прапрагълъбчетата гугукат и литват нагоре, около сайванта за каруците като вихърен бял шал.
В спомените на Деси нахлуха гласове и думи и къщата около нея се насели. Тъга и смърт, мислеше си тя, смърт и тъга. И тази мисъл усука стомаха й и спря смъдежа. Човек просто трябва да почака достатъчно дълго и те ще дойдат.
Счу й се шушнещият въздух в духалото на ковачницата и всекидневното иззвънтяване на чука о наковалнята. Чу как Лайза отваря вратичката на фурната и тупването на омесения самун върху обрашнената дъска. След това се засуети Джо, който търсеше обущата си по най-невероятни места, за да ги открие най-после там, където ги е оставил, под леглото. От кухнята долетя високият нежен глас на Моли, която чете утринни текстове от Библията, а Юна я поправя с плътен, гърлен и безстрастен тон. А Том сряза езика на Моли с джобното си ножче и умря от страх, като разбра каква смелост е проявил. „О, мили Том“ — рече тя и устните й се разшаваха. Боязливостта на Том беше също толкова огромна, колкото и смелостта му — сигурно с великите мъже е точно така. Неговата невъздържаност уравновесяваше гальовността му и той се превръщаше в разровено полесражение за силите, разпъващи го отвътре. Сега той беше смутен, но Деси го дръпна за юздата и го насочи, както конепродавецът насочва чистокръвния жребец към бариерата, за да покаже своята дресура и добра форма.
Една част от Деси лежеше в болка, другата все още се люлееше в съня, докато утрото изгря в прозореца. Спомни си, че Моли ще върви начело на големия парад на пикника по случай Четвърти юли, и то не с кого да е, а със самия Хари Форбс, сенатора на щата. А Деси още не е пришила сърмата на рокличката й. Насили се да стане. Има толкова много сърма, а тя тук се успива. „Ще я ушия, Моли! — извика тя. — Ще бъде готова!“
Стана от леглото, наметна робата си и тръгна боса из къщата, пренаселена от Хамилтъновци. В хола ги нямаше — отишли са по спалните. В спалните леглата бяха изрядно оправени — отишли са в кухнята, а в кухнята всички се пръснаха и се стопиха. Тъга и смърт. Вълната се отдръпна и тя остана на сухо, напълно разсънена. Къщата беше чиста, светеща, безупречна, с изпрани пердета и мити прозорци, но все пак тъй, както мъж може да го направи — огладените пердета висяха малко накриво, по стъклата се виждаха засъхнали капки, а един правоъгълник на масата показваше откъде е била махната книга.
Печката грееше, между колелата й блещукаше оранжева светлина, а огънят, понесен от тягата, меко бумтеше през отворения регулатор. Зад стъклената си витрина часовникът проблясваше с махалото и тиктакаше подобно на дървено чукче върху празна дървена кутийка.
Отвън се разнесе изсвирване, пронизително и дрезгаво като от тръстикова свирка, тънко и необикновено. Разпиля се някаква дива мелодия. След това по пруста изгърмяха стъпките на Том и той се намъкна с наръч дъбови дърва, толкова голям, че му закриваше очите. Остави ги да се сгромолясат в сандъка и рече:
— Значи си станала. Това беше с цел да те събуди, ако още спиш. — Лицето му грееше от радост. — Огрява вече утрото, няма време за излежаване.
— Говориш като баща си — рече Деси и двамата се засмяха. Радостта му премина в твърда решителност.
— Да — гръмко каза той. — Тук отново ще настъпи славно време. Досега се влачех от мъка като пребита змия. Нищо чудно, че Уил ме е взимал за побъркан. Но сега ти си тук и аз ще ти покажа. В живота отново ще вдъхна живот. Чуваш ли? Тази къща ще заживее!
— Доволна съм, че се върнах — каза тя и безутешно си помисли колко уязвим е той сега, колко е лесно да бъде разколебан и как ще трябва да го пази. — Изглежда, не си сядал ден и нощ, докато къщата не светне.
— Нищо подобно — каза Том. — Само едно завъртане на пръстите.
— Знам го аз това завъртане, с кофата и парцала, на колене, освен ако не си открил начин да използваш кокоша сила или да впрегнеш вятъра.
— Да съм открил… Да, именно затова не ми достига време. Открих как посредством един отвор вратовръзката може свободно да се движи в колосана яка.
— Но ти не носиш колосани яки.
— А вчера? Точно затова го измислих. А колкото до кокошките, ще развъдя милиони. Малки кокошарници по цялата ферма, на покрива ще имат халки, за да мога да ги потапям целите във варова баня. Яйцата ще падат на една подвижна лента, виж как! И аз ще я въртя…
— Мен ми се иска да завъртим една закуска — прекъсна го Деси. — Знаеш ли как изглежда едно пържено яйце? Знаеш ли как се променя цветът на тлъстината и месото на бекона?
— Ще го имаш! — извика той, отмести колелата на печката и се зае да разравя огъня; космите по ръката му се свиха и опърлиха. Напъха няколко дърва и оглушително засвирука.
— Приличаш ми — каза Деси — на ония с козите крака, дето надуват тръстикова флейта по баирите на Гърция.
— Да не мислиш, че не съм? — изрева той.
„Ако на него му е леко — тъжно си помисли Деси, — защо и на мен не ми олеква на сърцето? Защо не мога да се отърся от черните си мисли? Ще успея — изкрещя в себе си тя, — щом той може, и аз ще успея!“
— Том! — повика го тя.
— Да?
— Искам зачервено яйце.